Джон Р. Р. Толкин
Хобит (12) (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hobbit (Or There and Back Again), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 168 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дж. Р. Р. Толкин. Хобит. Билбо Бегинс или дотам и обратно

Илюстрации от автора

Коректор: Христо Харитонов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 1999

Формат 84/108/32. Печатни коли 19

ИК „Бард“ ООД, 1999

ISBN 954–585 016–7

 

Haeper Collins Publishers. George Allen & Unwin Ltd 1937, 1951, 1960, 1978

История

  1. — Добавяне

12.
Вътрешни сведения

Джуджетата дълго време стояха в тъмното пред вратата и премисляха случилото се, докато най-сетне Торин каза:

— Ето че дойде моментът нашият уважаван господин Бегинс, който през цялото ни пътуване доказа, че е добър другар и че е далеч по-смел и съобразителен, отколкото подобава на дребния му ръст, и който — ако мога така да се изразя — е роден под необикновено щастлива звезда, та казвам: сега е моментът той да извърши услугата, заради която го включихме в нашето съдружие, и да заслужи обещаното му възнаграждение…

Вие вече знаете как обича да се изразява Торин при важни събития, затова няма да ви предавам по-нататък думите му, макар че той говори още доста дълго. Събитието наистина беше важно и Билбо започваше да става нетърпелив. Той вече познаваше много добре Торин и се досещаше каква цел преследват думите му.

— Ако смяташ, че е мое задължение да вляза пръв в тайния коридор, о, Торин, син на Траин и внук на Трор, дано брадата ти да става все по-дълга и по-дълга — рече малко ядовито Билбо, — то кажи го веднага, та да не губим повече време! Аз мога и да откажа. Измъкнал съм ви вече от две опасни положения, които не влизаха в първоначалната уговорка, така че, струва ми се, напълно заслужих възнаграждението си. Но „всичко хубаво става по три пъти“, както казваше моят баща, затова мисля, че няма да откажа. Може би съм започнал да вярвам в щастливата си звезда повече, отколкото преди — той имаше предвид миналата пролет, когато бе напуснал дома си и му се струваше, че оттогава са минали векове, — но, така или иначе, ще вляза да видя какво има вътре, за да приключа с това неприятно задължение. Кой друг ще дойде с мен?

Билбо не очакваше да чуе хор от гласове и доброволци, така че не се и разочарова. Фили и Кили се спогледаха и застанаха на един крак, другите обаче дори и не се престориха, че предлагат услугите си. Единствен старият Балин, когото обикновено оставяха на пост и който много се бе привързал към хобита, каза, че ще влезе заедно с него и ще го придружи поне донякъде, за да извика за помощ, ако се наложи.

В защита на джуджетата трябва да кажем следното: те наистина възнамеряваха да се отблагодарят богато на Билбо за услугите му; бяха го довели да им свърши една опасна работа и никак не се тревожеха, че мъничкото човече ще я свърши, щом самичко желаеше това; ако изпаднеше в беда обаче, всички щяха да му се притекат на помощ, както бяха сторили при залавянето му от троловете още в самото начало на приключението, преди изобщо да имаха какъвто и да било повод за благодарност. Така е — джуджетата не са герои, а пресметлив народ с много точна представа за стойността на парите; сред тях има и такива, които си служат с измама и мошеничество, но повечето са честни и добри като Торин и съдружие, стига да не очаквате прекалено от тях.

 

Звездите тъкмо започваха да се показват една след друга на притъмняващия блед небосвод, когато Билбо пропълзя през омагьосаната врата и навлезе крадешком в Планината. Тук се вървеше много по-лесно, отколкото бе очаквал, защото това не беше коридор на гоблинско подземие, нито грубо изсечена пещера на елфите, а коридор, прокопан от джуджетата в дните, когато са били най-богати и най-опитни. Изпънат като по конец, с равен под, гладки стени и умерен наклон, той водеше някъде надолу в мрака.

След малко Балин пожела на Билбо „сполука!“ и остана да го чака на едно място, откъдето все още се виждаха слабо очертанията на вратата, а благодарение на ехото в тунела се долавяха и шепнещите гласове на останалите отвън джуджета. Тогава Билбо надяна пръстена и като разбра по ехото, че трябва да се движи по-безшумно дори и от хобит, започна да слиза все надолу и надолу из мрака. Вътрешно целият трепереше от страх, но върху малкото му лице бяха изписани твърдост и решителност. Той бе станал вече съвсем различен хобит от онзи, който някога, толкова отдавна, изтича от дупката си без носна кърпичка. Носни кърпички не беше употребявал от цяла вечност. По едно време Билбо спря, понамести меча в ножницата, пристегна колана си и пак продължи напред.

— Сега най-после ще загазиш, Билбо Бегинс — рече си той. — Сам се забърка в тази каша и кой знае дали изобщо ще се измъкнеш от нея! Ама какъв глупак излязох! За какво ми е на мен това съкровище, пазено от дракона? Съгласен съм всичкото да си остане тук завинаги, стига само да мога да се събудя и вместо в този тунел да се намеря в предверието на моя дом!

Естествено, той не се събуди, а продължи да върви напред и напред, докато всяка следа от вратата зад него се изгуби. Сега беше съвсем сам. Стори му се, че започва да става по-топло.

„Сякаш там, напред, съзирам нещо като сияние“ — помисли си хобитът.

