Джон Р. Р. Толкин
Хобит (9) (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hobbit (Or There and Back Again), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 168 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дж. Р. Р. Толкин. Хобит. Билбо Бегинс или дотам и обратно

Илюстрации от автора

Коректор: Христо Харитонов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 1999

Формат 84/108/32. Печатни коли 19

ИК „Бард“ ООД, 1999

ISBN 954–585 016–7

 

Haeper Collins Publishers. George Allen & Unwin Ltd 1937, 1951, 1960, 1978

История

  1. — Добавяне

9.
Своенравните бурета

В деня след битката с паяците Билбо и джуджетата направиха последен отчаян опит да излязат от гората, преди да са умрели от глад и жажда. Те станаха и със сетни сили се помъкнаха в посоката, накъдето осем от тринайсетимата смятаха, че се намира пътеката. Но тъй и не разбраха дали са били прави.

Мрачният, както винаги, горски ден бавно започваше да преминава в непрогледна нощ, когато изведнъж светлините на многобройни факли ги озариха отвсякъде като стотици червени звезди. Миг след това от гъсталака изскочиха горски елфи, въоръжени с лъкове и копия, и им заповядаха да спрат.

Джуджетата хич и не помислиха да се съпротивляват. Дори и да не бяха в такова тежко състояние, че пленяването им всъщност ги радваше, малките им ножове — единственото оръжие, с което разполагаха — щяха да бъдат напълно безполезни срещу стрелите на горските елфи, които улучваха и птиче око в тъмнината. Ето защо измъчените пътешественици спряха веднага, седнаха и зачакаха — всички, с изключение на Билбо, който бързо надяна пръстена и отскочи настрани. Затова, когато елфите навързаха джуджетата на дълга върволица и ги преброиха, те изобщо не забелязаха и следователно не преброиха хобита.

Нито пък го усетиха или чуха, че припка подир светлинните на факлите им, докато водеха пленниците си през гората. Очите на джуджетата бяха завързани, но нямаше никакво значение, защото дори Билбо, който се взираше напрегнато в тъмнината, не виждаше накъде отиват; пък и нито той, нито някой от останалите знаеше откъде изобщо бяха тръгнали. Билбо с голямо усилие успяваше да следва факлите, защото елфите караха джуджетата едва ли не да тичат, макар че клетниците бяха болни и изнемощели. Кралят бе заповядал пленниците да му бъдат доведени колкото е възможно по-бързо. Внезапно факлите спряха и Билбо успя да се изравни с тях тъкмо когато те започваха да прекосяват един мост, който водеше през реката право към портите на двореца. Тъмните води на реката течаха бързо и буйно. Срещу отвъдния край на моста зееше отворът на огромна пещера, вдълбана в един стръмен и обрасъл с дървета склон. Букаците се спускаха до самия бряг и речните води миеха коренищата им.

Елфите поведоха пленниците си по моста, но Билбо се поколеба дали да ги последва. Никак не му харесваше зейналата паст на пещерата. Но като поразмисли, реши, че не бива да оставя другарите си и тъкмо успя да застигне последните елфи пазачи, когато грамадните порти с трясък се затвориха зад тях.

Пещерата се осветляваше от червеното зарево на факлите и елфите пазачи закрачиха с песен по лъкатушещите и пресичащи се проходи, които кънтяха от стъпките им. Тези проходи обаче се различаваха от проходите в свърталищата на гоблините — бяха по-тесни, не слизаха толкова дълбоко под земята и въздухът в тях беше много по-чист.

В просторна зала с колони, изсечени от самата скала, върху изящен дървен трон седеше Краля на елфите. На главата си имаше венец от горски плодове и червени листа — тъй като есента вече беше настъпила, — но напролет обикновено носеше венец от диви цветя. В ръката си държеше жезъл, издялан от дъбово дърво.

Елфите пазачи изправиха пленниците пред краля и макар че им хвърли недружелюбен поглед, той нареди да ги развържат, за да не се измъчват повече.

