Дейвид Уингроув
Средното царство (20)

Глава 16
Светлината помръква

Беше два часа сутринта и край имението на Бердичев в декоративните градини гостите продължаваха да празнуват шумно. Цяла редица носилки ги чакаха в далечната страна на ливадата, под фенерите, носачите и телохранителите стояха нащрек малко по-встрани, а близо до къщата бе оборудвана временна кухня. Прислужниците сновяха неуморно между гостите и сервираха горещи купи супа или фиде, или пък им предлагаха още вино.

Бердичев бе застанал на балкона и гледаше надолу. Известно време оглеждаше всичко това. После отново влезе вътре и се усмихна за поздрав на събралите се там дванадесет души.

Това бяха първите. Онези, на които имаше най-голямо доверие.

Той погледна прислужника, застанал в очакване до вратата, и му даде сигнала. Прислужникът — „европеец“, както и целият му персонал напоследък — се върна след миг с поднос, на който имаше голяма, тумбеста бутилка и тринадесет крехки порцеланови купички. Прислужникът постави подноса на масата, след това заотстъпва с дълбок поклон и затвори вратата след себе си.

Бяха сами.

Усмивката на Бердичев грейна.

— Ще пийнете ли по едно с мене, ЧУН ЦУ?

Вдигна бутилката — четиридесетгодишна прасковена ракия ШУ ХСИН — и бе поздравен със силен одобрителен шум.

Наля мъничките купички и ги раздаде — усещаше как очите на „джентълмените“ току шарят към дванадесетте дебели папки, оставени на масичката до подноса.

Той вдигна купичка.

— КАН ПЕЙ!

— КАН ПЕЙ! — отвърнаха те и пресушиха купичките си на един дъх.

— Прекрасно! — Муър леко потръпна. — Откъде я намери, Сорен? Не предполагах, че в цялото Чун Куо е останала бутилка ШУ ХСИН, по-стара от двадесет години.

Бердичев се усмихна.

— Имам две каси от нея, Пол. Би ли ми позволил да ти изпратя една бутилка? — той се огледа; усмивката му отново бе станала непринудена, съвсем естествена. — И на всички вас, ЧУН ЦУ, разбира се.

Радостта им беше неподправена. Такава ракия струваше поне 50 000 юана за бутилка! И Бердичев раздаваше цяла каса ей така!

— Ама ти наистина знаеш как да празнуваш, Сорен! — рече Пар, приближи се и задържа ръката си върху рамото му. Пар му беше стар приятел и съдружник в бизнеса; въртеше сделки в Северна Америка.

Бердичев кимна.

— Сигурно. Но тази вечер имаме още поводи за празнуване. Всъщност много по-важни, отколкото си мислите. Виждате ли, приятели мои, тази вечер е едно начало. Днес започва нова ера.

Забеляза как отново погледнаха папките.

— Да — той се приближи до масата и вдигна една от папките. — Има нещо общо с тези папки. Забелязали сте ги, сигурен съм. Вие сте дванадесет и папките са дванадесет — той се огледа в кръга от хора, взря се в лицата им още веднъж, за последен път — искаше отново да се увери, преди да им се разкрие.

Да, тези бяха хората. Важни хора. Хора с важни контакти. Но и приятели — хора, на които можеше да се довери. Те щяха да го започнат. Нещо, което, започнато веднъж, щеше да се окаже неудържимо. И, както се надяваше той, необратимо.

— Вие всички се чудите защо ви извиках тук, встрани от тържеството. Чудите се и какво общо има това с папките. Е, няма да ви карам да чакате. Напълнете отново чашите си и седнете. След онова, което ще ви кажа, може и да се наложи да пийнете нещо силничко.

Разнесе се смях, но приглушен, напрегнат. Познаваха достатъчно добре Сорен Бердичев, за да знаят, че той никога не се шегува, нито пък изказва твърдения, които не би могъл да защити.

Насядаха около масата и Бердичев раздаде папките.

— Преди да ги отворите, нека ви попитам нещо — той се обърна и погледна Муър. — Първо ти, Пол. Кое е по-важно за тебе — част от твоето време и енергия — вярно, те са много ценни — или бъдещето на нашата раса, европейците?

Муър се засмя.

— Познаваш чувствата ми, Сорен.

Бердичев кимна.

— Добре. Тогава нека те попитам нещо по-конкретно. Ако ти кажех, че в тази папка пред тебе има документ с около 200 000 думи и че искам от тебе да ми го препишеш на ръка, ти какво би казал?

— Освен ако не ми обясниш защо, бих казал, че си луд, Сорен. Защо ми е да преписвам документ на ръка? Защо да не накарам някой от моите хора да ми го разпечата на компютър?

— Разбира се — усмивката на Бердичев стана по-твърда. Изведнъж той сякаш започна повече да прилича на себе си.

— Но ако ти кажех, че е секретен документ? И то засягащ не някаква си дребна производствена тайна, а НАЙ-ГОЛЯМАТА тайна, тогава би ли ме разбрал по-лесно?

Муър леко се облегна назад.

— Какво искаш да кажеш с това „най-голямата тайна“? Какво има в тази папка, Сорен?

— Ще стигнем и дотам. Но, първо — вярваш ли ми? Има ли тук някой, който ми няма доверие?

Разнесе се мърморене и всички поклатиха глави. Пар се обади от името на присъстващите:

— Знаеш, че всеки от нас би заложил половината си имот за твоите думи, Сорен.

Бердичев се усмихна принудено.

— Да, знам. Но какво ще кажете за стопроцентово доверие? Има ли тук някой, който би ми го оказал?

Друг мъж — висок човек с длъгнесто лице на име Екер — отговори този път. Родом от Град Африка, той имаше силни търговски връзки с компанията на Бердичев, „Сим Фик“.

— Във финансов смисъл ли говориш, Сорен, или имаш предвид нещо по-лично?

Бердичев се поклони леко.

— Всички вие сте практични хора. Това е добре. Други и не искам за приятели. Но да ти отговоря — в известен смисъл си прав, Едгар. Наистина имам предвид нещо много по-лично. Като казах това — кой от нас тук би могъл толкова лесно да разграничи професионалното си „аз“ от личното?

Последва смях на съгласие. Вярно си беше. Те бяха същества, откърмени с пари. Пазарът им беше в кръвта.

— Нека кажа просто, че ако някой от вас реши да отвори папката, вие се обвързвате стопроцентово. Лично и наред с това, финансово — той бързо вдигна ръка. — О, не искам да кажа, че ще ви искам заеми или нещо такова. Това няма да се отрази на търговските ви операции.

Пар се разсмя.

— Познавам те вече повече от двадесет години, Сорен, и разбирам, че като всички нас тук имаш тайни, които искаш да споделиш с останалите. Но подобни заобикалки изобщо не са ти присъщи. Защо просто не ни кажеш какво има в папките?

Бердичев кимна рязко.

— Добре. И дотам ще стигна, обещавам ти, Чарлз. Но това е необходимо — той огледа бавно хората около масата, после лекичко сведе глава. — Искам да бъда честен с всички вас. Да се уверя, че разбирате какъв риск поемате, като просто отворите тези папки. Защото не искам никой от вас да мисли, че принудително съм го набутал в това. Това не би устроило никого тук. Всъщност по-скоро бих искал всеки, който се чувства не на място, да напусне още сега, преди да се е обвързал съвсем. Никой няма да го обвини. Защото направите ли първата крачка — видите ли онова, което е в папките, — рискувате живота си.

Пар се наведе и почука по папката.

— Все още не разбирам, Сорен. Какво има тук, вътре? План за убийството на Седмината? Какво може да е толкова опасно, че само фактът, че го знаеш, вече да заплашва живота ти?

