Дейвид Уингроув
Средното царство (3)

Ин

В онези дни преди началото на света първият КО МИН-император, Мао Цзе Дун, се изправил на един хълм във Вучинен, провинция Шенси, и се загледал в пътеката, по която се е изкачил дотук. Дългият Поход, това епично пътуване от двадесет и пет хиляди ЛИ из осемнадесет планински района и през дванадесет провинции — всяка една от тях по-голяма от европейска държава, — бил свършил и щом съзрял колко е огромен ширналият се пред него Китай, Мао вдигнал ръце и се обърнал към неколцината си съратници, оцелели в продължилия цяла година поход:

— Откакто Пан Ку е отделил небето от земята и от царуването на Тримата суверени и Петимата императори насам — съществувал ли е някога в историята такъв дълъг поход като нашия? След 10 години цял Китай ще бъде наш. Дойдохме чак дотук — има ли нещо, което да не е по силите ни?

Китай. Чун Куо, Средното царство. Тъй е било повече от три хиляди години, още от времето на Чоу, много преди да възникне Първата империя.

Тъй е било. Но сега Чун Куо беше нещо повече. Не просто царство, а самата Земя. Един цял свят.

В зимния си дворец на геостационарна орбита на 160 000 ЛИ над повърхността на планетата Ли Шай Тун, Танг, Син на Небето и Благодетел на Град Европа, стоеше на широката кръгла панорамна площадка и гледаше замислено под краката си, към синьо-бялото кълбо на Чун Куо.

За 256 години, откакто Мао бе застанал на онзи хълм в провинция Шенси, светът много се бе променил. Твърди се, че по онова време единственото видимо от Космоса свидетелство за съществуването на Човека на Земята била Великата китайска стена. Колкото и да е невярно това твърдение, то казва нещо за способността на народа ХАН да планира мащабни проекти — и не само да ги планира, но и да ги изпълнява. Сега, когато XXII век навлезе в последното си десетилетие, самият облик на света се бе променил. От Космоса се виждаха обширните Градове — всеки сам по себе си почти континент; огромни пространства ледена белота, покрили старите, забравени очертания на държавите; светът се беше превърнал в един огромен град без начало и без край. Градът Земя.

Ли Шай Тун замислено поглади дългата си бяла брада, после обърна гръб на портала и придърпа около себе си бродираното си копринено ПАУ. В панорамната зала беше топло и все пак винаги съществуваше илюзията за студ, погледнеш ли през космическия мрак към планетата, далече-далече надолу.

Градът. Напоследък той много занимаваше ума му. Преди бе твърде близо до него — дори и тук горе. Беше го приемал за даденост. Беше предполагал неща, които никога не биваше да предполага. Но сега беше дошло времето да се изправи лице в лице с нещата: да ги види в далечна перспектива.

Построен преди повече от век, Градът беше предназначен да издържи десет хиляди години. Беше обширен, просторен и материалите, от които бе изграден, се нуждаеха само от подновяване, не и от смяна. Това беше нов свят, изграден върху стария; гигантско поселище върху пилони, стърчащо над тъмното, застояло езеро на древността.

30 етажа — 300 нива — се издигаха нависоко, а всяка от страните на шестоъгълните им повърхнини беше дълга две ЛИ; привидно имаше достатъчно място, за да се поберат неограничен брой хора. Нека се плоди човечеството — бяха рекли проектантите, — има място за всички. Така изглеждало тогава. Ала през последвалия век населението на Чун Куо бе нараствало както никога преди.

Тридесет и четири милиарда човеци при последното преброяване — и ХАН, и европейци — ХУН МАО. И с всяка година ставаха все повече. Толкова повече, че след петдесет години Градът ще се препълни, а складовете — ще се изпразнят. Най-просто казано, Градът се превръщаше в една все по-голяма и зейнала уста, в постоянно разширяващ се стомах. Беше нещо, което ядеше, сереше и растеше.

Ли Шай Тун въздъхна и тръгна по широките, плоски стъпала към покоите си. Освободи двамата прислужници, прекоси коридора и дръпна вратите. Обърна се и огледа стаята.

