Джон Р. Р. Толкин
Хобит (19) (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

19.
Последният преход

На първи май двамата пътници най-сетне стигнаха до Ломидол, където се намираше Последният (а сега Първият) удобен дом. Пак беше вечер, понитата им бяха уморени, особено онова, което носеше багажа. Всички се нуждаеха от почивка. Докато слизаха надолу по стръмната пътека, Билбо чу елфите да пеят сред дърветата, сякаш изобщо не бяха спирали, откакто той ги напусна. Щом ездачите слязоха до горските полянки, елфите, запяха весело една песен, която много приличаше на предишната. Ето я впрочем и самата песен:

Драконът падна, рухна сломен.

няма я бронята здрава,

якият скелет лежи раздробен,

тъне под прах и забрава!

Може и мечът да хване ръжда,

трон и корона да падне,

и да съсипе злощастна беда

даже имане грамадно,

но при ние ще растат безметежно треви,

листи ще капят наесен

и реката пенлива все тъй ще върви

с бодра елфическа песен:

Хей, насам! Трала-ла-лала!

Пак елате в тази долина!

 

От безбройни елмази по-ярко блестят

сред небосвода звездите

и сияе сребриста по своя път

луната из висините.

Щом в огнище опушено огън червен

с топла и ярка жарава

е по-ярък от злато след дългия ден —

то защо да бродим тогава?

О. тра-ла-ла-ла-ла!

Пак елате в тази долина!

 

О, къде така вървите,

що се бавите из път?

Все така текат реките

и звездите пак искрят!

Под товара си превити

пак вървите натъжени,

а пък елфите честити

чакат гости уморени

с песен: тра-ла-ла-ла-ла!

Пак елате в тази долина!

Тра-ла-ла-ла-ла, трала-лали!

Фа ла лала-ли!

Фа-ла!

После елфите от долината се показаха иззад дърветата, приветстваха пътниците и ги преведоха през реката до къщата на Елронд. Там ги очакваше топъл прием и много уши напрегнато слушаха тази вечер разказа за приключенията. Разказвачът беше Гандалф, тъй като Билбо се чувстваше уморен и му се спеше. Той знаеше по-голямата част от този разказ, понеже сам бе участвал в събитията и ги бе описал на вълшебника по пътя или в къщата на Беорн; но от време на време, когато долавяше, че се разказва нещо, което все още не му е известно, отваряше едно око и се заслушваше.

По този начин Билбо научи къде се беше губил Гандалф, защото подслуша думите, които вълшебникът довери на Елронд. Очевидно Гандалф бе ходил на някакво голямо съвещание на вълшебници, майстори на благотворни магии, и те най-после бяха прогонили Некроманта от мрачната му крепост в южния край на Мраколес.

— Сега вече, надявам се — каза Гандалф, — гората ще се стане малко по-здравословна и Северът ще се спаси за дълги години от онзи зъл магьосник. Съжалявам само, че не можахме да го прогоним изобщо от света!

— Би било добре наистина — отвърна Елронд, — но се страхувам, че това няма да стане в нашия век, а също и в много от следващите.

Когато разказът за приключението свърши, подеха се най-различни други разкази — за старото време, за новото време, пък и такива, които бяха изобщо извън времето. Накрая главата на Билбо клюмна на гърдите му и той сладко захърка.

Когато се събуди, видя, че лежи в бяла постеля, а луната грее през един отворен прозорец. На брега на реката, кажи-речи, под самия прозорец, множество елфи пееха с ясни и звънливи гласове:

Запейте днес задружно, запейте днес във хор!

Повя ветрец сред клони, полюшва папратта,

звездите и луната сред ведрия простор

разцъфват под самите прозорци на нощта.

 

Танцувайте задружно, танцувайте във такт,

че мека е тревата, щом с радост се играй!

Реката се сребрее и утро иде пак,

то носи нови срещи през веселия май.

 

Сега попейте тихо, да дремне уморен,

а щом заспи блажено, да си вървим оттук!

И нека тъй почива до утрешния ден!

Отвън му пеят нежно върба, леска и бук!

 

Да не въздиша борът до ясната зора!

Луната да се скрие, та да настане мрак!

Да млъкнат дъб и ясен сред старата гора!

Смирете се, потоци, а утре пейте пак!

— Е, весел народе! — рече Билбо, като погледна навън. — Кое време е сега според луната? Приспивната ви песен може да събуди и пиян гоблин! И все пак ви благодаря.

— А пък твоето хъркане може да събуди и каменен дракон, но и ние все пак ти благодарим — отвърнаха елфите през смях. — Утрото наближава, а ти заспа още с настъпването на нощта. Навярно утре ще си се излекувал от умората.

— Сънят в къщата на Елронд наистина лекува — рече хобитът, — но аз искам да се полекувам по-дълго. А сега, още веднъж лека нощ, любезни приятели!