И наистина, когато понапредна още малко, предположенията му се потвърдиха напълно. Пред него пламтеше червено сияние, което постепенно ставаше все по-ярко и по-ярко. В тунела вече ставаше направо горещо. Тънки струйки пара се носеха около хобита и той започна да се поти. Освен това в ушите му взе да тътне някакъв шум — сякаш голямо гърне вреше на силен огън, а към неговото клокочене се прибави и мощното мъркане на исполински котарак. Тези шумове очевидно идваха откъм някакво грамадно животно, което спеше и хъркаше нейде напред в червеното зарево.

Тогава Билбо се спря. За да продължи оттук нататък, вече се изискваше безумна смелост. Премеждията, през които мина след това, изглеждаха незначителни в сравнение с тази първа среща с неизвестната опасност. Истинската битка той проведе сам със себе си в тунела, преди още да беше видял какво всъщност го очаква. След кратко двоумение събра смелост и тръгна отново; представете си го как стигна до края на тунела — почти същият по големина и форма, като външната врата горе. Билбо подаде през него мъничката си глава. Пред погледа му се разкриха смътно очертанията на най-голямото и най-дълбоко подземие, което древните джуджета бяха прокопали в самите недра на Планината. Действителната големина на подземието не можеше да се определи, защото ъглите му тънеха в полумрак, но от каменния под близо до отвора се излъчваше ярко сияние. Там лежеше Смог.

 

Огромният златисточервен дракон спеше дълбоко. През устата и ноздрите му излитаха отмерено дрезгави звуци и тънки струйки дим; явно огненото му дихание също дремеше. Под туловището му, под крайниците, под огромната навита опашка и по целия под наоколо, чиито краища се губеха в мрака, лежаха купища от скъпи предмети, самородно и обработено злато, различни скъпоценни камъни и обагрено от червено сияние сребро.

Като някакъв огромен прилеп, Смог лежеше с прибрани крила, леко обърнат на едната страна, така че Билбо виждаше долната му част и огромния белезникав търбух, по който от продължителното лежане върху скъпото ложе се бяха полепили здраво скъпоценни камъни и късове злато. На близката стена зад дракона висяха брони, шлемове, брадви, мечове и копия, а край стената бяха наредени огромни гърнета, пълни с богатства, които едва ли можеше да се пресметнат.

Да кажем, че дъхът на Билбо просто секна, би било твърде слабо. За съжаление не са останали думи, които да изразят най-точно смайването му, тъй като хората отдавна са променили езика, който някога научиха от елфите в дните, когато целият свят все още беше чудесен. Билбо бе чувал приказки и песни за драконови богатства, но никога не си бе представял блясъка, красотата и великолепието на едно такова съкровище. Душата му се изпълни с възхита и той започна да проумява копнежа на джуджетата. Стоеше като вкаменен и се взираше в несметното богатство, забравил за страшния му пазител.

 

Билбо дълго стоя така и гледа прехласнато, докато най-накрая с усилие на волята се опомни, изпълзя крадешком от сянката на тунела и пристъпи до най-близката купчина от съкровища. Лежащият отгоре дракон дори и в съня си изглеждаше страшен. Хобитът грабна една чаша с две дръжки, толкова тежка, че едва можеше да я носи, и хвърли боязлив поглед нагоре. Смог раздвижи крило, леко разпери нокти и тонът на гръмовното му хъркане се промени.

Тогава Билбо побягна. Драконът обаче не се събуди и не откри кражбата — поне засега, — а само засънува сънища за нови грабежи и злочинства. Хобитът хукна обратно по дългия тунел. Сърцето му биеше до пръсване, а краката му трепереха много по-силно, отколкото на идване, но той стискаше здраво чашата и си мислеше: „Най-после го сторих! Сега ще им докажа. Приличал съм повече на бакалин, отколкото на разбойник — нали така казваха! Май ще трябва да си променят мнението.“

И те наистина го промениха. Балин направо не бе на себе си от радост, като видя хобита, но и изненадата му не беше по-малка. Той вдигна Билбо на ръце и го изнесе навън. Беше среднощ и облаци закриваха звездите. Изтощеният Билбо легна по гръб, затвори очи и с наслада вдъхна свежия въздух, без да обръща внимание на голямото вълнение на джуджетата, нито на похвалите, с които те го обсипваха, като го потупваха го гърба и му обещаваха своите услуги и услугите на целите си родове за поколения напред.

 

Джуджетата все още прехвърляха чашата от ръка на ръка и говореха възторжено за възвърнатото си богатство, когато изведнъж силен тътен разтърси недрата на Планината, сякаш някакъв стар вулкан бе решил да изригне отново. Те бързо придърпаха вратата, като препречиха един камък, за да не се затвори напълно, но от дълбините на дългия тунел долиташе такъв рев и тропот, че цялата земя се затресе.

