Джон Р. Р. Толкин
Хобит (10) (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

10.
Сърдечно посрещане

Денят настъпи ясен и топъл. Скоро реката зави наляво покрай едно стръмно възвишение. В отвесното му скалисто подножие течението се плискаше и клокочеше. После скалата остана назад. Бреговете се снишиха. Дърветата изчезнаха. И пред очите на Билбо се разкри небивала гледка.

Водите на реката се разливаха нашироко по равните земи наоколо, разделени на стотици лъкатушещи ручейчета, като тук-там изчезваха в блата и езерца, осеяни с островчета. По средата обаче продължаваше да се носи буйно и пенливо течение. А някъде в далечината, укрила върха си под разпокъсан облак, се възправяше Планината. Но не се виждаха близките възвишения на североизток и хълмистите равнини, които ги свързваха с нея. Тя се издигаше в гордо усамотение, обърнала лик към блатата и гората. Самотната планина! Билбо бе дошъл отдалеч, бе минал през много премеждия, за да стигне до нея, но сега видът й никак не му се хареса.

Докато слушаше откъслечните разговори на салджиите и се мъчеше да ги свърже в едно цяло, той разбра, че е имал голям късмет, загдето я вижда изобщо, дори и от това разстояние. Колкото и мъчително да бе затворничеството му в двореца, колкото и тежко да бе сегашното му положение (да не говорим пък за джуджетата, които се намираха под него), той все пак имаше по-голям късмет, отколкото можеше да предполага. Разговорът се въртеше все около търговията, която се водела по водните пътища, и около нарасналото движение по реката, тъй като пътищата от изток към Мраколес или отдавна били заличени, или пък по някакви причини вече не се използвали. Ставаше дума също и за споровете между езерните хора и горските елфи около поддържането на Горската река и бреговете й.

Тукашните места се бяха променили много от дните, когато джуджетата живееха в Планината — дни, за които сега се носеха само смътни легенди. Промени бяха настъпили дори и напоследък, след като Гандалф получи последните си сведения. Продължителни пороища бяха препълнили реките, които течаха на изток; освен това бе имало едно или две земетресения (който някои бяха склонни да приписват на дракона — като неизменно отправяха проклятия по негов адрес и поглеждаха мрачно към Планината). Блатата и тресавищата се разпростираха все по-нашироко по двата бряга. От пътищата вече нямаше и помен, тъй че мнозина странници изчезваха в опитите си да ги открият отново. Пътят на елфите през гората, който джуджетата избраха по съвета на Беорн, също бе станал опасен и се губеше някъде в източния край на гората. Единствено по реката все още можеше да се стигне безопасно от северните покрайнини на Мраколес до земите в подножието на Планината, а реката пък се пазеше от Краля на горските елфи.

Както виждате, Билбо бе пристигнал дотук по единствения възможен път. Може би господин Бегинс, който седеше разтреперан върху буретата, щеше да се поуспокои малко, ако знаеше, че всички тези новини бяха стигнали вече и до Гандалф. Те бяха разтревожили вълшебника и той всъщност привършваше другата си работа (която не влиза в този разказ) и се готвеше да тръгне да търси Торин и съдружие. Но Билбо не знаеше това.

Знаеше само, че реката продължава все напред и напред, че е страшно гладен, че има силна хрема и никак не му се нрави Планината, която сякаш се мръщеше заплашително насреща му и настъпваше към него. По едно време обаче реката отново свърна леко на юг и Планината се отдръпна. Най-сетне, късно следобед, бреговете станаха скалисти, многобройните ручейчета пак се събраха в един дълбок и буен поток и салът се понесе със страшна бързина.

Слънцето беше залязло, когато след още един завой на изток Горската река се вля в Дългото езеро. Устието й беше широко и от двете му страни се издигаха високи скали с купища речен чакъл в подножията. Дългото езеро! Билбо никога не си бе представял, че нещо друго освен морето може да изглежда така необятно. Езерото беше толкова широко, че срещуположните му брегове изглеждаха далечни и смътни; за дължината пък да не говорим — северният му край откъм Планината изобщо не се виждаше. От картата обаче Билбо знаеше, че някъде там, където блещукаха звездите на Голямата мечка, от Дейл към езерото се спуска Тичащата река, съединява се с Горската река и двете изпълват с водите си една някогашна дълбока скалиста долина. В южния край на тази долина буйните реки отново се изливаха през високи водопади и поемаха забързано към непознати земи. В смълчаната привечер шумът на водопадите долиташе като далечен рев.

