Перлено сърце придърпа двата края на яката му, като се правеше, че й е страшно досадно, после закопча едната от Четирите мънички закопчалки. Той седеше на ръба на леглото си, Перлено сърце бе коленичила на пода пред него и го обличаше, а Сладка роза бе коленичила на леглото зад него и сплиташе косата му.

По-малкото момиче се засмя тихичко.

— Колко дълга коса имаш, Ли Юан. Каква хубава гъста коса. Не мога да я разреша! — тя се наведе напред, зарови лице в косата му и вдъхна аромата й. — Искам и аз да имам такава коса, мили Юан!

Той понечи да се обърне и да й каже нещо, но Перлено Сърце нежно извърна главата му обратно и зацъка с език. Последните две закопчалки винаги бяха най-мъчни за закопчаване.

Ли Юан се разсмя леко.

— И твоята коса е хубава, Сладка роза. А най-хубава е, когато е разпръсната в скута ми.

Сладка роза се изчерви и сведе очи, като си спомни какво бяха правили само преди часове. Перлено сърце дяволито го погледна в очите.

— Сигурно следващия път ще ни искаш и петте наведени?

Той се усмихна.

— Сигурно…

— И все пак — продължи тя и се намръщи, докато се опитваше да се оправи с последната закопчалка, — добре ще е да се поразкършиш малко.

Ли Юан се засмя радостно.

— Наистина ли смяташ така, Перлено сърце? След снощи?

Тя се отдръпна назад с въздишка — най-накрая бе закопчала яката; след това поклати глава с блеснали очи.

— Ех, вие, младите мъже. Мислите си, че сте истински ездачи, защото можете да карате по цяла нощ, а? Но за да си истински ездач, ти трябва много повече от това, да можеш да се задържаш на седлото!

Сладка роза мълчеше с наведена глава. Перлено сърце вдигна очи. Ли Юан се беше втренчил в нея с удивен поглед. Тя се замисли, после сведе глава и се изчерви — бе осъзнала как бе свързала двете неща. Ли Юан щеше да излиза да язди с Фей Йен, а пък тя разправяше…

Но Ли Юан просто се наведе напред, хвана лицето й в дланите си, целуна я по челото и притисна лицето й към скута си, като палаво кръстоса крака зад врата й.

Тя започна да се бори със смях, измъкна се и се дръпна на няколко крачки назад, вперила в него възхитен поглед. Сладка роза бе привършила и бе поставила шапка за езда върху стегнато сплетената му коса. Беше облечен изцяло в зелено — от шапката до ботушите: цяла дузина нежни нюанси на зеленото, ала всеки от тях беше свеж и ярък и напомняше за първите дни на пролетта, когато снегът тъкмо се беше стопил.

— Изглеждаш… — тя се засмя и запляска с ръце. — Изглеждаш като принц, Ли Юан!

Той също се засмя и се обърна да целуне Сладка роза за довиждане. След това изтича навън.

Двете прислужнички го изпратиха с поглед, после се захванаха да подреждат стаята. Перлено сърце свали калъфките от възглавниците и забеляза копринената кърпичка под едната от тях. Беше бледолилава, а в ъгъла със зелено беше извезан йероглифът на фамилията Йен.

Веднага позна на кого е, вдигна я към носа си и отново я остави на мястото й, без да казва нищо на Сладка роза.

— Тя е красива, не мислиш ли, Перлено сърце? Сладка роза се бе загледала през отворената врата — следеше прекосяващата градината фигурка на Ли Юан.

— Казват, че сред всичките Фамилии няма по-красива от Фей Йен. Но тя е ХУА ПАО, цвете-пантера. Макар и толкова красива, тя притежава страшен инат и желязна воля.

Сладка роза въздъхна и погледна по-голямата си сестра.

— А Ли Юан като че я обича като брат…

Перлено сърце се разсмя.

— Виждала ли си колко мек става погледът му само като я погледне? Хлътнал е до уши, горкичкият.

— А… — Сладка роза отново се огледа и взе да се суети из стаята, разтревожена от думите на Перлено сърце. Миг по-късно, докато събираше чаршафите, тя изведнъж се сепна и вдигна навлажнени очи.

— Тогава ми е жал за него, Перлено сърце. Нищо не може да излезе от това.

Перлено сърце мъдро кимна.

— Такъв е законът, Сладка роза. Мъж не може да се ожени за жената на брат си. И този закон е мъдър, МЕЙ МЕЙ — само си помисли какво щеше да стане, ако не беше така. Има мъже, които биха убили собствения си брат заради някоя абсолютна никаквица! Сладка роза сведе очи.

— И все пак — ние СМЕ сестри. И делим един мъж.

Перлено сърце се засмя и започна да вади нови копринени чаршафи от чекмеджето.

— Ли Юан е момче, а те не са толкова сложни като мъжете. Но, във всеки случай нашето е съвсем различно! Ние само му помагаме и го учим. Трябва да мислим не за себе си, а за бъдещия Танг!

Сладка роза се вгледа в сестра си и забеляза как уж се съсредоточаваше в работата си, сякаш не я беше грижа. Но бе доловила скритата горчивина в гласа й и виждаше леката следа от съжаление в ъгълчетата на устата и очите й и разбра, че каквото и да разправяше тя, и тя беше малко влюбена в младия принц.

* * *

— Какво четеш?

Фей Йен леко извърна лице към него, после се усмихна и остави книгата на дървената поставка пред нея.

— А, Ли Юан! Чудех се кога ли ще дойдеш.

Седеше в беседката с изглед към един от малките водопади. Клонки на клена засенчваха чертите й, но той виждаше, че тъмната й коса е сплетена в сложна прическа — гладките букли бяха прикрепени с гребенчета от слонова кост, не по-големи от нокътя на палеца му. Беше облечена в сетре за езда до кръста, с извити краища и висока яка — сатенът бе в нежен лавандулов цвят със съвсем тъничко черно ръбче, а панталоните й за езда бяха от тъмносиня коприна, почти по тялото й. Ботушите й бяха от ярешка кожа, боядисана в цвета на панталона.

— Може ли да седна при тебе, Фей Йен?

— Почакай там, Ли Юан. Аз ще дойда. Тук е доста горещо. Защо не слезем на терасата?

Той се поклони и се отстрани, за да мине тя. Долови аромата й за първи път през този ден. МЕЙ ХУА. Сливов цвят. Заситни по пътеката след нея.

— Как е твоят баща, Йин Цу?

Тя се засмя.

— Добре е. И онзи ден, когато ме попита, пак беше добре. И тримата ми братя също са добре, знам, че ще ме питаш и за тях — тя спря и наведе глава към него. — Хайде да зарежем официалностите, а, Ли Юан? Всичко това толкова бързо ме отегчава!

Една птичка прехвръкна над главите им от клонче на клонче и отвлече за миг вниманието им. Сведоха глави надолу едновременно. Погледите им се срещнаха и те се разсмяха.

— Добре — каза той. — Но пред хора…

Тя леко докосна ръката му.

— Пред хора ще се държим както винаги — тя вдигна брадичката си като някой стар, вдървен придворен. — Ще сме стегнати като корсета на министър!

Той се изкикоти — не можа да се сдържи, после забеляза, че и тя му се усмихва.

— Ела, Юан. Нека слезем долу.

Позволи му да я хване под ръка. Каменното стълбище се виеше стръмно надолу по склона и завършваше с малък каменен мост. Но мостът бе достатъчно широк да мине само един човек. Ли Юан мина пръв, след това се обърна и протегна ръка да й помогне.

Тя пое ръката му и го остави да я притегли към себе си, леко се докосна до него, обърна се и го погледна. Слънцето огря лицето й за първи път, откакто я бе видял в беседката.

— Какво е това?

Тя се усмихна и забеляза как я гледаше.

— Това е МИЯН ЙЕ. Белег за красота, нищо повече. Защо, не ти ли харесва?

Той лекичко поклати глава — не му харесваше да вижда нищо несъвършено в нея.

— Ето ти, избърши го!

Той взе копринената кърпичка, която му подаде, и веднага забеляза, че е същата като онази, която бе под възглавницата в стаята му. Въздържайки се от изкушението да я поднесе към лицето си, той протегна ръка и се опита да докосне белега, но Фей Йен се разсмя и бутна ръката му.

— Ела тук, Ли Юан! Как ще успееш чак оттам? Трябва да държиш бузата ми, докато го търкаш! Няма да е лесно, да знаеш!

Той се приближи, хвана нежно лицето й и го извърна — почти го беше страх да не я заболи. Сега тялото му се докосваше до нейното, той усещаше топлината й и уханието на сливов цвят по дрехите й. Усети как по гръбнака му премина тръпка, после започна да търка — отначало нежно, след това — по-силно — близваше коприната и търкаше бузата й. Най-накрая изтри белега.

И през цялото време тя го гледаше със странен, неразгадаем израз в тъмните си очи. Усещаше дъха й — топлия й дъх по шията си, мекото повдигане на гърдите й под плътно прилепналото сетре, топлото пулсиране на тялото й там, където докосваше неговото.

Потръпна, отдръпна се назад, за момент сведе очи и погледна ръката си, сякаш не беше негова. След това се стегна и й протегна кърпичката.

Усмивката и отговорът й го накараха да пламне.

— Задръж я. Да си имаш две.

Той преглътна, усмихна се и направи лек благодарен поклон.

На терасата тя опря ръце на парапета и се загледа към езерото.

— Язди ли ти се още?

Той отмести очи и леко се изчерви — беше си спомнил какво му бе казала Перлено сърце.

— Какво има? — тя го докосна нежно по рамото.

— Нищо — той се засмя и смени темата. — Спомняш ли си онзи ден на другия бряг на езерото? Онзи прием?

Тя погледна натам и кимна с полуотворена уста — виждаха се съвършените й бели зъбки.

— Онзи ден, когато оставих Хан да ме победи на стрелба с лък.

За миг замълчаха — въздухът между тях се насити със странна смесица от емоции. После тя отново се обърна към него и се усмихна:

— Хайде да отидем там. Нещо не ми се язди много. Нека се поразходим и си поговорим за добрите стари времена, а, Ли Юан?

Той я погледна срамежливо и се усмихна.

— Добре. С удоволствие. С най-голямо удоволствие.

* * *

Дълго след като Ли Юан си бе тръгнал, Фей Йен стоеше там, на брега на езерото, и замислено съзерцаваше водата.

Беше си помислила, че ще е забавно да си поиграе на старата игра: да пофлиртува с него и може би по-късно, на някое тайно местенце, далече от надничащи очи, да го запознае с удоволствия, много по-изтънчени от тези, които можеха да му предложат прислужничките му. Но Ли Юан искаше повече. Много повече, въпреки че беше невъзможно.

Гласът му все още отекваше в ума й:

— Твоят син ще бъде Танг.

Беше ли забелязал изненадата й? Беше ли забелязал колко неподготвена я свариха тези думи? Засмя се, за да го накара да престане да говори, да го накара да мисли, че всичко това е шега, ала по очите му личеше колко сериозно говори всъщност.

— Невъзможно е — каза тя, когато той го повтори. — Знаеш какъв е законът, Ли Юан.

— Спала ли си с него? Това ли искаш да ми кажеш?

— Какво?! — тя го бе погледнала объркано, шокирана от наглостта му. — Какво искаш да кажеш?!

Това явно не му даваше мира — продължи да настоява:

— Спала ли си с него? Преди сватбата? Важно е, Фей Йен. Спала ли си с него, или не си?!

Тя преглътна, сведе поглед и се изчерви силно.

— Не! Как?! Никога не сме имали възможност. И освен това…

Сълзите й го смекчиха. Но когато я остави да си поеме въздух, тя разбра. Законът казваше, че мъж не може да се ожени за съпругата на брат си. Но дали една съпруга беше наистина съпруга, след като бракът не е бил консумиран?

Беше го погледнала с широко отворени очи, смаяна и от това, че я иска за своя жена, и от това, че беше готов да се изправи срещу закона, за да я направи своя съпруга.

— Значи, разбра ме, Фей Йен? — беше казал той и тя бе кимнала; цялото й същество бе притихнало под огромността на всичко, което той й предлагаше. Негова съпруга. Искаше тя да бъде негова съпруга. Но нямаха възможност да си кажат нищо повече, защото старият прислужник дойде и съобщи, че баща му го вика — и той, изведнъж по-объркан и от нея, се бе поклонил и веднага бе тръгнал, оставяйки всичко нерешено.

СИНЪТ ТИ ЩЕ БЪДЕ ТАНГ.

Да, помисли си тя. Радостни сълзи изведнъж бликнаха от очите й. Така и ще стане. Така й е писано.

* * *

Канцлерът на баща му, Чун Ху-Ян, го пресрещна пред Залата на вечната истина. Огромните врати бяха затворени и ги пазеха стражи; огромното колело на УАЙ УИ ЛУН бе надвиснало над канцлера. Той се поклони на момчето.

— Какво има, Ху-Ян? Какво иска баща ми?

Но Чун Ху-Ян не беше усмихнат както обикновено. Изгледа Ли Юан странно, почти сурово, после махна шапката му за езда, завъртя го и го огледа от всички страни.

— Бях излязъл на езда… — заобяснява Ли Юан, но канцлерът поклати глава, все едно му казваше: „Тихо, момче.“

Юан преглътна. Какво се бе случило? Защо Ху-Ян беше толкова сериозен и официален? Да не би да е заради онова с прислужничките? О, богове, да не би да е заради това?

Доволен, Чун Ху-Ян отстъпи назад и даде сигнал на стражите.

Звъннаха два звънеца — първият — ясен и звънък, вторият — дълбок, отекващ. Бавно и безшумно огромните врати се отвориха.

Юан се загледа по пътеката, прекосяваща голямата зала, и потръпна. Какво ставаше? Защо баща му не го бе извикал в покоите си както обикновено? Каква беше тази неочаквана парадност?

Ли Шай Тун седеше на трона си върху Присъствената платформа в дъното на залата.

— Поклони се, Ли Юан — прошепна му Чун Ху-Ян и Юан изпълни нареждането — поздрави баща си с пълен КО ТУ за първи път от деня на приема — деня на състезанието с лък.

Изправи се бавно — студеното докосване на плочките призрачно трептеше по челото му. После хвърли поглед на Чун Ху-Ян и тръгна към баща си между колоните.

По средата на пътеката той забеляза непознатия, застанал в подножието на платформата. Висок, слаб ХАН с обръсната глава, облечен с керемидена роба на учен, но на гърдите му имаше дворцова емблема.

Момчето спря в подножието на стъпалата и се поклони още веднъж, след това се изправи и погледна Танга.

— Викали сте ме, татко?

Баща му беше облечен в официалните одежди, които обикновено носеше само при министерските аудиенции — яркожълт халат, поръбен с черно и извезан със свирепи златни дракони. Високата, многоетажна императорска корона го караше да изглежда още по-висок, по-достолепен, ако изобщо беше възможно. Когато Ли Юан го поздрави, той едва кимна, а лицето му, също като това на Чун Ху-Ян, беше странно сурово и безкомпромисно. Обикновено не поздравяваше така сина си.

Ли Шай Тун се вгледа в сина си, приведе се напред и посочи човека в подножието на стъпалата.

— Това е Су Лу Шан. Той има да ти разкаже нещо за света. Върви с него, Ли Юан.

Ли Юан се обърна към мъжа и кимна леко, изразявайки уважението си. Ученият веднага се поклони ниско. Ли Юан отново се обърна в очакване с лице към баща си, след това разбра, че срещата е приключила. Направи КО ТУ за трети и последен път и заотстъпва назад, озадачен и разтревожен от строгата официалност на баща си и от странното му нареждане.

Навън Ли Юан се обърна с лице към непознатия, за да го разгледа. Имаше слабото, изпито лице на неоконфуциански служител — голият скалп го издължаваше още повече. Погледът му обаче беше твърд и земен. Той прие, без да трепне, огледа на Ли Юан.

— Кажи ми, Су Лу Шан, на кое министерство е емблемата на гърдите ти?

Су Лу Шан се поклони.

— На Министерството, Ли Юан.

На друг този отговор би се сторил загадъчен, но Ли Юан веднага разбра, че в него нямаше нищо тайнствено.

— МИНИСТЕРСТВОТО?

— Така е известно то, ваше височество.

Ли Юан продължи; Су Лу Шан го следваше на няколко крачки, както изискваше протоколът.

На вратата на покоите си Ли Юан спря и отново се обърна с лице към мъжа.

— Необходимо ли е да се уединим, Су Лу Шан?