Забравили радостта си и самоуверените хвалби, които изричаха до преди миг, джуджетата уплашено се хвърлиха на земята. Тепърва им предстоеше да се разплащат със сериозния си противник Смог, а те изобщо бяха пропуснали да го включат в своите сметки. Драконите не използват богатствата си, но по правило знаят големината им с точност до грам, особено след като са ги притежавали дълго; Смог не правеше изключение. Неспокойният сън (в който му се присъни някакъв воин, дребен на ръст наистина, но много сърцат и с много остър меч) постепенно бе преминал в лека дрямка и накрая той се бе събудил. В подземието му се носеше полъх на свеж въздух. Дали не ставаше някакво течение през малкия отвор? Макар и малък, отворът още от самото начало дразнеше Смог, тъй че сега, поглеждайки подозрително към него, той се запита защо изобщо не го е запушил. Напоследък му се счуваше, че оттам до бърлогата му долита слабо ехо от чукане. Смог се раздвижи, протегна шия напред и започна да души. И тогава видя, че чашата я няма!

Крадци! Грабеж! Разбойници! Такова нещо не се бе случвало, откакто бе станал господар на Планината! Яростта му бе неописуема — такава ярост обзема само богаташа, който има повече, отколкото му е необходимо, и изведнъж открива, че е загубил нещо, което притежава много отдавна, но никога не го е използвал или пък желал. От ноздрите на дракона изригнаха огнени езици, цялото подземие се изпълни с дим и Планината потрепери издъно. Смог напразно се опитваше да провре глава през малкия отвор; накрая, той нави опашката си на кълбо, зарева гръмовито и се понесе през просторните коридори на планинския дворец към Главната порта.

Мислеше само за едно — да претърси Планината, да залови крадеца и да го накъса на парченца, да го смаже. Когато излезе от Портата, водите закипяха сред облаци свистяща пара, а огнедишащият дракон се стрелна във въздуха и кацна навръх Планината сред стълб от зелени и алени пламъци. Джуджетата чуха страхотния плясък на крилата му и се прилепиха към стените на затревената ниша с надежда да се укрият от погледа на разярения дракон.

И сигурно там щяха да погинат всички, ако и този път не се намеси Билбо.

— Бързо! Бързо! — прошепна той. — През вратата! В тунела! Не бива да стоим тук!

Стреснати от тези думи, те тъкмо се канеха да пропълзят в тунела, когато Бифур извика:

— Ами братовчедите ми! Ние забравихме, че Бомбур и Бофур са в долината!

— Той ще ги погуби, ще убие и понитата ни, ще унищожи всичките ни запаси — простенаха другите. — Но нищо не можем да направим.

— Не говорете така! — сгълча ги Торин, възвърнал предишната си самоувереност. — Не можем да ги изоставим. Господин Бегинс, Балин, Фили и Кили ще влязат вътре — няма защо драконът да излови всички ни. Останалите да вземат въжетата! Къде са те? Хайде, по-бързо!

Това бяха може би най-опасните минути, преживени от тях досега. Яростният рев на Смог ехтеше из каменните пещери горе; всеки миг той можеше да се спусне като огнена хала над тях и да ги открие, докато теглеха бясно въжетата, застанали до ръба на скалата. Успяха да изкачат Бофур, без нищо да им се случи. Изтеглиха и Бомбур, който пухтеше и дишаше тежко, докато въжетата скрибуцаха, и пак не се случи нищо. После изтеглиха някои сечива и вързопи с вещи — и тогава опасността ги връхлетя.

Отекна шум като от вихър. Червено зарево огря върховете на скалите — и драконът се появи.

Джуджетата едва имаха време да притичат до тунела, влачейки след себе си вързопите, когато Смог се зададе стремглаво от север. Огнените езици, излизащи от ноздрите му, лижеха склоновете на планината, а крилете му издаваха такъв шум, сякаш духаше ураганен вятър. Горещото му дихание обгори тревата в нишата, проникна през леко открехнатата врата и опърли джуджетата, които лежаха скрити зад нея. Бликнаха пърхащи пламъци и черните сенки на скалите затанцуваха. Когато чудовището отмина, отново настъпи мрак. Понитата зацвилиха тревожно, скъсаха въжетата, с които бяха вързани, и се разбягаха като подивели. Драконът се спусна да ги гони и изчезна.

— Свършено е с горките животинки! — рече Торин. — Нищо не може да убегне на Смог, щом веднъж го съзре. А ние май ще си останем завинаги тука, освен ако някой не се реши да извърви дългото разстояние до реката, сподирен от зоркото око на Смог.

Тази възможност не се хареса никому. Джуджетата пропълзяха по-навътре в тунела, легнаха отново и затрепериха, макар да беше топло и задушно; така ги завари бледото утро, проникнало през тесния процеп на вратата. Неведнъж и дваж през нощта те чуваха как гръмовитият плясък от крилете на дракона минава и заминава край тях, сетне заглъхва — Смог упорито продължаваше да претърсва склоновете на планината.

По кончетата и по следите от лагерите, които откри, той разбра, че по реката от езерото са идвали хора и са се изкачвали на планината откъм долината. Вратата обаче убягваше от зоркия му поглед и закътаната под високите стени малка ниша оставаше незасегната от гибелния му огнен дъх. Напразно търси и обикаля драконът, докато накрая утрото поохлади гнева му и той се прибра да поспи върху златното си ложе, за да събере нови сили. Дори и хиляда години да минеха, нямаше нито да забрави, нито да опрости кражбата на златната чаша и все щеше да търси начин да си отмъсти. Сега обаче бавно и безшумно допълзя обратно в леговището си и затвори очи.