Близо до устието на Горската река се намираше необикновеният град, за който Билбо бе научил от разговорите на кралските прислужници в избата. Този град не беше построен на сушата, където имаше само няколко бараки и временни постройки, а вътре в самото езеро. Един скален нос го предпазваше от стремително нахлуващите речни води и образуваше около него тих залив. Голям дървен мост водеше до оживения град, построен върху дебели дървесни стволове. Това обаче не беше град на елфи, а на хора, които все още се осмеляваха да живеят в подножието на драконовата планина. Те продължаваха да благоденстват благодарение на търговията със стоки, които идваха от юг по голямата река и се извозваха до техния град. Но в някогашните честити дни, когато Дейл беше богат и процъфтяващ, те бяха много заможни и могъщи, имаха цели флотилии от лодки — едни пълни със злато, други с въоръжени бойци — и водеха смели войни, за които сега се носеха само легенди. Гниещите подпори на друг, по-голям град все още можеха да се видят около бреговете, когато водите на езерото се отдръпваха.

Езерния град

Но хората помнеха малка част от всичко това, макар някои все още да пееха песни за джуджетата владетели на Планината — Трор и Траин от Дуриновия народ, за идването на дракона и за гибелта на господарите на Дейл. В някои песни се казваше, че един ден Трор и Траин ще се върнат и тогава от Планината по реките ще протече злато и цялата околност ще се огласи отново от песни и смях. Но тази хубава легенда не пречеше на всекидневната им работа.

Щом салът от бурета се появи, от града към него се отправиха лодки и множество гласове взеха да приветстват салджиите. После хвърлиха към сала въжета, греблата на лодките зацепиха водата и скоро буретата бяха издърпани от течението на Горската река и откарани зад скалистия нос в малкия залив на Езерния град. Там ги закотвиха близо до началото на големия мост към сушата. Скоро от юг щяха да дойдат хора и да вземат една част от буретата, а другата част да напълнят с донесените от тях стоки и да ги пратят нагоре по реката на горските елфи. Междувременно буретата останаха да се полюшват във водата, а елфите салджии и гребците от лодките отидоха да се гощават в Езерния град.

Те безкрайно щяха да се изненадат, ако можеха да видят какво стана край брега, когато си тръгнаха и наоколо паднаха нощните сенки.

Билбо първо преряза въжетата на едно от буретата, избута го към брега и отвори капака. Отвътре с охкане се подаде едно от злощастните джуджета. По цялата му брада лепнеше мокра слама, а то, горкото, беше така вдървено, натъртено и ожулено, че едва можа със залитане да прегази плитката вода и стенейки се строполи на земята. Имаше вид на освирепяло от глад куче, което цяла седмица са забравили вързано в колибата без храна. Трудно можеше да се познае, че това е Торин, ако не беше златната верижка около врата му и вече измърсената и изпокъсана небесносиня качулка с потъмнял сребърен пискюл на края. Мина доста време, докато той намери сили да проговори на хобита.

— Хей, жив ли си, или си умрял? — попита го доста ядосано Билбо. Той навярно беше забравил, че е похапнал здравата, поне един път повече от джуджетата, че си е движил свободно краката и ръцете и че е дишал чист въздух на воля. — Ти май си мислиш, че още си в затвора, така ли? Ако искаш изобщо да не умреш от глад и да продължиш това глупаво приключение — в края на краищата вие сте го замислили, а не аз, — най-добре ще е да си поразтриеш ръцете и краката и да се опиташ да ми помогнеш да освободим другите, докато не е станало късно!

Строгите думи на Билбо накараха Торин да дойде на себе си. Той изохка още няколко пъти, после стана и доколкото му позволяваха силите, се залови да помага на хобита. Трудно и неприятно беше да се гази в тъмното из студената вода и да се открие в кои точно бурета имаше джуджета. Торин и Билбо почукваха отвън и подвикваха тихичко, но само шест от джуджетата им отговориха. Двамата спасители бързо ги измъкнаха и им помогнаха да стигнат до брега, където те насядаха или налягаха, като стенеха и мърмореха. Бяха тъй измокрени, тъй ожулени и вдървени, че не можеха да разберат, че са спасени, нито пък да благодарят за това както следва.

Дуалин и Балин се чувстваха най-зле, така че помощ от тях не можеше да се очаква. Бифур и Бофур не бяха толкова изтормозени, нито толкова мокри, но легнаха на земята и отказаха да се помръднат. Фили и Кили, които бяха млади (за джуджета), а и бяха пътували сравнително удобно — в по-малки бурета и с повече слама в тях, — се измъкнаха усмихнати; имаха само по някоя синина тук-там, а и крайниците им много бързо се раздвижиха.