— Освен това тук съвсем не е нужно да стоят вързани — добави той. — За онези, които веднъж са влезли през вълшебните ми порти, няма излизане.

Дълго и подробно разпитва кралят джуджетата — какво точно са правели, къде са отивали и откъде са идвали, — но и от тях не научи повече, отколкото от Торин. Пленниците го гледаха враждебно и ядовито и дори не опитваха да се държат почтително.

— Какво сме сторили, о, кралю? — извика с огорчение Балин, най-възрастният от всички. — Нима е престъпление да се загубиш в гората, да умираш от глад и жажда и паяците да те заловят в мрежите си? Или паяците са ти толкова любими животинки, че те разгневихме, загдето ги погубихме?

Този въпрос, разбира се, разсърди краля още повече и той отговори:

— Престъпление е това, че сте се скитали из моите владения без позволение. Нима не знаехте, че се намирате в моето кралство и че тъпчете пътищата, които моите поданици са направили? Нима на три пъти не обезпокоихте и не разпъдихте елфите от гората, а с крясъците си и с врявата не ядосахте паяците? След цялата бъркотия, която предизвикахте, аз имам правото да знам какво търсите тука. И ако не пожелаете да ми кажете още сега, ще ви държа затворени в тъмница, докато не се вразумите!

Сетне той заповяда джуджетата да бъдат затворени в отделни килии, да получат храна и вода, но да не им се разрешава да минават прага на тъмниците си, докато поне едно от тях не се съгласи да му разкаже всичко, което би искал да знае. Той обаче не спомена, че и Торин е негов пленник. Това откритие бе направено от Билбо.

Клетият господин Бегинс — колко тягостно му беше да живее тъй дълго сам-самичък в такова място! Все трябваше да се крие, не смееше нито за миг да свали пръстена, боеше се дори и да заспи, скрит в някое тъмно и усамотено ъгълче. За да върши все пак нещо, той взе да обикаля из двореца на горския крал. Вратите се отваряха и затваряха по магически начин, но той се научи бързо да се промъква през тях. Понякога цели групи от горски елфи начело с краля излизаха на лов в гората или по някаква друга работа из земите на изток. Тогава Билбо, ако се окажеше достатъчно пъргав, успяваше да се стрелне подире им. Това обаче беше много опасно. На няколко пъти едва не остана приклещен между двете крила, когато те се притваряха след последния елф. Не смееше и да се движи сред елфите заради сянката си (колкото и прозрачна и неясна да беше тя), както и от страх някой да не се блъсне в него и по този начин да го открие. А когато излезеше навън (което се случваше доста рядко), не извличаше голяма полза от това. Той не искаше да изостави джуджетата, а всъщност и не знаеше къде да се дене без тях. Не успяваше да следва елфите по време на техния лов, не откриваше и пътя за излизане от гората, така че оставаше да се скита, нещастен и ужасен, че ще се изгуби, докато не му се представеше случай да се върне обратно. Освен това навън гладуваше, защото не беше ловец, а вътре в пещерите все пак смогваше да се нахрани, като открадваше по нещичко — било от килер за припаси, било от трапеза, когато нямаше никой наоколо.

„Аз съм като крадец, който не може да се измъкне и е обречен всеки ден да продължава да обира една и съща къща — мислеше си хобитът. — Това е най-тягостната и най-скучна част от моето жалко, отвратително, омразно приключение! Ох, защо не съм си в моята дупка край огнището и запалената лампа!“

Искаше му се по някакъв начин да изпрати вест до вълшебника и да го помоли за помощ, но това, разбира се, беше невъзможно. След като мина доста време, Билбо разбра, че е излишно да чака подкрепа отнякъде и че трябва самичък да се залови със спасяването на джуджетата.