С настъпването на утрото страхът на джуджетата понамаля. Те разбираха, че подобни патила са неизбежни, щом им се налага да се разправят с такъв страшен враг, но че не бива все още да се отказват от намеренията си. Пък и да искаха, тъкмо сега не можеха да си тръгнат, както бе казал Торин. Кончетата им бяха изгубени или загинали, а за да се осмелят да изминат дългия път пеша, трябваше да изчакат докато бдителността на Смог поотслабне. За щастие бяха си разпределили храната пестеливо и тя щеше да им стигне за известно време.

Джуджетата дълго умуваха какво да направят, за да победят Смог, но накрая не можаха да измислят нищо и тъкмо в това — според преценката на Билбо — беше слабото място на техните планове. Объркани и обезсърчени, те, както си е присъщо на нрава им, започнаха да негодуват срещу хобита и да го обвиняват, че е изнесъл златната чаша и с това твърде рано е събудил гнева на Смог, като забравяха колко се бяха зарадвали отначало на постъпката му самите те.

— А какво друго, според вас, би трябвало да направи един разбойник? — попита ядосано Билбо. — Наехте ме да крада съкровища, а не да убивам дракони, което си е работа на воините. И аз сторих, каквото можах. Нима сте очаквали, че ще изприпкам обратно с цялото съкровище на Трор върху гърба си? Ако някой има право да недоволства, това съм аз. Трябваше да доведете петстотин разбойници, а не един. Прави му чест на вашия дядо, че е натрупал толкова огромно богатство, но вие изобщо не намерихте за необходимо да ми разясните колко всъщност голямо е то! Дори да бях петдесет пъти по-едър, а Смог да беше кротък като заек, пак щяха да са ми нужни стотици години, за да го изнеса цялото.

Джуджетата се засрамиха от думите на Билбо и му поискаха извинение, а Торин го попита най-учтиво:

— В такъв случай какво предлагаш да направим?

— Ако става дума за изнасяне на съкровището, засега още не съм измислил нищо. Очевидно ще трябва да изчакаме късметът ни отново да се обърне и да се справим със Смог. Справянето с дракони изобщо не влиза в моята специалност, но ще се помъча да измисля нещо. Мога да кажа обаче, че нямам никаква надежда и бих искал да се намирам в безопасност у дома.

— Излишно е да говорим за това сега. По-добре кажи какво трябва да правим!

— Е, ако наистина желаете да чуете моя съвет, ще ви кажа, че не бива да правим нищо, а просто да стоим, където сме. Разбира се, денем можем без страх да пропълзяваме навън, за да подишаме чист въздух. Навярно скоро ще трябва да изберем един или двама, които да отидат до склада край реката и да попълнят запасите ни. Нощем обаче всички до един трябва да бъдем вътре в тунела. А сега искам да ви направя едно предложение: още днес по пладне — по това време Смог би трябвало да е задрямал — да се промъкна отново вътре с вълшебния пръстен и да се опитам да разбера какво крои. Може пак и да открия нещо. „Всеки дракон си има слабо място“, както казваше баща ми, макар че сигурно не вадеше това заключение от личен опит.

Джуджетата, разбира се, приеха с охота предложението. Те вече високо ценяха малкия Билбо и той всъщност бе станал истинският ръководител на смелото им начинание — сам вземаше решения и кроеше планове.

По пладне Билбо се приготви за второ пътешествие към недрата на планината. Не му беше много приятно, разбира се, но не се и страхуваше толкова, колкото първия път, защото, малко или много, вече знаеше какво го очаква там. Ако познаваше обаче по-добре хитрия нрав на драконите, сигурно нямаше да бъде така спокоен и така уверен, че ще свари чудовището заспало.

Когато Билбо тръгна, навън грееше слънце, но в тунела беше тъмно като в рог. Светлината, която проникваше през открехнатата врата, постепенно се изгуби. Хобитът стъпваше така безшумно, както се носи дим, подет от лек ветрец, и когато стигна долния отвор, го обзе голяма гордост. Този път червеното сияние едва се долавяше.

„Старият Смог се е изморил и сега спи — помисли си Билбо. — Не може да ме види, а няма и да ме чуе. Смело напред, Билбо!“ Той беше забравил или пък никога не беше чувал за силното обоняние на драконите. Не знаеше и друго едно тяхно неприятно качество: че могат да спят с полуотворени очи, щом са се усъмнили в нещо.

Когато Билбо надникна през отвора, Смог изглеждаше дълбоко заспал — нито излъчваше светлина, нито издаваше звук — и ако не бяха тънките струйки пара над ноздрите му, можеше да се помисли, че е мъртъв. Билбо тъкмо се канеше да пристъпи напред, когато изведнъж забеляза, че изпод спуснатия клепач на лявото око на Смог се промъква тънък червен лъч светлина. Значи той само се правеше на заспал, а всъщност наблюдаваше входа на тунела! Билбо бързо се дръпна назад и с признателност докосна вълшебния пръстен. Тогава Смог заговори:

— Е, крадецо! Усетих те по миризмата! Чувам и дишането ти! Хайде, приближи се! И пак си вземи нещичко — както виждаш, има в излишък!

Но Билбо не беше толкова наивен и все пак познаваше донякъде природата на драконите, така че, ако Смог се бе надявал толкова лесно да го подмами наблизо, навярно остана разочарован.

— Не, благодаря ти, о, Смог Страховити! — отвърна хобитът. — Не съм дошъл за подаръци. Дойдох само да видя наистина ли си тъй величествен, както се говори в приказките, защото не им вярвах.