— Дано никога вече през живота си не видя ябълки! — рече Фили. — Моето буре беше цялото пропито с дъха им. Истинско мъчение е да усещаш непрестанно мириса на ябълки, когато едва можеш да се помръднеш, когато ти е студено и чак ти премалява от глад. Бих могъл да ям с часове, без да спирам, всичко друго на света, но ябълки — никога!

Фили и Кили с готовност се заловиха да помагат. Най-накрая Торин и Билбо откриха останалата част от джуджетата и ги освободиха. Клетият дебел Бомбур или беше заспал, или припаднал. Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин направо бяха подгизнали от вода и изглеждаха полумъртви. Наложи се да ги пренесат един по един и да ги оставят да лежат безсилни на брега.

— Е, вече сме всички заедно! — рече Торин. — Трябва да благодарим на съдбата и на господин Бегинс. Той, струва ми се, напълно заслужава това, макар че все пак можеше да ни уреди и малко по-удобно пътуване. Но, тъй или иначе — още веднъж на твоите услуги, господин Бегинс! Без съмнение ние ще осъзнаем напълно колко сме ти задължени, след като се нахраним и посъвземем. А междувременно какво предлагаш да правим оттук нататък?

— Да отидем в Езерния град — каза Билбо — Друга възможност не виждам.

И наистина друга възможност нямаше. Затова Торин, Фили, Кили и Билбо оставиха най-отпадналите си другари и тръгнаха по брега към големия мост. В самото начало на моста имаше стражи, но те не пазеха кой знае колко зорко, защото знаеха, че отдавна няма истинска нужда от това. Като се изключат дребните пререкания, които от време на време възникваха относно речните такси, общо взето, езерните хора и горските елфи бяха в приятелски отношения. Други опасни съседи наблизо нямаше, а някои от младите жители на града направо не вярваха, че някакъв си дракон живеел в планината, и се присмиваха на старците и стариците, които разправяха, че на младини го били виждали да лети по небето. Ето защо никак не беше чудно, че стражите, които пиеха вино и се смееха край огъня в къщичката си, не чуха нито шума от отварянето на буретата, нито стъпките на четиримата разузнавачи. Изненадата им беше голяма, когато Торин Дъбощит изведнъж се появи на прага.

— Кой си ти и какво желаеш? — извикаха стражите, като скочиха на крака и посегнаха към оръжието си.

— Аз съм Торин, син на Траин и внук на Трор, краля на Планината! — отвърна джуджето тържествено, както и изглеждаше, въпреки изпокъсаните си дрехи и зацапаната качулка. Злато блестеше на шията и пояса му; очите му бяха дълбоки и мрачни. — Аз се завърнах. И желая да се срещна с владетеля на вашия град.

Думите му предизвикаха силно вълнение. Някои от по-наивните стражи изтичаха навън от къщичката, сякаш очакваха да видят как Планината изведнъж ще стане златна в нощта и водите на езерото ще затекат жълти начаса. Началникът на стражата обаче пристъпи напред.

— А тези кои са? — попита той, като посочи Фили, Кили и Билбо.

— Синове на дъщерята на моя баща — отвърна Торин. — Наричат се Фили и Кили от Дуриновия народ. А това е господин Бегинс, който тръгна с нас от запад.

— Ако идвате с мир, предайте оръжието си!

— Нямаме оръжие — отвърна Торин. И това беше вярно — горските елфи им бяха взели ножовете, а също и големия меч Оркрист. Мечът на Билбо, както винаги, си стоеше скрит под дрехата му, но той премълча за него. — Ние най-после се връщаме в бащиния си край, както се пее в старите песни, и не се нуждаем от оръжие, нито пък бихме могли да се борим срещу такова множество. А сега ни заведи при вашия владетел!

— Той е на гощавка — отвърна началникът на стражата.

— Толкова по-добре — намеси се Фили, който започваше да губи търпение от тези излишни обяснения. — Ние сме изтощени и премалели от глад след дългия път, а на брега сме оставили болните си другари. Така че побързай и не ни губи повече времето с приказки, ако искаш господарят ти да не те смъмри!

— Добре, следвайте ме тогава — рече началникът на стражата и под охраната на шестима други стражи поведе неочакваните посетители по моста, през портите и оттам към градското пазарище.

