Дейвид Уингроув
Средното царство (16)

Глава 12
Огъстъс

Едва беше минало десет часа сутринта, но слънцето вече сияеше сред ширналото се тъмносиньо небе — сякаш някой го бе измил от всички нечистотии. Слънчеви отблясъци блестяха по повърхността на сиво-зеленикавата вода, от които тя изглеждаше плътна и в същото време бистра като разтопено стъкло.

В средата на потока Мег подаде на Бен веслата. Пъргаво си смениха местата, а лодката бавно се носеше по водата. Тя се облегна назад, наблюдавайки как се бори да я върне в курса — лицето му беше маска на търпелива решителност, а мускулите на голите му, загорели ръце ту се свиваха, ту се разпускаха. Бен стисна зъби и задърпа упорито дясното весло, бавно обърна лодката към далечната къща — тъмният, гладък остър ръб се впи дълбоко в синьозеленикавото, упорито течение и той обърна лодката, оставяйки рязка диря.

— Сигурен ли си, че няма нищо нередно в това?

Бен се намръщи — съсредоточаваше се, преценяваше вътрешно как усеща съпротивата на лодката срещу силното течение.

— Тя никога няма да разбере — отвърна той. — Та кой ще й каже?

Не звучеше като заплаха. Знаеше, че може да й се довери и че тя няма да каже нищо на майка им. Мег сведе очи за миг — зарадва се, че има доверието му. После продължи да седи мълчаливо — достатъчно й беше само да го наблюдава, да вижда как ширналата се река се простира зад него, а боядисаните в бяло къщички на селото изпъстрят широкия зелен склон на хълма, докато къщата зад гърба й бавно се приближаваше.

Самотна и отдавна изоставена, тя ги очакваше.

Брегът бе обрасъл. Бурените, високи чак до кръста, растяха между скалите. По-нататък следваше равна земя, около тридесетина ярда, а после започваше изкачване — отначало плавно, после стръмно. Къщата не се виждаше оттук — бяха застанали под хладната сянка на клоните — и дори и по-нататък, на завоя по пътеката, която следваше очертанията на брега, те виждаха само стърчащия връх на покрива й, бял сред наситенозеленото на заобикалящите я дървета.

Земята беше странно, неестествено тиха. Мег се загледа надолу, между дърветата. Под тях, отдясно, беше заливчето — тъмният вход на пещерата бе почти целият скрит, клоните на надвесилите се дървета почти докосваха водата. Чувстваше се странно. Сякаш не беше самата тя.

— Хайде — подкани я Бен. — Нямаме много време. Мама ще се върне в два следобед.

Тръгнаха нагоре. Пътеката беше изсечена в скалите. Грубите издялани стъпала се изкачваха стръмно по скалата. Наложи се да си пробиват път през оплетените храсти и клонаци. На върха излязоха на малка полянка. Част от нея беше покрита с бетон — пропукан, но разчистен от растителност. Беше път. Наляво навлизаше сред дърветата. Вдясно рязко свършваше само на два-три ярда от тях пред врата от ковано желязо, вградена в стена.

Приближиха се, застанаха до вратата и погледнаха вътре.

Къщата беше зад вратата — голямо квадратно триетажно здание от бял камък със стръмен остър покрив, покрит със сиви плочи. През избуялата градина отпред се виждаха части от нея. Тук, по-забележимо отвсякъде другаде, природата бе пощуряла. Каменният фонтан се бе разцепил на две големи сиви парчета, между които отдавна се бяха вкоренили трънаци. Планът на някога обсипваната с грижи градина едва си личеше под хаотично избуялата нова растителност.

— Е? — погледна го тя. — Сега какво?

Стената бе твърде висока, за да се изкатерят. Вратата изглеждаше яка и солидна — беше закрепена към камъка с четири големи панти. Дебела, тежка стоманена верига бе омотана около ключалката, а от нея висеше катинар колкото юмрук.

Бен се усмихна.

— Гледай сега.

Хвана се здраво за две от пръчките и разтресе силно вратата, а после рязко я бутна напред. Тя падна с трясък, а той залитна встрани. Изпъналата се верига издрънча.

Бен стъпи върху нея и протегна ръка.

— Желязото беше разядено — обясни той и посочи четирите места върху камъка, от които се бяха откъртили пантите.

Тя кимна — разбра веднага какво искаше да й каже. МНОГО ВНИМАВАЙ ТУК. НЕ ПРЕЦЕНЯВАЙ НИЩО ПО ТОВА, КАК ИЗГЛЕЖДА.

Той се обърна и тръгна.

Тя го последва, вече по-предпазливо — внимателно си пробиваше път към къщата през гъстата зеленина.

Пред къщата бе разположена веранда. Единият й край бе рухнал. Едната от четирите псевдодорийски колони беше паднала и сега — като счупения крак на каменен великан — лежеше наполовина завряна в рамката на прозореца отзад. Стъкленият покрив на верандата беше счупен на няколко места и там съседните дървета бяха проврели клони; цялото дървено скеле на покрива — страничните греди, покрити със сложна дърворезба, напречните греди, релсите — всичко бе изгнило. Бен се изправи пред ниските стъпала, водещи към главния вход, наклони глава назад и заразглежда фасадата.