— А сега вярваш ли им? — попита драконът, поласкан донякъде, макар и да не приемаше за истина нито дума от казаното.

— Да си призная, песните и приказките не казват истината дори и наполовина, о Смог, най-велики и най-големи от всички дракони — отвърна Билбо.

— Обноските ти са твърде изискани за обикновен крадец и лъжец — рече драконът. — И, както виждам, моето име ти е известно, а аз не си спомням да съм те надушвал преди. Кой си и откъде идваш, ако мога да попитам?

— Можеш, разбира се! Аз идвам изпод Хълма и пътят ми минаваше ту под хълмове, тук над хълмове, а понякога и по въздуха. Аз съм онзи, що крачи невидим.

— Всичко това го вярвам — рече Смог, — но то не може да ти бъде име.

— Аз съм следотърсач, паяжиносекач и жилеща мушица. Избраха ме заради щастливата цифра.

— Прекрасни наименования! — подигравателно рече драконът. — Но щастливите цифри невинаги носят щастие.

— Аз съм онзи, що погребва приятелите си живи, удавя ги, а сетне пак ги вади живи от водата.

— Това вече малко понамирисва на измислица — присмя се Смог.

— Аз съм приятел на мечките, гост на орлите, Пръстенопритежател, Късметоносач и Буреездач — продължи да изброява достойнствата си Билбо, доволен, че е успял да съчини такава сложна гатанка.

— Добре, добре! — рече Смог. — Само не преувеличавай много.

Ето как трябва да се разговаря с дракони, ако не искаш (от благоразумие) да откриеш истинското си име, но и не искаш (пак от благоразумие) да ги ядосаш, като им откажеш направо. Никой дракон не може да устои на удоволствието от такъв гатанкоподобен разговор, а докато той се мъчи да проумее какво му говориш, ти печелиш време. Всъщност Смог не разбра разказа на Билбо (който, смятам, за вас е бил напълно ясен, тъй като сте участвали заедно с хобита във всичките му приключения досега), но си мислеше, че го е разбрал, и взе да се киска ехидно.

— Още снощи си го помислих — рече си Смог. — Езерните хора, да, тези жалки търговчета са намислили да ми скроят някакъв подъл номер. Да, това са само Езерните хора или пък аз не съм дракон, а нищожен гущер. Не бях минавал надолу цяла вечност, но скоро ще ги споходя!

А гласно Смог каза:

— Добре, добре, о, Буреездачо! Може би Буре се е наричало понито ти, а може би и не, но във всеки случай беше доста охранено. Ти, както казваш, си невидим, но то не беше. Да не забравя да ти кажа, че снощи изядох шест понита, а останалите ще заловя и изям в най-близко време. Като отплата за прекрасната гощавка ще ти дам за твое добро един съвет: с джуджетата другарувай, колкото можеш по-малко.

— С джуджетата ли? — престори се на изненадан Билбо.

— Хайде, хайде, и ти си намерил пред кого да хитруваш! — смъмри го Смог. — Никой по-добре от мен не познава миризмата (и вкуса) на джуджетата. Нима смяташ, че мога да изям пони, яздено от джудже, без да разбера това? Във всеки случай ти ще стигнеш до лош край, щом дружиш с такива приятели, Крадецо Буреездач! Не бих имал нищо против, като се върнеш при тях, да им предадеш какво съм ти казал. — Смог обаче премълча, че надушва една непозната миризма — хобитовата миризма, която силно събуждаше любопитството му и го озадачаваше. — Сигурно че са те възнаградили добре за чашата, която открадна снощи, нали? — продължи драконът. — Хайде, кажи каква награда получи? Никаква ли? Впрочем това е присъщо на нрава им. Не се съмнявам, че те се спотайват отвън, а теб изпращат да вършиш опасната работа и да задигаш каквото можеш, докато аз спя. И са обещали да ти дадат достоен дял, нали? Не им вярвай! Знай, че ще те излъжат, затова бъди благодарен, ако изобщо успееш да се измъкнеш жив оттука.

 

Междувременно Билбо започна да усеща, че изпада в особено настроение, че го завладява някакво странно смущение. Разтреперваше се всеки път, когато насреща му проблясваха блуждаещите очи на дракона, които го търсеха в мрака. Обзе го необяснимото желание да изтича напред, да се разкрие пред Смог и да му разправи цялата истина. Той явно бе застрашен да изпадне под омайното влияние на драконовата магия. В един миг обаче хобитът се сепна, събра смелост и заговори отново.

— Ти не знаеш всичко, о, Смог, могъщи! — рече Билбо. — Не само златото ни е довело насам.

— Ха, ха, ха — изсмя се Смог. — Ето че сам се издаде, като каза „ни е довело“. Защо не кажеш направо „нас, четиринайсетимата“, че да свършим с този въпрос, господин Късметоносачо? Радвам се да чуя, че имате и друга работа из тия места, освен да ми крадете златото. В такъв случай може би няма съвсем напразно да си изгубите времето. А не ви ли е минавало през ум, че дори и да успеете да откраднете малко по малко съкровището — а за това ще ви трябват около стотина години, че и повече, — няма да стигнете далече с него? И планината, и гората крият опасности. Не сте ли помисляли, че някой може да ви го отнеме? Вероятно си се условил за една четиринайсета или нещо подобно, нали? А как изобщо ще я пренесеш? С какво ще я превозиш? Ами въоръжените стражи и пътните такси?