Накрая, след две или три седмици, прекарани в криене, дебнене и следене на пазачите, хобитът успя да открие къде са затворени другарите му. Дванайсетте килии се намираха на различни места в двореца, но скоро Билбо вече отлично знаеше пътя до всяка една. Каква беше изненадата му обаче, когато един ден, подслушвайки разговора на неколцина пазачи, научи, че в някаква особено тъмна и дълбока килия имало затворено и друго джудже. Той, разбира се, веднага се сети, че става въпрос за Торин. Скоро откри, че не се е излъгал, и след като преодоля много затруднения и пречки, успя да се добере до тъмницата, когато наоколо нямаше никой, и да размени няколко думи с предводителя на джуджетата.

Торин беше толкова отпаднал духом от сполетелите го беди, че вече не изпитваше дори и гняв. Тъкмо си мислеше дали да не разкаже на краля всичко за откраднатите съкровища и за приключението, когато дочу тъничкият глас на Билбо да достига до него през ключалката. Изпървом просто не можа да повярва на ушите си, но бързо разбра, че не се лъже, пристъпи до вратата и дълго разговаря шепнешком с хобита.

Така Билбо успя да отнесе тайно поръката на Торин до всяко едно от джуджетата. Той им съобщи, че Торин, техният водач, също е затворен наблизо и им заръчва да не разкриват нищо на горския крал, поне дотогава, докато той, Торин, не им прати вест за това. Защото след като чу как Билбо бе спасил другарите му от паяците, Торин отново се окуражи и реши да не се откупва от краля с обещание да му даде дял от съкровищата, докато не изчерпи всяка надежда за спасение по някакъв друг начин — всъщност докато се разбере дали великолепният господин Невидимко Бегинс (за когото Торин вече имаше доста високо мнение) няма да измисли някой хитър план.

Джуджетата до едно одобриха решението на Торин. Всички знаеха много добре, че техният собствен дял от съкровището (което вече смятаха за свое, въпреки че се намираха в това окаяно положение и още не бяха победили дракона) значително ще намалее, ако горският крал вземе участие в подялбата, и бяха напълно уверени, че Билбо и този път ще ги спаси. Както виждате, ставаше точно така, както бе предсказал Гандалф. Може би това беше и една от причините да си отиде и да ги остави сами.

Билбо обаче не беше тъй уверен в себе си. Плашеше го това, че всички възлагаха надеждите си единствено на него, и безкрайно му се искаше вълшебникът да се появи по някакъв начин при тях. Желанието му, разбира се, беше неосъществимо — между тях и Гандалф се простираше огромният и страшен Мраколес. Затова Билбо седеше и мислеше напрегнато, тъй напрегнато, че главата му просто се пръскаше, но нищо полезно не можеше да измисли. Един вълшебен пръстен вършеше много работа, но нямаше как да се подели между четиринайсетима. Накрая, разбира се — както навярно се досещате, — той пак успя да освободи приятелите си и сега ще разберете как стана това.

Един ден, както се скиташе и тършуваше из двореца, Билбо откри нещо много интересно — големите порти не бяха единственият вход към пещерата. Под най-ниско разположената част на двореца течеше река, която се вливаше в Горската река малко по на изток, отвъд стръмния склон, където се намираше главният отвор. При изхода на подземната река имаше нещо като шлюз. Точно там скалистият свод слизаше съвсем ниско над повърхността на водата и от него чак до дъното можеше да се спусне подвижна решетка, която не позволяваше някой да се вмъкне оттам.

Подвижната решетка обаче често стоеше вдигната, защото през шлюза ставаше голямо движение и в двете посоки. Ако някой идваше отвън, би попаднал в един тъмен тунел с неравни стени, който водеше дълбоко в недрата на възвишението; там, където тунелът минаваше под пещерите, в тавана му бяха изсечени няколко отвора, покрити с големи дъбови капаци. Те водеха право в избите на краля, които от край до край бяха пълни с бурета — защото горските елфи и най-вече техният крал много обичаха вино, макар че из този край не вирееха лозя. Виното и разни други стоки елфите си доставяха от своите родственици на юг или от лозята на Хората от далечни земи.