— Вече го казах. Тайната на тайните. Онова, което ХАН са криели от нас през всичките тези години. А пък за това, защо е опасно просто да го знаеш, нека да ви кажа за един малък закон, който много рядко се използва напоследък, и за едно министерство, чиято единствена цел е да създава една илюзия, в която вече и те самите си вярват — че всичко е станало именно така.

Пар се засмя и разпери ръце.

— Сега НАИСТИНА говориш загадъчно, Сорен. Какъв закон?! Какво министерство?! Каква илюзия?!

— Нарича се просто Министерството. Намира се в Пей Чин и единствената му цел е да охранява тайната. Нещо повече: то има право да арестува и екзекутира всеки, който разполага или разпространява информация за тайната. Що се отнася до илюзията… — той се засмя кисело. — Е, това ще разберете, ако се решите да отворите папките.

Един от онези, които не се бяха обаждали досега, се наведе напред. Беше едър, силен на вид мъж с дълга старомодна брада. Казваше се Рос и беше собственик на голяма компания за спътникови комуникации в Източна Азия.

— Значи, това е предателство, Сорен?

Бердичев кимна.

Рос поглади замислено брадата си и се огледа. После, почти нехайно, отвори папката си, извади листата и се зачете в първата страница.

След миг го последваха и останалите.

Бердичев се огледа. Дванадесетте папки бяха празни — документите бяха извадени. Потръпна и сведе поглед с лека усмивка.

Муър подсвирна приглушено. Той погледна Бердичев с изцъклен поглед.

— Това вярно ли е, Сорен? Наистина ли е вярно?

Бердичев кимна.

— Но то е толкова… толкова фантастично! Също като сън! То е… — той потръпна.

— Истина е — каза твърдо Бердичев. Сега всички бяха вперили очи в него. — Кой от нас тук не е слизал в Глината и не е виждал развалините? Когато тиранинът Цао Чун е построил своя Град, той е погребал не само архитектурата на миналото, но и неговата история.

— И е построил друга? — беше гласът на Пар.

— Да. Внимателно, с огромни усилия, години наред. Нали разбирате, намерението му е било просто да унищожи всякаква опозиция срещу своето владичество, искал е да унищожи всички знания за онова, което е било преди него. Градът се е разраствал, а неговите сановници са събирали всички книги, всички видеоленти, всички записи и не са позволявали на нищо, което не е ХАН, да проникне в техния огромен Град. По-голямата част от събраното просто са изгорили. Но не всичко. Голяма част е била приспособена. Нали разбирате, съветниците на Цао Чун са били твърде хитри, та просто да създадат дупка в историята. Това — те са знаели — би предизвикало любопитство. Онова, което са направили, е било много по-изтънчено и — в далечна перспектива — много по-убедително за широките маси. Започнали са да реконструират световната история — поставили са Чун Куо в центъра на всичко, на мястото, което според тях му се полагало по право.

Пое си въздух и продължи. До слуха му за миг нахлуха звуците от празненството навън.

— Било е лъжа, но лъжа, на която всички се подчинили, защото през първите десетилетия от съществуването на Града просто да поставиш под въпрос тяхната версия за миналото и дори само да предположиш, че може да е било и другояче, се е наказвало със смърт. Но лъжата е била сложна и мощно въздействаща и хората скоро забравили. Дошли нови поколения, които почти нищо не знаели за истинското минало. За тях слуховете, които се предавали от ухо на ухо, изглеждали чисти фантазии пред реалността, на която ги учели и която виждали навсякъде около себе си. Медиите всеки ден им пробутвали илюзията, докато илюзията станала съвсем РЕАЛНА дори за онези, които били отговорни за създаването й.

— И този… този файл „Аристотел“… е истината, която Цао Чун потиснал?

Бердичев погледна Рос.

— Да.

— Ти как го намери?

Бердичев се усмихна.

— Бавно. Къс по къс. През последните петнадесет години търсех — правех си собствени тайни разследвания. Следвах разни знаци. И този… този файл е крайният резултат от цялото това търсене.

Рос се облегна назад.

— Впечатлен съм. Нещо повече, Сорен — смаян съм! Това е… — той се разсмя поразено. — Ами, много е трудно за възприемане. Може да е и заради ракията, ама…

Засмяха се, но очите им бяха обърнати към Рос — той се опитваше да формулира чувствата на всички тук.

— Е… Знам какво иска да каже моят приятел Пол Муър. Наистина Е фантастично. Може би твърде фантастично, че да го преглътнеш на един дъх, ей така — той вдигна първите няколко страници и отново погледна Бердичев. — Просто… Просто го намирам за твърде трудно за вярване.

Бердичев се наведе напред. Светлината проблесна в стъклата на очилата му.

— Точно това са целели, Майкъл. И точно затова искам всички вие да си го препишете на ръка. Така то ще се вкорени във всички вас. Ще е повече, отколкото просто да го прочетете. Ще го транскрибирате. И тогава реалността му ще ви порази. Ще видите колко е свързано всичко. Правдоподобието… — не, ИСТИНАТА! — ще се запише в кръвта на всеки от вас.

Рос се усмихна.

— Виждам, че оригиналът е написан от собствената ти ръка, Сорен. Искаш да се обвържем по същия начин, както и ти?

Бердичев кимна.

— Тогава за себе си аз ще го направя с радост. Но какво да правим с копията? Да си ги пазим ли?

Бердичев се усмихна и погледна приятеля си в очите. Рос знаеше. Вече го бе разбрал.

— Ще го предадете по-нататък. На някого, на когото вярвате като на брат. Както аз вярвам на вас. Той, на свой ред, ще направи ново копие и ще го предаде на някого, на когото вярва. И така нататък… Ще изковем верига и мнозина ще научат истината. И тогава… — той се облегна назад. — Е, тогава ще видите какво ще стане. Но това — тук, тази вечер — е началото на всичко. Ние сме първите. Оттук се пръска семето. Но ще дойде време за събиране на реколтата. Обещавам на всички ви: ще дойде.

* * *

— Какво значение има — ХУН МАО или ХАН? Те са Отгоре. Те презират нас, родените в Глината.

Трите момчета седяха на ръба на басейна и клатеха крака над водата.

Ким гледаше надолу, в огледалото на водата — очите му проследяваха отраженията на звездите от картата на Тун Хуан горе. От известно време мълчеше и слушаше как другите говорят, но сега ги прекъсна:

— Знам какво искаш да кажеш, Антоне, но невинаги е така. Има някои…

— Като Чан Шуи?

Ким кимна. Беше им разказал за случката в леярната.

— Да, като Чан Шуи.

Антон се разсмя.

— Сигурно си му забавен. Или е това, или си мисли, че може да извлече някаква изгода, като се грижи за тебе. Що се отнася до това, дали те харесва…

Ким поклати глава.

— Не, не е така. Чан Шуи…

Йозеф се намеси:

— Бъди честен, Ким. Те ни мразят. Искам да кажа, направил ли е този Чан Шуи нещо, което наистина да му струва нещо? Изрепчил се на някакъв грубиян. Много хубаво. И ти си се впечатлил. Това и всичките онези тъпотии, дето Тай Чо те е натъпкал с тях — за правосъдието на ХАН и тям подобни. Само че всичко това са сапунени мехури. Всичко! Антон е прав. Той е схванал, че ти си важна клечка — нещо специално — и е пресметнал, че ако се грижи за тебе, и за него може да падне нещичко.

Ким отново поклати глава.

— Не разбирате. Наистина не разбирате.

Антон се засмя снизходително.