Тук Смог се разсмя гръмогласно. Той беше коварен и зъл по душа и знаеше, че предположенията му не са много далече от истината, макар и да подозираше, че в дъното на целия кроеж стоят Езерните хора и навярно е уговорено голяма част от плячката да остане в крайбрежния град, който в младите години на дракона се наричаше Есгарот.

Едва ли ще повярвате, но Билбо стоеше и слушаше като втрещен. Досега той бе насочвал всичките си мисли и цялата си енергия към една цел — да стигне до Планината и да открие тайния вход. Никога не се бе запитвал как ще бъде отнето съкровището, нито пък как онази част, която му се полагаше, ще бъде пренесена през целия дълъг път до Торбодън под Хълма.

Сега в съзнанието му се загнезди едно мъчително съмнение — дали и джуджетата бяха забравили тази важна подробност, или през цялото време му се присмиваха тайно! Ето какво въздействие могат да окажат приказките на дракона върху неопитния и доверчивия. Билбо, разбира се, трябваше да бъде нащрек, но притегателната мощ на Смог беше огромна.

— Пак ти повтарям — рече Билбо, правейки опит да остане верен на приятелите си и да не се предаде, — мисълта за златото беше на второ място. Ние вървяхме под хълмове и над хълмове, през бури и вихри в името на Отмъщението. Нима не си разбрал, о, Смог, несметно богати, че твоята победа ти е създала смъртни врагове?

Тогава Смог наистина се разсмя — опустошителен рев, който повали Билбо на земята, а джуджетата горе се сгушиха едно до друго и си помислиха, че сега вече хобитът сигурно е погинал от ужасна смърт.

— Отмъщение ли? — изсумтя драконът и гневните пламъци в очите му озариха подземието от край до край като алена светкавица. — Отмъщение! Краля под Планината е мъртъв; нима сред неговите потомци има такива, които се осмеляват да търсят мъст? Гирион, господарят на Дейл, е мъртъв, а аз изядох неговите хора, както вълк яде овце; нима са останали негови правнуци, които биха дръзнали да се доближат до мен? Убивам всичко, което пожелая, и никой не смее да ми оказва съпротива. Някога изтребих до един смелите им воини, а такива като тях сега няма по света. Тогава бях млад и слаб. Сега съм стар и силен, силен, силен, Крадецо, дето се спотайваш в тъмното! — злорадо добави Смог. — Бронята ми е здрава като десет щита, събрани заедно, зъбите ми са мечове, а ноктите — копия, ударът на опашката ми поразява като гръм, крилете ми са ураган, а диханието ми е смъртоносно!

— Винаги съм знаел — изписука уплашено Билбо, — че отдолу драконите нямат броня и слабото и място е в областта… хм… на гърдите. Но сигурно един такъв всесилен дракон като тебе се е погрижил за това.

Драконът в миг престана да се хвали.

— Сведенията ти са стари — ядосано рече той. — Аз съм покрит и отгоре, и отдолу с железни люспи и твърди скъпоценни камъни. Никакво острие не може да ме прониже.

— Трябваше да се досетя — рече Билбо. — Наистина къде може да се намери равен на Великия неуязвим Смог? И кой друг освен него би могъл да притежава такова великолепие — ризница от най-прекрасни диаманти!

— Да, наистина рядко великолепие — повтори наивно Смог, поласкан от възхвалите на Билбо. Той не знаеше, че хобитът още при първото си идване бе зърнал странното покритие от долната му страна и сега по някакви свои съображения гореше от желание да го разгледа по-отблизо.

— Погледни! — рече драконът, като се претъркаля. — Какво ще кажеш за това?

— Ослепителна красота! Ненадминато! Великолепно! Възхитително! — взе да възклицава гласно Билбо, а в същото време си мислеше: „Старият му глупак! Не знае, че от лявата страна на гърдите си има едно незащитено местенце, голо като охлюв без черупка!“

Hobit_C_5.jpgРазговор със Смог

 

 

След като господин Бегинс видя това, единственото му желание оттук нататък беше да се измъкне по някакъв начин.

— Е, във всеки случай не бива повече да ви задържам, Ваше великолепие — рече хобитът, — и да ви лишавам от тъй необходимия сън. Сигурно сте много уморен, защото понитата, струва ми се, не се ловят лесно. А също и разбойниците — добави хапливо Билбо, преди да се обърне и да хукне с всички сили нагоре по тунела.

Забележката му обаче излезе злополучна. Драконът се разяри, избълва подире му няколко огнени езика и макар Билбо да летеше като стрела по нанагорнището, все пак не беше чак толкова далече, когато Смог се опита да провре страшната си глава през малкия отвор. За щастие челюстите му се приклещиха, но през ноздрите си той продължи да праща огън и изпарения, които почти застигаха беглеца. Силно изплашен и обгорен, хобитът със сетни сили подтичваше слепешком по тунела. Беше добил самоувереност от остроумието си в разговора със Смог, но последствията от крайната му забележка сега го накараха да се опомни.

— Никога не се присмивай на жив дракон, глупави Билбо! — рече си той и по-късно често обичаше да повтаря това свое умозаключение, което най-накрая се превърна в пословица. — Краят на приключението още не е дошъл — добави хобитът и наистина беше така.