Спотаен зад едно от най-големите бурета, Билбо видя капаците, разбра за какво служат и от подслушания разговор на кралската прислуга научи как виното и другите стоки се придвижват по реките или по сушата до Дългото езеро. Край езерото имало човешки град, построен върху мостове навътре във водата за защита от всякакви врагове, и най-вече от дракона. От Езерния град буретата се изпращали нагоре по Горската река. Обикновено ги навързвали едно за друго — така че се образувало нещо като голям сал, който с помощта на гребла или пръти откарвали до избите. Понякога пък натоварвали буретата на плоскодънни лодки.

Щом буретата се изпразнели, елфите ги спускали през отворите, вдигали шлюза и те се понасяли по реката, докато течението ги отвеждало до едно място при самия източен край на Мраколес, където брегът се издавал силно навътре във водата. При тази издатина събирали буретата, навързвали ги едно за друго и ги отпращали към Езерния град — там, където Горската река се вливала в Дългото езеро.

Билбо дълго размишлява за този шлюз, като се питаше дали той не би могъл да послужи по някакъв начин за спасението на неговите другари, и най-накрая в главата му се зароди един отчаян план.

Вечерята вече беше раздадена на затворниците. Пазачите се оттеглиха с тежки стъпки по проходите, като отнасяха със себе си факлите, и подире им всичко потъваше в тъмнина. Тогава Билбо чу кралският виночерпец да пожелава лека нощ на главния пазач.

— Всъщност защо не дойдеш с мен да опиташ новото вино, което току-що пристигна? — рече виночерпецът. — Тази вечер ме чака голяма работа, ще изхвърляме от избите празните бурета, затова нека пийнем по чашка, че да ми спори трудът.

— Бива, бива — отвърна зарадван главният пазач. — Ще дойда да опитам с теб новото вино, за да видя дали е достойно за кралската трапеза. Тази вечер ще има угощение, а не е хубаво да изпращаме горе недоброкачествено питие!

 

Когато Билбо чу този разговор, целият се разтрепери от вълнение, защото разбра, че му се открива щастлива възможност незабавно да приложи на дело смелия си план. Той вървя подир двамата елфи, докато те влязоха в една малка изба и седнаха край маса, върху която имаше две големи кани. Скоро двамата започнаха да се черпят и да се кискат весело. Билбо ги слушаше и просто не можеше да повярва на късмета си. Виното явно беше силно, щом тъй лесно замайваше горските елфи; но трябва да кажем, че то идваше от прославените лозя на Дорвинион и беше предназначено за кралски гощавки, а не за пазачи и виночерпци, които вместо с бокали го пиеха с кани.

Скоро главният пазач взе да клюма, после оброни глава на масата и дълбоко заспа. Виночерпецът продължи известно време да си говори и да се смее самичък, без да забележи нещо, но сетне също отпусна глава на масата и захърка до приятеля си. Тогава хобитът се вмъкна в избата. След миг главният пазач вече нямаше ключове, а Билбо припкаше с всички сили по коридорите към килиите на затворниците. Връзката с ключовете беше твърде тежка за мъничките му ръце и от време на време така издрънчаваше, че той примираше от страх да не го открият, макар да беше с пръстена.

Най-напред отключи вратата на Балин и старателно я заключи, когато джуджето се намери отвън. Можете да си представите колко изненадан беше Балин. Радостта му, че се е измъкнал от малкия каменен затвор, нямаше граници, но той искаше да знае и какво смята да прави Билбо, затова се спря и взе да задава въпроси.

— Нямаме време за губене! — смъмри го Билбо. — Следвай ме, без да говориш. Сега трябва да се съберем всички заедно и да не се излагаме на опасността да бъдем разделени отново, ако искаме да се спасим. Или всички, или никой — това е последната ни възможност. Открият ли ни, кой знае къде ще ви затвори кралят, а нищо чудно и да ви окове във вериги. Така че бъди добър и не ме разпитвай!