— Разбирам те, Ким. Но май ще трябва да го научиш по мъчния начин. Те не ни искат, Ким. Не заради това, което представляваме, не, а заради произхода ни. Използват ни като машини и ако се повредим, ни изхвърлят. Това е истината.

Ким потръпна. Имаше някаква истина в това, но тя не беше цялата истина. Помисли си за Матиас и за Янко. Какво ги отличаваше? И двамата бяха грубияни. За Матиас нямаше значение, че и Ким като него идва от Глината. Не. Нито пък Ким му бе направил нещо. Просто той, Ким, беше различен. И с Янко беше същото. Но за някои това, че е различен, нямаше значение. Например за Тай Чо и за Чан Шуи. А ще има и други — беше сигурен.

— Те са срещу нас, това е — разсмя се горчиво Антон. — Така е, Ким. И така ще бъде.

— Не! — Ким настоя. — Не си прав? И двамата не сте прави! Те и ние… Просто не е така. Понякога е така, но не винаги.

Антон поклати глава.

— Винаги е така. То винаги си е там, в дъното на душичките им. Трябва да го питаш този твой Чан Шуи. Питай го дали би ти позволил да се ожениш за сестра му.

— Той няма сестра.

— Не е там работата, Ким. Не ме разбра.

Ким потръпна и отмести поглед, несъзнателно галейки синината на шията си. Срам и вина. Винаги ги носеха, точно под кожата. Защо оставяха вината и срамът да ги формират? Защо не можеха да строшат калъпа и да направят нови хора от себе си?

— Може и да не съм те разбрал, но предпочитам да имам добро мнение за Чан Шуи, отколкото да се предам пред баналния ти възглед — гласът му прозвуча по-студен, по-враждебен, отколкото искаше, и той веднага съжали, че го е казал, колкото и вярно да беше.

— Извинявай. Не исках да…

Но беше късно. Бяха си тръгнали.

Ким остана там още малко, разстроен от станалото. Но може би то беше неизбежно. Може би можеше само да отложи момента, но не и да го предотврати. Защото той наистина БЕШЕ различен — дори и от себеподобните си.

Разсмя се. Ето на! Беше предал себе си: бе се уловил сам, по собствената си изкривена логика. Защото или те всички бяха еднакви — ХАН, ХУН МАО, хората от Глината, — или той не беше прав. А не можеше да бърка. Душата му крещеше, че не греши.

Той погледна матовозлатния таван, протегна се, разкърши врат и се разтърси. Ами ако грешеше? Ако Антон беше прав?

— Не — каза той решително. — Няма да ме накарат да мисля като тях. Нито сега, нито когато и да било! — той погледна свитите си юмруци и бавно остави гнева да изтече от него. После се изправи и тръгна. Предстоеше му още една сутрин в леярната.

* * *

Машината разгъна осемте си крайника, след това сякаш приклекна и измъкна от нищото един стол.

Ким се засмя.

— Понякога изглежда наистина като жива.

Чан Шуи, приседнал на пети до Ким, се обърна към него и също се засмя.

— Знам какво имаш предвид, Ким. Онова последното потрепване, нали?

— Арахноид. Точно това е тя, Шуи! — Ким кимна на себе си, взрян в неподвижната сега машина. После се обърна и забеляза озадачената физиономия на по-големия.

— Просто име, което им измислих. Паяците се наричат арахниди. А пък машините, които имитират хора — тях често ги наричат андроиди. Като съединиш двете, и…

Лицето на Чан Шуи светна. Беше кръгло, приятно лице. Красиво просто лице, обрамчено от гладка черна коса.

Ким се вгледа в него, после, с притихнал глас, зададе въпроса, който се въртеше в главата му цяла сутрин:

— Чан Шуи, ти харесваш ли ме?

Лицето на Чан Шуи изобщо не се измени. Той му се усмихна съвсем открито; тъмните му очи бяха ясни.

— Ама че въпрос, Ким. Ти как смяташ?

Ким сведе засрамено глава, но преди да успее да каже нещо, Чан Шуи вече бе сменил темата.

— Знаеш ли как е паяк на ХАН, Ким?

Ким отново го погледна в очите.

— ЧИ ЧУ, не е ли така?

Чан Шуи изглеждаше доволен.

— Точно така. Но не знаеш ли, че имаме за тях и други, по-цветисти имена? Нали разбираш, паяците винаги са означавали за нас добра поличба. Когато паяк слезе от паяжината, казват: „Късметът слиза от небесата.“

Ким се засмя — беше му харесало.

— У вас има ли много паяци, Чан Шуи?

Чан поклати глава, изправи се и взе да оглежда контролното табло.

— Няма паяци. Вече няма. Има само птици в клетки и рибки в изкуствените езера — той погледна Ким. На устните му трепна печална усмивка. — А, да, и ние.

Огорчението му беше мимолетно, ала показателно. Нямало паяци ли? Как така? След това Ким се досети. Разбира се. В самия Град нямаше никакви насекоми — карантинните порти на Мрежата се грижеха за това.

Чан Шуи измъкна стъкленичката от дупката в таблото и я разклати.

— Май ледът ни свърши. Ще отида да донеса.

Ким докосна ръката му.

— Аз ще донеса, Чан Шуи. Накъде да вървя?

Момчето ХАН се поколеба, после се усмихна.

— Добре. Ей там е, в дъното. Има един резервоар — видя ли го? Да, точно този. Ти трябва просто да отнесеш там празната стъкленица, да я мушнеш в дупката долу на таблото и да въведеш кода на машината. Ето този — Чан Шуи посочи серийния номер на таблото на арахноида. — След горе-долу минутка ще ти я върне пълна. Става ли?

Ким кимна и тръгна — сновеше между машините. Върна се по друг път — представяше си, че е паяк, който се разхожда бързо по паяжината си. Беше тъкмо по средата на пътя, когато разбра, че е сбъркал. Чан Шуи беше точно срещу него, но между тях, до машината си, бе застанал Янко с жестока усмивка на уста.

— Накъде така, а, миши гъз? — той пристъпи напред и прегради пътя на Ким.

Ким пусна стъкленицата в горния джоб на робата си и се огледа. Един от големите подноси на конвейера се бе придвижил по главната лента и сега преграждаше пътя му назад, а отляво и отдясно страничните конвейери бяха пълни с купчини нови-новенички мебели.

Погледна отново Янко — не го беше страх, опасяваше се само да не счупи стъкленицата. Ако я счупеше, щяха да глобят с една надница и него, и Чан Шуи. За себе си не му пукаше. Но за Чан Шуи…

— Какво искаш, Янко?

Янко се обърна с лице към Чан Шуи:

— Не е твоя работа, жълт! Не си ври носа тук!

Чан Шуи само се изсмя.

— Не ми било работа, така ли? Така ли било, а, торба с изгнил ориз такава? Защо смяташ така, а?

За учудване на Ким Янко изобщо не се впечатли от обидата. Обърна гръб на Чан Шуи и отново застана лице в лице с Ким. Излая:

— Идвай тука, миши гъз! На колене пред мене!

Ким леко подгъна колене; беше напрегнат — готвеше се да побегне, ако стане нужда, но нужда не стана. Чан Шуи бързо и тихомълком се беше придвижил напред, скочи на гърба на Янко и онзи се просна по очи.

Ким рязко отстъпи назад.

Янко изрева и се опита да се надигне, но Чан Шуи дръпна ръката му зад гърба и започна да я извива — като нищо можеше да я счупи.

— Просто го остави намира, Янко. Защото следващия път НАИСТИНА ще ти счупя ръката. И ще кажем, че е била някоя от машините.