— Не е каквото очаквах — каза й той, щом тя застана до него. — От реката изглежда много по-величествена. И по-голяма. Цяла крепост.

Тя го хвана за ръката.

— Не знам, Бен. Мисля, че е доста величествена. Или поне е била.

Той се извърна и я погледна.

— Донесе ли лампата?

Тя кимна и се потупа по джоба.

— Добре. Макар и да се съмнявам, че ще има кой знае какво за гледане. Къщата пустее вече повече от осемдесет години.

Тя не отговори — беше се замислила и знаеше, че и той мисли за същото. Огъстъс. Тайната на тази къща по някакъв начин беше свързана с прадядо им Огъстъс.

— Е? — обърна се тя след миг. — Ще влизаме ли?

— Да. Но не оттук. Отзад има друга врата. Ще влезем оттам, през кухнята.

Тя се взря в него, после разбра. Вече бе разгледал плановете на старата къща. Което означаваше, че е обмислял по-отдавна да дойдат тук. Но защо точно тази сутрин? Или беше нещо друго? Знаеше, че снощи имаха гост, но никой не й беше казал кой е и защо е дошъл. Който и да беше, когато сутринта бе отишла да събуди Бен, той изглеждаше разтревожен. Вече беше станал. Беше го открила седнал на леглото, прегърбен, обвил с ръце коленете си, взрян към залива през отворения прозорец. Дори и сега, докато стоеше там и оглеждаше къщата, си личеше, че е в същото настроение.

— Какво точно търсим?

— Неща, които да ни подскажат други неща.

Задържа поглед върху лицето му, но то нищо не издаваше. Не беше обичайно за него да отговаря така. Той винаги бе толкова точен, толкова уверен. Но днес беше различен.

Сякаш търсеше нещо толкова неопределено, толкова смътно като представа, че и той не можеше да каже какво е.

— Ела — каза той изведнъж. — Я да видим що за призраци ще намерим тук.

Тя се засмя тихичко; обзе я същото чувство, което бе усетила, докато се взираше в заливчето през дърветата — чувството, че тя не е съвсем тя. Не беше страх, с Бен никога не я беше страх от нищо, беше нещо друго. Нещо, свързано с този бряг на реката. С дивата му пустош. Сякаш тя по някакъв начин се отразяваше в самата нея. В нещо дълбоко и скрито в нея.

— Какво мислиш, че ще намерим? — извика му тя, докато го следваше през гъсталака от храсти и клони. — Имаш ли изобщо някаква представа?

— Никаква! — извика й той. — Може пък и нищо да няма вътре. Може и да е празна черупка. Но защо тогава ще я ограждат? За какво да ги е грижа, щом е празна? Защо просто не я оставят да изгние?

Тя го настигна.

— Като я гледам, тя и без това си е изгнила.

Бен я стрелна с поглед.

— Вътре ще е друго.

* * *

Широк лъч дневна светлина пресичаше мрака. Тя гледаше как Бен отново вдигна щората, после още една, и още една, докато вдигна и четирите. Стаята се изпълни със светлина. Голяма стая. Много по-голяма, отколкото си бе представяла в тъмното.

Дълга дървена работна маса заемаше по-голямата част от стената вляво — по нея нямаше нищо. Над нея, на самата стена, бяха окачени големи дъбови шкафове. В дъното пространството заемаха четири големи пещи — дебелите им кюнци извеждаха дима през тавана. До стената вдясно, под прозорците, бяха наредени стари машини, а до вратата имаше голяма емайлирана мивка.

Гледаше как Бен се наведе и огледа тръбите под мивката. Бяха позеленели от мъх, почервенели от ръжда. Потърка с пръст едната и предпазливо го доближи до устните си. Тя забеляза, че щом помириса пръста, той се намръщи — очите й бяха широко отворени и поглъщаха всичко.

Обърна се и изведнъж изненадващо се разсмя.

— Я виж!

В средата на покрития с бели плочки под имаше бръмбар. Кръгъл бръмбар с черна черупка колкото брошка.

— Жив ли е? — попита тя; очакваше всеки миг да се размърда.

Той сви рамене, отиде при него и го вдигна. Но беше само черупка от бръмбар.

— Мъртъв е от години — отбеляза той.

Да, помисли си тя, сигурно откакто са запечатали къщата.

Зад тях имаше и друга врата — до стара, избеляла картина, изгнила от влагата под оплютото от мухи стъкло. Зад вратата — тесен коридор, който завиваше надясно. Влязоха, пристъпвайки бавно и предпазливо рамо до рамо — осветяваха пътя си с фенерчетата.

Изследваха всички големи стаи една по една, но там нямаше нищо. Стаите бяха празни, прашните им дъсчени подове — голи, само черните очертания на отдавна липсващи картини нарушаваха празнотата на стените.