Не се чувстваше никак добре. Трябваше да изтъкне това в съвета. Налагаше се Седмината да обсъдят мерки за ограничаване на прираста, независимо дали това им харесва, или не. Иначе какво? Е, в най-добрия случай виждаше как нещата се стабилизират — как Градът ще пребъде; също и синовете и внуците му, родени, за да царуват в мир. А в най-лошия?

Ли Шай Тун вдигна ръце към лицето си — това никак не му бе присъщо. Беше сънувал. Сънища, в които Градовете горяха. Сънища, в които умираха старите му приятели — брутално убити в леглата си, а кървавите и разкъсани тела на децата им бяха пръснати по подовете на стаите.

В сънищата си той виждаше как мракът нахлува с бълбукане в ярко осветените нива. Виждаше как цялото огромно здание се срива в калта на хаоса. Виждаше го толкова ясно, както сега виждаше своите ръце пред лицето си.

И все пак не бяха просто сънища. Точно това щеше да се случи — освен ако не предприемеха нещо.

Ли Шай Тун, Танг, владетел на Град Европа, един от Седмината, потръпна. После приглади предницата на своето ПАУ и седна зад бюрото, за да нахвърли речта си за пред Съвета. Продължаваше да мисли, докато пишеше.

НИЕ НЕ ПРОСТО ПРОМЕНИХМЕ МИНАЛОТО, КАКТО И ДРУГИ СА СЕ ОПИТВАЛИ ДА ГО ПРАВЯТ; НИЕ ИЗГРАДИХМЕ ВЪРХУ НЕГО НОВО МИНАЛО, СЯКАШ ЗА ДА ИЗТРИЕМ СТАРОТО ВОВЕКИ ВЕКОВ. ОПИТАХМЕ СЕ ДА НАПРАВИМ ОНОВА, КОЕТО НАВРЕМЕТО СИ МАО СЕ Е ОПИТАЛ ДА НАПРАВИ С КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ. ОНОВА, КОЕТО СЕ Е ОПИТАЛ ДА НАПРАВИ ПЪРВИЯТ ИМПЕРАТОР НА ХАН ЧИН — ШИ ТУАН ТИ — ПРЕДИ ДВЕ ХИЛЯДИ И ЧЕТИРИСТОТИН ГОДИНИ, КОГАТО ИЗГОРИЛ КНИГИТЕ И ПОСТРОИЛ ВЕЛИКАТА СТЕНА, ЗА ДА ПРЕГРАДИ ПЪТЯ НА СЕВЕРНИТЕ ВАРВАРИ КЪМ СРЕДНОТО ЦАРСТВО. НИЕ НЕ СЕ УЧЕХМЕ ОТ ИСТОРИЯТА. ПРЕДПОЧЕТОХМЕ ДА ПРЕНЕБРЕГНЕМ СЪВЕТИТЕ Й. А СЕГА ИСТОРИЯТА ЕДВА СМОГВА ДА ВЪРВИ ПО ПЕТИТЕ НИ. ГОДИНИТЕ ПРЕД НАС ЩЕ ПОКАЖАТ КОЛКО МЪДЪР Е УСТАНОВЕНИЯТ ОТ НАС КУРС. ИЛИ ЩЕ НИ ВИНЯТ ЗА СТОРЕНАТА ОТ НАС ГЛУПОСТ.

Владетелят хареса как текат мислите му и ги записа. Щом привърши, стана и отново слезе по стълбището на панорамната площадка. Мракът бавно нахлуваше над Град Европа и очертаваше рязка разделителна линия-терминатор през кухата му геометрична форма, от север на юг.

НЕ — помисли си той. — НИЩО НЕ БЯХМЕ НАУЧИЛИ. ПОСТЪПИХМЕ НЕРАЗУМНО. А СЕГА БЪРЗО НАБЛИЖАВА СОБСТВЕНИЯТ НИ ДЪЛЪГ ПОХОД. СВЕТЛИТЕ И ЛЕКИ ДНИ — ДНИТЕ НА НЕПОВТОРИМА ВЛАСТ — СА МИНАЛО. ПРЕД НАС СЕ ПРОСТИРА САМО МРАК.

Старецът въздъхна отново, после се изправи и усети въображаемия студ в костите си. Чун Куо. Щеше ли да оцелее във времената, които се задаваха? Дали и някой негов син щеше да погледне надолу също като него сега и да види един мирен свят? Или отново щеше да дойде Промяна и да порази всичко като змия?