Следобедът преваляше и отстъпваше ред на вечерта, когато Билбо с несигурни стъпки излезе навън и рухна полужив „на прага“. Джуджетата се заловиха да го свестяват и да лекуват, доколкото могат, раните от обгарянето му. Трябваше да мине обаче дълго време, преди космите на тила и на петите му да пораснат отново, защото бяха опърлени до самата кожа. Междувременно приятелите му се стараеха всячески да го ободрят; те горяха от нетърпение да чуят разказа му и най-вече да разберат защо драконът вдигна такъв страхотен шум и как Билбо успя да се спаси.

Хобитът обаче изглеждаше угрижен и неспокоен, та с мъка изкопчваха от устата му по някоя и друга дума. Като размишляваше върху станалото, сега той съжаляваше, че е разкрил толкова много пред дракона, и никак не му беше приятно да разказва за това. Старият дрозд бе кацнал на една близка скала и с наклонена настрани глава слушаше целия разговор. Колко лошо бе настроението на Билбо, можете да разберете от това, че по някое време взе един камък и замери дрозда, който обаче само изпърха с криле и пак кацна на същото място.

— Проклета птица! — викна ядосано Билбо. — Сигурен съм, че ни подслушва, пък и видът й никак не ми харесва.

— Остави я на мира! — обади се Торин. — Дроздовете са дружелюбни, а този изглежда много стар и може би е последният, останал от породата, която живееше някога тук. Те бяха толкова питомни, че кацаха по ръцете на баща ми и дядо ми, а бяха също и дълголетни, така че не бих се изненадал, ако този тук наброява сто, пък и повече години и все още помни нашите честити дни. Жителите на Дейл бяха научили езика им и изпращаха по тях съобщения до Езерните хора и околните селища.

— Е, този ще отнесе интересни новини в Езерния град, ако заради това седи тук и ни подслушва — рече Билбо, — макар че се съмнявам дали там все още са останали хора, които разбират езика на дроздовете.

— Но кажи най-после какво се случи? — завикаха джуджетата. — Разправи ни всичко подробно!

Билбо им разказа подробно всичко, което си спомняше, и накрая призна, че се чувства виновен, загдето чрез гатанките си бе допълнил онова, което драконът вече знаеше от лагерните следи и понитата.

— Той със сигурност знае, че идваме от Езерния град и сме получили помощ оттам; затова много се опасявам, че сега ще насочи гнева си в тази посока. Какво ми трябваше да споменавам, че съм бил Буреездач! Дори един сляп заек от тия места веднага ще се досети, че това е свързано с Езерните хора.

— Е, хайде! Станалото — станало. Както съм чувал, при разговор с дракон изобщо било трудно да не допуснеш грешка — рече Балин с желание да успокои хобита. — Ако питаш мен, ще ти кажа, че се справи отлично — откри една много важна подробност и се завърна жив и здрав. Малцина са успявали да поговорят с такива като Смог и да постигнат същия успех. Имаме голям късмет, че научихме за слабото място в диамантената ризница на стария дракон.

Това даде нова насока на разговора. Джуджетата взеха да разправят разни истории за убиване на дракони (крайно заплетени и очевидно измислени), за различните начини на удряне и пробождане и за хитрите уловки, които били приложени при тези случаи. Всички бяха съгласни, че да заловиш дракона, докато спи, съвсем не е така лесно, както изглежда, и че опитът да го пронижеш в съня му може да завърши далеч по-злополучно, отколкото ако се осмелиш да го нападнеш открито.

През цялото време дроздът ги слушаше; най-сетне, когато звездите взеха да се показват на небосвода, той разпери безшумно криле и отлетя. Докато джуджетата приказваха, а сенките се удължаваха, Билбо ставаше все по-мрачен и по-мрачен, а лошото му предчувствие растеше. Най-накрая той прекъсна разговора.

— Сигурен съм, че тук ни дебне голяма опасност — рече той, — и не виждам защо трябва повече да стоим. Драконът обгори хубавата трева, а вече пада нощ и става студено. Пък и нещо ми подсказва, че точно това място ще бъде нападнато. Смог вече знае как съм влязъл долу до неговото подземие и можете да бъдете уверени, че ще се досети къде излиза другият край на тунела. Ако реши, той ще натроши на парченца целия този склон, за да ни попречи да влизаме повече, а ако заедно със склона смачка и нас, сигурно ще бъде още по-доволен.

— Много мрачно гледаш на нещата! — обърна се Торин към Билбо. — Защо Смог не запуши долния отвор, щом чак толкова не желае да ни допуска вътре? Той обаче не го запушва; ако го беше сторил, щяхме да чуем.

— Кой знае, кой знае! Може би не го е запушил, защото отначало е смятал да се опита да ме примами отново, а сега пък изчаква да се стъмни достатъчно, за да започне лова, или пък не иска да си разваля спалнята. Но, така или иначе, моля ви да не спорим по това. Смог ще излезе всеки миг и единствената надежда да му убегнем е да се скрием в тунела и да затворим вратата.

Билбо изглеждаше така разтревожен, че джуджетата най-после се вслушаха в съвета му и влязоха в тунела, но не бързаха да затворят вратата. Това им се струваше безразсъдно, защото не знаеха дали ще могат пак да я отворят отвътре, а мисълта да останат затворени в едно място, от което можеше да се излезе единствено през бърлогата на дракона, никак не им допадаше. Освен това всичко изглеждаше тихо и спокойно — и отвън, и вътре в тунела. Ето защо те дълго седяха близо до открехнатата врата и продължаваха да си говорят.