Никакви признаци на живот. Само черупката — празната черупка на онова, заради което бяха дошли тук.

Огъстъс. Никой не говореше за Огъстъс. И все пак точно това отсъствие го караше да заема толкова голямо място във въображението им. Още откакто Бен бе открил онова първо, единствено упоменаване на името му в дневниците. Но какъв ли е бил той? Какво бе направил, че никой никога не говореше за него?

Тя потръпна и погледна Бен. Той я гледаше така, сякаш знаеше за какво мисли тя.

— Ще се качим ли горе?

Тя кимна.

Горе беше по-различно. Стаите бяха пълни със старинни мебели, покрити с бели чаршафи, сякаш къщата бе затворена само за лятото, докато ги няма обитателите й.

В една от големите предни стаи Мег застана до разтворените кепенци и се загледа през дърветата към реката. Светлината блестеше по водите през дупки в гъстия листак. Чуваше как зад гърба й Бен маха покривките от масите и столовете и търси, неуморно търси нещо.

— Какво е станало тук?

Бен спря и я погледна.

— Не знам. Но тук е ключът към всичко. Зная го.

Тя се обърна и срещна погледа му.

— Как така? Откъде знаеш?

Той се усмихна.

— Защото това е единственото нещо, за което никога не говорят. Дупка. Вглеждай се в дупките, Мег. Там е истината. Там винаги крият най-важното.

— Например?

Лицето му за миг се стегна, след това той отмести поглед.

Тя сведе очи; осъзна колко завързано беше всичко — той почти бе готов да й изкрещи.

— Тук няма нищо — каза той след малко. — Хайде да се качим по-нагоре.

Тя кимна, после го последва — знаеше, че и там няма да намерят нищо. Къщата беше празна. Но тя грешеше.

Бен се засмя доволно, пристъпи в стаята и освети стените с фенерчето. Беше библиотека. Или може би кабинет. Каквото и да беше, стените бяха целите покрити с рафтове, а рафтовете — пълни с книги. Стари книги — от хартия, картон и кожа. Бен изтича към прозорците и разтвори кепенците, обърна се и отново огледа стаята. Имаше врата, два прозореца, а на стената отляво — огромно огледало. Всичко друго беше в рафтове. Книги, книги и пак книги — те изпълваха всеки инч по стените.

— Чии ли са били? — попита тя и застана до него, споделяйки радостта от откритието.

Той измъкна наслуки една книга, после още една, и още една. Екслибрисите бяха едни и същи. Той й показа един.

Тя прочете думите на глас:

— „Тази книга е собственост на Еймъс Уилям Шепърд“ — тя се засмя и погледна Бен в очите. — Значи, той е живял тук! Но аз си мислех…

Бен сви рамене.

— Не знам. Може пък да е използвал тази къща, за да работи в нея.

Тя се извърна и се заоглежда. Из цялата тяхна къща бяха пръснати книги, но не бяха и една десета от тези тук. Тук сигурно имаше пет-шест хиляди тома. Тя се засмя, смаяна от откритието им. Тук сигурно имаше повече книги — ИСТИНСКИ книги, — отколкото в цялото останало Чун Куо.

Бен бавно обхождаше стаята и се оглеждаше любопитно.

— Близо сме — тихо се обади той. — Вече сме много близо. Знам.

„До какво сме близо?“ — щеше й се да го попита. Какво? Какво? Какво? Но въпросът й само щеше да го ядоса. И той знаеше колкото нея. Просто усещаше, че има нещо.

После изведнъж той се спря, обърна се и почти изтича обратно в коридора.

— Там е! — възкликна той развълнувано и тя го загледа как бързо измери с крачки разстоянието от края на коридора до вратата. Петнадесет крачки. Влезе в стаята и го повтори. Дванадесет крачки. Само дванадесет!

Веднага разбра. Огледалото. Огледалото беше врата. Врата към нещо друго.

Той веднага се отправи към него — търсеше уловка, начин да го отвори, но нямаше нищо. Разстроен, той свали книгите от един рафт и почука по стената зад него. Тухла, твърда тухла.

Застана за миг пред огледалото, взрян в него. После се засмя.

— Разбира се!

Обърна се й го посочи.

— На едно равнище е с горния ръб на огледалото. Онзи рафт с книгите срещу него. Погледни, Мег. Кажи ми какво виждаш.

Тя се приближи и ги огледа. Бяха романи. Знаменити романи. „Одисей“, „Ностромо“, „Тес от рода д’Ърбървил“, „Панаир на суетата“, „Хауардс Енд“, „Мрачната къща“, „Даниел Мартин“, „Орландо“ и още няколко. Обърна се отново към него и се намръщи.

— Не разбирам, Бен. Какво да търся? — Това е криптограма. Погледни как са наредени. Първите букви от заглавията.

Тя направи каквото й каза той. D. А. Е. Н. R. Е. V. О. N. О. Т. Т. U. В.