Мъжът се поклони.

— Така би било най-добре, ваше височество. Онова, което имам да ви казвам, е предназначено само за вашите уши. Предпочитам, докато ви говоря, вратите да са заключени, а прозорците — затворени.

Ли Юан се поколеба — почувства неясно напрежение. Но точно това искаше баща му; баща му му беше заповядал да го направи. А щом баща му го бе заповядал, той трябваше да се довери на този човек и да го изслуша.

След като заключиха вратите и затвориха прозорците, Су Лу Шан се обърна с лице към него. Ли Юан седна на високия стол до прозореца с изглед към градината, а ученият — ако беше такъв — застана в дъното на стаята. Дишаше дълбоко и спокойно — подготвяше се.

Из топлия, неподвижен въздух на стаята бавно се носеха прашинки. Су Лу Шан заговори с плътен, властен глас, чист като полиран нефрит, и заразказва историята на Чун Куо — истинската история, която започваше с пристигането на Поа Чан на Каспийските брегове през 97 г. от н.е., и за последвалото му оттегляне — бе оставил Европа на ТА ЦИН, на Римската империя.

Часовете отминаваха, а Су Лу Шан продължаваше да говори и да разказва за една Европа, която Ли Юан не беше и сънувал, че съществува — Европа, разтърсвана от Средновековието и прокълната от религиозния фанатизъм, просветлена от Ренесанса, разпокъсана отново от теологически, идеологически и националистически войни; Европа, пометена накрая от фалшивия идеал за технически прогрес, рожба на индустриалната революция — идеал, подхранван от идеята за еволюция и раздухван от натиска на населението до пожара на Промяната — Промяна на всяка цена.

И какво да направи междувременно Чун Куо, освен да се затвори зад високи стени? Също като ояла се личинка то се бе хранило само от себе си и когато най-накрая Западът бе дошъл, той бе намерил империята на ХАН слаба, корумпирана и узряла да бъде завладяна от него.

И така се стигнало до Века на Промяната, до Големите войни, до дългите революционни години в Чун Куо и най-накрая — до Века на мира, до упадъка и падането на Американската империя, завършила в хаоса на Кървавите години.

Тази част, най-близката до съвремието, Ли Юан прие най-зле и щом усети това, гласът на Су Лу Шан поутихна и той разказа за Цао Чун и за неговия „Кръстоносен поход за чистота“, за построяването на Града и най-накрая за Министерството, за изгарянето на книгите и погребването на миналото.

— Както знаете, принц Юан, Цао Чун е искал да изгради утопия, която да продължи 10 000 години — да създаде света отвъд реката с цъфтящите праскови, както ние, ХАН, традиционно го наричаме открай време. Но цената е била висока.

Су Лу Шан млъкна, в очите му просветна мимолетна болка от видяното на древни видеозаписи на новините. После бавно започна отново да говори:

— През 2062 г. Япония, основният съперник на Чун Куо на изток, става първата жертва на варварските методи на Цао Чун — след като Япония се оплаква от нахлуването на ХАН в Корея, лидерът на ХАН без предупреждение бомбардира остров Хоншу, като концентрира ядрения удар върху главните населени центрове — Токио и Киото. През следващите осем години великите армии на ХАН превземат по-малките острови Кушу и Шикоку, унищожавайки всичко и убивайки всеки изпречил се на пътя им японец, а останалата част от Япония е блокирана по въздух и вода. През следващите двадесет години те постъпват по същия начин с островите Хоншу и Хокайдо, превръщайки „островите на боговете“ в пустиня.

Докато става това, разпадащите се западни национални държави гледат в друга посока, обзети от собствените си привидно неразрешени проблеми. От всички нации на Земята единствено Чун Куо остава стабилна и през следващите години успява да постигне голям напредък за сметка на останалите.

От унищожаването на Япония Цао Чун извлича много поуки, защото само в един-единствен случай по-нататък той използва подобни методи. Оттук насетне той се стреми, по собствените му думи, „не да унищожава, а да изключва“, макар и неговото определение за „изключване“ често да прави думата синоним на „унищожение“. След като построява великия Град — огромните машини бавно разширяват границите му около Пекин и строят секциите за живеене, — той го заселва, като внимателно подбира кой да живее зад стените му. Критериите му, както и методите му, са не само груби, но и идиосинкратични и отразяват не само желанието му да създаде Град, свободен от онези човешки слабости, провалили всички предишни социални експерименти, но и дълбоката му омраза към чернокожите и аборигенските раси.

Щом забеляза изненадата на Ли Юан, Су Лу Шан кимна твърдо.

— Да, Ли Юан, някога е имало цели чернокожи народи. Хора, не по-различни от нас или от ХУН МАО. Цели милиарди.

Той сведе очи и продължи:

— Е, Градът се разраства, а неговите служители обикалят, разпитват и търсят сред ХУН МАО лица, свободни от физически недостатъци, политически несъгласия, религиозен фанатизъм и интелектуална гордост. А когато се сблъсква с организирана опозиция, той използва помощта на групировки, симпатизиращи на неговите цели. В Южна Африка и в Северна Америка, в Европа и в Руската народна демокрация възникват силни народни движения сред ХУН МАО, които поддържат Цао Чун и приветстват стабилността, която им предлага той след десетилетия на жестоки страдания. Мнозина от тях с готовност участват в неговия кръстоносен поход на нетолерантността — в неговата „Политика на пречистването“. Особено в т.нар. „цивилизован“ Запад Цао Чун често открива, че работата му вече е свършена много преди да пристигнат неговите чиновници.

Единствено Средният изток се оказва проблематичен. Срещу ХАН избухва велик джихад; мюсюлманите и евреите отхвърлят хилядолетната вражда и се обединяват срещу общата заплаха. Цао Чун им отговаря грубо, както преди отговаря на Япония. Средният изток и големи части от Индийския субконтинент бързо се превръщат в пустинята, която представляват и до днес. Но политиката на Цао Чун се проявява в най-оголения си вид в Африка. Там коренното население, подгонено от разрастващия се Град като пустинно стадо, измира от глад и изтощение, безмилостно преследвано от бруталната армия на ХАН.

Идеалът на Цао Чун е бил, както той сам си е вярвал, висок. Той е преследвал унищожаването на самите корени на човешкото неподчинение и удовлетворяването на всички материални нужди. И все пак с оглед на човешкото страдание неговото усмиряване на света е безпрецедентно. Това е бил един гротесково изкривен идеал, а като пряк резултат от неговата политика измират повече от три милиарда души.

Су Лу Шан отново погледна младия принц в очите — неговите собствени очи бяха изпълнени със странно примирение.

— Цао Чун убива стария свят. Той го погребва дълбоко под своя Град-ледник. Ала неговата бруталност и тирания идват твърде много дори за онези, които му помагат да осъществи плана си. През 2087 година неговият Съвет на седмината министри въстава срещу него, като използва северноевропейски наемници, сваля го от трона и установява ново управление. Те си поделят света — Чун Куо — и всеки приема титлата Танг. Останалото го знаете. Останалото от този момент нататък е истина.

В последвалата тишина Ли Юан седеше като вцепенен, вперил сляп поглед във въздуха пред себе си. Сякаш виждаше суровите лица на баща си и на неговия канцлер и сега ги разбираше. Знаеха какво му предстои. Знаеха как щеше да се почувства.

Той потръпна и погледна вкопчените ръце в скута си — изглеждаха му толкова далечни. На милион ЛИ от тъмната му, мислеща сърцевина. Да. Но какво чувстваше?

Празнота. Някаква вцепененост в самата си сърцевина. Почти пълна липса на чувства. Чувстваше се кух, крайниците му — крехки като най-фин порцелан. Извърна отново лице към Су Лу Шан и дори и най-лекото движение на вратните му мускули изведнъж му се стори фалшиво, НЕИСТИНСКО. Той потръпна и се съсредоточи върху човека, който мълчеше в очакване.

— Брат ми знаеше ли това?

Су Лу Шан поклати глава. Сякаш го бе казал с думи.

— Разбирам — Ли Юан сведе поглед. — Тогава защо баща ми е решил аз да го науча още сега? Защо аз на моята възраст да знам онова, което Хан Чин не е знаел?

Су Лу Шан не му отговори и Ли Юан отново вдигна очи. Намръщи се. Онзи сякаш беше в някакъв транс.

— Су Лу Шан?

Човекът прикова поглед в него, ала нищо не каза.

— Свърши ли?

Тъжната усмивка на Су Лу Шан беше необикновена — сякаш всичко, което беше той, което знаеше той, бе събрано в тази лека иронична усмивка.

— Почти — каза той тихо. — Има и още едно нещо.

С жест Ли Юан го накара да млъкне.

— Първо, един въпрос. Баща ми те изпраща, знам. Но откъде да бъда сигурен, че онова, което ми разказа днес, е истина? Имаш ли доказателство?

Су Лу Шан сведе поглед за миг; Ли Юан проследи погледа му и очите му се разшириха, щом видяха ножа, който онзи бе извадил от тайна гънка на своето ПАУ.

— Су Лу Шан! — извика той и подскочи, внезапно нащрек за опасността, която го заплашваше — сам в заключена стая с въоръжен непознат.

Но Су Лу Шан не му обърна никакво внимание. Той падна на колене и постави ножа на пода пред себе си. Под втренчения поглед на Ли Юан той развърза робата си и я съблече, после я сви на вързоп и я постави между краката си. Сега беше гол, само с препаска на слабините.

Ли Юан преглътна.

— Какво става? — попита тихо. Беше започнал да разбира.

Су Лу Шан вдигна поглед към него.

— Попита ме разполагам ли с доказателства. Това е моето доказателство — очите му се усмихваха странно, сякаш с облекчение, след като бе отхвърлил огромно тежко бреме, което твърде дълго бе носил. — Това, което стана днес, бе предназначението на живота ми. Е, изпълних предназначението си и законите на Чун Куо ме осъждат на смърт в името на тайната, която ти поверих в тази стая. Така е. И така трябва да бъде. Защото това е голяма и страшна тайна.

Ли Юан потръпна.

— Разбирам, Су Лу Шан. Но няма ли и друг начин?

Су Лу Шан не отговори. Вместо това погледна надолу И пое дълбоко въздух, който сякаш възстанови вътрешното му спокойствие. След това отново вдигна ножа и се приготви — дишаше дълбоко и бавно, цялото му същество беше съсредоточено във върха на ножа — абсолютно неподвижен, само на педя от корема му.

На Ли Юан му се искаше да изкрещи, да скочи напред и да спре Су Лу Шан, ала знаеше, че и това е част от всичко. Част от урока. За да остане всичко вдълбано в неговата памет. Той се разтрепери. Да, осъзна той. Дори това.

— Дано духовната ти душа се възкачи в рая — благослови той Су Лу Шан. Коленичи и му се поклони ниско, изразявайки почитта си към онова, което ученият щеше да стори със себе си.

— Благодаря ви, принц Юан — каза тихо, почти шепнешком Су Лу Шан; гордостта от това, каква чест му оказваше младият принц, го накара мимолетно да се усмихне. След това си пое въздух и заби ножа дълбоко в плътта си.

* * *

Едва по средата на четвъртата игра Де Вор повдигна въпроса:

— Е, Тон Чу? Справи ли се с нашия крадец?

Чен срещна погледа на надзирателя и кимна отсечено. Беше отвратителна работа и никак не му бе приятно да си спомня. Чувстваше се омърсен.

— Добре — кимна Де Вор. Наведе се напред и свърза две от групите си, после обърна дъската. — По-нататък играй ти с белите, Тон Чу.

Случваше се вече за четвърти път и Де Вор още не беше загубил нито една игра, макар че всеки път черните изглеждаха в невъзможна позиция.

Да, помисли си Чен. Кар в крайна сметка излезе прав. НО ТИ НЕ СИ САМО МАЙСТОР НА ТАЗИ ИГРА — ТЯ СЯКАШ Е БИЛА ИЗМИСЛЕНА ТОЧНО ЗА ТЕБЕ. Той се усмихна вътрешно и постави първото си бяло камъче.

Същата безмилостност. Същата пресметливост. Де Вор не мислеше за любов, омраза и връзки между хората, а за предимство, групиране и жертви. Той изиграваше живота си, сякаш той беше една голяма игра на УЕЙ ЧИ.

А МОЖЕ БИ ТОВА ТИ Е СЛАБОТО МЯСТО — помисли си Чен, взрян в него. — МОЖЕ БИ ТОЧНО ТУК НЕ СИ ГЪВКАВ. ЗАЩОТО ХОРАТА НЕ СА КАМЪЧЕТА, А ЖИВОТЪТ НЕ Е ИГРА. НЕ МОЖЕШ ДА ГО ПОДРЕДИШ ТАКА, ТАКА И ТАКА, ИЛИ ПЪК ДА ГО НАВЪРЖЕШ ТАКА, ТАКА И ТАКА. НИТО ПЪК ИГРАТА ТИ ПРЕДВИЖДА СЛУЧАЙНОСТИТЕ И КЪСМЕТА.

Чен отново погледна надолу и огледа дъската — търсеше хода или последователността от ходове, които биха подсигурили позицията му. Белите имаха три ъгъла и почти четиридесет точки предимство. Досега това бе най-силната му позиция — как би могъл да загуби оттук нататък?

Въпреки това знаеше, че ще загуби. Въздъхна и се облегна назад. Все едно гледаше съвсем различна дъска. Сякаш другият виждаше в дъното на дъската, където, скрити в мрака, бяха подредени камъчетата, които тепърва щяха да се изиграят.

Потрепери — изведнъж го бе обзела нервност — и погледна тръбата, която беше донесъл със себе си.

— Между другото, Тон Чу, това пък какво е?

— Нещо, което сметнах, че може да ви се стори забавно. Донесох я със себе си от Горе. Това е калейдоскоп. Въртите това тук и гледате през лещата ето в този край.

— Така ли?

Чен затаи дъх. Ето! Готово! Де Вор бе допрял око о лещата! Отпечатъкът на ретината щеше да е страхотен! Чен бавно изпусна дъх — страхуваше се да не му проличи колко беше развълнуван.

— Интересно — Де Вор остави тръбата, този път от своята страна на дъската. — Чудя се тя що за жена е била.

Образът представляваше една дама ХУН МАО от висока класа, чиято рокля беше вдигната на кръста, а отзад я „подпираше“ един човек-вол на „Джен Син“; огромният му петнадесетинчов член се плъзгаше навътре-навън в нея, а лицето й се гърчеше в екстаз.

Чен гледаше известно време тръбата и се чудеше дали да си я поиска; после реши да не го прави. Отпечатъкът можеше и да е съвършен, но беше по-добре да изгуби доказателството, отколкото да събуди подозренията на Де Вор.

За известно време той се съсредоточи върху играта. Вече бе започнала да му се изплъзва, а предимството беше преминало на страната на черните. Направи няколко отчаяни хода в средата на полето, опита се да направи връзка и се намери отрязан не на едно, а на две места.

Де Вор се разсмя.

— Следващия път трябва да изградя по-силни структури — рече той. — Не е честно да ти пробутвам такива слаби положения.

Чен преглътна — изведнъж беше разбрал. През последните няколко игри той в един момент се оказваше ако не излишен, то поне от второстепенна важност за играта, която Де Вор играеше със себе си като машина с вграден слаб фактор на непредвидимост.

За момент спря погледа си върху тръбата, след това погледна Де Вор.

— Тази игра не ви ли писва, ШИ Бергсон?

Де Вор изсумтя.

— А ти как мислиш, Тон Чу?

Чен срещна погледа му и истинско възхищение оцвети изражението му.

— Мисля, че способностите ми на играч са твърде ограничени за вас, надзирателю Бергсон. Аз съм само един скромен играч, а вие, ШИ Бергсон, сте майстор. Няма да се изненадам, ако разбера, че сте във висшата петорка на Чун Куо.

Де Вор се разсмя.

— И тук, както и във всичко, има нива, Тон Чу. Вярно е, намирам играта ти за ограничена и предсказуема и може би вече съм се отегчил от нея. Но не съм точно това, което ти ме изкарваш. Има други — дузина, може би и повече — подобри от мене, а съществува и един мъж на име Туан Ти Фо, който някога беше за мене същото, което сега съм аз за тебе. Единствено той заслужава титлата, която ми приписа току-що.

Де Вор се отпусна назад.

— Но ти си прав, Тон Чу. Ти изгуби играта още преди два хода. Няма какво да го разискваме — той се полуизвърна на стола си и се наведе към мрака. — Е, Стефан? Ти какво ще кажеш?