Разговорът им се насочи към злонамерените думи, които драконът бе казал за тях. На Билбо му се искаше никога да не ги е чувал или поне да може да се увери по някакъв начин, че джуджетата са били искрени, когато твърдяха, че изобщо не са мислили какво ще стане, след като си възвърнат съкровището.

— Знаехме, че начинанието ни е опасно — заяви Торин. — Опасността, както разбирате всички, все още не е отминала, но аз мисля, че след като си възвърнем отнетото богатство, ще имаме достатъчно време да мислим какво да направим с него. Що се отнася до твоя дял, господин Бегинс, можеш да бъдеш напълно спокоен. Искам да те уверя, че сме ти повече от благодарни и затова, когато намерим какво да поделяме, ти сам ще си избереш твоята четиринайсета част. За съжаление е право се тревожиш за пренасянето, тъй като, да си призная, то ще бъде съпроводено с големи трудности — с времето пътищата не стават по-безопасни, а тъкмо обратното. Но ние ще сторим, каквото можем, за да ти помогнем, и наложи ли се, ще поемем своя дял от разноските. Ако искаш, вярвай ми!

Оттук разговорът се пренесе към съкровището и онези скъпи предмети, за които си спомняха Торин и Балин. Те се питаха дали всичко лежи все още непокътнато долу в подземието; копията, направени за армиите на великия (отдавна починал) крал Бладортин, чиито върхове бяха трикратно закалени, а прътите им — изкусно украсени със злато; тези копия обаче бяха останали непредадени на краля, а също и незаплатени. Сред богатствата трябваше да се намират и множество щитове, изработени за отдавна починали воини; голямата златна чаша на Трор с двете дръжки, украсена с цветя и птици с очи от скъпоценни камъни; посребрени и позлатени брони; огърлието на Гирион, владетеля на Дейл, направено от петстотин зелени като тревата смарагди, което той бе дал на джуджетата, за да изплетат на най-големия му син ризница от сребърни нишки, каквато светът не познавал и която имала трайността и здравината на тройно закалена стомана. Но най-красив сред цялото това великолепие бил огромният скъпоценен камък, който джуджетата открили някога в самите недра на Планината — Сърцето на Планината, елмазът на Траин, който бяха нарекли Аркен.

— Аркен! Аркен! — взе да повтаря унесено Торин в тъмнината, опрял брада на коленете си. — Той беше кръгъл с хиляда шлифовани страни; на светлината на огъня грееше като сребро, като вода блестеше на слънцето, като сняг искреше под звездите, като дъжд сияеше на лунна светлина!

Опияняващият копнеж по богатството обаче беше напуснал Билбо. Докато джуджетата разговаряха, той почти не ги слушаше. Седеше близо до вратата, наострил уши да долови през шепота им всеки звук, който би долетял отвън или откъм подземието.

Мракът се сгъстяваше и Билбо ставаше все по-неспокоен.

— Затворете вратата! — помоли отново той. — Знайте, че драконът ни готви нещо. Тази тишина ме плаши много повече от снощната врява. Затворете вратата, докато не е станало късно!

Тревогата в гласа му накара джуджетата да се опомнят. Торин бавно се отърси от мечтите си, стана и ритна камъка, който подпираше вратата. След това всички джуджета я забутаха с общи усилия, докато тя се затвори с глухо тракане. Никаква следа от ключалка не се виждаше вече. Бяха затворени в Планината!

И тъкмо навреме. Едва бяха навлезли малко по-навътре в тунела, когато мощен удар разтърси склона на планината, сякаш великани искаха да го поломят със стенобитна машина от гигантски дъбови греди. Скалите екнаха, стените взеха да се пукат и от тавана по главите на джуджетата се посипаха каменни отломки. Какво би станало, ако вратата все още стоеше отворена, не смея и да помисля! Те хукнаха надолу по тунела, радостни, че са останали живи, а зад тях се носеше тътенът от яростта на Смог. Драконът трошеше на парченца скали и канари, размахвайки ожесточено огромната си опашка, докато малката удобна ниша, в която бе разположен лагерът им, обгорената трева, камъкът на дрозда, покритите с охлюви стени, тясната площадка — всичко се срина, стана на пух и прах, а към долината полетя лавина от натрошени камъни.

Преди малко Смог изпълзя скришом от леговището си, излетя тихичко във въздуха и като някакъв исполински гарван се понесе през мрака по вятъра към западния склон на Планината с надеждата да залови ненадейно някого или нещо и да открие къде точно е изходът на тунела, по който крадецът бе влязъл в подземието. Когато не откри никого и не видя нищо, дори и там, където очакваше, че трябва да се намира изходът, яростта му се разрази с пълна сила.

След като се навилия здравата, той се почувства по-спокоен и реши, че поне от тази посока повече няма да го безпокоят. Сега му оставаше да отмъщава другаде.

— Буреездач! — изсумтя Смог. — Без съмнение си дошъл по реката. Миризмата ти ми е непозната, но ако не си от Езерните хора, поне си получил помощ от тях. Затова ще отида да им покажа кой е истинският Крал под Планината.

И той полетя сред огнени пламъци на юг към Тичащата река.