После разбра. Трябваше да обърнеш буквите.^[1]

Смехът му изпревари нейния и той заопипва за копчето.

С леко съскане огледалото изскочи. Зад него имаше стая. Бен я освети с фенерчето. Изглеждаше като умалена версия на библиотеката, стените й също бяха покрити с книги. Но в средата, заемащо по-голямата част от пода, се мъдреше бюро.

Той освети повърхността му и се спря на четири предмета: нож за писма, мастилница, снимка в рамка и голяма тетрадка. Светлината се задържа върху последната, после подскочи нагоре и затърси края на стената.

Мег застана до него.

— Какво търсиш?

— Прозорец. Трябва да е имало прозорец.

— Защо? Ако наистина е искал да държи тази стая в тайна, да няма прозорец навън ще е най-добрият начин, нали така?

Той я погледна и кимна. Но тя бе изненадана, че той сам не се бе досетил. Сякаш след като бе открил стаята, бе парализиран от откритието. Освети с фенерчето си лицето му.

— Мег… — той отблъсна ръката й.

Тя се промуши и влезе в стаята, след това се обърна с лице към него.

— Ето — тя му подаде тетрадката — знаеше — още преди той да го потвърди — чия е тя. Огъстъс. Дневникът на Огъстъс. На полицата на бащиния й кабинет имаше място за него — сред дневниците на останалите Шепърд. Разпозна обработената черна кожа на подвързията.

Бен го разтвори. Преобърна една страница, усмихна се и я погледна.

— Права ли бях? — попита тя.

В отговор той обърна книгата и й показа страницата. Тя, шокирана, се засмя неловко, след това пак го погледна. Там имаше снимка на Бен. Почти съвършен негов портрет. А под него, с почерка на самия Бен, бяха изписани име и дата:

„Огъстъс Шепърд. Година 2120.“

— Но това си ти. И почеркът е твоят.

Той поклати глава.

— Не съм аз. Но това ще ни подскаже нещо. Приближаваме се, Мег. Много близо сме вече.

* * *

Бет Шепърд остави двете торби на масата в кухнята, излезе през градинската врата и отвърза покривалото. Бутна го встрани, наведе се навън и извика децата:

— Бен! Мег!

Влезе вътре и взе да вади продуктите от торбите и да ги нарежда по шкафовете. Едва след като приключи, отново отиде до вратата, свали и долния райбер и излезе в розовата градина.

Никакви не се виждаха. Може пък и да са вътре в къщата, помисли си тя. Но тогава със сигурност щяха да я чуят! Извика отново, излезе през портата и застана над по-долната градина, която се спускаше по хълма към залива. Вдигна длан към очите си и огледа огрените от слънцето поляни — но и там ги нямаше.

— Странна работа… — измърмори тя, обърна се и се върна в къщата. Знаеше, че доста е подранила, но обикновено те идваха веднага щом ги викнеше — знаеха, че е донесла по нещо специално за всекиго от тях.

Извади двата подаръка от ръчната си чанта и ги постави на масата. Старомодна книга от хартия за Бен — специално я бе помолил за нея; беше за сензорната депривация. А за Мег — малко украшение от слонова кост, ХАН. Нежно изрязано кълбо.

Бет се усмихна на себе си, после слезе по стълбите и влезе в полутъмната трапезария.

— Бен? Мег? Тук ли сте?

Спря в подножието на стълбата и се вслуша. Странно. Много странно. Къде ли можеха да са? Бен не бе споменавал, че ще ходят в градчето… Във всеки случай едва минаваше дванадесет. Уроците им щяха да свършат чак след двадесетина минути.

Любопитна, тя се качи на горния етаж да провери в стаите. Нищо. Даже и бележка на компютъра на Бен нямаше.

Излезе и отново засенчи с длан очите си. Отново огледа ливадите, този път много по-внимателно. После се сети за Пен Ю-Вей. Андроидът имаше специално вградено устройство за откриване. Можеше да проследи къде се намираха, като установи къде е на картата на Хал.

Въздъхна облекчено и отново се качи горе, в кабинета на мъжа си. Извика картата на екрана. Изчака за секунда сигналът да се появи някъде, наведе се и отново набра комбинацията за издирване — бе помислила, че е направила грешка. Но не. Следата я нямаше.

Усети, че стомахът й се свива.

— Богове…

Изтича отново надолу по стълбите и се втурна навън.

— Бен! Мег! Къде сте?!

Ливадите бяха тихи и безлюдни. Лек бриз браздеше водата в залива. Погледна. Разбира се — заливът. Заслиза по хълма — едва се сдържаше да не се затича, като продължаваше да си повтаря, че всичко е наред, че страховете й са неоснователни. Те бяха разумни деца. Пък и нали Пен Ю-Вей беше с тях.

В края на ливадата тя спря и погледна отвъд залива. Огледа водата за някакви признаци на живот. После се обърна, спусна се по старите дървени стълби, вградени в глинената скала, и се затича към вълнолома.