И Билбо продължи да обхожда врата след врата, докато свитата му нарасна на дванайсетима, но — дали поради тъмнината или поради дългото престояване в килиите — джуджетата се движеха крайно тромаво и бавно. Сърцето на хобита подскачаше всеки път, щом някой от тях се блъснеше в друг или пък измърмореше или прошепнеше нещо в мрака. „Проклета да е тази тяхна врява!“ — рече си той. Но всичко мина добре и те не срещнаха нито един пазач. Всъщност тази вечер в гората имаше голямо есенно празненство и почти всички поданици на краля бяха отишли да се веселят.

Най-после след дълго лутане Билбо и джуджетата се добраха до килията на Торин, която се намираше доста надълбоко, но за щастие пък бе близо до избите.

— Честна дума! — рече Торин, когато Билбо му прошепна да излезе и да се присъедини към другарите си. — Гандалф, както винаги, се оказа прав! Виждам, че когато се наложи, ти ставаш отличен разбойник. Каквото и да се случи оттук нататък, ние винаги ще бъдем на твоите услуги. А сега какво ще предложиш?

Билбо прецени, че е настъпил моментът да разкрие, доколкото може, плана си, но никак не беше сигурен дали джуджетата ще го възприемат. И опасенията му наистина се оправдаха. Доскорошните затворници започнаха да роптаят гръмогласно въпреки голямата опасност, която все още ги заплашваше.

— Та ние целите ще се израним и ще се раздробим на парчета, а нищо чудно и да се удавим! — взеха да нареждат недоволно те. — Смятахме, че си измислил нещо по-разумно, щом си успял да се добереш до ключовете. Планът ти е направо безумен!

— Добре тогава! — рече Билбо разочарован, но и доста ядосан. — Върнете се обратно в приятните си килии, аз ще ви заключа отново, а вие се разположете удобно в тях и измислете по-добър план. Не ми се вярва обаче да успея повторно да докопам ключовете, дори и да имам желание да го сторя.

Думите му стреснаха джуджетата и те се смълчаха. В края на краищата не им оставаше друго, освен да се примирят с плана на Билбо, защото нито знаеха откъде другаде да минат, за да излязат от пещерата, нито пък можеха да се промъкнат през вратите, които се затваряха магически. Беше безсмислено и да се лутат и недоволстват из коридорите, докато най-накрая ги заловят. Ето защо те последваха хобита надолу към избите. Пътем минаха покрай една врата, през която се виждаше как виночерпецът и главният пазач продължават сладко да хъркат с усмивки на лицата. Силното вино ги бе упоило дълбоко и те явно сънуваха приятни сънища. На следващия ден главният пазач едва ли щеше да има същото весело изражение на лицето, макар че добросърдечният Билбо на минаване се вмъкна в малката изба и остави обратно ключовете на колана му.

— Това ще намали донякъде вината му и няма чак толкова да си изпати — рече си господин Бегинс. — Той всъщност не е лош и се държеше доста дружелюбно със затворниците. Ама как само ще се изумят всички! Ще си помислят, че сме направили някаква страшна магия, за да минем през затворените врати, и така сме изчезнали. Но време е вече наистина да изчезваме. И трябва да побързаме, ако искаме да успеем.

 

Заръчаха на Балин наблюдава виночерпеца и главния пазач и да даде знак, ако те се размърдат. Останалите влязоха в съседната изба, където бяха отворите към подземната река. Време за губене нямаше. Билбо знаеше, че не след дълго неколцина елфи ще слязат в избите, за да помогнат на виночерпеца да изхвърли празните бурета през отвора в реката. Буретата вече бяха подредени насред избата и само чакаха да поемат пътя си. Винарските бъчви не вършеха работа, защото трудно можеха да се отворят, без да се вдигне шум, и също така трудно можеха да се затворят. Имаше обаче няколко, в които бяха докарвали ябълки, масло и разни други неща.