Той натисна кратко и болезнено ръката му за последен път, слезе от гърба му и го остави на мира.

Янко седна. Лицето му беше червено, мърмореше под носа си.

Чан Шуи протегна ръка.

— Хайде, Ким. Няма и да те докосне, обещавам ти.

Но когато Ким се опита да мине покрай Янко, Янко се метна встрани, опита се да го препъне, после бързо се вдигна на крака с лице към Чан Шуи.

— Що не ме цапнеш бе, жълтур?

Чан Шуи се разсмя.

— Словесната ти изобретателност направо ме смайва, Янко. Ти къде си учил английски? В публичния дом, дето работеше майка ти ли?

Янко изрева и се втурна към Чан Шуи. Но младият ХАН бе стъпил встрани и когато Янко нескопосано се завъртя и замахна с ръка, Чан Шуи хвана ръката му и я изви, като използва тежестта на Янко, за да го вдигне и да го метне към машината.

Янко се тресна в контролното табло, усука се, след това извърна уплашено глава — машината бе надвиснала над него.

Момчетата, които гледаха, се засмяха и млъкнаха. Но Янко беше чул смеха. Погледна надолу, изтри кръвта от устата си и изпсува под нос.

В този миг вратата в дъното се отвори и излезе надзирателят Нун. Докато идваше, изглеждаше разсеян, погледът му беше мътен. Приближи се и се усмихна на Ким, като че ли си спомни нещо.

— Всичко наред ли е, Чан Шуи? — попита той. Сякаш не забелязваше просналия се под машината Янко.

Чан Шуи сведе глава, потискайки усмивката си.

— Всичко е наред, надзирателю Нун.

— Добре — Нун продължи нататък.

Когато се върнаха при тяхната машина, Ким го попита:

— Тоя Нун добре ли е? Видя ми се много отнесен.

Чан Шуи се изсмя и поклати глава.

— Ето ти човек, който сам ще се превърне в развалина — той погледна Ким. — Надзирателят Нун си има един навик. Разбираш ли ме, Ким?

Ким поклати отрицателно глава.

— Взема наркотици. Предимно безобидни, но май затъва все повече. Последните няколко седмици… Както и да е. Я ми подай онази стъкленица.

Ким му я подаде, после се огледа и за миг спря поглед върху гърба на Янко.

— Между другото благодаря ти, Шуи. Много съм ти задължен. Но всъщност нямаше нужда. Аз съм бърз. По-бърз, отколкото си мислиш. Нямаше да може да ме хване.

Чан Шуи се усмихна и го погледна — този път по-замислено.

— Може би. Но си е по-добре да съм сигурен. Янко е малко нещо пернат в главата. Не се сеща кога да спре. По-добре ще е да не се приближава много до тебе, Ким. Бива ли?

Ким се усмихна и сведе очи. Усети в гърдите си топлина, като че гореше огън.

— Бива.

* * *

— Всичко наред ли е?

Ким вдигна очи от клавиатурата и кимна.

— Малко съм уморен, Тай Чо.

— Значи, работата ти идва много?

Ким се усмихна.

— Не, Тай Чо. Имах няколко неспокойни нощи, това е.

— А… — това не беше обичайно. Тай Чо се взря в момчето. Сега, когато варварското изтощение на Глината беше изчезнало от лицето му, той бе станал красиво момче. Добрата диета бе сторила чудеса, но не можеше да поправи вредата, нанесена в най-ранното му детство. Тай Чо се усмихна и отново погледна екрана пред себе си. Какво ли щеше да е, ако Ким се бе хранил добре като бебе? С каквото трябва и с достатъчно насърчение?

Тази мисъл накара Тай Чо да потръпне.

Той отново вдигна поглед.

— Да оставим това засега, Ким? Умореният мозък е разсеян мозък — той му намигна. — Дори и в твоя случай. Върви поплувай. И си легни рано. Утре пак ще се захванем с това.

Когато Ким си тръгна, той седна и се замисли за миналата седмица. Ким май се справяше забележително добре в леярната. Надзирателят Нун беше доволен от него, а и самият Ким не се оплакваше. И все пак, нещо безпокоеше Тай Чо. Нещо ставаше с Ким — нещо дълбоко вътре в него, което може би и самият Ким още не съзнаваше. А сега и това. Това безсъние. Е, ще го наблюдава по-внимателно през следващите няколко дни и ще се опита да вникне.

Стана, приближи се до бюрото на Ким и включи паметта. Екранът мигом светна.

Тай Чо се засмя учудено. Ким си беше драскал. Беше нарисувал паяжина в средата на екрана. Тънка, нежна паяжина, от която висеше една-единствена нишка — спускаше се към дъното на екрана.

Придвижи образа нагоре и пак се засмя.

— Ето го и паяка!

Но после се наведе по-близо, нагласи клавишите, увеличи образа и накрая чертите на паяка изпълниха екрана: познатото, тъмнооко лице на едно дете.

Тай Чо се намръщи и изключи машината. Стоя там известно време, дълбоко замислен, след това кимна на себе си. Да. Ще го наблюдава. Ще го наблюдава — и то много внимателно.

* * *

Ким плуваше по гръб във водата със затворени очи. Мислеше за Чун Куо и за хората, които бе срещнал Горе. Какво общо имаше между тях? Раждането може би. То и смъртта и може би леко любопитство към състоянието между двете. Усмихна се. Да — и толкова. Това най-много го беше учудило. Липсата им на любопитство. Беше си мислил, че тук, Горе, ще е различно. Бе повярвал, че просто разстоянието от Глината дотук носи просветление. Но не беше така. Да, те се различаваха помежду си, но тази разлика бе предимно в лустрото. Само да надникнеш по-дълбоко и те се оказваха — чак до мозъка на костите си — също толкова тъпи, също толкова банално приковани към сетивата си, както и най-жалкото създание в Глината.

Усмивката му се бе разсеяла. Ким потръпна, после бавно се преобърна във водата. Глината. Какво беше Глината, ако не състояние на ума? Светоотношение?

Това беше проблемът на всичките. Следваха дадена идея само до определен етап — вървяха по нишката в лабиринта само до определено място — и след това я отпускаха, сякаш доволни, че няма какво повече да се гледа, че не е останало нищо за откриване. Вземете например файла „Аристотел“. Бяха доволни да го сметнат само за игра, разработена да прави интелектуална гимнастика. Не бяха погледнали отвъд него. Това единствено обяснение им стигаше. Но ако бяха продължили, ако бяха го сметнали, дори само хипотетично, поне за миг, за истина — щяха веднага да разберат откъде го е извлякъл. Дори и сега можеше да се събудят за това. Но, според него, нямаше. Липсата на любопитство щеше да ги спре.

Това по свой си начин беше странно, защото точно те му го бяха обяснили първи — бяха му казали колко тясно и сложно са свързани финансите, а оттам — и компютърните системи в Чун Куо. Точно те му бяха обяснили за „дискретните системи“, откъснати от всички останали — острови, плътно наблъскани с информация, обградени със защитни мрежи като със стени. И точно те му бяха казали, че системата на Проекта е „дискретна“.

Той не бе открил това сам. Бе открил само, че файловете на Проекта не са самички на обградения със стени остров на компютърната система. Вътре в нея имаше и друг файл — стар, отдавна забравен файл, спал там спокойно повече от век, докато най-накрая Ким не го бе открил. И то не какъв да е файл. Това беше библиотека. Не. Нещо повече. Това беше цял свят. Свят, твърде богат, че да бъде измислен, твърде последователен — дори и в грешките си, — че да не бъде истински.

И защо Седмината го бяха скрили? Каква причина биха имали те да погребат миналото?