Нямаше я. Лодката я нямаше.

Къде са? Не разбираше. Къде? След това почти с периферното си зрение забеляза нещо. Далеч вляво от нея нещо стърчеше във водата и приливът ту го заливаше, ту го откриваше.

Изкачи се отново горе, притича по брега и накрая го доближи възможно най-близо. То беше там, на около петнадесет-двадесет ЧИ от брега, полузабито в калта, полузакрито от придошлата вода. Веднага разбра какво е. И нямаше никакво съмнение, че Бен му го е сторил.

Андроидът лежеше неестествено във водата, почти седнал — едното му рамо, част от ръката му и едната страна на главата му стърчаха над водата. Не плаваше, както би плавал един труп, а си стоеше там твърд и тежък, а разкъсаните му дрехи плющяха около него като водорасли.

— Горкият… — би си казала тя друг път, но сега цялото й съчувствие към машината бе погълнато от страха за децата й.

Вдигна рязко поглед и моментално го устреми към отсрещния бряг, към къщата на билото над заливчето. Беше им забранено да ходят там. Но това не би спряло Бен. Не. Разбра го, щом погледна Пен Ю-Вей във водата.

Обърна се — гърлото й се бе свило, сърцето й туптеше в гърдите — и заизкачва хълма на бегом. И докато тичаше, от нея излизаше съскащ шепот, натежал от загриженост и болка.

„Богове, нека не им се случи нищо! О, моля ви, дано не им се случи нищо!“

* * *

Бен седеше на бюрото и четеше дневника. Мег бе застанала зад него, до рамото му, и осветяваше страниците с двете фенерчета, като следваше пръста на Бен, който се местеше отдясно наляво, нагоре и надолу по колонките на шифъра.

Бен й го бе обяснил. Бе й показал, че първата илюстрация е ключ към всичко. На нея беше изобразен мъж, седящ до камина и четящ вестник — лицето му не се виждаше, а сцената се отразяваше под определен ъгъл в огледалото над камината. Разглеждайки я под лупа, която намери в лявото чекмедже. Бен й показа, че шрифтът на отразявания вестник леко се различава от онзи, който държеше мъжът. Разликите съставяха основата на шифъра. Разбра го — дори и онова за управляващите правила, които карали шифъра да се променя, — но умът й беше твърде бавен и недостатъчно гъвкав, за да задържи и използва показаното.

Сякаш всичко това беше някакъв специален ключ — кодиран лексикон, разработен специално за един-единствен ум. Този на Бен. Сякаш Огъстъс бе знаел, че Бен ще дойде. Сякаш го бе видял ясно, като в огледало. Това й напомни за чувството, което бе изпитала в стаята под тази, изправена сред обвитите с чаршафи мебели — че къщата не е изоставена, а само временно затворена и чака обитателите си да се върнат.

И ето, той се беше върнал.

Тя потръпна и светлината за миг затанцува по страницата. Бен вдигна очи.

Усмихна се, затвори дневника, изправи се и мина покрай нея, оставяйки голямата, подвързана с кожа тетрадка върху бюрото.

Мег още миг се взираше в дневника — чудеше се какво ли пише вътре; знаеше, че Бен щеше да й каже когато поиска. После я взе, обърна се и го последва.

ВИНАГИ ГО СЛЕДВАМ — осъзна тя. Но мисълта й хареса. Тя знаеше, че той има нужда от присъствието й — тя беше огледало на неговите думи, на неговите мисли, на тъмните му, неизказани с думи амбиции. Тя, с нейния едва деветгодишен житейски опит, го познаваше по-добре от всеки друг. Разбираше го така, както никой друг не го разбираше. Или поне никой жив човек.

Той стоеше там, до прозореца, и замислено се взираше в клонатите корони на дърветата.

— Какво има? — попита тя.

— Опитвам се да схвана къде е градината.

Тя разбра веднага. На гърба на дневника имаше рисунка на обградена със зид градина. Беше си помислила, че е хубава, може би алегорична, но Бен явно смяташе, че е точно изображение на дадено място — някъде тук, около къщата.

Тя се взря в отрупаната с книги стена над бюрото, обърна се и видя, че и той гледа към същото място. Усмихна се и отмести поглед към лицето й.

— Разбира се. В края на долния коридор имаше врата.

Тя кимна.

— Да слизаме.

Вратата не беше заключена. Зад нея бе мъничката градинка — полянката бе старателно подстригана, делфиниите и гладиолите, перуниките и калиите цъфтяха буйно над тъмната пръст на лехите. И там, под задния зид, бе надгробният камък — бял мрамор, изрязан във формата на дъб; дънерът му беше твърде дебел, короната му бе голям кълбест облак.

— Да — тихо каза Бен. — Знаех си, че той е тук.

Наведе се към камъка, протегна ръка, докосна и проследи изрязания в него надпис.

 

Мег се намръщи.

— Датата несъмнено е объркана, нали, Бен?