Албиносът излезе от сенките в дъното на стаята и се приближи към масата.

Сърцето на Чен се сепна. Богове! ТОЗИ пък откога беше там?!

Дръпна се назад, инстинктивно уплашен от младежа, и когато албиносът вдигна тръбата и взе да я разглежда, Чен се напрегна — реши, че явно са го разкрили в онзи кратък момент и че Де Вор просто си е играл с него; че беше разбрал какъв е още като го погледна за първи път.

— Тези хора-волове на „Джен Син“ са отвратителни! И все пак, у тях има нещо човешко.

Бледият младеж остави тръбата и се вгледа в Чен — розовите му очи бяха толкова жестоки, толкова абсолютно нечовешки, че Чен го полазиха тръпки.

— Е? — Де Вор се облегна и се втренчи в младежа.

Албиносът се обърна към Де Вор и леко сви рамене.

— Аз какво да кажа, надзирателю Бергсон? Дайте му работата, щом ви устройва. Все някой трябва да я върши.

И гласът му също като неговата плът, беше безцветен. И все пак у него имаше нещо странно, тревожно познато. Нещо, в което Чен точно сега би предпочел да не се намесва.

Де Вор отново се обърна с лице към Чен:

— Е, Тон Чу, май получи работата. Знаеш ли си задълженията?

Чен кимна и се насили да изобрази благодарност, но присъствието на младия албинос силно го притесняваше. Стана неловко, като почти преобърна дъската, поклони се дълбоко и заотстъпва назад.

— Да си тръгвам ли, надзирателю?

Де Вор го гледаше почти без да го забелязва.

— Да. Върви си, Тон Чу. Мисля, че свършихме.

Чен се обърна и направи крачка към вратата.

Той бавно извърна отново лице към Де Вор. Страх сви гърдите му и накара сърцето му да се разтупти бясно. Това ли беше? Да не би когато обърна дъската…?

Но не. Надзирателят му протягаше калейдоскопа през масата.

— Вземи го и го изгори! Разбра ли ме? Не искам МРЪСОТИИ в тази плантация!

* * *

Когато селянинът си тръгна, Леман се приближи и седна на опразнения стол пред Де Вор.

Де Вор го погледна.

— Една игра, Стефан?

Леман отсечено поклати глава.

— Какво беше всичко това?

Де Вор се усмихна и продължи да прибира камъчетата в купичките.

— Обърках се, това е. Мислех го за нещо повече, ама май съм сбъркал. Той просто е един тъп селянин.

— Откъде знаеш?

Де Вор се изсмя.

— Я виж как започва играта! Това първо. Не се прави на нескопосан, ами си е! Видя му лицето, когато се съсредоточава върху дъската!

Де Вор обърна очи и разтегна устни подигравателно.

— Е? Не може да играе УЕЙ ЧИ. Добре — и какво означава това?

Де Вор бе приключил с разчистването на дъската. Извади една кърпа от джоба си и избърса дървото.

— Значи, че не е от охраната. И най-долният наемник би играл по-добре от Тон Чу — той се прозя, облегна се назад и протегна ръце със сплетени пръсти. — Малко ме гони параноята, това е.

— Но аз си мислех, че твоята политика е никому да нямаш доверие.

Де Вор се усмихна. Очите му бяха полупритворени.

— Да. Точно затова проверяват откъде идва.

— А… — Леман се облегна назад, без да откъсва поглед от него; клепачите му никога не мигаха, взорът му беше безмилостен. — Ами онази тръба?

Де Вор поклати глава.

— Това не беше нищо. Просто се опитваше да ме впечатли. Тези ХАН са странни хора, Стефан. Мислят всички ХУН МАО за зверове със зверски апетити. За някои може и да е вярно.

Да, но за миг се беше почудил; бе изчакал да види дали Тон Чу няма да си я поиска.

— Значи сигурен си в него?

Де Вор изгледа остро младежа.

— Ти не си ли?

Леман поклати глава.

— Ти каза, че си имал някакво предчувствие. Защо не му повярваш? Някога лъгало ли те е?

Де Вор се поколеба, нямаше желание да сподели това, но после кимна.

— Веднъж-дваж. Но никога за нещо толкова важно.

— И защо сега искаш да се довериш на късмета?

Щом Леман си отиде, той се качи на горния етаж и седна зад бюрото си, под острия блясък на единствената лампа, и се замисли над думите на албиноса. Нервността му беше разбираема. Всичко в момента беше в подем. „Нова надежда“, крепостите, последните събития в Камарата — всичко това изискваше съсредоточаването му денем и нощем. Не беше за чудене, че от време на време го обхващаше лека параноя. Но все пак момчето беше право. Не беше редно да пренебрегва едно предчувствие само защото нямаше доказателство, с което да го подкрепи. Предчувствията бяха знаци от подсъзнателното — съобщение от играна дълбоко в тъмното игра.

Обикновено той би убил човека и би престанал да мисли за него, но имаше основателни причини да не убива Тон Чу точно сега. Докладите за безпокойство сред работниците бяха достатъчно сериозни и бяха пристигнали запитвания от личния офис на Дучек. Още една смърт — и бунтът щеше да избухне. А беше важно в следващите няколко дена тези неща да се държат в тайна, докато планът му да плати на това копеле Дучек се осъществи и парите се прехвърлят в неговите сметки.

Да. А той искаше да си го върне на администратора Дучек. Беше се почувствал много зле, когато Дучек отказа да прекарва парите за крепостите в Швейцарската пустош през неговите сметки. Бе разочаровал всички тях.

Въпреки това имаше начин да се справи с Тон Чу. Непряк начин, който щеше да вдигне съвсем малко врява.

Мъртвият крадец имаше трима братя. Те естествено, знаеха кой е пречукал брат им. А и кой можеше да каже кой е оставил анонимната бележка?

Де Вор се усмихна, доволен, че е намерил решение на един от проблемите си, след това се наведе напред и набра комбинацията на директната линия, която го свързваше направо с Бердичев.

* * *

— Знаеш ли кое време е, Хауард?

— Два и двадесет. И какво? Ти да не спеше, Сорен?

Бердичев махна на жена си Илва да го остави сам, после заключи вратата зад нея и се върна при екрана.

— И какво е толкова спешно?

— Трябва да поговорим.

— За какво?

Де Вор замълча за миг; съзнаваше възможността да са проследили сигнала — особено след събитията от последните няколко дена.

— Ще ти кажа, като се видим.

— А… — Бердичев махна очилата си, разтри очи, сложи си ги пак и кимна. — Добре.

След това прекъсна връзката. Нямаше нужда да се уговарят къде да, се срещнат. И двамата знаеха.

Час и половина по-късно те стояха на планинския склон под купола на площадката под база Ландек. На лунната светлина огромната долина изглеждаше тайнствена и заплашителна, далечните планини — странни и нереални. Все едно бяха на друга планета. Бердичев бе донесъл кожени палта да ги пазят от студа и все пак мразът го пронизваше до кости; тънкият леден въздух бе вцепенил лицето му.

Той се изправи срещу Де Вор и забеляза колко леко е облечен.

— Е? За какво трябва да говорим?

Гласът му звучеше слаб и кух — грандиозността на заобикалящия ги пейзаж ги потискаше.

— За всичко. Но главно за Дучек. Вайс обади ли ти се?

Бердичев кимна — щеше му се да вижда по-добре лицето на Де Вор. Беше очаквал той да се ядоса, дори да накара да убият Дучек заради стореното.

— Той много ме разочарова, Хауард.

— Хубаво. Бих се почувствал много зле, ако ти беше доволен от това.

Бердичев се усмихна нервно.

— Какво искаше да предприемеш?

— Неправилен въпрос, Сорен. Защо не опиташ с „И какво направи?“

— Е?

— Мъртъв е. Вече от два дена. Когато за пореден път посети любимия си публичен дом. Но искам да те предупредя и за още нещо. Един мой екип прехвърля пари от сметките на плантацията тук. По същото време, когато Дучек се здрависва с предците си, в разпределителния център в Лодз ще избухне голям пожар. Той ще се разпространи и ще унищожи компютърния архив. Мислех да те предупредя, в случай че това ще навреди на някои от твоите инвеститори. Ще е мръсно и сигурно някой ще изхълца, преди да реконструират нещата по дублиращите записи.

— Разумно ли е това, Хауард?

Де Вор се усмихна.

— Моите експерти оценяват, че ще им отнеме шест-осем седмици да се оправят. Дотогава аз вече няма да съм тук и парите вече ще са отишли, така да се каже. След това отрязваме Вайс.

Бердичев присви очи.

— Отрязваме Вайс?

— Да. Той е слабото звено. И двамата го знаем. Предателството на Дучек ми дава повод да приключа и с двамата.

Бердичев се замисли за миг, после кимна — виждаше смисъла. Ако Вайс беше мъртъв, дирята — заличена, а крепостите получеха парите, какво значение имаше, ако проследяха липсващите пари на плантацията до Дучек? Защото след Дучек щеше да има вакуум. А самият Дучек щеше да е мъртъв.

— Колко ще трябват?

— Три милиарда. Може би три и половина.

— Три милиарда. Х-м-м-м. С това бихме облекчили малко натиска върху инвеститорите.

Де Вор поклати глава.

— Не. Това просто ще накара Вайс да е нащрек. Внуших му, че се стремим към всеки ФЕН, който можем да докопаме. Ако започнем да възстановяваме фондовете, ще се усети, че вземаме пари и от другаде и ще започне да души. Не, искам пак да отидеш при него и да протегнеш шепичка. Накарай го да мисли, че сме надхвърлили бюджета.

Бердичев се намръщи.

— Ами ако каже, че не може?

Де Вор се разсмя и го докосна по рамото.

— Бъди убедителен.

— Добре. Искаш да го притисна?

Де Вор кимна.

— Иначе как е?

— Добре е. Подсекретарят Бароу разправя, че през следващата седмица към ТАИ ще бъдат предявени обвинения. Докато ги изхвърлим от Камарата. Това осигурява на нашата коалиция квалифицирано мнозинство. Ло Ю-Хсиян прочете вчера един доста пиперлив протест на Седмината заедно със съобщение, че щели да спрат дотациите в определени области. Но ние го очаквахме. Нищо друго не могат да направят вече — както си и знаехме. Цялата Камара е бръмнала, Хауард. Веднъж опитаха вкуса на истинската власт и им хареса! Много им хареса!

— Добре. Ами файлът?

За миг Бердичев си помисли дали да не се направи на ударен. След това, разбирайки как стоят нещата, потръпна вътрешно и си отбеляза да разкрие как Де Вор е научил за това. Добре, че се бе подготвил за такава възможност.

— Имам копие за тебе в хеликоптера, Хауард. Ще ти го дам, преди да си тръгнем.

— Чудесно. Ами момчето? Ким, така ли беше? Оправи ли се с проблемите около него?

Бердичев усети, че стомахът му се свива. Имаше ли нещо, за което Де Вор да не е разбрал?

— Няма проблеми — защити се той.

— Хубаво. Защото не искаме проблеми. Поне не през следващите няколко дена.

Бердичев си пое дълбоко въздух и се принуди да се отпусне.

— Ами младият Стефан? Как се оправя?

Де Вор извърна глава и се взря в планината; лунната светлина огря гладките му, доста хубави черти.

— Добре. Страхотно добре. Тихичък е, но това ми харесва. Проява на дълбочина е — той погледна Бердичев и на устните му за миг светна усмивка.

Да, помисли си Бердичев и си спомни двете ужасяващи седмици, през които момчето бе живяло при него и съпругата му; да, той си имаше дълбочина. Цяла пустинна бездна.

— Разбирам. Но научил ли е нещо от тебе, Хауард? Нещо полезно?

Де Вор се засмя, след това погледна замислено.

— Кой знае, Сорен? Кой знае?

* * *

Огромното легло беше обвито с драперии от бял копринен воал — тънкият прозрачен плат бе украсен с пеперудки и нежни перуники с дълги стъбла. Изпълваше единия край на огромната, пищно украсена стая като пашкула на някакво огромно екзотично насекомо.

Въздухът в стаята беше застоял; сладникавият, болнав мирис на стари парфюми прикриваше друга, по-тежка миризма.

Жената лежеше на леглото сред купчина бледокремави и розово-червени сатенени възглавнички, чиито цветове се сливаха с тези на копринените й ШУИ ТАН и камизола. Щом той се приближи, тя вдигна глава. Най-простото движение сякаш й струваше скъпо, сякаш главата й беше пълна с бронз.

— Кой е?

В гласа й се долавяше нещо рязко, под копринената му повърхност се прокрадваше пресипналост.

Той остана на мястото си. Огледа се из стаята, отвратен от прекалената й пищност.

— Изпраща ме ШИ Бергсон, ФУ ЙЕН Мейтланд.

— А, ти си нов… — каза тя сънливо; към интонацията й се прибави и лек нюанс на съблазън. — Ела тук да те видя, момчето ми.

Той се приближи и изкачи трите малки стъпала, водещи към леглото, после дръпна воала встрани и я погледна.

Тя беше висока, дългокрака жена с остри като нож, нервни черти на лицето; стъклената им крехкост беше по-скоро подчертана, отколкото скрита от плътния слой грим на лицето й. Изглеждаше преждевременно състарена, а паяжината от бръчки около очите й приличаше на напуканото дъно на пресъхнала река; очните й ябълки леко изпъкваха под тънките воали на клепачите й. Черният цвят на косата й, позна той веднага, бе постигнат изкуствено — кожата на врата и ръцете й притежаваше бледността на албинизма.

Да, сега виждаше откъде идва и неговият цвят.

Фини златни гривни опасваха тънките й китки, пръстени със скъпоценни камъни отрупваха крехки й пръсти. Около протегнатата й костелива шия бе обвито ослепително ЙИН ЛУО — фалшивите рубини и смарагди по него бяха колкото гълъбово яйце. Косата й беше несресана след неспокойния сън, коприните й бяха смачкани. Изглеждаше точно като онова, което представляваше — любовница на богат ХАН. Държанка.

Гледаше как тя бавно извърна глава и отвори очи. Бледи, воднисти сини очи, които с доста голямо усилие се фокусираха върху него.

— Уф… Блед си като червей. И все пак… — тя отново затвори очи и отпусна глава сред възглавничките. — Как се казваш?

— Михаел — отвърна той с псевдонима, който беше откраднал от Де Вор. — Михаел Бьоден.

За миг тя помълча, после въздъхна леко, потрепна и се извърна; надигна се на лакти и пак впери очи в него. При движението камизолата й се отвори отпред и разкри малките й бледи гърди.

— Ела тук. Седни до мене, момчето ми.

Той се подчини; тежкият мирис на парфюма й изпълни ноздрите му. Повдигна му се. Беше същият като бижутата, коприните и атлазите й, като грима и лака на ноктите й. Всичко това — тази показност — го обиждаше. Самият той не носеше никакви украшения. Той вярваше в чистотата. В нейната СЪЩНОСТ.

Ръката й се протегна към лицето му, после се отпусна на рамото му.

— Носиш ли?

Той извади двата пакета от джоба на сакото си и ги хвърли на леглото до нея. Ако беше забелязала грубостта му, с нищо не се издаде — наведе се нервно напред и награби малките кесийки, след това разкъса ръба на едната с малките си остри зъбки и бързо погълна съдържанието й.

Да, точно както си го бе помислил. Тя беше наркоманка.

Загледа как тя отново затвори очи, вдъхна дълбоко и остави наркотика да я омае. Когато извърна отново глава към него, вече изглеждаше по-човешки, по-жизнена; леката игривост в очите й загатваше колко привлекателна е била някога. Но това беше само сянка. Сянка в мрачна стая.

— Очите ти… — каза тя и отново отпусна длан върху гърдите му. — Изглеждат ми някак…

— Да — той докосна всяко око поред с пръст и свали контактните лещи, които бе взел от чекмеджето на Де Вор; след това я погледна пак и забеляза изненадата й.

— Здрасти, мамичко.

— Аз нямам… — започна тя, после се разсмя поразена — беше се сетила. — Ти си синът на Пьотър!

Той забеляза издайническото потрепване на мускулите под очите й. Но в погледа й нямаше любов. И как да има? Тя го беше убила много, много отдавна. Още преди той да се роди.

Тя преглътна.

— И какво искаш?

В отговор той се наведе и я прегърна. Де Вор е прав — мина през ума му. НА НИКОГО НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ. ЗАЩОТО НАКРАЯ ПАК ОСТАВАШ САМ.