Билбо бързо подбра тринайсет от тях, достатъчно големи, за да поберат по едно джудже. Впрочем някои бяха дори твърде големи и като се вмъкваха в тях, джуджетата с тревога си представяха как ще се тръскат и блъскат вътре; Билбо обаче намери отнякъде слама и на бърза ръка попълни празнините, така че да им бъде по-удобно. Най-сетне дванайсет от джуджетата бяха настанени. Торин създаде най-големи затруднения — въртеше се и се преобръщаше в бурето си и неспирно ръмжеше като някакво голямо куче, попаднало в малка колиба. А Балин, който остана последен, вдигна голяма врява, че неговото буре нямало пролуки за въздух, и заяви, че се задушава, преди още да бе сложен похлупакът. Накрая, като остана сам, Билбо отново прегледа всички бурета, запуши страничните отвори и провери дали похлупаците са здраво закрепени; той търчеше насам-натам и довършваше работата си, като се надяваше планът му по някакво чудо да излезе сполучлив.

И тъкмо навреме привърши всичко. Само минута-две след затварянето на бурето на Балин се чуха гласове и в мрака затрепкаха светлинки. Няколко елфи се приближаваха към избите, като се смееха, разговаряха и пееха. Те бяха напуснали веселата гощавка в едно от горните помещения, но смятаха да се върнат колкото е възможно по-бързо.

— Къде ли е Галион, виночерпецът? — рече един от елфите. — Не го видях на трапезата тази вечер. Би трябвало да е вече тук, за да ни покаже какво има да се върши.

— Много ще ме е яд, ако този мързеливец закъснее — рече друг. — Никак не ми се ще да си губя времето тук, докато горе вече идва ред на песните!

— Охо! — чу се вик. — Я го вижте стария негодник, как си е натопил главата в каната! Явно е, че той и приятелят му, главният пазач, са си устроили едно свое малко угощенийце!

— Разтърси го! Събуди го! — завикаха останалите нетърпеливо.

На Галион никак не му беше приятно да го разтърсват и събуждат, а още по-малко пък — да му се подиграват.

— Защо закъсняхте? — ядосано рече той. — Аз ви чакам ли, чакам тук долу, вие обаче си пиете, веселите се, а за работата забравяте. Какво чудно има, ако съм заспал от умора!

— Нищо чудно няма — отвърнаха те. — Обяснението е ей тук, в каната! Но хайде по-добре дай и ние да опитаме от твоето приспивателно лекарство, преди да се заловим за работа! Не е нужно да събуждаш тъмничаря. Личи си, че той си е взел своя дял.

Новодошлите пийнаха и изведнъж се развеселиха, но не забравиха за какво са дошли.

— Ей, Галион! — извика един от тях. — Ти май тъй отрано си почнал веселбата, че главата ти съвсем се е размътила! Ако съдя по тежината, сред празните бурета си наредил и някои пълни.

— Хайде, хайде, работете! — изръмжа виночерпецът. — На лениви ръце всичко им тежи. Точно тези са буретата, които трябва да отплуват. Знам го по-добре от вас, затова работете и не се майте!

— Добре, добре — отвърнаха елфите и затъркаляха буретата към отворите. — Ти ще отговаряш пред краля, ако метнем в реката буретата му с най-хубаво масло и най-отбрано вино, та хората от Езерния град да се гощават даром!

Тупатупа-тупка,

тупа-туп във дупка!

Хайде, хоп! Хайде тряс!

Долу цоп, долу пляс!

Тази песничка пееха елфите, когато буретата едно след друго затрополиха към тъмния отвор и започнаха да цамбуркат подред в студената вода няколко стъпки по-долу. Някои бяха наистина празни, но в доста други имаше по едно спотаено джудже. Независимо от това обаче всички политаха надолу, цамбурваха с глух плясък във водата, блъскаха се в стените на тунела или едно в друго и с клатушкане потегляха по течението.