— Не — той поклати глава, без да вдигне поглед. — Когато се е самоубил, е бил на петнадесет години.

— Ами тогава… — но все още нищо не можеше да проумее. Той им беше прадядо, нали? Само на петнадесет? После, със закъснение, тя осъзна какво й беше казал — ВСИЧКО, което й беше казал. — САМОУБИЛ СЕ Е?!

В стената зад камъка имаше врата. Проста дървена врата, боядисана в червено, с резе в горния край. Бен се взря в нея по обичайния си напрегнат начин.

Врати, помисли си тя. Винаги се появява нова врата. А зад всяка врата има нещо ново и неочаквано. Огъстъс например. Никога не бе предполагала, че той толкова ще прилича на Бен. Бяха като близнаци.

— Ще влезем ли? — попита Бен. — Преди да тръгнем обратно? Имаме време.

Тя погледна надгробния камък; изпълваше я странно безпокойство. Изкушаваше се да каже „не“, да му каже да остави това, но защо не? Бен беше прав. Имаха време. Много време, преди някой да открие, че ги няма.

— Добре — съгласи се тихо тя. — Но после се връщаме веднага. Става ли?

Той й се усмихна и кимна, после приближи вратата и протегна ръка към резето.

Беше работилница. По продължение на едната стена бяха наредени полици, а по тях имаше какво ли не — старомодни отвертки и чукове, пили и триони; кутия пирони и най-различни лепила; ключалки и дръжки, скоби и една табла с най-различни ключове. Вила и лопата бяха подпрени отдолу на стената до чифт ботуши — калта по тях беше засъхнала и се разпадаше при докосване.

Мег се огледа. В дъното на стаята, до стената, бе изправено нещо със странна форма, покрито със стар чаршаф. Над него, на стара желязна верига, висеше огледало на подвижни подпорки. Бен се приближи и отметна покривалото. Беше пиано. Старо пиано. Вдигна капака и се вгледа в клавишите.

— Чудя се дали…

Някакво чувство — не предчувствие, дори не и усещане за опасност — я накара да проговори.

— Не, Бен. Моля те. Не го докосвай.

Той удари един клавиш. После акорд. Или нещо, което би трябвало да е акорд. Всеки звук беше плосък — груб, какофоничен шум. Музиката на къщата. Дисонанс.

Тя чу как веригата се разкъса с много по-чист звук от изсвирения от брат й; чу как огледалото се плъзна и се разби върху пианото; пристъпи напред, притиснала в ужас ръка към устата си, а стъклата се разпръснаха около него.

— БЕН!!!

Писъкът й отекна над водата отвъд къщата.

Вътре в стаята последва миг на пълна неподвижност. После тя скочи към него — ридаеше и се задъхваше и му повтаряше пак и пак:

— Какво направи, Бен?! Какво направи?!

Косата и раменете му бяха обсипани с люспици стъкло. Бузата му бе порязана и към ъгълчето на устата му се стичаше тънка вадичка кръв. Но Бен се бе втренчил там, където само преди миг се намираше лявата му длан, когато удари акорда. Тя все още беше там, върху клавишите, с разперени пръсти. А ръката му сега завършваше с окървавено чуканче. Прецизно отрязано — и от него още бликаше кръв.

За миг тя дори не помръдна, ужасена; устните й бяха оголили зъбите; тя гледаше как той върти чуканчето и го разглежда, а очите му се изпълват с учудване от това, което бе направил случайно. Скърцаше със зъби от болка — отчаяно я задържаше, докато разглеждаше чуканчето, отсечената ръка.

После тя отново дойде на себе си, натисна копчето до врата си и някъде зазвуча сигнал за тревога.

* * *

Много по-късно Мег стоеше в подножието на хълма, загледана над водата.

Нощта беше вече паднала, но на едно място светлина разсичаше мрака. Пламъците от горящата къща танцуваха и се издигаха високо над залива; тя чуваше прашенето на горящия гъсталак, внезапния остър пукот на разцепващо се дърво.

Димът се стелеше тежко над другия бряг, пронизан напосоки от нишки огнена светлина. Виждаше и тъмните фигури сред ярката светлина — видя как един от охраната се надигна рязко, а двойният лъч пред него разсичаше въздуха.

— Мег! Мег! Прибирай се.

Тя се обърна и погледна отново хълма и тяхната къща. Няколко от прозорците светеха и хвърляха бледи отблясъци по варосания зид. Баща й бе застанал там — тъмна, позната фигура, очертана от светлината в рамката на вратата.

— Идвам, татко. Само още секунда! МОЛЯ ТЕ!

Той кимна малко неохотно, после се обърна. Вратата зад него се затвори.

Мег отново се обърна към пожара и се вгледа над тъмното стъкло на залива. Стори й се, че в танцуващите пламъци вижда някакви дребни силуети, сякаш горяха насекоми и пукаха яростно, когато черупките им се запалваха с внезапни ярки избухвания. Книгите, помисли си тя. Всички онези книги…

Бен беше горе, в леглото си. Бяха замразили чуканчето, но дланта не бяха успели да спасят. Сега щеше да му трябва нова.