Сетне Билбо си легна отново в леглото и спа до късна утрин. Той наистина много скоро се отмори в тази къща й не закъсня да се включи във веселите игри и танци на елфите от долината. Но и това място не можеше да го задържи вече дълго, след като мисълта му непрекъснато се насочваше към собствения му дом. Ето защо подир седмица той се прости с Елронд, като му даде такива дребни подаръци, каквито домакинът бе склонен да приеме, и двамата с Гандалф потеглиха отново.

Още докато напускаха долината, небето пред тях притъмня и западният вятър подгони дъжда насреща им.

— Няма що, весел е месец май! — забеляза Билбо, докато дъждът го шибаше по лицето. — Но ние вече обърнахме гръб на приключенията и се прибираме у дома. Предполагам, че това е последното ни неприятно преживяване.

— Дълъг път ни чака все още — рече Гандалф.

— Да, дълъг, но последен — отвърна му Билбо.

Стигнаха до реката, която прекосяваше границата на Пущинака тъкмо при брода под скалистия бряг, за който може би си спомняте. Водите бяха придошли както от топенето на снеговете поради приближаващото лято, така и от дъжда, който непрестанно валеше през целия ден. Пътниците трудно прегазиха брода и веднага продължиха напред, макар вече да падаше нощ. Защото бързаха да приключат последния преход от пътуването…

И сега беше същото, както и преди, само че компанията беше по-малка и по-мълчалива; освен това нямаше и тролове. На всяка педя от пътя Билбо си припомняше какво се бе случило и какво си бяха казвали преди една година — една година, която му се бе сторила дълга колкото десет. Той не пропусна да забележи, разбира се, и мястото, където понито беше цопнало в реката и където се бяха отклонили, за да преживеят премеждието с Том, Бърт и Бил.

Недалеч от пътя те откриха непокътнати жълтиците на троловете, които на отиване бяха заровили в земята.

— Аз си имам достатъчно злато и сребро, за да ми стигне за цял живот — рече Билбо, когато изкопаха скритото богатство. — Ти трябва да вземеш тези жълтици, Гандалф. Мисля, че по-добре от мен можеш да ги оползотвориш.

— Да, наистина мога да ги оползотворя! — отвърна вълшебникът, — но въпреки това ще делим по равно. Може да откриеш, че имаш повече разходи, отколкото си очаквал.

И тъй, те сложиха жълтиците в торби и ги завързаха за понитата, които не останаха особено доволни. След това напредваха вече по-бавно, тъй като повечето време вървяха пеш. Всичко наоколо им обаче се беше раззеленило, а тревата беше гъста и мека, тъй че хобитът пристъпваше с доволство по нея. По едно време той си изтри лицето е червена копринена носна кърпичка (не, не мислете, че някоя от неговите кърпички беше оцеляла; тази му даде назаем Елронд), тъй като юни бе довел лятото и времето беше сухо и горещо.

Всички неща обаче стигат до своя край; този разказ също. Най-сетне един ден те съзряха страната, в която Билбо се беше родил и израснал и в която познаваше всичко така добре, както пръстите на ръцете си. Като се изкачи на едно възвишение, той успя да различи Хълма в далечината, спря внезапно и издекламира:

И напред ни повеждат пътеките вечно

през скали и под горски зелен гъсталак,

край реки невидели морето далечно

и покрай пещерите изпълнени с мрак;

през кристалния сняг на студените зими,

на разцъфнало лято през топлия дъх,

по скали и зелени тревисти килими,

и под ясна луна край планинския връх.

 

Тъй напред ни повеждат пътеките вечно

под звезди и под облачен мрачен покров,

но краката след дългия път надалече

пак на родния дом чуват тихия зов.

А очите от огън и меч изморени

след чертози и ужас невиждан до днес,

най-подир си отдъхват в ливади зелени,

край познатите хълмове с тихия лес.

Гандалф го изгледа.

— Драги ми Билбо — рече той, — какво става с тебе? Ти не си вече същият хобит, който беше преди.

Те минаха по моста, после край воденицата до реката и излязоха точно при вратата на Билбо.

— Я гледай! Какво става тук? — възкликна хобитът. Пред дома му цареше голямо оживление; хобити от всякакъв вид — ползващи се с уважение и с неуважение — се тълпяха около вратата, а други влизаха и излизаха, „без дори да си избърсват краката в изтривалката“, както си помисли ядосано Билбо.

Ако той беше изненадан, останалите бяха двойно по-изненадани от него. Той се бе върнал тъкмо посред една продажба на търг! На портата беше закачена голяма обява с черни и червени букви, в която се казваше, че на двайсет и втори юни господата Дълбайсън, Дълбайсън и Ровичкинс ще разпродадат на търг имуществото на покойния Билбо Бегинс. Продажбата щяла да започне точно в десет часа.

А сега наближаваше пладне и повечето от вещите бяха вече продадени почти на безценица (което не е необичайно за продажбите на търг). Братовчедите на Билбо от фамилията Секвил-Бегинсови бяха заети с размерване на стаите, за да видят дали техните мебели ще се поместят в тях. Накратко казано, Билбо бе признат за мъртъв и немалко от онези, които бяха потвърдили това, със съжаление разбраха, че твърдението им е било погрешно.