Освободен от бремето на тайната, той бе прекарал последните две нощи в размисъл единствено над това. Бе го огледал от всички страни — опитваше се да разбере каква ли е била целта им. И най-накрая разбра.

За да се сложи край на промяната. Бяха излъгали, за да унищожат западната мечта за прогрес. За да настъпи с тях нова ера, в която няма време и нищо не се променя. Златен век.

Но оставаше проблемът, какво е самият той — защото какво друго беше той освен Промяната, въплътена в един човек? Какво друго, ако не бацилът на същия онзи вирус, който така дълго и упорито се бяха борили да унищожат?

Ким отвори очи и се преобърна по корем, после зарита към по-дълбокото.

Сега го виждаше ясно. Онова, което той представляваше, го превръщаше в опасност за тях — правеше го заплаха и за Седмината, и за техния начин на действие. И все пак въпреки това той беше много ценен. Знаеше за усилията, които бяха положили да скрият това от него, и колко бе платила „Сим Фик“ за неговия договор. Но защо бяха платили такава сума? За какво ли мислеха да го използват?

За Промяната. Беше почти убеден. Но откъде да бъде сигурен?

НАВЛЕЗ ПО-ДЪЛБОКО — каза си той. — БЪДИ ЛЮБОПИТЕН. „СИМ ФИК“ САМО БЕЗЛИКА СИЛА ЛИ Е? МЕХАНИЗЪМ ЗА ПЕЧЕЛЕНЕ НА ПАРИ? ИЛИ ПРИТЕЖАВА И ЛИЧНОСТ? И АКО ПРИТЕЖАВА — ЧИЯ?

Името мигом просветна в ума му. Достатъчно често го бе чувал напоследък по новините. Сорен Бердичев.

Да, но кой е той? Бизнесмен. Да. Дисперсионист. Да, и това. Но освен това — какво още? Що за човек е той? Откъде идва? Какво иска? И НАЙ-ВАЖНОТО — КАКВО ИСКА ОТ МЕНЕ?

Ким се гмурна под водата и след като отново изплува, разтръска коси; изведнъж умората му изчезна. Усети познатата възбуда в кръвта си и се разсмя. Да, това беше! Това ще е новата му задача. Да открие всичко, каквото може, за този човек.

А като го открие?

Той заплува — остави нишката да се отпусне. Да не мисли толкова напред. Най-добре е първо да открие каквото може, пък тогава да решава.

* * *

Сорен Бердичев седеше сред сенчестата тишина на кабинета си; двете папки лежаха на бюрото пред него. ВУ тъкмо си беше тръгнал, макар сладникавият, тежък мирис на парфюма му да витаеше из въздуха. Посланието върху стеблата на белия равнец сега бе записано върху къс хартия, която Бердичев бе смачкал на топка и бе запратил в дъното на кабинета. Но то и в момента беше пред очите му:

Слънцето потъна в земята:

образът на помръкналата светлина.

Така и по-висшият човек живее сред масите

прикрива светлината си с воал, ала сияе.

Удари ядосано по бюрото. Това зачеркваше всичките му предварителни мисли. Беше решил вече как да действа и се бе обадил на ВУ просто за да потвърдят плановете му. Но ВУ се бяха противопоставили. И сега пак трябваше да взема решения.

Чуваше скърцащия глас на ВУ дори и сега, сякаш старецът го гледаше от свитъците; спомняше си как се кокореха воднистите му очи, как побелялата му кичуреста брада стърчеше от брадичката му.

— КУН, земята, е горе, ЛИ, огънят, е долу. Сега е МИН И — светлината помръква.

Имаше предвид момчето. Сигурен беше. Огънят от земята. ТОЙ ПРИКРИВА СВЕТЛИНАТА СИ С ВОАЛ, АЛА СИЯЕ.

— Предупреждение ли е това? — попита той. Изненада стареца, защото не бе го прекъсвал никога през всичките години, откакто той му гледаше на И ДЗИН.

— Предупреждение ли, ШИ Бердичев? — ВУ се засмя. — Книгата на промените не предупреждава. Предназначението й е друго. И все пак, хексаграмата намеква за вреда… за увреждане.

Бердичев кимна и млъкна. Но знаеше какво беше това. Предупреждение. Знаците бяха твърде силни, за да ги пренебрегва. Значи пак трябваше да решава.

Разтвори пред себе си две таблици една до друга, после докосна бутона и повърхността на бюрото светна.

Нямаше никакво съмнение. Дори и без да поглежда в доклада на експерта, то веднага се виждаше. Приликите бяха поразяващи. Проследи огледално отразените символи на спиралната стълба на двете двойни спирали и кимна.

ЗНАЧИ ТИ НАИСТИНА СИ СИН НА ЕДМЪНД УАЙЪТ, КИМ УАРД. ЧУДЯ СЕ КАКВО ЛИ БИ НАПРАВИЛ ЕДМЪНД.

Засмя се тъжно — за първи път осъзна колко му липсваше мълчаливата сила на неговия мъртъв приятел, след това се облегна назад и разтърка очи.

Генотипното изследване и файлът „Аристотел“ — сами по себе си и двете бяха достатъчна причина Ким да бъде унищожен. Първото означаваше, че Ким е син на предателя Уайът. Второто нарушаваше специалния Декрет, който скриваше истинското минало на Чун Куо. И двете по закон заплашваха живота на Ким и превръщаха момчето в заплаха и за самия него. И затова — въпреки цената, въпреки огромната потенциална печалба, която можеше да извлече от него — бе решил да играе на сигурно и да унищожи момчето, а в същото време да изтрие следите и на всички, които бяха подготвили генотипното изследване. Но точно тогава бе дошъл ВУ.

Слънцето в земята. Да, точно за момчето ставаше дума. Нямаше място за съмнения. И също както първия път, когато бе използвал услугите на ВУ, усети, че не може да го пренебрегне. Трябваше да се съобрази с предсказанието.

През него премина лека тръпка — спомни си онзи първи път; оттогава имаше вече девет години. Той беше скептичен, а ВУ го бе ядосал, защото се присмя на съмненията му. Но само мигове по-късно ВУ така го шокира с предсказанието си, че той бе загубил дар слово.

Вятърът духа над водата:

образ на разпръскването.

Така древните царе са принасяли жертви на Господа

и са строели храмове.

Беше онази вечер преди вечерята с Едмънд Уайът и Пьотър Леман — среща, на която трябваше да вземе решение, дали да се присъедини към тяхната нова групировка, фракцията на дисперсионистите. И ето ти на — петдесет и деветата хексаграма, ХУАН. Спомни си как се бе вслушал, потънал в обясненията на ВУ, убеден от думите за високи цели и за идването на пролетта след тежката зима. Всичко това бе твърде близо до онова, което обсъждаха, за да е просто съвпадение. Та дори заглавието на древната книга изведнъж бе започнало да му се вижда твърде подходящо, — „Книга на ПРОМЕНИТЕ“. Беше се засмял, поклонил се и платил хубавичко на ВУ, преди веднага да се обади на Едмънд и да му каже „да“.

И така започна всичко — преди години. Не можеше никога да си помисли за него, без в съзнанието му да не изникнат разлистващите се клонки и полъхът на вятъра над водата. Можеше ли сега да го оспори — сега, когато се бе заел с това ново начало?

Изключи долното осветление, върна таблиците обратно в папката, вдигна очилата си, изправи се, сгъна ги и ги прибра в джоба на ПАУ-то си.

Слънцето в земята… Да, засега ще остави момчето. Но сутринта ще се обади на своя човек от Средните нива, за да му даде бомба за лабораторията, в която бяха направили генотипното изследване.