Остави я да се отпусне сред възглавничките — мъничкото отровно острие остана забито в основата на гръбнака й. След това се изправи и я погледна отново. Неговата майка. Жена, която никога преди днешния ден не беше виждал.

Внимателно, почти нежно той извади приспособлението от джоба си, нагласи го и го остави на леглото до нея. След шестдесет секунди огънят щеше да избухне и да обхване коприните и атлаза, тънките воали щяха да пламнат… Огънят щеше да пречисти стаята и от най-малката следа от нея.

Леман се отдръпна, поспря за миг — щеше му се да можеше да види всичко това; после се обърна и излезе от стаята. Заключи вратата след себе си. Знаеше, че никой вече няма власт над него. Особено Де Вор.

* * *

Ли Юан лежеше в мрака и се вслушваше в шума на дъжда в градината, зад отворените прозорци. Сърцето му забави ритъма си, дишането му се нормализира. Сънят полека избледняваше, а заедно с него — и ужасният страх, който го бе накарал да изкрещи и да се събуди, но последният образ от него все още беше пред очите му, разтегнал се от хоризонт до хоризонт — огромен, заплашително бял.

Потръпна; после чу, че вратата се отваря и нечии тихички стъпки прошумоляха по покрития с плочки под.

— Искаш ли компания, Ли Юан?

Той въздъхна, претърколи се и погледна натам, където бе застанала тя — гола сред сенките в подножието на леглото му.

— Не сега, Сладка роза. Не сега…

Той по-скоро усети, отколкото видя колебанието й. След това тя изчезна и той отново остана сам.

Стана — знаеше, че вече няма да може да заспи; отиде до прозореца и се взря в огряната от луната градина. После взе един халат, уви се в него, приближи се до двойната врата, която водеше към градината, и я отвори.

Остана там известно време — очите му бяха затворени, — вдъхна свежите, сладки нощни аромати от градината, след това излезе навън, на балкона. Студените мраморни плочи под краката му го накараха учудено да погледне надолу.

— Принц Юан.

Той махна на стража да си върви и слезе бос в градината. Спря сред тъмните сенки на беседката и се огледа, после заопипва слепешката и най-накрая го намери.

— Ах! — въздъхна той тихо; книгата беше там, на пейката, където тя я беше оставила само преди часове. Беше я сънувал — заедно с коня, коприните, аромата на сливов цвят. Мисълта отново накара гърлото му да пресъхне. Той потръпна и вдигна книгата — усети веднага колко е тежка; корицата й беше набъбнала от дъжда. Тъкмо смяташе да се връща, когато пръстите му напипаха и проследиха йероглифите, изрязани върху подгизналата корица.

Ю ТАЙ ХСИН ЯН.

Отново прокара пръсти по надписа, за да се увери, след това се засмя лекичко — беше разбрал. Това беше книга с любовни стихотворения. Сборник от шести век. „Нови песни от нефритената тераса“. Самият той не я беше чел, но бе чувал за нея. Излезе от беседката, разгърна книгата и я поднесе на лунната светлина — опитваше се да разчете страницата, която беше чела тя. Стихотворението беше от Чиян Йен — „Поемата на госпожа Пан за ветрилото“:

Бяла коприна — сякаш кръгла луна —

се появява след бялата коприна

на маранята.

Върху нея — портрет на дъщерята на царя на Чин,

яздеща папагал сред виещите се мъгли.

Светът обича пъстрите цветове,

ала новото никога не ще замени старото.

Тайно се страхувам, че студени ветри ще завеят

и ще задухат в моето нефритено дърво,

и преди да си е отишла твоята все още нежна любов,

ще я накарат да посърне без време.

Той потръпна и рязко затвори книгата. Беше също като съня — твърде близко и твърде силно, за да го пренебрегнеш. Погледна луната, изгряла в третата си четвърт, и усети как нейната студенина докосва сърцето му. Почти бе настъпила есента, сезонът на екзекуциите, когато луната по традиция бе свързвана с престъпниците.

Луната… Лека тръпка на страх пробягна по гръбнака му и го накара да изтърве книгата. В противовес на слънцето младата луна изгряваше от запад. Да, от запад за първи път беше дошла богинята на луната — Чан-е^[1].

Чан-е… Връзката между английската дума и името на мандарин беше рожба единствено на въображението му — и все пак той беше твърде много ХАН, предполагаемите резонанси на звуците и думите бяха твърде дълбоко вградени в неговата кръв, за да ги пренебрегва.

Ли Юан се наведе и вдигна книгата; изправи се и се огледа. Градината беше мозайка от лунна светлина и сенки, нереална и някак си заплашителна. Сякаш всеки момент смътните сребристочерни силуети щяха да приемат по-чисто, по-отчетлива форма — щяха да се подредят в букви или в някакво лице като в съня му. Бавно, уплашен, той се върна към двореца — трепваше и при най-лекото докосване на клонка или листо — и най-накрая отново влезе вътре. Вратата се заключи здраво зад него.

Остана неподвижен известно време; сърцето му туптеше като лудо и се бореше с тъмния, ирационален страх, който отново заплашваше да го погълне. След това той хвърли книгата на леглото и бързо, почти тичайки, се спусна по коридорите и най-накрая стигна до входа на бащините си покои.

Четиримата елитни гвардейци, които го охраняваха, му се поклониха ниско, ала преградиха пътя му. Миг по-късно Уан Та Чуан, управител на Вътрешния дворец, излезе отвътре и също ниско му се поклони.

— Какво има, принц Юан?

— Бих желал да видя баща си, управителю Уан.

Уан се поклони отново.

— Простете, ваше височество, но баща ви спи. Не бихте ли могли да изчакате до сутринта?

Ли Юан потръпна и поклати глава. Гласът му беше тих, ала настоятелен:

— Трябва да го видя сега, управителю Уан. Спешно е.

Уан се втренчи в него, загрижен и озадачен от поведението му. После обели очи и се поклони за трети път.

— Моля ви, почакайте, принц Юан. Ще отида да събудя баща ви.

Не се наложи да чака дълго. Може би баща му вече беше буден и бе чул шума пред вратата си. Както и да беше, само след няколко секунди се появи самият Ли Шай Тун, загърнал високата си фигура в копринено ПАУ; беше бос — също като сина си.

— Не можеш ли да спиш, Юан?

Ли Юан се поклони — спомни си последния път, когато бе говорил с баща си в Залата на вечната истина, след аудиенцията си със Су Лу Шан. Тогава той беше твърде преизпълнен с противоречия, твърде шокиран и несъмнено твърде объркан, за да може да изрази точно чувствата си. Но сега знаеше. Сънят бе освободил езика му и той беше длъжен да говори за това.

— Сънувах сън, тате. Ужасен, отвратителен сън.

Баща му се вгледа внимателно в него, после кимна.

— Разбирам — той посочи с ръка. — Хайде да отидем в стаята на прадядо ти, Юан. Там ще поговорим.

Стаята беше студена, камината не гореше. Ли Шай Тун се огледа, след това се обърна и се усмихна на сина си.

— Ела да ми помогнеш, Юан. Ще запалим огън и ще седнем край камината — ти — там, аз — тук — и той посочи двете големи кресла.

Ли Юан се поколеба, изненадан от предложението на баща си. Никога не бе виждал Танга да прави нещо друго, освен да бъде Танг. И все пак, щом коленичи там и взе да му помага да напалят камината, му се струваше, че винаги е правил това заедно с баща си. Вдигна очи и изненадано видя, че баща му го гледа с усмивка; спокойно бе отпуснал ръце върху коленете си.

— Сядай. А сега да си поговорим, а?

Огънят пукаше, пламъците все по-бързо се разгаряха. Тангът седна срещу сина си; пламъците играеха по лицето му.

— Е, Юан? Казваш, че си сънувал сън?

Доста голяма част от началото на съня сега му убягваше, но той се опита да си спомни подробностите, а някои неща — неща, твърде тясно свързани с Фей Йен и с неговите чувства към нея — той реши да премълчи. И все пак краят на съня му все още беше жив в ума му и докато го описваше, усети отново същото странно, тъмно чувство на ужас.

— Летях високо и оглеждах равнината, където преди се издигаше Градът. Но Градът вече го нямаше, на неговото място се извисяваше планина от кости. Огромна могила от избелели от слънцето кости, по-висока и от Града, се простираше от хоризонт до хоризонт. Погледнах нагоре — небето беше странно черно, луната — пълна и бледа и сияеше със студен и свиреп блясък, сякаш беше слънце. И щом я погледнах, някакъв глас са обади зад мене: „Това вече е минало.“ Обърнах се, ала там нямаше никого; и тогава осъзнах, че е бил моят собствен глас.

Той млъкна, сведе очи и потръпна — силата на съня отново го бе завладяла.

Срещу него Тангът се протегна в креслото — явно сънят на сина му го беше разтревожил. Известно време и той мълча, после кимна.

— Сънувал си Цао Чун, сине. Ужасите, които е извършил. Но всичко това е вече минало. Трябва да се поучим от него. Да се поучим и никога да не позволим да се повтори.

Ли Юан вдигна поглед. Странен огън гореше в очите му.

— Не… Не е в миналото. Не го ли виждаш, татко? Това сме точно ние, точно сега. Онова, което символизираме. Ние сме пазителите на огромната бяла планина, затворниците на Града, създаден от Цао Чун.

В друг случай Ли Шай Тун би сгълчал сина си за това, как се държи и как говори, но сега беше различно — сега беше време да се говори открито.

— Да, Цао Чун е извършил ужасни неща. Но си помисли за алтернативите, Юан, и си задай въпроса: какво друго би могъл да направи? Промяната е била зъл бог, унищожавала е всичко, до което се е докосвала. Нямало е друг изход. Съществувала е поговорка, която много добре изразява тогавашния фатализъм на хората: „Е ХСИН ХСУН ХУАН.“ Злото следва свой цикъл — порочен кръг, ако така по ти харесва. Цао Чун е разрушил този кръг — победил е едно зло чрез друго зло и е сложил край на цикъла. И оттогава е така. Досега, искам да кажа — днес други отново искат да завъртят Колелото.

Ли Юан заговори почти шепнешком:

— Може би, татко, и все пак стореното от Цао Чун все още е в нас. Виждам го. Очите ми се отвориха за него. Ние сме създания на неговото творение — на продукта на неговата безкомпромисна мисъл.

Но Ли Шай Тун заклати глава.

— Не, Юан. Ние не сме негови създания. Ние сме се изградили сами — той млъкна и се вгледа в сина си; опитваше се да разбере какво чувства той в този момент, спомняше си как се бе чувствал самият той. Но му беше трудно. Когато бе научил истината, той беше много по-голям.

— Вярно е, Юан — светът, в който се раждаме, не е онзи от най-съкровените ни мечти, но несъмнено той нито е толкова лош, нито толкова зъл, както онзи от твоя сън… Вярно е, той ограничава нашия избор, но все пак ние избираме.

Ли Юан го погледна.

— Но тогава защо крием истината от тях? От какво се боим? Че може би тя ще ги накара да мислят по-различно, отколкото бихме искали да мислят? Че ще избират друго, а не онова, което ние бихме искали да изберат?

Тангът кимна; светлината на огъня и сянката разполовяваха лицето му от челото до брадичката.

— Може би. Знаеш поговорката, Юан. ТО ШУО ХУА ПУ Ю ШАО.

Ли Юан потръпна — беше се сетил за лунната светлина в градината. Знаеше поговорката: „ГОВОРЕНЕТО Е СРЕБРО, МЪЛЧАНИЕТО Е ЗЛАТО.“ Отново слънце и луна. Сребро и злато.

— Може би — рече той, но това му се струваше по-скоро удобно, отколкото истина.

— С времето, Юан, ще го проумееш по-добре. Шокът, знам, е голям. Но не позволявай силата на съня ти да те обърква. Като си помислиш, това е само сън.

СЪН. САМО СЪН. Ли Юан отново погледна баща си в очите.

— Може би. Но кажи ми, татко: ние добри хора ли сме, или зли?

* * *

Чен седеше на една табуретка пред бараката с инструментите; погледна нагоре, за да види чия беше сянката, паднала върху него.

— Познавам ли ви?

Лицата на тримата ХАН бяха грозни, изкривени от злоба. Двама заплашително държаха дебели тояги в ръцете си. Третият — същият, чиято сянка бе паднала върху него — размахваше нож. И тримата бяха облечени в същите бозави дрехи като неговите.

— А… — каза Чен; забелязал беше, че лицата им си приличат. Значи крадецът имал и братя. Той бавно се надигна. — Имаме ли сметки за уреждане?

Мимолетната усмивка по лицето на най-големия брат бързо премина в гримаса на омраза. Чен виждаше колко е напрегнат и нервен, но и колко е решителен.

Чен пусна мотиката, която поправяше, изправи се с празни ръце срещу мъжа и внимателно се взря в него — знаеше колко беше опасен. Нехаен човек, който обича да се хвали, би приказвал твърде много, или би се издал с необмислено движение, но тези тримата стояха неподвижно и мълчаха. Не бяха дошли да си приказват, нито да го плашат. Бяха дошли за едно-единствено нещо. Да го убият.

Той отмести очи и видя в далечината очертаващия се върху дигата силует на стража Тен. Значи така. От него са разбрали къде е. Преценяващо погледна отново към тримата — остави мислите си да се успокоят, дишането си — да се нормализира. Пулсът му биеше учестено, но това беше добре. Беше знак, че тялото му се готви за предстоящата битка.

— Брат ви крадеше — каза той и пристъпи вдясно; остави слънцето да мине встрани от него.

Най-големият брат изсумтя с отвращение.

ДА — помисли си Чен. — РАЗБИРАМ ВИ. И МОЖЕ БИ ДРУГ ПЪТ, ПРИ ДРУГИ ОБСТОЯТЕЛСТВА, ЩЯХ ДА ВИ ОСТАВЯ ДА МЕ УБИЕТЕ ЗА ОНОВА, КОЕТО СТОРИХ. НО ТОЧНО СЕГА ИМА И ПО-ВАЖНИ НЕЩА. НАПРИМЕР ДЕ ВОР. МАКАР ЧЕ ВИЕ НЕ БИХТЕ ГО РАЗБРАЛИ, НАЛИ?

Чен видя движението на мъжа частица от секундата по-рано, преди онзи да го е извършил — внезапното нахвърляне беше издадено от напрежението в мускулите, от лекото трепване на очите. Чен замахна с юмрук и изби огромния нож, после яростно ритна човека в корема и му изкара въздуха. Онзи падна на колене.

Останалите двама изкрещяха и запристъпваха към него с вдигнати тояги.

Чен бързо отскочи встрани и ги накара да се завъртят; единият от братята за миг се скри зад другите. Чен се възползва от възможността, приведе се и избегна дивия замах на тоягите; удари с лакът брадичката на единия и той отлетя към втория брат.

Чен веднага се надвеси над тях и ги зарита и заблъска; с всеки удар дъхът излизаше със свистене през зъбите му и най-накрая двамата се проснаха в безсъзнание.

Най-старият се търкаляше и стенеше; бореше се да си поеме дъх. Щом Чен отново се обърна към него, очите му се изцъклиха от страх и той понечи да изпълзи встрани. Но Чен просто стоеше там, опрял ръце на хълбоците си, и успокояваше дишането си. Поклати глава.

— Съжалявам. Направих каквото бях длъжен. Разбираш ли ме? Не искам да се карам с вас. Но ако дойдете пак — който и да е от вас, — ще ви избия всичките.

Чен се поклони и се върна при бараката. Вдигна мотиката. Едва тогава забеляза застаналия на вратата Павел.

— Видя ли, Павел?

Младежът бе опулил смаяно очи.

— Видях, ШИ Тон, но не съм сигурен дали да вярвам на очите си. Помислих, че ще те убият.

Чен се усмихна.

— Да. И Тен си мислеше същото. Трябва да се справя с него, преди да каже и на други.

Очите на Павел се присвиха, след това, сякаш най-после бе взел решение, той хвана Чен за ръката и започна да го обръща.

Чен го отблъсна.

— Какво правиш?!

Павел се облещи срещу него.

— Каза, че трябва да се справиш с Тен. Е, с това вече се приключи. Нали те видя какво можеш. Ако искаш да го спипаш, най-добре ела с мене. Знам един по-къс път.

Чен се разсмя.

— По-къс път ли?

Павел отново го сграбчи за ръката.

— Да. Недей да спориш с мене. Хайде! Ще му пресечем пътя.