Пазарището представляваше кръгло и спокойно водно пространство, оградено от построени върху високи колове големи къщи и дървени кейове, от които се спускаха стълби към езерото. От една просторна, силно осветена зала долиташе многогласна глъчка. Новодошлите влязоха през вратите и примигвайки от светлината погледнаха към хорското множество около дългите маси.

— Аз съм Торин, син на Траин и внук на Трор, Краля на Планината! Аз се връщам! — извика Торин високо още от прага, преди началникът на стражата да бе имал възможност да каже нещо.

Всички скочиха на крака. Старейшината на града също се надигна от големия си стол. Но никой не бе така силно изненадан, както елфите салджии, които седяха в дъното на залата. Те се втурнаха към масата на старейшината и завикаха:

— Това са избягали затворници на нашия крал, някакви джуджета скитници, които не можаха да обяснят какво са търсили из гората и само дебнеха и безпокояха пируващите елфи!

— Вярно ли е това? — попита старейшината.

Всъщност той бе много по-склонен да повярва на думите на салджиите, отколкото на твърдението на Торин, че се завръщал Краля на Планината, ако изобщо той бе съществувал някога.

— Вярно е, че докато пътувахме към нашите земи, бяхме заловени и без всякакво основание хвърлени в тъмница — отвърна Торин. — Но никакви ключалки и решетки не могат да попречат на завръщането ни, както се казва в старите песни. Пък и този град не се намира в кралството на горските елфи. Аз разговарям със старейшината на града на Езерните хора, а не със салджиите на Горския крал.

Тогава старейшината се разколеба и взе да гледа ту елфите, ту Торин. Горския крал се ползваше с уважение из тия места и старейшината не желаеше да враждува с него, нито пък вярваше много на стари песни; той имаше повече склонност към търговия и пътни данъци, към стоки и злато — затова именно го бяха избрали за ръководител на града. Останалите обаче бяха на друго мнение и въпросът бързо се реши без него. От прага на залата новината бе плъзнала като огън из целия град. Насъбралите се хора разговаряха въодушевено. По кейовете затопуркаха забързано множество крака. Някои запяха песента за завръщането на Краля на планината; това, че се завръщаше внукът на Трор, а не самият Трор не ги смущаваше ни най-малко. По едно време песента бе подета от всички и звуците й се понесоха гръмко над езерната шир.

Прославеният Крал под планините,

владетел на изваяния камък,

на сребърни фонтани в пещерите,

ще си възвърне своя древен замък!

 

Ще вдигне пак короната богата,

ще плъзне пръст по арфата отново

да закънтят чертозите от злато

на древни песни с пламенното слово.

 

Горите ще трептят по планината,

под слънцето треви ще се люлеят

и тъй богата ще му е хазната,

че чак реките златни ще се леят.

 

Потоците със песни ще го славят,

сияние ще лумне в езерата

и всички скърби в миг ще се забравят,

щом Краля се завърне в планината!

Това не е цялата песен, всъщност тя беше много по-дълга и непрестанно я съпровождаха радостни възгласи, примесени със звуците на арфи и цигулки. Дори и най-старите жители на града не помнеха някога да е имало такова вълнение. Горските елфи бяха много изненадани и дори малко се поуплашиха. Разбира се, те не знаеха как е избягал Торин от тъмницата и започнаха да си мислят, че техният крал е направил сериозна грешка. На старейшината пък не му оставаше друго, освен да се присъедини към общата глъчка и поне за момента да се престори, че е повярвал на думите на Торин. Ето защо той му отстъпи големия си стол, а Фили и Кили настани на почетно място край него. Дори и Билбо сложиха да седне на господарската маса; в суматохата никой не го попита какво общо има той с другите, след като в песните не се споменаваше и най-бегло за него.

Скоро и останалите джуджета бяха доведени в града сред възторжени приветствия. Подслониха ги, нахраниха ги, излекуваха раните им и ги обградиха с най-голямо внимание и грижи. Отстъпиха им една голяма къща, дадоха им на разположение лодки с гребци, а пред къщата по цял ден се пееха песни и кънтяха възгласи, щом някое от джуджетата покажеше дори само носа си навън.