* * *

Надзирателят Нун се настани зад бюрото си, разчисти купчината документи и се обърна към Ким:

— Днес Чан Шуи го няма — обясни той и погледна Ким за секунда. — Баща му е болен и той си взе отпуска, за да го гледа. Помолих Тун Лиян да се грижи за тебе, докато Чан Шуи се върне на работа.

Офисът беше много по-разхвърлян, отколкото го помнеше Ким. Сандъци, хартии, дори дрехи бяха струпани до едната стена, а пред екраните имаше купчина кутии.

— Извинете, надзирател Нун, но кой е Тун Лиян?

Нун отново се огледа разсеяно, после кимна.

— Ще дойде всеки момент.

След това осъзна, че тонът му е бил малко по-рязък от необходимото, усмихна се на Ким и отново сведе поглед.

Миг по-късно се почука и влезе младо момче ХАН. Беше слабичък момък с полегати рамене, с две-три години по-млад от Чан Шуи. Щом видя Ким, срамежливо наведе глава, избягвайки погледа му, после се приближи до бюрото.

— А, Тун Лиян. Знаеш какво да правиш.

Тун Лиян се поклони нервно. След това махна на Ким да го последва и се извърна.

Щом влезе в леярната, Ким се огледа — усещаше, че е малко нервен, ала Янко не се виждаше никакъв. Добре. Може пък да има късмет. Но и да се появи Янко, всичко ще е наред. Просто ще го отбягва; ще използва хитростта и бързината си и ще се държи далече от него.

Машината, беше кажи-речи, същата като онази, на която работеше с Чан Шуи, и тъй като усети, че на момчето не му се говореше с него, Ким просто се захвана за работа.

През почивката Ким бе седнал в столовата, когато чу познат глас да му вика от дъното на голямата зала. Беше Янко.

Той допи своя ЧА, остави купичката и спокойно стана от масата.

Янко бе застанал на входа към леярната, а около него се бе събрала групичка по-малки момчета. Показваше им нещо, но щом забеляза, Ким да се приближава, бързо го уви в парцал.

Ким бе съзрял в ръката на Янко нещо мъничко и бяло. Сега, когато Янко се изправи срещу него с грозна усмивка на пъпчивото си лице, той разбра какво беше това. Зъб. Вчера Чан Шуи бе избил зъб на Янко.

Усмихна се и видя, че лицето на Янко помръкна.

— Ти какво се хилиш бе, миши гъз?

Почти се разсмя. Вече бе чул думите в главата си, секунда преди Янко да ги произнесе. ПРЕДСКАЗУЕМ — помисли си Ким — ТОЧНО ТАКЪВ СИ ТИ, ЯНКО. Въпреки това помнеше какво му беше казал Чан Шуи за това, че не бива да го дразни прекалено много.

— Съжалявам, Янко. Просто се зарадвах, че те виждам. — И това не беше точно нещото, което трябваше да каже, но то бе избликнало неканено от тъмната страна на неговата същност сякаш в отговор на предизвикателството.

Янко се ухили презрително.

— Ей сега ще видим колко се радваш…

Но щом пристъпи напред, Ким се приведе и се шмугна покрай него и още преди онзи да се обърне, вече беше минал през вратата.

— Връщай се! — изрева Янко, но звънецът вече звънеше и момчетата се изнизваха към работните си места.

През останалата част от сутринта Янко го заливаше с мръсни подмятания и обиди — гласът му се издигаше над бръмченето на машините до работното място на Ким. Но Ким беше изключил, беше се съсредоточил в себе си върху задачата да свърже двете части на своята звездна паяжина — нещо, което никога преди не бе опитвал. Проблемите бяха от нов порядък на трудност и го поглъщаха напълно, но най-сетне той успя, зарадван се усмихна и се обърна — и отново се намери лице в лице с Янко.

— Ти да не би да не пикаеш, миши гъз?

Усмивката на Ким бавно помръкна.

— Не чу ли звънеца? — продължи Янко, а групата момчета зад него се разсмяха, сякаш по-смешно нещо не бяха и чували.

Тъпаци, помисли си Ким, изненадан, че е пропуснал звънеца. Погледна Тун Лиян и веднага забеляза колко е изнервен. Странно, откри, че се опитва да вдъхне увереност на младия ХАН.

— Всичко е наред — каза той. — Добре съм, Тун Лиян. Наистина.

Янко повтори думите му с тъничък гласец — сигурно си мислеше, че чудесно имитира гласа на Ким, и тъпаците зад него ревнаха отново.

Усети леко бодване в стомаха, но нищо, което да го уплаши, или да го накара да трепери пред дебелото момче.

— Не искам да се карам с тебе, Янко — каза той тихо.

— Да се караме ли? — Янко се засмя изненадан, после се наведе заплашително към Ким. — Че кой казва да се караме? Просто искам да те смеля от бой, миши гъз!

Ким се огледа. Момчетата му бяха преградили пътя и отзад, и към изхода. Погледна нагоре. Да, точно така си бе помислил. Двете камери горе бяха покрити с якета. Беше в капан. Бяха го планирали. Сигурно още щом бяха чули, че Чан Шуи го няма.

Значи, не само Янко го мразеше. Не, беше много по-зле. Ким потръпна. Не беше го разбрал.

— Моля те, Янко… — подхвана немощно Тун Лиян, но Янко му кресна „Млък!“ и той веднага млъкна и се измъкна настрани.

ЗНАЧИ СЪМ САМ — помисли си Ким. — ТЪКМО КАКТО МИ КАЗВАШЕ АНТОН. ТЕ И НИЕ. ИЛИ В ТОЗИ СЛУЧАЙ ТЕ И АЗ. В това имаше хумор, който му хареса; той се засмя.

— Какво е толкова смешно, миши гъз?

— Ти — каза Ким; вече не му пукаше какво казва. — Ти, голяма наперена торба с лайна.

Но Янко просто се усмихна. Приближи се на крачка — знаеше, че този път Ким няма накъде да бяга.

Само че Ким побягна — нито хукна към вратата, нито се опита да се измъкне назад, а се втурна право към Янко — скочи на гърдите му и го прескочи, когато онзи падна по гръб, зяпнал от изумление, и се завтече към тоалетните.

— Спрете го! — изкрещя Янко и тромаво се изправи на крака. — Спрете това копеленце!

Ким търчеше и блъскаше всеки, който се опитваше да го спре. Ще се заключи. Ще удържи, докато Нун излезе да провери какво става, или влезе Тай Чо, за да разбере защо не излиза.

Само че го бяха изпреварили. Някой бе запечатал всички ключалки на тоалетните с лепило на базата за лед. Бързо ги провери — за всеки случай, — после се обърна. Янко бе застанал там, точно както си го представяше, и го гледаше.

Ким погледна нагоре. Разбира се, и тук бяха закрили камерата. Много изпипано, помисли си Ким, и от това, колко изпипано беше, разбра, че не Янко го е измислил. Прекалено хитро беше за него. Янко бе само фронтмен, наивната жертва, която щеше да осъществи плана. Не той го бе изградил: някой друг го бе манипулирал.

Откритието накара Ким да изстине. В цялата леярна имаше само един, способен да планира всичко това. И той не беше тук…

Янко се разсмя и започна да се приближава към него. Ким чувстваше омразата, която се излъчваше от момчето, сякаш можеше да я усетиш, да я пипнеш. И този път ръцете му не бяха празни. В тях имаше нож.

* * *

— Тай Чо! Тай Чо!

Тай Чо спря и се обърна. Секретарката на директора Андерсен тичаше след него по коридора.