При насипа Павел не спря, а го изкачи и после слезе. Чен го последва, прецапа през плитката вода, след това последва Павел на другия бряг и се изкачи по груба, назъбена стълба, изсечена в склона на дигата.

— Тен ще мине по моста — обясни Павел, останал без дъх, докато тичаха през нивата към кръстопътя.

— Къде е Чан Юан? — попита Чен, без да забавя крачка. — Мислех си, че тези две копелета са неразделни!

— Чан Юан е в Лодз, в отпуска е. И Тен би трябвало да е там. Но май, преди да тръгне, е искал да види какво ще излезе от онова, което е забъркал.

ДА — помисли си Чен. — НО ЗАД ВСИЧКО ТОВА СТОИ ДЕ ВОР. ЗНАЕХ СИ. ОНАЗИ ВЕЧЕР УСЕЩАХ, ЧЕ КРОИ НЕЩО.

Четвъртият западен мост се състоеше от четири дълги, дебели дървени греди, вкопани в земята от двете страни на напоителния канал. Чен изчака, скрит сред високата цял бой суперпшеница, която растеше встрани от пътеката, а Павел застана долу под моста, във водата.

Чуха хрипливото дишане на Тен, когато онзи приближи моста. Той забави крачка и обърса чело, после тръгна по гредите.

— Тен Фу — Чен излезе на пътеката. — Какъв късмет имам, че те срещнах.

Тен примигна ядно, извърна глава и се огледа. Слънцето бе слязло доста ниско. Полята от всички страни бяха пусти.

Обърна се отново с лице към Чен, свали пушката от рамото си и заплашително я насочи към Чен. Но се виждаше, че трепери.

— Махни се от пътя ми, Тон Чу. Иначе ще те убия!

Чен се засмя презрително.

— Между другото казвам се Чен. Као Чен. Но да оставим това настрана — че защо да се махам? Прекалено много видя, Тен. Ако те пусна, ще разкажеш какво си видял, а пък аз не мога да допусна това. Както и да е, ти ми ги прати тия жалки копелета, нали? Ти си им казал. Е… Това е за тях. И за брат им. А и за Павел също.

Тен се обърна твърде късно. Павел се бе изкачил на брега и беше застанал зад него. Щом стражът се обърна — беше чул шума зад себе си, — Павел се хвърли напред и го блъсна. Тен падна тромаво и главата му цопна в плиткия поток. Пушката изхвърча настрани.

Чен се спусна напред и скочи от моста във водата. Павел го последва след част от секундата.

Тен се претърколи, вдигна глава над водата и взе да я тръска. Беше се оцъклил от изненада. Миг по-късно главата му отново бе под водата. Той беше едър мъж и се бореше здравата, напрягаше ръце и врат да се освободи, риташе отчаяно, но двамата стискаха зъби и го държаха под водата, докато накрая, след последния яростен спазъм, тялото на Тен изведнъж се отпусна.

Павел потръпна, изправи се и впери поглед в мъртвеца.

— Богове… — прошепна той. — Убихме го.

— Да — каза Чен и се стегна — беше забелязал болката, изписана по лицето на младежа. О, Павел го беше мразил — бе го мразил достатъчно, за да го убие. Но след като всичко бе свършило, момчето виждаше Тен по-ясно — просто като друг човек. Човек, когото бе лишил от живота.

— Ела — каза той и се изправи на крака. — Трябва да скрием тялото.

За миг Павел се взря в безжизнения труп, който сега плуваше с лице надолу в плитката вода; след това дойде на себе си. Преглътна мъчително и погледна Чен.

— Какво?!

— Трябва да скрием тялото — повтори Чен, като гледаше да е внимателен с момчето. — Знаеш ли някое място, Павел?

Светлината бързо помръкваше. Нямаше да забележат веднага, че ги няма, но ако се забавеха твърде дълго…

Павел отново потръпна, после кимна.

— Да. Има едно място малко по-надолу.

Помъкнаха тежкото тяло за ръцете колкото се може по-бързо срещу течението на водата и най-накрая стигнаха до едно място, където тръстиките от едната страна на канала заплашваха да прелеят и да го преградят. Павел спря.

— Тук — рече той и посочи неясно черно петно на брега.

Чен издърпа тялото и след това с помощта на Павел го вкара сред високите тръстики. Там, зад прикритието им, имаше малка пещера. Вътре, странно, беше сухо. По стените й и от двете страни бяха изсечени малки ниши като примитивни фурни. Павел се обърна и бръкна в едната.

— Не ми харесва, но няма къде другаде…

Чен се огледа смаяно. Стените бяха боядисани в червено, жълто и зелено, а отворите на нишите бяха поръбени с цветни плочки. Във всяка ниша бе поставена малка статуйка, а около тях бяха разпръснати късчета хартия и остатъци от мънички свещички. Това беше светилище. Тайно светилище.

— Куан Йин да ни опази!

Павел закима учестено, после отново въздъхна треперливо.

— Как да го закрепим?

Чен се огледа и му хрумна най-доброто решение.

— Ще го вдигнем. Ще набутаме главата и раменете му в една от нишите. Така ще издържи достатъчно дълго, докато решим какво да го правим.

Павел оцъкли очи срещу него и отново преглътна.

— Ти кой си, Чен? Какво правиш тук?

Чен сведе очи и реши да каже на Павел истината. Или трябваше да го направи, или да убие момчето, а не мислеше, че би могъл да го убие дори и за да стигне до Де Вор.

— Няма значение кой съм. Но съм тук, за да пипна надзирателя Бергсон. Да го хвана и да го предам на правосъдието. Ще ми помогнеш ли, Павел? Ще ми помогнеш ли да докопам копелето?

Павел отново погледна тялото на човека, когото бе помогнал да убият, след това отново се втренчи в Чен. Свещта трепкаше в ръката му и хвърляше сенки из тясната пещера. Той се усмихна и протегна ръка.

— Добре, Као Чен. Ще ти помогна.

* * *

Кар стоеше до прозореца и гледаше огромната площадка на Нанкинския космодрум; обърна се и се усмихна.

— Е, генерале, май е време да изиграем последната си карта.

Старецът кимна и се усмихна открито на Кар.

— Така изглежда. Освен ако не променят решението си. Готов ли си?

Кар кимна.

— Знам какво трябва да направя.

— Добре — Толонен прекоси стаята и застана до Кар, после неочаквано го прегърна. Не бе очаквал някога отново да срещне големия мъж.

Кар също прегърна Толонен; усмивката не слезе от устата му.

— Не бъдете тъжен, генерале. Спомнете си какво ми казахте. Аз съм победител.

Толонен въздъхна и се усмихна.

— Надявам се, приятелю. Никога не съм се надявал повече.

Кар извърна глава и отново погледна навън — един кораб бавно се издигаше над далечния край на космодрума. Миг по-късно чуха и шума — дълбоко, боботещо трептене под прага на слуха.

— Знаете ли, генерале, много ми се ще да им видя физиономиите. Особено тази на Де Вор — млъкна и добави: — Чен има ли подкрепа?

— Разбира се. Най-добрата, която бих могъл да уредя.

Кар се обърна.

— Това е добре.

Взе нещо от върха на своята купчина, след това го подаде на Толонен.

— Какво е това?

— За Чен. За всеки случай.

Толонен се разсмя.

— Ама ти си бил човек! Тъкмо бях започнал да се чудя!

— О, да — усмивката на Кар за миг помръкна. — Вижте какво, генерале. Онова, което ще правя, ме плаши. Повече от всичко, което някога съм правил. Но ще го направя. Или ще умра, докато се опитвам.

Толонен го погледна с възхищение, след това почтително сведе глава.

— Късмет! И дано небето те пази, ШИ Кар.

* * *

Пътуването до Тонджиян отне на Толонен един час. Ли Шай Тун го чакаше в кабинета си — пълномощното беше на бюрото му, подписано и освидетелствано. Седемте малки УАЙ УИ ЛУН бяха отпечатани върху восъка сред белотата от лявата страна на документа.

— Твоят човек тръгна ли, Кнут? — попита Тангът и подаде на Толонен пергамента, после махна на секретаря си да излезе.

— Тръгна, ЧИЕ ХСИЯ. До утре вечерта трябва да знаем как стоят нещата.

— Ами другото? Онова с Де Вор?

Толонен се усмихна.

— Това скоро ще се уреди, ЧИЕ ХСИЯ. Въпросният агент, Као Чен, вчера изпрати по каналите жизненоважно доказателство. Беше потвърдено, че заподозреният Бергсон всъщност е предателят Де Вор.

— Арестуван ли е?

— Вече съм го уредил, ЧИЕ ХСИЯ. Ще го заловим тази вечер. Всъщност през идващите няколко часа.

— Добре. От това поне ми олекна — Тангът се намръщи и се изправи бавно зад бюрото. — Голяма буря идва, Кнут, и преди да се разнесе, ще се сдобием с много врагове. Бих предпочел да държа Де Вор в ръцете си, а не да се разхожда на свобода и да прави бели.

Да, помисли си Тангът. И Бердичев също. Но това трябваше да почака ден-два. След като Кар приключеше. Погледна документа в ръцете си — изпитваше огромна гордост, че тази нощ е в центъра на събитията. Разбира се, беше го предвидил много отдавна. Знаеше, че ще дойде ден, когато Седмината нямаше вече да седят със скръстени ръце и да не правят нищо. Сега щяха да разтърсят Чун Куо из корен. Да го разтърсят здраво.

Толонен се усмихна и се поклони на своя Танг, разбирайки, че е свободен. Чувстваше дълбоко удовлетворение от това, как се развиваха нещата. Дните на ВУВЕЙ — на пасивното приемане — бяха отминали. Драконът се бе събудил и бе извадил ноктите си.

И сега той щеше да нападне, издигнал седемте си глави, величествени като тигри, и да накара ХСЯО ДЖЕН — дребосъците, да се скрият в дупките си също като мишки — а те такива си и бяха.

Да. Той щеше да прочисти света от тях. А после? Усмивката му светна. Лятото отново щеше да дойде.

* * *

Ли Шай Тун седеше зад бюрото си и размишляваше. Какво бе направил той? Какво бе започнало? Потръпна, обезпокоен от евентуалните последици от действията си.

Ами ако Чун Куо се пропука? Това беше възможно. Равновесието в момента беше много крехко. По-лошо — ами ако се срине и всички нива се изравнят?

Засмя се горчиво, после някакъв шум го накара да се обърне. Беше Ли Юан. Стоеше на вратата, събул обувките си, и чакаше разрешение от баща си да влезе.

— Горчив смях, тате. Нещо не е наред ли?

Твърде мъдър. Твърде млад, за да бъде толкова стар и да знае толкова много.

— Нищо особено.

Ли Юан се поклони и се извърна леко — жест, който Ли Шай Тун разчиташе съвсем ясно. Беше нещо трудно. Някаква молба. Но странна. Не му беше лесно да пита. Ли Шай Тун изчака — как ли ще подходи Ли Юан към въпроса. Това бе възможност да опознае сина си, да прецени силните и слабите му места.

— Много съм разтревожен, татко.

Ли Юан вдигна поглед. Прям, почти дързък поглед. Беше обмислил нещата и бе решил да ги представи твърдо и властно. Да, помисли си старецът, от Ли Юан ще излезе прекрасен Танг. Когато му дойде времето.

— Пак ли сънят ти, Юан?

Ли Юан се поколеба и поклати глава.

— Тогава кажи ми.

Той се изправи и се доближи до езерото, после застана там, загледан в неясните сенки, плуващи сред дълбините на водата; чакаше и синът му да дойде при него.

Неочаквано Ли Юан го доближи, коленичи в краката му и се втренчи в пода.

— Искам да помоля да ми разрешиш да се оженя, татко.

Ли Шай Тун се извърна рязко, изненадан, след това се засмя и се наведе; повдигна лицето на Ли Юан, обхвана с ръка брадичката му и накара сина си да го погледне.

— Но ти си само на дванадесет години, Юан! Имаш повече от достатъчно време да мислиш за подобни неща. Цели четири години най-малко. Никога не съм мислел, че ти…

— Знам, татко. Но вече знам какво искам. КОГО искам.

Такава сигурност, такава яростна сигурност имаше в думите му, че Тангът го пусна и отстъпи назад; ръцете му замислено гладеха сплетената му брада.

— Хайде — каза той. — Кажи ми коя е.

Ли Юан пое дълбоко въздух и отговори:

— Фей Йен. Искам Фей Йен.

Ли Шай Тун се втренчи невярващо в сина си.

— Невъзможно е! Тя беше жена на Хан, Юан. Знаеш какъв е законът.

Очите на момчето настоятелно се взряха в него.

— Да. И според нашия закон Фей Йен никога не е била жена на Хан.

Ли Шай Тун се засмя смаяно.

— Как така, щом моят печат и печатът на Йин Цу са на брачния договор? Да не би да си се побъркал, Юан? Разбира се, тя беше жена на Хан!

Но Ли Юан не се предаваше.

— Смъртта на Хан анулира документите. Помисли си, татко! Какво точно казва нашият закон? Че един брак не е брак, докато не бъде консумиран. Е, Хан Чин и Фей Йен…

— СТИГА! — крясъкът на Танга стресна Ли Юан. — Грешиш, Ли Юан! Дори само да говориш така е грешно!

Той тъжно поклати глава. Това никой не го беше правил. Просто никой не го беше правил. Тя не само беше твърде стара за него, тя беше невестата на брат му.

— Не, Юан. Тя не е за тебе. Не и Фей Йен.

— Фей Йен, татко. Тя и никоя друга.

Отново същата настоятелност на тона, същата сигурност. Тази сигурност впечатли Ли Шай Тун въпреки всичко. Той отново погледна към водата.

— Не можеш да се ожениш за нея поне още четири години, Юан. Ще промениш решението си. Само почакай! Не, намери си някое друго момиче. Не се впускай в подобна глупост!

Ли Юан поклати глава.

— Не, татко, искам нея. Знам го, откакто убиха Хан Чин. И тя ще ме приеме. И това знам.

Ли Шай Тун се усмихна горчиво. Какъв смисъл имаше да знае всичко това? За четири години Чун Куо се бе променило. Може би до неузнаваемост. Ли Юан не знаеше какво предстои, какво бе решено. Въпреки това виждаше колко е решен синът му и омекна.

— Добре. Ще говоря с родителите й, Юан. Но засега не мога да ти обещая нищо повече.

Явно беше достатъчно. Ли Юан се усмихна до уши и целуна ръка на баща си.

— Благодаря ти, татко. Благодаря ти. Ще й бъда добър съпруг.

Щом Юан си отиде, той се взря в мрака на водата и загледа как един шаран бавно плува в дълбините също като неговата мисъл. После, щом се поуспокои, се върна в кабинета си и се отпусна, примирен с онова, което идваше.

НЕКА НЕБЕТО РУХНЕ — помисли си той. — КАКВО МОГА АЗ, НЯКАКЪВ СИ ЧОВЕК, ДА НАПРАВЯ СРЕЩУ СЪДБАТА?

Нищо, дойде като отговор. Жребият е хвърлен. Всичко вече беше извън ръцете им.

* * *

Бамбук. Луна в трета четвърт. Блестяща вода. Сладките, високи звуци на ЕРХУ. Чен се огледа, отпуснат — наслаждаваше се на топлата вечер. Павел му донесе бира и той отпи от нея, после погледна танцьорите; лицата им сияеха, тъмните им очи се смееха ярко на светлината на огъня. На една пейка отстрани седяха булката и младоженецът, зачервени и засмени, вслушани в приятелската олелия около себе си.

Два големи огъня се издигаха в тревистия квадрат, оформен от трите дълги спални бараки. От всички страни бяха наредени пейки, а в единия край се издигаше временна кухня. Четиричленен оркестър бе наредил инструментите си отзад на една електрическа каруца: ЙЮЕ ЧИН, ТИ ЦУ, ЕР ХУ и ПА ПА — древната смесица от звуци на струнни инструменти и флейти трептеше в топлия нощен въздух.

Навсякъде беше пълно с хора, млади и стари — претъпкваха пейките, тълпяха се около кухнята, танцуваха, или просто стояха на групи, пушеха глинени лули и си приказваха. Стотици хора, може би над хиляда души.

Той се обърна към Павел:

— Вярно ли е, Павел? Нямаш ли си приятелка?

Павел сведе поглед и пресуши чашата си.

— Никоя тук, Као Чен — отвърна той тихо, като се наведе над ухото му.

— Защо тогава не дойдеш с мене? По нивата има момичета, които веднага ще ти скочат!