Ли Шай Тун се обърна, после се спря и се вслуша. Отново същият звук. Настоятелно хлопане по външните врати. Прекоси стаята и застана зад тях.

— Кой е?

— ЧИЕ ХСИЯ! Простете ми. Аз съм — Чун Ху-Ян.

Паниката, която долови в гласа на канцлера си, обърка мислите му и го разтревожи. Блъсна вратите и те се отвориха.

Чун Ху-Ян стоеше с ниско сведена глава; бежовата му нощница плътно обгръщаше високото му, кльощаво тяло. Косата му не беше сплетена, нито дори сресана. Беше ясно, че се е вдигнал от леглото и е дошъл право тук, без да се приготвя.

— Какво има, Чун?

Чун падна на колене.

— Лин Юа, ЧИЕ ХСИЯ. Изглежда започва…

— Започва? — Инстинктът го накара да овладее гласа си, лицето си, дишането си, но вътре сърцето му блъскаше като чук, а стомахът му се беше свил. Лин Юа, първата му съпруга, беше бременна едва в седмия месец. Как така започваше да ражда? Той рязко пое въздух и се застави да запази спокойствие.

— Бързо, Чун. Веднага ме заведи при нея.

Щом владетелят влезе, лекарите край леглото вдигнаха погледи, поклониха се ниско и припряно се отдръпнаха. Страхът в очите им му каза повече, отколкото искаше да научи.

Той погледна зад тях, към леглото й.

— Лин Юа!

Притича през стаята към нея и изведнъж спря — страхът му се бе превърнал в ледена увереност.

— Богове… — меко каза той. Гласът му секна. — Куан Йин да ни пази!

Тя лежеше там, лицето й беше бледо като пълна луна, очите й — затворени, устните и бузите й — с лек синкав оттенък. Чаршафите се бяха надиплили под голите й крака сякаш след някаква титанична борба, кръвта й бе опетнила белотата им почти до черно. Ръцете й висяха безжизнено край тялото.

Той се хвърли към нея, прегърна я и я притегли към себе си — не можеше да овладее риданията си, всичките мисли за достойнството на владетеля бяха изчезнали от ума му. Още беше топла. Ужасно, измамно топла. Обърна лицето й към себе си и го зацелува отново и отново, сякаш целувките му биха й върнали живота. После й заговори с молещ глас:

— Лин Юа… Лин Юа… Моя малка прасковка. Миличката ми, мъничката ми. Къде си, Лин Юа? Богове, помогнете ми, къде сте?

Как искаше тя да отвори очи. Да се усмихне и да му каже, че всичко това е било игра — само е искала да провери колко я обича той. Ала не беше игра. Очите й стояха затворени, клепачите им бяха непроницаемо бели, устата й бездиханна. И тогава, най-накрая, той го осъзна.

Положи леко главата й на възглавницата, после с пръсти приглади косата й нежно назад. Треперейки, се отдръпна от нея, след това погледна канцлера. Гласът му бе кух от неверие.

— Мъртва е, Ху-Ян. Моята малка прасковка е мъртва.

— ЧИЕ ХСИА… — Гласът на канцлера трепереше от обзелите го чувства. В първия миг не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Тя беше толкова силна жена. Така изпълнена с живот. Да умре за нея бе… Не, беше просто невъзможно. Той отново се взря в своя ТАНГ — собствените му очи бяха пълни със сълзи — и беззвучно поклати глава.

Нещо зад него се раздвижи. Обърна се.

Беше една от сестрите. Държеше в ръце малко вързопче. Неподвижно и безмълвно. Той се взря в нея ужасен и яростно поклати глава.

— Не, ваша светлост — подхвана жената и сведе почтително глава. — Грешно разбрахте…

Чун Ху-Ян погледна страхливо ТАНГА. Ли Шай Тун се беше извърнал — отново се взираше в мъртвата си съпруга. Чун осъзна, че трябва да се намеси, обърна се и сграбчи жената за ръката. Едва тогава забеляза, че бебето сред завивките е живо.

— Живо ли е? — в шепота му се долавяше неверие.

— Живо е, ваша светлост. Момче е.