— Какво бе, жена? — обади се той. Усещаше втренчените погледи на колегите си и се дразнеше от липсата на чувство за приличие у нея. Но само миг по-късно, когато му каза какво се бе случило, той я хвана за ръката, забравил за всякакво „добро поведение“, и я помъкна по коридора.

— Къде е той, в името на всички богове?

Тя леко се изчерви и той разбра веднага, ала нямаше предвид Андерсен. Обърна я с лице към себе си:

— За момчето те питам! Къде е момчето?

Тя се обърка и аха-аха да се разплаче. За първи път я бе връхлетяла криза, а и директорът го нямаше там да се справи с нея.

— Не знам! — изхленчи тя. — Бележката на надзирателя Нун беше съвсем кратка! Никакви други подробности нямаше, всичко, което знам, ви го казах!

— Богове! — Тай Чо се удари по челото, заозърта се и я помъкна обратно към кабинета на Андерсен.

Пред вратата на кабинета той отново я обърна към себе си и й заговори бавно, като се стараеше да й втълпи какво трябва да направи.

— Знам, неудобно е, но ще е още по-неудобно за директора, ако не разбере веднага! В който и публичен дом да е, веднага му прати съобщение и го накарай да се връща! Да се върне! ТУК! Разбра ли бе, жена?

Тя се затутка и той й кресна:

— Хайде, ма! Ще отида да видя как е момчето и да разбера как стоят нещата там. Но веднага трябва да се свържеш с Андерсен! Ако не го докараш тук, целият Проект е в опасност!!!

Твърдостта на тона му сякаш я успокои, тя се поклони и влезе вътре.

Тай Чо откри Нун повален върху бюрото. Мъртъв. Беше готов да го набие, за да разбере какво е станало, но вече беше твърде късно. Съобщението до Андерсен беше явно последното нещо, което бе свършил в безполезния си живот.

Потръпна и се огледа; после забеляза едно от момчетата да се мотае в дъното на леярната. Притича към него и го сграбчи за раменете, за да не офейка.

— Къде отведоха Ким?! Сещаш ли се, момчето от Глината? Къде то отведоха?!

Забеляза странното отвращение в погледа на момчето при споменаването на Ким, но продължи да го разтърсва, докато онова най-накрая успя да измърмори нещо. След това го отблъсна и са затича към асансьорите.

Бяха го завели в местния пост на охраната. Разбира се! Че къде другаде? Но сега той не мислеше, само действаше, следваше инстинктите си, опитваше се да се добере до Ким, преди да са му причинили още нещо.

Войникът на поста му каза да седне и да изчака. Вдигна бариерата и влезе вътре, пренебрегвайки протестите на Тай Чо. После, когато започна да го претърсва, се извърна рязко и му кресна:

— Ти знаеш ли кой съм аз, бе?!

Тонът на абсолютната власт — тон, който някога бе използвал, за да усмирява неуправляеми момченца, току-що докарани от Глината — сработи прекрасно. Войникът отстъпи крачка назад и наведе глава. Тай Чо усили натиска, преди войникът да се окопити.

— Чичо ми е заместник-министърът Тай Фен, който отговаря за субсидиите на охраната. Само да си ме докоснал и той ще те смачка, разбра ли, войнико?!

Този път войникът се поклони и притисна ръка до гърдите си за поздрав.

— А така! А сега ме заведи веднага при командващия офицер. Това е много спешно и за мене, и за заместник-министъра.

Войникът се поклони отново, мина пред него и Тай Чо за миг усети, че и облеклото му е помогнало да се създаде необходимото впечатление. Беше с учителското си ПАУ с яркосинята емблема, а то доста наподобяваше облеклото на висшите чиновници.

Войникът почти нямаше време да съобщи името му — нито пък да се обърне и да го запита как е то; Тай Чо се спусна пред него и се настани на един стол пред офицера.

Този офицер се впечатли по-малко и от тона му, и от одеждите му, и от приказките му за разни чичовци. Веднага поиска да види пропуска на Тай Чо. Той му го хвърли на бюрото и се наведе към него почти заплашително:

— Къде е момчето?! Момчето от Глината?!

Офицерът го погледна, после погледна и пропуска му и го хвърли обратно на Тай Чо.

— Ако бях на ваше място, ШИ Тай, щях да се махна веднага, преди да съм си навлякъл още някоя беля на главата.

Тай Чо изобщо не обърна внимание на картата си. Изгледа кръвнишки офицера.

— Къде е момчето? Няма да си тръгна оттук, докато не видя момчето!

Офицерът се надигна от стола си, но Тай Чо се наведе напред и го бутна да седне.

— Седнете, по дяволите, и ме изслушайте!

Потръпна. Никога преди не бе чувствал нито такъв гняв, нито такъв страх, нито такова безпокойство. Сега те определяха всяко негово действие.

— КЪДЕ Е МОМЧЕТО?!

Офицерът леко помръдна ръка и натисна един бутон на бюрото си — викаше помощ. Сега беше сигурен, че пак си има работа с някакъв луд.

— Разберете, ШИ Тай. Момчето е в добри ръце. Погрижили сме се. Прост случай на нападение над гражданин от страна на нерегистрирано същество. Ще ликвидираме НРС-то и то най-много след час — веднага щом дойде разрешението от Горе.

— КАКВО?!? — кресна Тай Чо. Изправи се рязко и накара и офицера да направи същото; офицерът протегна ръце напред, очаквайки нападение.

— Моля ви, ШИ Тай. Седнете и се успокойте. Вратата зад Тай Чо се отвори тихо, но той все пак я чу, мина зад бюрото и долепи гръб о стената.

— Тук вие нямате юрисдикция — каза офицерът; щом помощта пристигна, гласът му се поуспокои. — В каквито и отношения да сте с момчето, боя се, че нещата са извън вашия контрол.

Тай Чо му отговори веднага:

— Вие сте този, който не разбира! Ким Уард не е НРС, както вие го нарекохте! НРС! Абсурд! Той е един от най-бляскавите и важни научни умове в цялото Чун Куо! „Сим Фик“ са подписали договор за неговите услуги за ДЕСЕТ МИЛИОНА ЮАНА!

Последните три думи Тай изрече бавно и отчетливо, с максимално натъртване, и веднага забеляза ефекта на фантастичната сума върху тях.

— Десет милиона? — офицерът се изсмя замислено. После поклати глава. — О, не. Не ви вярвам, ШИ Тай. Просто продължавате да си бърборите — като онова за високопоставените чичовци…

Тай Чо поклати глава и отново заговори. Гласът му кънтеше твърдо и решително:

— Има и още едно нещо, което не разбирате. Не ми пука какво ще стане с мене. Но на вас ви пука. Това ме прави по-силен от вас. О, мислете ме, ако щете, за лъжец или за луд, но само си помислете: ако пренебрегнете предупреждението ми, без да го проверите, „Сим Фик“ директно ще ви осъдят за унищожаване на тяхна собственост без разрешение — разсмя се, изведнъж обзет от ужаса на този кошмар; повръщаше му се от това, че трябва да постъпва така. Не виждаха ли, че той е просто едно малко момченце — уплашено малко момченце, — което са нападнали зверски?

Офицерът все още се колебаеше.

— Има си определени процедури. Аз…

Тай Чо кресна — никога досега през живота си не беше използвал подобни думи:

— Заврете си ги отзад тези процедури! Веднага се свържете с директора Андерсен. Освен ако наистина искате да ви глобят с десет милиона юана!

Офицерът пребледня, след това се посъвещава с другаря си. Преглътна и се обърна към Тай Чо:

— Бихте ли изчакали половин час в килия, докато направим необходимите проверки?

Тай Чо се поклони.