И тъкмо в този момент Билбо изведнъж съзря слабото място на своя план. Възможно е вие да сте го открили по-рано и да сте му се присмели, но аз мисля, че ако бяхте на негово място, нямаше да се справите и на половината тъй добре.

Естествено, Билбо беше забравил, че самият той трябва да влезе в някое буре, а дори и да се бе сетил, нямаше кой да го настани вътре и да затвори похлупака! Този път изглеждаше, че наистина ще загуби приятелите си (повечето от тях бяха вече изчезнали в тъмния отвор) и завинаги ще остане да се спотайва като крадец из пещерите на елфите. Защото дори ако успееше начаса да се измъкне през портата горе, възможността да намери отново джуджетата беше безкрайно малка. Той не знаеше как да стигне по сушата до мястото, където събират буретата. Питаше се какво ли ще сполети джуджетата по-нататък без него, защото не бе имал време да им разкаже всичко, което беше научил, нито пък какво възнамеряваше да направи, щом веднъж се измъкнеха от гората.

Докато всички тези мисли прелитаха през ума му, развеселените елфи подхванаха нова песен около тъмния отвор. Някои вече бяха отишли да дърпат въжетата, с които се вдигаше решетката на шлюза, тъй че буретата да потеглят веднага, щом всички бъдат изхвърлени във водата.

Заминете по бързите, мрачни води

към ония места, где били сте преди!

Напуснете подземните зали дълбоки

и на севера див планините високи,

дето горският тъмен, зловещ гъсталак

се разстила безкрайно сред сенки и мрак!

По вода напуснете днес горския мир

през тръстики, що тихичко шушнат безспир

под гальовен ветрец, налетял изведнъж

на блатата над гъстия, пухкав камъш,

и през булото бяло на нощна мъгла,

откъм Дългото езеро бавно дошла!

Нека води ви звездният тих хоровод

във високия, тъмен, студен небосвод;

сетне бързо завийте със новия ден

покрай пясъчен бряг и през бързей студен

все на юг се стремете, вървете на юг —

към сияйното слънце далече оттук!

Завърнете се в сочни зелени ливади,

где излизат на паша юниците млади!

Там по хълмове топли лозята растат,

сбират сладост, и сила, и свеж аромат

под сияйното слънце далече оттук!

Все на юг се стремете, вървете на юг!

Заминете по бързите, мрачни води

към ония места, где били сте преди!

Вече и последното буре се търкаляше към отвора. Като не знаеше какво друго да стори, в отчаянието си клетият малък Билбо се хвана за него и полетя през ръба надолу. След миг цопна в студената тъмна вода и бурето го притисна отгоре.

Той изплува кашляйки и се вкопчи в него като мокра мишка, но въпреки всичките си усилия не успя да се изкатери отгоре. При всеки опит бурето се преобръщаше и отново го пращаше във водата. То беше наистина празно и се носеше по реката, леко като коркова тапа. Макар ушите на Билбо да бяха пълни с вода, той все още чуваше елфите да пеят горе в избата. Сетне капакът се затвори с трясък върху отвора и гласовете заглъхнаха. Сега хобитът плуваше в леденостудената вода на мрачния тунел сам-самичък — не можеше да се каже, че е с приятели, след като те бяха затворени здраво в буретата.

Скоро в тъмнината пред него се появи някакво сиво петно. Билбо чу как вратата на шлюза се вдига със скърцане и изведнъж се озова сред огромната маса бурета и бъчонки, които стремглаво се люшкаха и блъскаха едно в друго, сякаш бързаха да минат под свода и да заплават свободно в открития поток. Горкият хобит едва успяваше да се опази да не го смажат на пихтия. Най-после блъсканицата около него понамаля и буретата едно по едно взеха да се изнизват под каменния свод. Сега Билбо разбра какъв голям късмет се оказа всъщност неуспехът му да възседне бурето, защото между него и внезапно снишаващия се при вратата на шлюза таван пространството беше толкова малко, че дори и един хобит нямаше да може да се провре оттам.