Чун Ху-Ян се вгледа в мъничкото бебе, после извърна глава и отново погледна ТАНГА. Ли Шай Тун не беше забелязал кога е влязла жената. Чун облиза устни, позамисли се и се реши.

— Върви — рече той на сестрата. — И се погрижи за момчето. Ако умре, и с тебе е свършено. Разбра ли ме, жено?

Жената преглътна боязливо, после сведе глава.

— Разбрах, ваша светлост. Ще се грижа добре за него.

Чун се обърна и приближи до ТАНГА.

— ЧИЕ ХСИА? — той коленичи и сведе глава.

Ли Шай Тун вдигна очи — погледът му беше мътен, разфокусиран. Тъгата бе преобразила лицето му почти неузнаваемо.

— ЧИЕ ХСИА, аз…

ТАНГЪТ рязко се надигна отдалечи се от канцлера, без изобщо да му обърне внимание, и се нахвърли върху петимата лекари, които все още чакаха, скупчени в далечния край на стаята.

— Защо не ме извикахте по-рано?

Най-старшият пристъпи напред и се поклони.

— Чувствахме го, ЧИЕ ХСИА.

— ЧУВСТВАХТЕ ГО?! — гневният лай на ТАНГА стресна лекаря. Болката и гневът бяха преобразили Ли Шай Тун. Лицето му пламтеше. После той се наведе, яростно сграбчи човека за рамото и го блъсна назад.

Надвеси се заплашително над него.

— Как умря тя?

Старецът го погледна страхливо от земята, надигна се на колене и унизено сведе глава.

— Възрастта й, ЧИЕ ХСИА… — задъха се той. — Късно е да раждаш на 42 години. А пък и условията тук… Опасни са дори за нормално раждане. Долу в Чун Куо…

— Вие, некадърни касапи! Вие, убийци! Ах, вие…

Гласът на Ли Шай Тун секна. Той се обърна и погледна безпомощно мъртвата — с треперещи ръце, с отворена от смайване уста. Стоя така още миг, замаян от болка, после рязко се сгърчи и се обърна — изведнъж лицето му се бе успокоило, той напълно се владееше.

— Махни ги оттук, Чун Ху-Ян — каза той меко, с поглед, изпълнен с презрение. — Махни ги. Нека бъдат убити.

— ЧИЕ ХСИА?! — Канцлерът се втрещи. Тъгата бе преобразила неговия господар.

Гласът на ТАНГА прерасна в рев.

— Чу ме, господин Чун! Махни ги!

Човекът в краката му закърши ръце.

— ЧИЕ ХСИА! Разбира се, редно е да ни се разреши…

Владетелят изгледа кръвнишки стареца и той млъкна.

После отново вдигна поглед. Срещу него останалите — до един с побелели бради — смирено бяха паднали на колене. Неочаквано и Чун Ху-Ян се присъедини към тях.

— ЧИЕ ХСИА, умолявам ви да ме изслушате. Ако заповядате да убият тези хора, ще бъдат погубени и целите им родове. Позволете им да си изберат достойна смърт. Винете ги за смъртта на Лин Юа, но оставете живи семействата им!

Ли Шай Тун видимо трепна. Гласът му сега бе омекнал, болката го пронизваше.

— Но те убиха жена ми, Чун. Оставиха Лин Юа да умре. Чун докосна пода с чело.

— Зная, ЧИЕ ХСИА. И заради това те ще се радват да умрат. Ала пощадете семействата им, умолявам ви, ЧИЕ ХСИА. Поне това им дължите. Та нали те спасиха сина ви.

— Сина ми?! — сепна се ТАНГЪТ.

— Да, ЧИЕ ХСИА. Имате син. Втори син. Здраво, силно момче.

Ли Шай Тун бе застинал с напрегната гримаса на лицето — упорито се опитваше да възприеме тази последна, неочаквана новина. И после — много бавно — изражението му отново се промени, болката взе да се промъква през маската на спокойствието, разкъса я и мъжът зарида горчиво, стиснал зъби, а сълзите се стичаха по лицето му.

— Върви — рече той най-накрая със слаб глас и махна с ръка. — Нареди каквото искаш, Чун, но върви. Сега трябва да остана насаме с нея.