Павел потрепери и поклати глава.

— Много си любезен, приятелю. Но… — той леко повдигна рамене, подчертавайки изкривения си гръб. — Тук ме наричат ТО. Кое момиче би пожелало подобен мъж?

— ТО?

Павел се засмя — за миг изкривеното му лице стана привлекателно.

— Камила.

Чен се намръщи — не разбираше.

— Това е било някакво животно, така ми казаха. Преди Глината.

— А… — Чен отмести поглед към танцьорите. След това отново го погледна. — Можеш да си купиш булка. Ще ти дам пари…

Гласът на Павел пресече думите му:

— Благодаря ти, Као Чен, но… — той вдигна поглед, тъмните му очи бяха пълни със странна болка. — Не е това, разбираш ли. Не е само това. А… Е, мисля, че там, затворен, ще умра. Няма поля. Няма свеж въздух. Няма вятър. Няма течаща вода. Няма слънце. Няма луна. Няма смяна на сезоните. Нищо. Нищо освен стени.

Несъзнателно повторените от младежа думи на Де Вор накараха Чен да потръпне и да отмести поглед. И все пак може би момчето беше право. Той погледна отново танцьорите, кръжащи около огньовете, и кимна на себе си. За първи път, откакто беше сред тях, Чен видя сянката да се вдига от тях и разбра колко по-различни бяха те от първоначалното му впечатление. Виждаше колко щастливи могат да бъдат. Толкова беше просто. Толкова малко им трябваше, за да са щастливи.

Той ги гледаше като омагьосан. Когато те танцуваха, танцуваха в такава самозабрава, сякаш освободили се от самите себе си — вече не бяха бозави и безлики, а огромни и разноцветни, жизнеността им преливаше, очите им горяха като въглени върху кръглите им селски лица, а краката им безгрижно подскачаха върху голата земя, размахваха буйно ръце, телата им леко се въртяха във въздуха, докато кръжаха около огъня.

Сякаш бяха омагьосани.

Той потръпна — искаше му се и Уан Ти да е тук и да танцуват; после да се скрият заедно в мрака, дъхът й да го опие като вино и тялото й да се разтвори за него.

Той въздъхна и погледна в халбата си — луната се отразяваше в тъмната кисела течност. След час се започваше. А след това той щеше да изчезне оттук. Може би завинаги.

Мисълта го отрезви. Той преглътна голяма глътка, избърса уста и отново се обърна към Павел:

— Прав си. Остани тук, Павел. Намери си момиче. Бачкай здраво и се оправяй — той се усмихна. Младежът му харесваше. — Като се махне Бергсон, нещата тук ще вървят много по-добре.

ДА — помисли си той, — И МОЖЕ БИ ЕДИН ДЕН ЩЕ СЕ ВЪРНА И ЩЕ ДОВЕДА СЪС СЕБЕ СИ И УАН ТИ, И ДЖИЯН, И ДРУГОТО НИ ДЕТЕ. ТУК ЩЕ ИМ ХАРЕСА. ЗНАМ ГО.

Забеляза, че Павел го гледа, и се засмя.

— Какво има, момче?

Павел сведе очи.

— Ти си мислиш, че животът тук е прост, нали? Но нека ти разкажа как съм се родил аз.

— Давай — отвърна тихо Чен. Беше забелязал внезапната промяна у него. Сякаш Павел свали някаква маска. Сякаш споделеното преживяване под четвъртия западен мост смъкна една кожа от младежа и изведнъж той стана по-уязвим, по-открит.

— Имах трудно детство — започна той. — Бях петото дете на двама работници. Наемници като тебе, които идват тук само за прибирането на реколтата. По време на прибирането всичко беше наред. Можеха да ме изхранват. Но щом дойде време да се връщат в Града, ме оставиха да умра тук, в полето. Там не биха могли да ме изхранят, нали разбираш. Дори и днес това често се случва. Хората тук го смятат за нормално. Новото семе трябва да се натори с костите на малки дечица. Аз обаче не умрях.

Павел облиза устни и продължи. Сведените му очи се взираха в миналото.

— О, аз нямах нищо общо с това. МЕЙ ФА ЦУ, така казват. Съдба. А моята съдба била една бездетна жена да ме намери и да ме прибере. Имах късмет. Тя беше добра жена. ХАН. Казваше се Чан Лу. Известно време всичко вървеше добре. Мъжът й, Вен, не го беше грижа за мене, но поне не ме биеше и не се държеше лошо, а тя ме обичаше като свое дете. Но когато станах на седем години, те умряха. Една от дигите се срутила върху тях, докато я поправяли. И аз останах сам.

Павел млъкна за момент, след това вдигна очи; тъжна, усмивка пробяга по лицето му.

— Страшно ми липсваше. Но със скръб не можеш да се наядеш. Трябваше да работя, и то здраво. Яденето никога не ми стигаше. Всяко семейство тук се грижи само за себе си. Но аз нямах семейство. И затова бъхтех от зори до мрак всеки божи ден — мъкнех тежки товари към нивите; дългите тежки кобилици притискаха раменете ми и ми изкривяваха гърба, докато накрая станах такъв, какъвто ме виждаш — той се изсмя. — Нуждата ме оформи такъв, Као Чен. Нуждата и черната земя на Чун Куо.

— Съжалявам — започна Чен. — Не знаех…

Но Павел отново го прекъсна:

— Има и още нещо — младежът се разколеба, после потръпна и продължи: — Начинът, по който ти ни виждаш, Као Чен… Забелязвал съм го и преди. Но сега мисля, че разбирам. Ти ни възприемаш като сън, нали? Не съвсем истински. Нещо живописно…

Чен понечи да възрази, да каже на момчето, че всичко ТУК е истинско, а останалото, там, вътре, не е нищо повече от ужасен сън, в който трябва да се завърне, но Павел го гледаше странно и клатеше глава; отричаше още преди да му го е казал.

— Може би — каза той най-сетне и остави халбата си. Но все още му се искаше да възрази. Трябваше само да затвори очи и да усети полъха на вятъра по бузите си…

— Ти дойде, когато тук е най-хубаво — Павел се загледа в танцьорите. — Точно сега въздухът е напоен със сладък мирис, а вечерите са топли. Но зимите тук са ужасни. А вонята понякога…

Той погледна Чен и се засмя — виждаше, че той не разбира.

— Какво мислиш, че прави Градът с всичките си отпадъци?

Чен отпи от бирата си и сви рамене.

— Никога не съм се замислял…

Павел отново се обърна с лице към него:

— Не си. Нито пък някой се замисля. Но я си помисли. Над тридесет милиарда — така казват. Толкова много лайна. И какво правят с тях?

Чен разбра за какво намеква и се разсмя.

— Да не искаш да кажеш, че…

Павел кимна.

— Нищо не се пропилява. Всичко се пази в огромни кладенци и се използва на полето. Трябва да го видиш, Као Чен. Огромни резервоари — колкото цели езера. Само си представи! — той се засмя сухо и отмести поглед. — След седмица цялото поле ще е осеяно с медни каруци, всяка натоварена с тъмна сладка течност, която ще се пръсне по земята. Черно злато — така го наричат. Без него посевите ще завехнат и самото Чун Куо ще се срути.

— Винаги съм си мислил, че…

Чен млъкна и вдигна очи. Приглушеното мърморене секна рязко; музиката утихна и замря. Изведнъж застанал нащрек, той огледа хората и ги видя. Стражи. Бяха дошли стражи!

Павел се втренчи в него с пламнали от страх очи.

— Тен… — каза той тихо. — Сигурно са намерили Тен!

— Не… — Чен поклати глава и докосна успокоително рамото на младежа. Не, не беше Тен. Но може би беше нещо по-лошо.

Стражите си проправиха път и се строиха в груба редица зад водача си, висок ХУН МАО.

— Кой е този? — прошепна Чен.

— Пескова. Лейтенантът на Бергсон.

— Богове… Какво ли иска?

Всичко беше притихнало. Само пукането на огньовете нарушаваше тишината. Пескова се огледа, извади от джоба си комуникатор, натисна едно копче и започна да чете:

— По заповед на надзирателя Бергсон ми е наредено да арестувам следните лица…

Чен забеляза как стражите с насочени пушки се пръскат из тълпата, разблъсквайки грубо хората, и се оглеждат за лицата на изброените от Пескова и си помисли дали да не побегне. Но Пескова продължаваше да чете и той осъзна, че Тон Чу не беше сред имената в списъка.

— Какво става? — попита той Павел.

— Не знам. Но май всички те са приятели на полевия надзирател Сун и жена му. Може би са го принудили да направи списък, преди да го убият.

Чен гледаше как стражите събраха накуп споменатите петнадесет души и ги поведоха, после се огледа и осъзна колко бързо сянката отново бе паднала върху хората.

— Един час — прошепна той повече на себе си, отколкото на Павел. — Ако могат да почакат само един час…

* * *

Телата бяха струпани до стената. Бяха голи и лежаха там, където бяха паднали. Някои сякаш все още се катереха по каменната бариера — телата им бяха разтегнати и изкривени, крайниците им бяха изметнати. Други бяха коленичили пред убийците си, лице в лице с неизбежната смърт. Чен се огледа — повдигаше му се от гледката. Павел застана до него — дишаше шумно.

— Защо? — попита той след миг. — В името на всички богове, защо?! Какво са направили?!

Чен се обърна и погледна наляво. Луната беше високо, наполовина скрита зад облаците. Под нея като изкривена сянка на нож сред огромната равнина се издигаше къщата на надзирателя. КЪДЕ СИ? — помисли си Чен, търсейки нещо в небето. — КЪДЕ СИ, МАЙНАТА ТИ? Това беше нещо толкова неподобаващо на Кар.

Бяха изминали два часа от арестите. Два часа, а от тях нямаше още никакъв знак. Но дори и да бяха подранили с половин час, щеше вече да е твърде късно да се спасят тези хора. И петнадесетимата бяха мъртви. Всички бяха чули — там, сред догарящите огньове. Изстрелите отекнаха в полята. Бяха чули писъците и последвалата зловеща тишина.

— Пескова — каза Павел, наведе се и докосна леко рамото на един от мъртъвците. — Бил е Пескова. Винаги ни е мразел.

Чен се обърна и се втренчи изненадано в момчето — беше осъзнал какво му казва. Павел се възприемаше като ХАН. Когато казваше „ние“, нямаше предвид селяните, КО, които обработваха огромните 10 000 квадрата МУ, а ХАН. ДА — помисли си той, — НО ДЕ ВОР ДЪРПА КОНЦИТЕ. ТОЙ Е ДАЛ РАЗРЕШЕНИЕ. И АЗ ЩЕ ГО УБИЯ. ЗАПОВЕД НА ТАНГА ИЛИ НЕ — АЗ ЩЕ ГО УБИЯ ЗАРАДИ ТОВА, КОЕТО НАПРАВИ.

Погледна отново нагоре. Сянка бе затъмнила луната. Премина и след секунда я последва втора.

— Бързо, Павел — той се спусна напред. — Идват.

Четирите големи транспортьора на охраната се приземиха почти безшумно сред полята около къщата на надзирателя. Чен се спусна да поздрави най-близкия — очакваше това да е Кар, — но мъжът, който изскочи, не беше големият, а Ханс Еберт.

— Капитан Еберт! — той се поклони и сложи ръка на гърдите си за поздрав — движението му бе неловко, нетренирано. Еберт, „героят от Хамерфест“ и наследник на огромната корпорация „Джен Син“, бе последният офицер, когото бе очаквал.

— Као Чен — отговори Еберт строго, делово, пренебрегвайки военния му чин. — Всички ли са вътре в къщата?

Чен кимна — реши да не обръща внимание на обидата.

— Доколкото знам, сър. Летателният апарат на надзирателя все още е на площадката, затова предполагам, че Де Вор е вътре.

Еберт се вгледа в къщата, обърна се и го огледа от горе до долу. Изсмя се късо, подигравателно.

— Този костюм ти отива, Као Чен. Трябвало е да станеш селянин!

— Сър! — той се опита да не издаде, че е обиден, но беше твърде трудно. Инстинктивно се досещаше, че са закъснели заради Еберт. Представяше си как са го чакали да си довърши вечерята. Или пък чукането. Беше чувал разни такива истории за него. Кар никога не би го направил. Кар щеше да дойде точно когато е казал.

Хората изскочиха от транспортьора след Еберт. Гвардейци от специалните части, с почернели лица и ръце. Единият се приближи до Еберт и му подаде планшета.

Чен го разпозна — спомни си репортажите по новините за масовото клане в Хамерфест. Беше главният лейтенант на Еберт Одън.

Еберт разгледа таблицата и отново погледна Чен.

— Знаеш ли плана на къщата на надзирателя?

Чен наведе глава.

— Тъй вярно, сър.

— Добре. Значи ще ни бъдеш разузнавач, Као Чен. Одън ще командва, но ти ще ги вкараш вътре, разбра ли ме?

Чен продължаваше да стои със сведена глава.

— Простете, капитане, но нямам оръжие.

— Разбира се… — Еберт измъкна пистолета от кобура си. — Ето ти.

Чен пое оръжието и се втренчи невярващо в него.

— Простете, сър. Там, вътре, са с автомати и лазери?

Еберт го гледаше студено.

— Друго не ти трябва.

Чен се поколеба — Чудеше се докъде да продължи, но Еберт кресна:

— Отказваш да се подчиниш на заповедта ми, така ли, Као Чен?!

В отговор Чен се поклони до кръста, после се обърна към Одън:

— Елате. По-добре е да се движим бързо.

Откъм средата на полето към тях се приближи фигура. Одън спря и вдигна пушката си, но Чен го спря с ръка.

— Всичко е наред! — побърза да го увери той. — Познавам го. Той е приятел.

Одън свали пушката си. Фигурата се приближи и накрая застана само на няколко крачки от тях. Беше Павел.

— Какво искаш? — попита го Чен.

— Да дойда с вас!

Стискаше в ръцете си мотика. По изкривеното му лице беше изписан гняв. Гняв и ужасна, настоятелна нужда.

— Не — каза Чен след малко. — Прекалено е опасно.

— Знам. Но искам да дойда.

Чен се обърна и погледна Одън. Той сви рамене.

— Негова си работа, лейтенант Као. Да прави каквото си иска. Но ако вземе да ни пречи, ще го застрелям, разбра ли ме?

Чен погледна Павел. Младежът се усмихна напрегнато и кимна.

— Добре. Разбирам.

— Добре — каза Одън. — Тогава нека заемем позиция. Другият отряд ще нахлуе вътре след пет минути.

Изчакаха в сянката в подножието на рампата — главният вход на къщата беше точно над тях. Прозорците не светеха, сякаш хората вътре спяха, но Чен, свит там, долу, вперил очи в огромната триетажна пагода, знаеше, че са будни и поливат събитията от тази вечер. Гледаше как смътните сенки на нападателния отряд се изкачват по въжетата високо горе и сдържаше гнева си — знаеше, че остава съвсем малко време.

Павел се бе сгърчил до него в мрака. Чен се обърна и му прошепна:

— Дръж се близо до мене, Павел. И не поемай рискове. Имаш си работа с убийци.

Павел също прошепна в ухото му:

— Знам.

Чакаха. После изведнъж тишината бе нарушена — нападателният отряд със силен трясък се метна през прозорците на втория етаж. Това беше сигналът да влизат. Чен скочи върху рампата и се затича към вратата с насочен пистолет. Павел, Одън и отрядът го следваха плътно. Беше само на около десет ЧИ от вратата, когато тя се отвори и ги обля светлина.

— Лягай! — кресна той, щом фигурата на вратата откри огън. Но само след миг човекът се строполи — ответен огън зад гърба на Чен бе разкъсал гърдите му.

Вътре се разнесоха крясъци, появиха се още двама души и автоматите им проехтяха. Чен видя как паднаха, скочи на крака и се затича към вратата.

Застана на входа и хвърли поглед към първата стая. Пистолетът следеше всяко движение на очите му. Както и си бе помислил, тези тримата бяха дежурният отряд. Близо до вратата имаше преобърната маса, а по пода бяха пръснати плочки за МАДЖОНГ. Той прескочи трупа и влезе.

Горе се чуха нови изстрели, след това избухна автоматичен огън. Чен се обърна и кимна на Одън — ветеранът влезе; Чен се зарадва, когато видя Павел — съвсем невредим — да го следва.

— Ще защитават стълбището — Чен посочи вратата в дъното на стаята. — Там, горе, има още един пост, а зад него е канцеларията на Де Вор.