Завръщането на господин Билбо Бегинс предизвика голямо вълнение както на Хълма и Под хълма, така и Отвъд реката. Оказа се, че това е нещо повече от „чудо за три дена“. Неприятностите със закона впрочем продължиха с години. Трябваше да мине дълго време, за да признаят господин Бегинс отново за жив. А онези негови съседи, които бяха направили изгодни покупки при търга, дълго оспорваха това; накрая, за да спести време, Билбо се видя принуден да откупи обратно голяма част от собствените си мебели. Много от сребърните му лъжици бяха изчезнали тайнствено и не се откриха повече. Билбо подозираше, че в това имат пръст Секвил-Бегинсови. От своя страна те пък никога не признаха, че завърналият се господин Бегинс е истинския и впоследствие поддържаха крайно хладни отношения с Билбо. А всъщност така много бяха желали да живеят в хубавата му дупка!

Впрочем Билбо откри, че е загубил и друго нещо освен сребърните лъжици — доброто си име. Вярно е, че завинаги след това остана приятел на елфите и че се ползваше с уважението на джуджета и вълшебници, но пред съседите си вече не минаваше за почтена личност. Всички в околността го смятаха за „смахнат“ с изключение на племенниците и племенничките му по линия на рода Тук, но дори и те биваха възпирани от по-възрастните да общуват с него.

За съжаление трябва да кажа, че Билбо никак не се тревожеше от това и песента на чайника върху огнището сега му се струваше далеч по-мелодична, отколкото в ония спокойни дни, преди да го навестят Неочакваните гости. Меча си той окачи над камината. Ризницата му стоеше закачена на една специална стойка в преддверието (докато не я предаде в музея). Златото и среброто бяха похарчени главно за подаръци — едновременно полезни и чудати, — които до известна степен обясняваха обичта на племенниците и племенничките му към него. Вълшебният пръстен обаче Билбо запази в дълбока тайна и го използваше най-вече, когато идваха неприятни посетители.

Билбо запълваше времето си с писане на стихове и гостуване при елфите. И макар че мнозина поклащаха глава, почукваха се по челата и казваха: „Горкият стар Бегинс!“; макар че малцина вярваха на разказите му, той живя щастливо до края на дните си, а те не бяха малко.

Торбодън, резиденция на уважаемия господин Б. Бегинс

Една есенна вечер, няколко години по-късно, Билбо седеше в кабинета си и пишеше спомени — смяташе да ги нарече „Дотам и обратно, ваканцията на един хобит“, — когато на вратата се позвъни. Бяха Гандалф и едно джудже, а джуджето всъщност беше Балин.

— Заповядайте! Заповядайте — рече Билбо и скоро тримата се настаниха в удобните кресла пред огъня. Балин забеляза, че жилетката на господин Бегинс е станала по-широка (а копчетата му бяха от чисто злато), но и Билбо не пропусна да забележи, че брадата на Балин е с няколко сантиметра по-дълга и че на кръста си той носи великолепен колан, украсен със скъпоценни камъни.

Естествено заговориха за онова, което бяха преживели заедно, и Билбо попита как вървят нещата в земите около Планината. Оказа се, че вървели много добре. Бард построил отново града Дейл; в него се събрали хора, които дошли от Езерния град, а също от юг и от запад. От опустошението вече нямало и следа, земята била обработена и давала богата реколта; пролетта настъпвала с кичести цветове и птича песен, а есента — със зрели плодове и веселие. Езерният град също бил построен отново и сега се развивал по-добре от всякога; големи количества стоки пътували непрекъснато надолу и нагоре по Тичащата река, а между елфи, джуджета и хора се възцарило дълготрайно приятелство.

Старейшината на града стигнал до лош край. Бард му дал голямо количество злато, с което да бъдат подпомогнати Езерните хора, но старейшината се разболял от болестта на дракона — той бил склонен лесно да прихваща подобни болести, — заграбил почти всичкото злато и избягал с него. Умрял обаче от глад сред Пущинака, изоставен от приятелите си.

— Новият старейшина е по-мъдър — рече Балин — и се ползва с голямо уважение, защото на него градът дължи до голяма степен сегашното си благоденствие. Дори вече са съчинени песни, в които се казва, че по неговото време реките потекли златни.

— Значи в крайна сметка предсказанията на старите песни все пак се оказаха верни! — заключи Билбо.

— Да! — повтори Гандалф. — И защо да не се окажат верни? Ти може би не вярваш в предсказанията, защото сам си вземал участие в осъществяването им? Нима си мислиш, че си се измъкнал благополучно от всички приключения само благодарение на чист късмет и единствено заради твоята собствена изгода? Прекрасна особа си ти, Билбо Бегинс, и аз много те обичам, но си все пак само едно дребосъче сред огромния свят.

— И добре, че е тъй! — рече Билбо, като се засмя и подаде на вълшебника торбичката си с тютюн.