Дейвид Уингроув
Средното царство (24)

Бележка на автора

Транскрипцията на стандартния мандарин с латинска азбука е осъществена за първи път през XVII век от италианеца Матео Ричи, основател и ръководител на първата йезуитска мисия в Китай от 1583 г. до смъртта му през 1610 г. Оттогава са правени около няколко десетки опити да се препредадат оригиналните китайски звукове, представени от десетки хиляди отделни йероглифи, чрез лесни за разбиране фонетични западни символи. Дълго време обаче преобладават три системи, използвани от най-важните западни сили, борещи се през XIX век за влияние в корумпираната, разпадаща се Китайска империя: Великобритания, Франция и Германия. Тези три системи са на Уейд-Джайлс (във Великобритания и Америка понякога я наричат и система на Уейд), Екол Франсез д’Екстрем Ориент (във Франция) и системата на Лесинг (в Германия).

От 1958 г. обаче самите китайци правят опити да създадат единна фонетична система въз основа на германската, която наричат ХАНЮ ПИНЙИН ФАНГАН (схема, за китайска фонетична азбука), по-известна като ПИНЙИН, и във всички книги на чужд език, отпечатани в Китай след първи януари 1979 г., се използва ПИНЙИН, а освен това се преподава в училищата наред със стандартните китайски йероглифи. В това произведение обаче аз избрах да използвам по-старата и според мен далеч по-елегантна система на Уейд-Джайлс (в осъвременена форма). За онези свикнали с по-твърдата форма на ПИНЙИН това би могло да послужи за справка: първо е транскрипцията на Уейд-Джайлс, следвана от ПИНЙИН:

п — бч’ — к

ц — сдж — р

ч’ — чт’ — гт

т — дхс — кс

К — ГЦ — З

ч — джч — ж

Ефектът, надявам се, е да се предаде по-меката, по-поетична страна на оригиналния мандарин, която според мен съвременният ПИНЙИН отразява зле.

Версията на „Книга за промените И-Дзин“, цитирана в цялата книга, е преводът на Рихард Вилхелм, преведен на английски от Кари Ф. Бейнс и публикуван от Раутледж и Кигън Пол, Лондон, 1951 г.

Преводът на „Тиен Вен“, или „Небесни въпроси“, от Чу Юан е на Дейвид Хоукс, из „Песни на Юга. Антология на древната китайска поезия“, публикувана от „Пингуин букс“, Лондон, 1985 г.

Преводът на „Камъните, там, където дръжката бе изгнила“ от Мен Чияо и на „Изгнание“ на Ли Шан-Йин са от А. С. Греъм, из „Стихотворения за покойния Танг“, публикувани от „Пингуин букс“, Лондон, 1965 г.

Преводът на „Песен на носача“ от Мю, Хси (из „Погребалните песни на ХАН“) е на Артър Уейли, из „Китайски стихотворения“, публикувани от Джордж Алън и Ънуин, Лондон, 1946 г.

Преводът на „Поемата на госпожа Пан за ветрилото“ от Чиян Йен е на Ан Бирел, из нейната съкратена версия на „Нови песни от нефритовата тераса“, публикувани от Джордж Алън и Унин, Лондон, 1982 г.

Цитатът от „Duino Elegies“ на Райнер Мария Рилке е по „Хогарт прес“, четвърто издание, 1968 г., преведени от Дж. Б. Лайнсман и Стивън Спендър.

Играта УЕЙ ЧИ, споменавана в цялата книга, случайно е станала по-известна с японското си име ГО и е не само най-старата игра на света, а и най-елегантната. Доколкото авторът знае, тя няма връзка с триграмата от И-Дзин, носеща същото име — шестдесет и четвърта, „Преди завършването“, — но може да се отбележи игриво подобие, каквито ХАН много обичат.

Най-накрая — книгата „Играта УЕЙ ЧИ“ от Д. Пекорини и Т. Шу (с предговор от професор X. А. Джайлс) наистина съществува и е издадена от Лонгманс, Грийн и Ко през 1929 г. Уви, отдавна не е издавана повторно и съм много задължен на Брайън Олдис за моето копие, което твърде много ценя. Надявам се — това, че съм я използвал в своето произведение, някой ден да доведе до ново издание на това великолепно класическо произведение.