— Така — Одън прескочи стаята и застана до вратата. Отрядът се строи от двете й страни. Бутна я. Не беше заключена.

Павел го погледна.

— Ами ти, Као Чен? Значи от тях си? Лейтенант?

Чен кимна и се обърна, за да види как Одън отваря вратата и прикляка. Големият автомат проблясваше в скута му.

Шумът беше оглушителен. Последва миг тишина, след това четирима от отряда се заизкачваха бързо по стълбите. Но едва бяха стигнали до средата, огънят отново започна — този път отгоре.

Чен се втурна напред, но Одън вече бе поел командването. Изкачваше стълбите сред повалените си хора, стрелбата на автомата му не секваше и покосяваше всеки, който се осмелеше да се покаже горе.

Чен го последва. Двама от хората на надзирателя бяха охранявали стълбището. Единият лежеше мъртъв отстрани. Другият се бе строполил върху бариерата — тежко ранен. Одън зареди отново автомата, дръпна главата му и погледна Чен.

— Кой е този? Важен ли е?

Чен сви рамене — този ХАН не му беше познат.

— Не… Просто някакъв страж.

Одън кимна, прилепи дуло о главата на човека и рязко дръпна спусъка.

— Хайде — той пусна тялото.

Тъкмо щеше да се обърне и вратата зад него рязко се отвори.

Чен откри огън и без да мисли, стреля бързо три пъти. Пистолетът риташе яростно.

Човекът го погледна изцъклено, сякаш изненадан, после падна на колене, вкопчен в разкъсания си гръден кош; пушката му падна встрани. Захлупи се по очи и застина неподвижно.

Одън изгледа Чен странно.

— Благодаря — каза той студено, почти грубо. След това се обърна и влезе през вратата. Автоматът в ръцете му тракаше оглушително.

Чен го последва в канцеларията на Де Вор.

Всичко беше в пълна бъркотия. Дъската за УЕЙ ЧИ бе счупена, камъчетата бяха пръснати по пода. Всички екрани бяха изпотрошени като след пиянска оргия. Намръщи се — нищо не разбираше. Не бе възможно Одън да е направил всичко това. Прекалено бе изпипано. Твърде всеобхватно. Имаше вид на систематично унищожение.

А къде беше Де Вор?

Един лежеше мъртъв под екраните. Още двама бяха коленичили в далечния ъгъл на стаята, захвърлили оръжия, прилепили чела о пода в знак на подчинение. Одън ги погледна небрежно, после махна на един от хората си да ги върже и да ги отведе. Павел беше влязъл. Когато пленниците минаваха покрай него, той се наведе и плю в лицата им.

— За надзирателя Сун — гласът му беше твърд, изпълнен с горчивина.

Чен се вгледа в него, след това се обърна към Одън:

— Тук има нещо нередно — той посочи екраните и счупената дъска.

Одън го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Чен се огледа несигурно.

— Не знам. Просто…

Одън се обърна нетърпеливо.

— Хайде, Као Чен. Стига глупости. Давай да привършваме.

Чен втренчи поглед в него, ядосан, после изпълни нареждането. Но имаше нещо нередно, усещаше го. Убийствата в полето. Строшените екрани. Всичко това означаваше нещо.

В коридора отвън Одън беше спрял и говореше нещо на сержанта от втория отряд.

— Изкачили са се на покрива, сър — обясняваше сержантът. — Около осем души. Пескова е там. Но Де Вор го няма.

— Какво?! — Одън се обърна и изгледа Чен на кръв. — Според мене ти рече…

Чен потръпна. Значи това било. Вече си е бил тръгнал. Това обясняваше убийствата, дъската, строшените екрани. Бе го разбрал по-рано — някаква част от него го бе усетила. Но къде беше той? Къде би могъл да отиде?

Чен се обърна и тресна с юмрук стената — в удара се изляха целият му гняв и яд.

— Мамка му!

Одън премигна изненадано, след това отново погледна сержанта.

— Добре. Прикривай ни, но изтегли обратно повечето от хората. Ще им предложим условия.

Загледа се след сержанта, после се обърна и срещна погледа на Чен.

— Какво те гложди, Као Чен?

Чен се разсмя кисело.

— Да не мислиш, че съм искал Де Вор да се измъкне?

— Ако изобщо се е измъкнал. Те така казват. Един от ония осмината може и да е той.

Чен поклати глава.

— Съмнявам се. Прекалено добър играч е.

Одън сви рамене — не разбираше; след това тръгна. Чен го последва.

В подножието на тесните стълби имаше място, където коридорът се разширяваше в нещо като стаичка без врати. Там стояха двама души с пушки на раменете — покриваха вратата в горния край на стълбите. Това беше единственият път към горната стая, а самите стълби бяха твърде тесни, за да мине повече от един човек.

— С какво разполагат те? — попита Одън сержанта.

— С пушки. Може би една-две пушки ДЕНГ. Но това е всичко, с което разполагат.

— Сигурен ли си?

— Само с това се оправят тук. Тези селяни изобщо не се сещат за бунт.

Одън се разсмя.

— Брей, че късметлии!

Махна с ръка на единия от постовите да се отстрани, зае позицията му — вляво, наполовина прикрит от стената — и извика на хората горе:

— Казвам се лейтенант Одън от охранителните войски на Танга. Както знаете, вие напълно сте обкръжени от моите войници. Надзирателят, човекът, който познавате като Бергсон — истинското му име е Де Вор. Де Вор, предателят. Което означава, че щом му помагате, и вие сте предатели. Трупове. Разбрахте ли? Но Тангът ме е упълномощил да сключа сделка с вас. Да бъда снизходителен. Предайте се и ще се оправим лесно с вас. Ако излезете невъоръжени и с вдигнати ръце, така, че да ги виждаме, ще сметнем всичко за грешка. Става ли? Но само някой да се опита да хитрува — ВСИЧКИ ДО ЕДИН сте мъртви!

Чен се сви до задната стена. Беше чул как изведнъж горе замърмориха гласове при разкриването на истинската самоличност на Де Вор. ЗНАЧИ СЕГА ЗНАЕТЕ — помисли си той. — НО КАКВО СМЯТАТЕ ДА ПРАВИТЕ?

Вратата леко се поотвори.

— Добре — Одън се обърна към Чен. — Излизат…

Чен чу как гранатата трополи по стълбите още преди да я види и се метна настрани. Пистолетът му изтрополя на пода. Той се напрегна — страхуваше се от най-лошото, но вместо експлозия се дочу леко изпукване, последвано от яростно съскане.

— Газ…

Беше газ за потушаване на бунтове, задушаващ газ, който бълваше от разцепената шашка и бързо изпълваше малкото пространство. Трябваше да се изправи, да е над него. Забравил за пистолета, Чен запълзя бързо на четири крака към стълбите, като задържаше дъха си. Но те бяха по-бързи от него.

Чен погледна нагоре. Първият вече бе слязъл до средата на тясната стълба. Беше с дихателна маска и държеше кама в дясната си ръка. Щом видя Чен, очите му се присвиха, той приклекна и се приготви да скочи срещу него. Щом скочи, Чен се претърколи встрани.

Човекът се прицели точно до него и се обърна, замахвайки яростно с ножа. Той мина покрай лицето на Чен, само на педя разстояние от очите му.

Сега по стълбите слизаха още хора с маски и плъзваха из пълната с дим стаичка, а от двата странични коридора нахлуваха хората на Одън с извадени ножове — страхуваха се да използват пушки в тази бъркотия.

Човекът до Чен се бе обърнал и го търсеше. Пристъпи към него с вдигнат нож, после изхъхри, залитна назад и се строполи на колене. Зад него Одън се усмихна като луд през маската и бързо се включи в битката отново.

Очите на Чен бяха почнали да сълзят, в гърлото му бушуваше пожар. Трябваше да си поеме въздух. Примъкна се напред към стълбите и спря.

— НЕЕЕЕ!

Павел бе тръгнал нагоре по стълбите, издигнал мотиката пред себе си. Той се обърна изненадано и погледна Чен.

— Това е Пескова! — дрезгаво прошепна той, сякаш това обясняваше всичко. После лицето му се измени и той бавно се строполи напред — от гърба му стърчеше нож.

Известно време Чен се опитваше да се изправи на крака, след това падна назад. Обля го вълна от черен мрак.

* * *

Когато отново дойде в съзнание, сякаш беше изминал само миг. Но коридорът бе почти прочистен от газа, а отстрани прилежно бяха наредени пет трупа. Трима души седяха овързани и със запушени усти в единия ъгъл. Вратата горе отново беше заключена, а един сержант пазеше стълбището.

ПАВЕЛ! Той прошепна името; мъчителна болка прониза сърцето му.

Изпълзя към мястото, където бяха положени труповете, и веднага го видя.

Чен издърпа трупа на младежа, прегърна го и започна нежно да го люлее. Беше още топъл.

— Ти, тъпо копеле! — простена той. — Горкото ми тъпо копеле! — потръпна, изправи се и погледна към Одън, който стоеше, втренчил очи в него. Бузите на Чен бяха мокри от сълзи, но нямаше значение. Все едно, че бе изгубил син или брат. Усети, че го облива черен гняв.

— Какво чакате? Ти му каза какво ще стане! Ако правят номера — всичките са трупове! Ти така каза!

Одън погледна към стълбището, после — отново към Чен.

— Предложих на нашия приятел Пескова нова сделка. Той я обмисля в момента.

Чен отново потръпна и сведе очи. Лицето на Павел беше грозно, чертите му се бяха изкривили в последна болезнена гримаса. Дори и в смъртта му бяха отказали покоя, който намираха в нея повечето хора. ПРОКЛЕТ ДА СИ, ПАВЕЛ! — помисли си той, разкъсван от гледката. — ТРЯБВАШЕ ДА Е ПРОСТО ЗАДАНИЕ. НАЙ-ОБИКНОВЕНО ЗАДАНИЕ ЗА ИНФИЛТРАЦИЯ.

Обърна се рязко. Вратата горе лекичко се бе отворила. Миг по-късно нещо изтрополи по стълбите. Чен погледна. В краката на сержанта лежаха две оръжия — пушка и нож.

— Добре — извика отгоре Пескова. — Ще направя каквото казвате.

Чен се извърна и преглътна сухо. Стомахът му се беше свил на твърд студен възел. Сделка. Щяха да си сключат сделка с това копеле. Леко и внимателно пусна Павел долу, след това се обърна и погледна Одън. Одън се бе извърнал. Вече го беше забравил.

— Добре — казваше Одън. — Качвам се. Отвори широко вратата, после иди в дъното на стаята и стой там с вдигнати ръце. При най-малкото движение откривам огън. Разбра ли?

— Разбрах, лейтенант.

Чен вкопчи ръце една в друга, за да ги накара да спрат да треперят, след това се изправи на крака. Усилието го накара да се превие и да се закашля. За миг главата му се размъти и той едва не падна, но после пред очите му се проясни. Надигна се хриптейки и се огледа.

Одън вече бе изкачил стълбите наполовина — изкачваше се бавно, предпазливо, вземайки по едно стъпало за няколко секунди; пушката му сновеше наляво и надясно. Най-накрая се изкачи и застана в рамката на вратата. Без да се обръща, извика горе сержанта си.

Чен стоеше там, дишайки бавно и дълбоко. Силата му се възстановяваше. Преглътна болезнено и се огледа. Къде…? След това го видя. Беше там, до стената, където го бяха повалили. Пистолетът му.

Отиде и го вдигна, после се извърна и последва двама от хората на Одън нагоре по стълбите.

Пескова стоеше, отпуснал ръце на тила си, в дъното на стаята. Гледаше към Одън, нахално вирнал брадичка; очите му се усмихваха жестоко, почти тържествуващо — знаеше, че е в безопасност.

Чен потръпна и отмести поглед — от тази гледка му се повръщаше, той едва се владееше. Искаше му се да размаже това нахално лице. Да изтрие усмивката от тези студени, подигравателни очи. Но не Пескова искаше той. Искаше Де Вор.

Вдигна глава и се принуди отново да го погледне. Да. В това по-низше същество той виждаше бледа сянка на онзи. Същото безразличие в погледа. Нещо като отсъствие. Това не се отпечатваше върху ретината, но си беше там. Също като господаря си и Пескова не изпитваше към себеподобните си нищо друго освен презрение. Всичките му действия се диктуваха от студена, абсолютна липса на внимание към съществуването им поотделно. Те бяха просто предмети, с които се забавляваше. ПРЕДМЕТИ…

Чен отново сведе очи — така трепереше, че трябва непрекъснато да свива юмруци, за да се овладее.

КАКВА СИЛА ИМАШЕ ТОЗИ ДЕ ВОР! КАКВА УЖАСНА СИЛА — ДА ОФОРМИ ТОЛКОВА МНОГО ХОРА ПО СВОЯ МРАЧЕН ОБРАЗ И ПОДОБИЕ!

— Куан Йин! Виж това!

Сержантът обикаляше из стаята и я претърсваше. В далечния ъгъл се бе натъкнал на нещо голямо, покрито с чаршаф. Сега се обърна с лице към тях — беше пребледнял като мъртвец.

— Наблюдавай го внимателно! — нареди Одън на мъжа до себе си, после се приближи до сержанта. Чен го последва.

Не беше сигурен какво точно очакваше, но не и това. Мъжът бе проснат гол върху седлото, ръцете и краката му бяха здраво вързани за стремената. Тъмни петна съсирена кръв покриваха краката, ръцете и долната част на гърба му. Беше разцепен от корема до ануса.

— Богове… — прошепна Одън и заобиколи трупа. — Чувал съм за такива неща, но не съм и сънувал, че… — той млъкна.

Чен усети как му се повдига. Очите на човека бяха изцъклени, но вече бяха безжизнени. Беше се задавил до смърт. Не беше за учудване. Топките му бяха отрязани и натъпкани в устата му.

— Кой е този? — попита Одън и погледна Пескова.

Пескова втренчи в него студен, почти дързък поглед.

— Страж. Казваше се Чан Ян. Крадеше…

— Крадял… — Одън понечи да поклати глава, после се извърна. — Покрийте го — нареди той на сержанта и срещна за миг погледа му. В очите и на двамата се четеше отвращение.

— Ти сключи сделка — Чен изгледа Одън кръвнишки. — Това част от нея ли беше?

Одън го погледна, след това се извърна и се приближи до Пескова.

— Сключих сделка.

Чен го последва — усещаше как дълбоко в него избухва нещо неподвижно, студено, твърдо.

Одън спря на три-четири крачки от Пескова и се огледа. После се обърна и погледна онзи право в очите. На устните му играеше нещо като усмивка.

— Тук така ли постъпвате с крадците?

Лицето на Пескова бе застинало. За миг се бе разтревожил. Щом забеляза намека за усмивка обаче, той се отпусна — бе го разбрал погрешно. И той също се усмихна.

— Невинаги.

— Значи случаят е бил особен?

Пескова сведе очи.

— Може и така да се каже. Съжалявам, че не беше приятелчето му, Тен. Много щеше да ми хареса да видя как онова копеле моли за милост — той отново вдигна очи и се засмя, сякаш това беше шега, която разбираха само той и Одън. — Тия ХАН…

Чен го изгледа студено.

— Ами Павел? Какво ще кажеш за Павел? Той не беше ХАН…

Пескова се извърна към него и се усмихна презрително. Ужасна, самодоволна усмивка.

— Ти пък косъма на две ли ще цепиш? Както и да е, това лайно си го заслужаваше…

Яростна тръпка разтърси Чен. Без да мисли, той се метна напред, сграбчи Пескова, дръпна надолу челюстта му и натика пистолета в отворената му уста. По-скоро усети, отколкото видя, че Одън се приближава, за да го спре, но вече беше твърде късно — той бе натиснал спусъка.

Изстрелът сякаш избухна вътре в собствената му глава. Пескова отскочи назад — черепът му бе разцепен, мозъкът му се пръсна по стената отзад като изгнил плод.

Чен отстъпи назад и погледна строполилия се труп. Одън го сграбчи за рамото и го завъртя грубо.

— Тъпо копеле! — кресна той. — Не разбра ли?! Той ни трябваше жив!

Чен впери в него празен поглед, потръпна, челюстта му щръкна напред.

— Той уби приятеля ми.

Одън се поколеба; лицето му се измени и той го пусна.

— Да — каза той тихо. — Да.

И продължи гневно:

— Но сега сме квит, Као Чен. Разбра ли ме? Ти ми спаси живота там, долу. Но това… Сега сме квит. Живот за живот.