— Разбира се. Тъкмо това искам от вас. Ето — той извади от джоба на робата си малък бележник, взе перодръжката от бюрото на офицера и написа телефонния номер на Андерсен в офиса и кода на малкото екранче.

— Ще ви включи едва след втория сигнал, тъй че задръжте. Това е тайна линия, нали разбирате.

Офицерът се поколеба, след това се поклони леко, донякъде убеден, че Тай Чо се е поуспокоил.

— Андерсен?

— Точно така. Може и да не е там в момента, но вие опитвайте пак. Помолих секретарката му да го извика веднага щом е възможно. Беше излязъл… по работа.

Един час по-късно Тай Чо и четирима войници водеха Ким обратно към Проекта. Ким беше тежко упоен и овързан в специална носилка. Трудно беше да се види какви точно наранявания бе получил — ако ги беше получил — в боя с другите момчета. По лицето му не се виждаше нищо. Но беше жив и нямаше да го „ликвидират“, както се бе изразило онова копеле от охраната.

Сега всичко зависеше от Андерсен.

Директорът Андерсен го посрещна на главния вход.

— Много съм ти задължен, Тай Чо — каза той и тупна възпитателя по гърба. Но Тай Чо се обърна гневно към него:

— Не го направих, за да отърва твоя гръб, Андерсен. Ти къде беше?

Андерсен преглътна, забелязвайки откритото неуважение.

— Аз… Аз… — запъна се той, после се поклони. — Съжалявам, Тай Чо. Знам, че не си го направил заради мене. Но въпреки това съм ти задължен. Ако има нещо…

Но Тай Чо просто го отмина отвратен — мислеше си за Нун и за онова, което бе позволил да се случи с Ким. За всичко това непряко бе виновен Андерсен. Предварително не беше проверил всичко както трябва. Ако на този свят имаше справедливост, Бердичев щеше да му откъсне главата.

Половин час по-късно той беше в офиса на Андерсен.

— КАКВО?!

Андерсен погледна пакета, който куриерът му бе донесъл преди десет минути, и повтори думите си:

— Семейството на момчето ни съди за нападение от страна на собственост на Проекта. Подали са иск за петнадесет милиона юана.

Тай Чо слисан се облегна назад.

Андерсен се засмя кисело.

— Ако така стоят нещата, Тай Чо, защо техният син е в критично състояние, а не Ким? Я виж какви телесни повреди! Ужасно! Повече от седемнадесет счупени кости, а лявото ухо — отхапано! Отхапано!!! Този дивак!

Тай Чо го изгледа ядно и се втренчи в двуизмерните снимки, които беше изпратил адвокатът на семейството. Богове! — помисли си той неволно, отвратен против волята си. Ким ли беше направил това? А пък той се страхуваше, че Матиас ще убие НЕГО!

Андерсен си мърмореше под носа:

— Майната му! Майната му на това гадно копеленце. Защо му е било да го напада? — той погледна Тай Чо. — Защо не си ми казал, че е способен на това?!

Тай Чо се опита да протестира, след това се замисли за всичко, което се беше случило през последната седмица. Имаше ли предупредителни знаци? Неспокойните нощи? Проблемите с Матиас? Трябваше ли да го предвиди?

После отхвърли всичко. Хвърли снимките и с целия кипящ гняв на родител, с чието дете са постъпили несправедливо, се изправи и кресна на директора:

— Той не е нападнал онова момче! ЗНАМ, че не е! Те са го нападнали! Не може да е иначе! Още ли не си разбрал?

Андерсен го погледна презрително.

— Че на кого му дреме? Всичките вече сме безработни. Няма как да оспорим това. Нун е мъртъв, камерите са били покрити… По Ким няма и драскотина, а пък онзи е в критично състояние — той се засмя. — Кой нормален човек би повярвал, че Ким е бил жертвата?

Тай Чо бе втренчил очи в директора.

— И какво смяташ да правиш?

Андерсен, както винаги, го бе изпреварил. Личеше си по лицето му.

— Вече се посъветвах.

— И?

Андерсен бутна пакета встрани и се наведе над масата.

— Адвокатът на Проекта предполага, че има начини да ограничим вредата. Нали разбираш, не става въпрос само за задължението на Проекта спрямо родителите на пострадалото момче, а е и въпрос на лична отговорност — той погледна Тай Чо в очите. — В частност — твоя и моя. Сега, ако Ким бе умрял по време на сбиването…

Тай Чо поклати невярващо глава. Когато отново успя да проговори, от гърлото му излезе шепот:

— Какво си направил, Андерсен?! Какво, в името на всички богове, си направил?!

Андерсен избягна погледа му.

— Подписах заповедта. След час ще го ликвидират.

* * *

Бердичев отиде в килията, за да види момчето за последен път, преди да го унищожат. Ким лежеше там бледен, тъмните му очи бяха затворени; усмирителната риза, скриваше колко е крехък всъщност, приличаше на недооформена какавида.

Е, — помисли си Бердичев, — ПОСТАРАЛ СИ СЕ ДА ОБЕЗСМИСЛИШ РЕШЕНИЕТО МИ, А? НО МОЖЕ БИ ТОВА МИ ПРЕДСКАЗА И ВУ. СВЕТЛИНАТА ЩЕ ПОМРЪКНЕ…

Коленичи и докосна бузата на момчето. Беше по-хладна от неговата ръка, но все пак беше топла. Да, наистина беше късмет, че успя да стигне тук навреме — преди оня задник Андерсен да бе успял да приключи нещата завинаги. Трябваше да благодари на Тай Чо за това.

И сега той беше само негов. Всичко беше негово. И Ким, и Проектът. И всичко — на цената от десет милиона юана, които първоначално бяха договорени единствено за момчето.

Бердичев се разсмя. Много лесно бе успял да се справи с обстоятелствата. Съветът веднага бе одобрил сделката и бе помогнал да се улеснят нещата, след като той беше предложил добавките към годишната рента на осем от десетте членове. Останалите двама така и така искаше да изхвърли и когато гласуваха против тях, бе приел оставките им без никакъв опит за оспорване. Що се отнася до скърбящите родители, те бяха оттеглили иска си, когато той подаде срещу тях контраиск за двеста милиона — неговата оценка за пропуснати ползи, която „Сим Фик“ би претърпяла, ако Ким се окажеше с необратими мозъчни увреждания. Омекнаха и още повече след извънсъдебното споразумение за 50 000 юана. Повече от достатъчно в замяна на тъпия им син.

Но какви бяха повредите? Какъв ли щеше да бъде Ким, когато бинтовете паднеха и белезите заздравееха? Не физическите белези, защото нараняванията като по някакво чудо бяха съвсем леки, а душевните.

Той потръпна — изведнъж почувства Ким по-близък от всякога. Сякаш предсказанието на ВУ го бе свързало с момчето. Слънцето отново бе погребано в земята, но щеше ли да изгрее пак? Щеше ли Ким отново да стане същият като преди? Или отново беше се превърнал в проста, несъбудена Глина?

Десет милиона юана. Толкова бе заложил на пълното и цялостно възстановяване на Ким. А възможната отплата? Той се разсмя. Може би хиляди пъти по толкова! Може би нищо…

Бердичев стана, изтри длани о сакото си, обърна се към двамата стражи от „Сим Фик“ и им посочи, че трябва да отнесат момчето. После, щом те си отидоха, прекоси килията и погледна другия човек вътре. И този беше овързан.

Засмя се и заговори на трупа на директора:

— Мислеше, че ще ме прецакаш, а, Андерсен? Е, това никой не го е опитал, без да бъде наказан. Никой. Дори и ти.

И като продължаваше да се смее, се обърна и излезе от килията.