Все още чуваше изсвирения от него акорд; все още виждаше разперените му пръсти. Отвърна очи от пламъците. В мрака трепкаха образи. Окото се местеше, но образът оставаше пред него. За миг-два.

Влезе вътре. Качи се горе и го видя, легнал в леглото, облегнат върху куп възглавници. Беше буден, в пълно съзнание. Седна до него и известно време мълча — остави го да я гледа.

— Как изглежда? — попита той след малко.

— Красиво е — отвърна тя. — Как светлината се отразява в тъмната вода… Това е…

— Знам — каза той, сякаш и сам го беше видял. — Представям си го.

Тя отмести очи за миг и забеляза как светлината от пожара трепка в стъклото на прозореца, как хвърля шарен, постоянно променящ се образ в тесния му отвор.

— Радвам се, че направи така — обади се той по-тихо отпреди. — Аз щях да си стоя там и да гледам как кръвта ми изтича, докато си умра. Дължа ти живота си.

Не беше съвсем вярно. Дължеше живота си на майка им. Ако Бет не се бе върнала по-рано, онова, което беше направила тя, нямаше да има никакво значение.

— Аз просто го превързах с чаршафа — каза тя. Но забеляза как я гледаше той — очите му я пронизваха. Виждаше, че му е неловко. И все пак имаше и нещо друго, нещо, което никога преди не бе забелязвала у него — и то я развълнува дълбоко. Усети, че устните й се свиват, а очите й се навлажняват.

— Хей, сестричето ми, недей да плачеш.

Никога преди не я беше наричал така, нито пък я бе докосвал, както я докосна сега — здравата му дясна ръка галеше и двете й длани, опрени върху чаршафите. Тя трепна и сведе очи.

— Добре съм — каза той сякаш в отговор на нещо, което тя беше изрекла; ръката му стисна нейните. — Татко каза, че могат да ми присадят върху нервните окончания друга ръка. Ще е като нова. Може пък и по-добра работа да ми върши.

Откри, че не може да го погледне. Ако го направеше, щеше да избухне в сълзи, а не искаше той да вижда слабостта й. Той беше толкова силен, толкова храбър. Болката — тя сигурно беше ужасна.

— Знаеш ли, най-лошото е, че го пропуснах…

— Какво си пропуснал? — тя се втренчи в ръката му.

— Не го видях — каза той; в гласа му имаше истинска изненада. — Не бях достатъчно бърз. Чух как веригата се къса, погледнах нагоре и пропуснах да видя самата злополука. Всичко свърши, преди да успея да погледна пак надолу. Ръката ми вече не беше част от мене. Когато погледнах, тя вече беше отделена — там, върху клавиатурата.

Той се засмя — странен, кратък звук.

Мег го погледна. Беше вперил очи в чуканчето. Капачето го обгръщаше грижливо като крайчето на старомоден бастун. Сребърно и неутрално. Сведено до най-обикновен предмет.

— Не го видях! — настоя той. — Стъклото. Раната. И, почувствах… само внезапна липса. Не болка, а…

Виждаше, че търси точните думи, точната дума, която би описала какво е почувствал, какво е усетил в онзи миг. Но му убягваше. Продължи да се бори, ала накрая се предаде.

— Обичам те, Бен.

— Знам — каза той и я погледна така, сякаш искаше да прецени как изглежда любовта в очите на някого. Сякаш искаше да го скъта някъде в паметта си.

* * *

След като Мег си отиде, той продължи да премисля нещата.

Не беше й казал нищо за онова, което бе прочел в дневника. За първи път не чувстваше подтик да сподели с нея какво е научил. Щеше да я заболи, знаеше го — също както го бе заболяло и него. Не повърхностно, както го бе наранило огледалото, а надълбоко, там, където живееше истинското му „аз“. В мрака вътре в него.

Беше го обзел гняв, задето не му бяха казали; за това, че Хал не му се доверяваше достатъчно, че да му каже. Нещо повече: чувстваше се обиден, задето са крили от него. О, разбираше защо е важно Мег да не знае — тя откликваше на нещата по съвсем различен начин. Но да скрият от него? Той сви юмруци — усети призрачното движение на изгубената ръка. Те не знаеха ли? Не го ли разбираха — дори и сега? Как би проумял всичко това, освен ако не бе разгадал загадката, която представляваше самият той?

Всичко беше там, в дневника. Известна част — описана ясно, останалото — скрито, сякаш за да дразни; шифри вътре в шифъра — сякаш предназначени единствено за неговите очи.

Ясно беше чул гласа на Огъстъс в главата си — направо през годините. „Аз съм неудачен експеримент — бе казал той. — Дъртият Еймъс ме е стъкмил от собственото си семе. Получи повече от онова, за което се беше пазарил.“

Беше вярно. Всички те бяха експеримент. Всички мъже от рода Шепърд. Не синове, бащи и дядовци, а братя, всички до един — всички бяха рожби на семето на дъртия Еймъс.