Чен се вгледа в него и отвратен отмести поглед.

— Квит — каза той и се засмя кисело. — Разбира се. Квит сме.

* * *

Еберт ги чакаше в основата на рампата.

— Е? — попита той. — Къде е? Ще ми се да го видя още веднъж, преди да го изпратим. Той беше добър офицер, независимо какво е направил след това.

Чен смаян сведе очи. Добър офицер! Зад него Одън се поколеба, след това погледна своя капитан в очите.

— Боя се, че тук няма и помен от него, сър. В момента претърсваме къщата до шушка, но според мене го няма вътре. Един от стражите разправя, че излетял по-рано тази вечер, но ако е така, не е било със собствения му хеликоптер. Той си е тук, както ни каза Као Чен.

Еберт се обърна към Чен побеснял:

— Къде, майната му, се е покрил тоя, а, Чен? Предполагаше се, че трябва да го държиш под око!

Не беше честно. Освен това не беше и вярно, но все пак Чен наведе глава.

— Съжалявам… — започна той, но го прекъснаха:

— Капитан Еберт! Капитан Еберт!

Беше свързочният офицер от транспортьора на Еберт.

— Какво има, Хьониг?

Младежът се поклони и му подаде съобщението. Еберт се обърна и погледна на запад. Небето там, в далечината, леко сияеше.

— Богове… — прошепна той. — Значи е вярно.

— Какво има, сър? — Одън веднага бе усетил, че се е случило нещо страшно.

Еберт се разсмя със странен смях и поклати глава.

— Гарнизонът в Лодз. Там е избухнал пожар. И нещо повече — администраторът Дубчек е мъртъв. Преди половин час е бил убит — после той отново се засмя. В смеха му се долавяше горчиво възхищение. — Значи Де Вор пак ни е прецакал.

* * *

Фей Йен стоеше в покоите си гола зад един параван, заобиколена от прислужничките си. Баща й, Йин Цу, стоеше от другата страна на тежкия копринен параван; високият му глас звучеше оживено. Докато говореше, една от прислужничките втриваше благовония в кожата на Фей Йен, друга сушеше и решеше дългата й черна коса. Трета и четвърта носеха дрехи, за да реши тя коя да облече — непрекъснато тичаха напред-назад, стараейки се да угодят на прищевките й.

Баща й, развълнуван от новината, се беше появил неочаквано, докато тя беше в банята, и се наложи да му препречат пътя.

— Но тя ми е дъщеря! — възрази той.

— Да, но сега съм вече жена, татко, не съм момиченце! — извика отвътре Фей Йен със сладък глас. — Моля те, изчакай. Няма много да се бавя.

Помоли я за прошка, а после, нетърпелив да сподели новината, веднага започна да разказва. Явно Ли Шай Тун се бе свързал с него.

— Почти съм сигурен, че иска да ми съобщи, че са назначили в двора по-големия ти брат Сун. Подадох молба преди повече от година. Но на какъв ли пост, чудя се. Сигурно ще е нещо в домакинството на Танга, не мислиш ли? Или пък е някой пост в секретариата? — той се засмя нервно и припряно продължи. — Не. Не е това. Тангът не би ме безпокоил лично заради подобна банална новина. Ще да е някой пост в министерството. Нещо важно. Поне заместник-министър. Да. Почти съм сигурен. Но кажи ми, Фей Йен, ти какво мислиш?

Беше странно — все при нея идваше, когато получеше новина. Никога не ходеше при Сун или при Чан, или при по-малкия й брат, Вей. Може би защото тя толкова много му напомняше за мъртвата си майка, на която Йин Цу винаги се бе доверявал, докато беше жива.

— Ами ако няма нищо общо със Сун, татко? Ами ако е нещо друго?

— О, не, глупаво момиче. Разбира се, само ще е заради Сун. Усещам го отвътре — засмя се той. — А пък след това, естествено, бих могъл най-после да се погрижа и за твоя брак. Туан Ву пита за тебе. От него ще излезе добър съпруг, Фей Йен. Той има добро потекло. Чичо му е третият син на покойния Туан Чун-Хо, а семейство Туан е богато.

Фей Йен сведе поглед, за да скрие усмивката си. Туан Ву беше глупак, комарджия и женкар — тези три определения човек можеше да изброи в какъвто си иска ред. Но тя не се притесняваше от Туан Ву. Баща й нека си приказва — тя знаеше защо Ли Шай Тун идва да ги посети. Ли Юан беше говорил с баща си. Беше направил онова, което тя смяташе за невъзможно.

— Знам какво си мислиш, Фей Йен, но на една жена й е необходим добър съпруг. Младостта ти се излива от тебе като пясък от чаша. Скоро пясъкът ще свърши. И тогава?

Тя се разсмя.

— Скъпи татко, ама че нелеп образ! Пясъкът щял да свърши! — тя отново се разсмя, а след миг я последва и той.

— Както и да е… — започна той отново. — Решил съм го. Трябва сериозно да поговорим за това.

— Разбира се — съгласието й така го изненада, че той млъкна за миг.

— Добре. Значи, чакам те след три часа в покоите си. Тангът помоли всички да присъстваме. Може да се удаде възможност да обсъдим повторния ти брак.

Когато той излезе, тя бутна встрани прислужничките си, прекоси стаята тичешком, застана пред голямото огледало с драконите и започна внимателно да се разглежда. ДА — помисли си тя. — ТИ СИ СЪПРУГА НА ТАНГ, ФЕЙ ЙЕН. ВИНАГИ СИ БИЛА СЪПРУГА НА ТАНГ — ОЩЕ ОТКАКТО СИ СЕ РОДИЛА. Тя се засмя и отметна глава — възхищаваше се на твърдите си пълни гърди, на гладките си бедра и корем, на тъмната красота на очите си. ДА, И ТИ ЩЕ ИМАШ ДОБЪР СЪПРУГ. НО НЕ НЯКАКЪВ СИ ГЛУПАК ИЛИ НЯКОЙ ОКАЯНИК ОТ НИЗШИТЕ ФАМИЛИИ. МОЯТ МЪЖ ЩЕ БЪДЕ ТАНГ. МОЯТ СИН ЩЕ БЪДЕ ТАНГ.

Тя потръпна, обърна гръб на образа си и се остави прислужничките отново да я отведат зад паравана.

НО СВЪРШВАЙТЕ ПО-БЪРЗО — помисли си тя. — МНОГО БЪРЗО!

* * *

Кар изплува от мрака — слънчевото петно се разля докрай; щом се приближи, забави скорост. Корабът му не можеше да бъде проследен — на екраните изглеждаше просто като космически боклук.

Не бяха предупредени.

След двадесет ЛИ той се закотви и заплува навътре — тъмен изгърбен силует, губещ се на космическия фон. Тъкмо според плана той се приземи върху сляпото петно на огромния кораб; под ботушите му бяха извитите пластове прозрачен лед.

Постоя там известно време, наслаждавайки се на гледката. Луната над него беше огромна, пълна, Чун Куо бе далеч вдясно под него, а Слънцето между него и кораба, дори гледано през визьора на скафандъра му, бе величествено. Учуди се на обзелите го чувства — там, върху извития корпус на звездолета, взрян безстрашно в геената на сътворението, притиснат от бездната. Разсмя се беззвучно и се приведе — отначало движенията му бяха бавни, докато се изкачваше към въздушния шлюз, но щом хвана ритъма, станаха по-плавни.

Забави се при двойната релса, после се оттласна към полукръглата вдлъбнатина. Зад шестоъгълния капак имаше табло с цифров код. Бързо, почти без да мисли, набра комбинацията, след това се наведе назад — капакът се повдигна, шестте му сегмента бавно се сгънаха един върху друг.

Както и очакваше, нямаше стражи. Промъкна се вътре и затвори шлюза. Тази част дотук беше лесна. Беше го симулирал сто-двеста пъти. Беше така трениран, че го правеше, без да мисли. Но в един определен момент трябваше да действа на своя глава, да използва своята предпазливост и да реагира мигновено. Докато започнеше да действа наизуст, познавайки всеки инч от огромния кораб, сякаш той го беше построил.

Въздушната ключалка се изпълни и вътрешната врата се задейства. Той бързо влезе вътре, с насочено в готовност оръжие, но там нямаше никого. Някъде обаче проблясваше алармената светлина. Несанкционирано нахлуване при въздушен шлюз номер седем. Трябваше да се разследва. Охраната сигурно вече бе тръгнала. На следващото кръстовище щеше да има стражи.

Кар махна от колана си двете регистриращи топлинни стрели и натисна един бутон на скафандъра си. След секунди леденият му костюм повиши температурата — десет. Метна стреличките напред и побягна след тях по коридора.

Експлозии разпръснаха топлината отпред. Стреличките бяха открили мишените си. Щом приближи разкъсаните трупове, той ги прескочи и се затича по левия коридор; мина през две бързо затварящи се врати, спря и се закотви за тавана — късата предпазна верига бе прикрепена за тила на здравия му шлем.

Залюля се и ритна. Проверочният клапан помръдна, но не се отвори. Вторият му ритник го отблъсна, той сви крака, промъкна се през тясната дупка и откопча веригата.

Тук огромният му ръст беше недостатък. Завъртя се неловко, спусна клапана — знаеше, че има на разположение само няколко секунди.

Беше го изчислил прекрасно. Чу стражите, когато изтрополиха долу само миг по-късно — очевидно объркани. Добре. Вървеше добре.

Кар се усмихна — беше доволен от себе си.

Сега се движеше бързо — пълзеше по канала за проверка. После, на следващия кръстопът, се измъкна в коридора и скочи долу. Приземи се и веднага се обърна, приклекна и се вмъкна неловко във втори канал. Този път извеждаше зад бюрото на охраната. Моментът беше решителен. След минута-две щяха да се сетят какво е направил.

А може би вече се бяха сетили и чакаха.

Той потръпна и се намести върху клапана. Нагласи заряда. След това се придвижи към втория клапан. Експлозията щеше да пробие дупка в помещението, съседно на това на охраната — нещо като стая за почивка. Там в момента нямаше да има никого, но докато той слизаше надолу, това щеше да им отвлича вниманието.

За част от секундата повдигна леко клапана; зарядът избухна, но когато стражите, изненадани от експлозията, притичаха, той вече се спускаше надолу.

Приземи се върху врата на един от тях и застреля още двама, преди те да се усетят, че той е сред тях. Друг страж, обзет от паника, помогна на Кар, като обгори двама свои колеги.

Объркване. И това си беше оръжие, остро като нож.

Кар застреля паникьосания страж и търкулна димна шашка във външния коридор. След това се обърна и стреля по комуникационния панел на охраната. Екраните угаснаха.

Изчака един миг. Екраните проблеснаха за кратко — на тях се замяркаха сцени на хаос из коридорите и помещенията по целия кораб, след това отново замряха — аварийните системи също бяха изгърмели. Внедреният човек си беше свършил работата.

ДОБРЕ — помисли си Кар. — А СЕГА ДА СИ СВЪРШИМ РАБОТАТА.

Влезе в коридора — тичаше, прескачаше трупове, разбутваше обърканите, борещи се стражи. Те видяха единствено гигант, който тичаше като атлет по коридора, облечен в черен скафандър със странен блясък. Тежкият, черен, задушлив дим изобщо, не му пречеше.

Зави надясно, после — отново надясно, закрепи се към вътрешната стена на коридора и плъзна малка бомбичка към външния корпус.

Осколочният снаряд почти разкъса веригата му. Вълната го отхвърли към дупката. Външната обвивка на кораба се тресеше, но се държеше; започваше да се запечатва. Но бе изпуснала твърде много въздух. Налягането беше спаднало с половин атмосфера. Около затягащата се дупка тракаха отломки.

След половин минута той се откопча и се спусна по коридора — сега не срещаше никаква съпротива. Навсякъде в безсъзнание лежаха стражи. Много от тях вълната бе хвърлила и ударила в стените и вратите и те бяха мъртви или тежко ранени. Цареше пълен хаос.

Двигателят беше вътре, във вътрешната обвивка.

Това беше трудната част. Знаеше, че го очакват. Но му бяха останали още няколко номера, които да им покаже, преди да се махне оттук.

Отмина въздушния клапан към вътрешната обвивка и се придвижи към един от каналите. Трябваше да се е затворил в мига, в който външният корпус бе пробит, като запечата херметически вътрешната обвивка. Дебелите пластове лед бяха преплетени като огромни пръсти, дълги колкото цяла човешка ръка. Над тях един охраняван от лазер сензор регистрираше атмосферното налягане върху външната обвивка.

Кар откопча един правоъгълен контейнер от колана си и извади от него две малки пакетчета. Първото беше „джоб“ с атмосферно налягане. Нагласи го бързо над сензора, без да обръща внимание на краткото предупредително ужилване на лазера. С второто пакетче той действаше внимателно, дори сякаш прекалено внимателно. Това беше ледена тел — дълга нишка от смъртоносно разрязващия материал. Издърпа я предпазливо и я натегна, после бързо разряза прикрепващите болтове от всичките шест страни на канала.

Лазерите примигнаха, а капакът хлътна цяла педя. Чу се мекото свистене на изтичащ въздух — също като асансьор, който спира.

Кар изчака и започна да реже капака с леки диагонални движения — отрязваше парчета лед като бучки меко сирене. Дупката се разширяваше, той режеше все по-надълбоко в обшивката. После издърпа нишката и я пусна долу.

Изкачи се върху капака и ритна. Три сегмента паднаха. Плъзна се надолу в дупката.

Беше много по-тясна, отколкото очакваше, и за миг си помисли, че ще заседне. Сегментите стърчаха под странен ъгъл над вътрешния механизъм на канала — беше останало съвсем малко място, за да се промъкне. Успя едва-едва, но дясната му ръка бе притисната до стената и не можеше да достигне уреда, прикрепен на гърдите му.

Премести тежестта си, застана на пръсти и се завъртя, докато донякъде освободи ръката си; след това се протегна и откопча бомбата от гърдите си.

Възникна нов проблем. Не можеше да се протегне надолу и да я прикрепи към вътрешната обшивка на канала. Нямаше начин да я закрепи.

Имаше ли значение? Реши, че не. Ще подсили горния капак, щом излезе. Експлозията ще се насочи навътре.

Толкова малко приспособление беше. Толкова крехко. И все пак — толкова груба беше неговата сила.

Постави бомбата между коляното си и стената на канала, след това я остави да се плъзне между крака си и стената, като я прихвана със стъпало.

Не му се щеше и тя да излезе горе заедно с него.

Докосна таймера с ботуш и видя как той светна в червено. Имаше осем минути да се измъкне.

Започна да се избутва нагоре по канала, разчитайки на силата си, присвил крака и гръб; мускулестите му ръце се напрегнаха да го измъкнат от тясната дупка.

Най-отгоре той спря и се огледа. Какво ли да използва? Наведе се и вдигна медната жица, влезе в съседното помещение, отряза машините от подставките им, замъкна ги до пробития канал и ги струпа край него.

Бяха изминали три минути и тридесет секунди. Приближи се до вратата и изряза в стената огромен леден правоъгълник. Беше тънък — почти безплътен, — ала як. Сам по себе си не тежеше нищо, но можеше да издържи всичките тежки машинарии, ако се натрупат върху него.

Трябваше да стане.

Оставаха му по-малко от две минути да се измъкне навън.

Време беше за последния номер. Бягаше, за да спаси живота си — пак по пътя, по който бе дошъл. Без да спира, измъкна последната бомба от колана си, хвърли я и едновременно натисна копчето на колана си.

Външната стена избухна и хлътна навътре.

Кар, със спрени за момента жизнени процеси, бе изхвърлен през пробойната във външната обвивка на звездолета — тъмен пашкул на ларва, яростно изплют навън.

Пашкулът отплува встрани от гигантската сфера, оставяйки след себе си тънка следа от прах и замръзнал въздух. Секунди по-късно външната обвивка се разтресе и избухна, засияла отвътре. Сгърчи се като хартиена топка в огъня и с внезапност, поразила далечните наблюдаващи очи, грейна като малко слънчице; дълги живи езици от пламък прегориха трънена корона сред мрака на Космоса.

Беше се свършило. Войната бе обявена.

Бележки

[1] На английски името Чан-е се изписва по същия начин като думата „промяна“ — Chang-e, Change. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Уингроув Средното царство (21)

Метаданни

Данни

Средното царство

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 17Лед и огън

Дейвид Уингроув
Средното царство (21)

Глава 17
Лед и огън