Някои от песните бяха стари, но други бяха съвсем нови и в тях се говореше с увереност за внезапната смърт на дракона и за товари от скъпи дарове, изпратени надолу по реката към Езерния град. Новите песни се пееха главно по съвета на старейшината и не допадаха особено на джуджетата, но те не изразяваха открито неодобрението си, защото междувременно ги задоволяваха с всичко. Бързо се поохраниха и възвърнаха силите си, тъй че след седмица вече пристъпваха напето, облечени с хубави дрехи в съответните цветове, със сресани и подкастрени бради. Торин имаше такъв важен вид, сякаш си бе възвърнал вече кралството, а Смог лежеше накълцан на малки парченца.

Благосклонността на джуджетата към малкия Билбо растеше с всеки изминал ден. Те вече не му отправяха обвинения и упреци. Вдигаха наздравици в негова чест, потупваха го по гърба и го обсипваха с внимание и грижи. Това беше добре, защото разсейваше донякъде мрачното му настроение. Той не беше забравил зловещия вид на Планината, не го напускаше и мисълта за дракона, а на всичко отгоре беше и силно настинал. Цели три дни киха и кашля и лежа на легло, а след като се пооправи малко и взе да ходи на пиршествата, можеше само да гъгне: „Много би благодаря!“

Междувременно елфите салджии се завърнаха с товарите си по Горската река и в кралския дворец настъпи голямо вълнение. Какво е станало с главния пазач и с виночерпеца, не знам. Докато джуджетата гостуваха в Езерния град обаче, не се спомена нищо нито за ключове, нито за бурета, а Билбо избягваше да се прави на невидим. В двореца се изказваха най-различни предположения, по-малко или повече достоверни, но внезапната поява на господин Бегинс така си остана необяснима. Във всеки случай сега вече кралят знаеше целта на пътешествието на джуджетата или поне си мислеше, че я знае, и си рече:

— Добре, добре! Ще видим! Никакво съкровище няма да мине през Мраколес, без аз да си кажа думата по този въпрос. Но, струва ми се, тяхното начинание ще свърши зле. И така им се пада!

Кралят не вярваше, че джуджетата могат да се борят и да убиват дракони като Смог, съмняваше се също, че биха могли чрез кражба или нещо подобно да се доберат до съкровището, а това показва, че той беше мъдър елф, по-мъдър от жителите на града, макар че всъщност нямаше да излезе прав, както ще видим накрая. Той изпрати свои разузнавачи по бреговете на езерото и на север към Планината — докъдето смееха да се приближат — и зачака.

Като изминаха две седмици, Торин взе да мисли за тръгване. Докато все още траеше въодушевлението на града, пътешествениците можеха да получат голяма помощ, а забавеха ли се прекалено, отношението към тях можеше и да се поохлади. Ето защо Торин каза на старейшината и неговите съветници, че скоро той и другарите му ще трябва да потеглят към Планината.

Това изненада, дори малко поуплаши старейшината и той взе да се пита дали в края на краищата Торин действително не е потомък на някогашните крале. Изобщо не беше допускал, че джуджетата ще се осмелят да тръгнат към Планината и към Смог, защото все ги бе смятал за някакви измамници, които рано или късно ще бъдат разобличени и прогонени. Той обаче се лъжеше. Торин действително беше внук на Краля под Планината, пък и никога не можеше да се знае на какво би се решило едно джудже, за да си отмъсти и да си възвърне отнетото.

Всъщност старейшината никак не съжаляваше, че гостите искат да си тръгнат. Тяхната издръжка му струваше твърде скъпо, а и с идването им в града бе започнал един дълъг празник и никой не работеше. „Нека отидат да обезпокоят Смог, пък ще видим той как ще ги посрещне!“ — помисли си старейшината, а гласно рече:

— Разбира се, о, Торин, син на Траин и внук на Трор! Ти трябва да си потърсиш онова, което ти принадлежи. Настъпил е уреченият час. Ще ти помогнем с каквото можем и ще се надяваме да ни се отблагодариш, когато си възвърнеш кралството.

И тъй, един ден, когато есента бе вече доста напреднала и студеният вятър ронеше бързо последните листа, три големи лодки, натоварени с гребци, джуджетата, господин Бегинс и голямо количество храна потеглиха от Езерния град. По околни пътеки бяха изпратени товарни коне и понита за езда, които трябваше да чакат пътешествениците на уреченото място, където те щяха да слязат от лодките. Старейшината и неговите съветници пожелаха на гостите си добър път от стъпалата на градската община, които слизаха до самото езеро. Жителите на града пееха песни от кейовете и прозорците. Белите гребла се потопиха с плясък и лодките с пътешествениците поеха на север, нагоре по езерото — за последния етап от тяхното дълго пътешествие. Единствен Билбо се чувстваше крайно нерадостен.