Бен се засмя горчиво. Това обясняваше толкова много неща. Защото Огъстъс НАИСТИНА беше негов близнак. Бен беше повече от сигурен. Имаше доказателство.

Там, на последните страници на дневника, бяха таблиците на развитието — дванадесет сложни генетични образци, всеки изрисуван най-прецизно върху разтвор от две страници. Всеки носеше име и дата — и сред тях беше и името на Бен! Цяла поредица Шепърдовци — всеки един съвършен съветник за своя Танг.

По някакъв начин Огъстъс беше разбрал. Беше го схванал. Беше разбрал за какво е бил предназначен. За каква задача е бил отгледан.

Но Огъстъс е бил бунтовник. Бе се възпротивил на баща си; бе отказал да го обучават за слуга на Танг. Нещо по-лошо: бе станал баща на дете от собствената си сестра, като с това беше сложил прът в прецизно разработените планове на Еймъс. Огледалният му образ — сестра му — бе станала негова любима. Побеснял, „баща“ му Робърт, го затворил в къщата и му забранил да напуска Имението, докато не се промени, но Огъстъс не се предал. Предпочел смъртта пред компромиса.

Или поне така изглеждаше. На този ден нямаше нищо записано. Никакво обяснение за смъртта му.

Бен чу стъпки по стълбите. Напрегна се, после се накара да се отпусне. Бе очаквал това посещение; бе репетирал какво ще каже.

Хал Шепърд застана до вратата и надникна вътре.

— Бен? Може ли да вляза?

Бен го погледна — не успя да скрие гнева си.

— Здрасти, батенце.

Хал изглеждаше учуден. После разбра. Бе конфискувал дневника, но не можеше да конфискува онова, което бе в главата на Бен. Нямаше значение, че Бен не виждаше физически страниците на дневника; все едно, той можеше да ги преобръща в ума си и да чете дългите шифровани колони.

— Не е така… — започна той, но Бен го прекъсна с рязък глас:

— Не ме лъжи, до гуша ми дойде от лъжи. Кажи ми кой съм.

— Ти си мой син.

Бен се наведе напред, но този път Хал го изпревари:

— Не, Бен. Грешиш. Огъстъс беше последният от онези. Всичко свърши с него. Ти си МОЙ син, Бен. Мой и на майка ти.

Бен понечи да каже нещо, но изведнъж млъкна и впери очи в мъжа. После сведе поглед. Хал не лъжеше. Поне не лъжеше преднамерено. Говореше така, сякаш си вярваше. Но грешеше. Бен бе видял таблиците, имената, рождените дати. Великият експеримент на Еймъс все още продължаваше.

Въздъхна продължително, на пресекулки.

— Добре… Но кажи ми. Как е умрял Огъстъс? Защо се е самоубил?

— Не се е самоубил.

— А как е умрял тогава?

— Бил е болен от левкемия.

И това беше лъжа — в дневника изобщо не се споменаваше за увредено здраве. Но Хал отново си вярваше. Очите му не скриваха нищо от Бен.

— Ами детето? Какво е станало с детето?

Хал се разсмя.

— Какво дете? За какво говориш, Бен?!

Бен сведе поглед. Значи всичко беше лъжа. Хал нищо не знаеше. Нито пък щеше да научи от дневника, освен ако Мег не му подскажеше ключа — шифърът бе особен и се променяше постоянно, страница след страница, в продължение на целия дневник.

— Нищо… — каза той накрая в отговор. — Бях се объркал.

Вдигна очи и забеляза колко загрижен е Хал.

— Съжалявам — изрече Бен. — Не исках да тревожа никого.

— Не…

После, странно, Хал погледна надолу и се засмя.

— Знаеш ли, Бен, като видях как е щръкнал Пен Ю-Вей над оная кал, всичкият ми гняв се изпари! — вдигна очи и срещна погледа на Бен; гласът му стана по-сериозен. — Разбирам защо си го направил, Бен. Повярвай ми. И наистина мисля онова, което ти казах снощи. Ти сам решаваш за себе си. Твоят живот си е твой. От тебе зависи дали ще служиш, или не. Нито аз, нито самият велик Танг смятаме да те принуждаваме да бъдеш някой друг, а не ти самият.

Бен се взря в своя брат — в мъжа, който винаги бе мислил за свой баща — и внезапно осъзна, че всъщност нямаше никакво значение какъв му се пада в действителност, защото Хал Шепърд се бе превърнал в онова, което вярваше, че е. В баща на Бен. Свободен човек, който действа свободно и избира свободно. За него илюзията беше пълна. Беше се превърнала в истина.

Това бе силен урок. Урок, който бе от полза за Бен. Той кимна.

— Тогава… Избирам да бъда твой син. Бива ли така?

Хал се усмихна и хвана ръката му.

— Така е чудесно. Друго не съм и искал.