 

Сега вече всички бурета плаваха спокойно под надвисналите клони на дърветата, които растяха по двата бряга. Билбо се питаше как ли се чувстват джуджетата и дали вътре не е навлязла вода да ги измокри. Някои от буретата, които се полюшваха край него в мрака, бяха потопени доста надълбоко и той се досети, че тъкмо в тях има скрити джуджета.

„Дано да съм затворил добре похлупаците!“ — помисли си Билбо.

Скоро обаче той така се разтревожи за себе си, че забрави джуджетата. Успяваше да задържа главата си над водата, но така трепереше от студ, че се питаше дали все пак няма да умре, преди късметът му отново да се върне, дали ще може още дълго да се държи за бурето и дали не е по-добре да го пусне и да се опита с плуване да стигне до брега.

Скоро обаче отново му провървя; въртеливото течение отнесе няколко бурета близо до брега, където те заседнаха върху някакви подводни коренища. Тогава Билбо използва удобния случай да се покатери върху своето буре, докато едно друго го задържаше неподвижно. Пролази нагоре като удавен плъх и се просна по очи, за да пази по-лесно равновесие. Вятърът също бе доста хладен, но не чак като водата и Билбо се молеше да не падне отново в нея, когато буретата продължат пътя си.

Скоро те се освободиха и кривнаха надолу по течението. Билбо откри, че сега му е още по-трудно да се задържа за бурето, отколкото преди. За щастие той беше много лекичък, а бурето — възголямо и с множество пролуки, през които вече бе проникнало известно количество вода. Така или иначе, хобитът имаше мъчителното усещане, че язди — без юзда и стреме — върху тумбесто пони, което все гледа да се отъркаля по тревата.

Крайно изнемощял от напрежението, господин Бегинс най-сетне стигна до едно място, където дърветата започваха да редеят и през пролуките се съзираше нощното небе. Тъмният поток изведнъж стана много широк, защото тъкмо тук той се сливаше с водите на Горската река, която слизаше стремглаво надолу направо от дворцовите порти. Наоколо вече нямаше никакви дървета, които да засенчват водната повърхност, и по нея сега танцуваха начупените отражения на облаци и звезди. Буйното течение на Горската река понесе буретата към северния бряг, подмит така силно от водата, че се бе образувал широк залив. Под отвесната глинеста стена имаше тесен бряг, покрит с камъчета, а откъм източния край стърчеше неголям нос от твърда скала. Повечето от буретата заседнаха в плитчината, някои обаче успяха да стигнат до скалния кей и със сила се блъснаха в него.

Неколцина елфи чакаха на брега. Те бързо изтикаха с пръти всички бурета към плитчините, преброиха ги, навързаха ги едно за друго и ги оставиха там да нощуват. Горките джуджета! Положението на Билбо обаче не беше тъй тежко. Той се спусна от бурето си във водата, прегази до брега и се промъкна до една група колиби, които забеляза наблизо. Когато му се отдаваше възможност, той вече не се двоумеше да посегне неканен към чужда вечеря. В двореца на горския крал твърде дълго се бе прехранвал по този начин и твърде добре знаеше какво значи да си истински гладен, а не просто да изпитваш любопитство към лакомствата на един добре натъпкан килер. Освен това през дърветата беше съзрял огън и много му се прииска да се постопли на него, защото се чувстваше направо ужасно с тия парцаливи, лепкави и мокри дрехи.

Hobit_C_4.jpgБилбо пристига до колибите на елфите-салджии

 

 

Излишно е да ви разказвам подробно за всичките му премеждия през тази нощ — пътуването ни на изток е към своя край, наближаваме последното и най-голямото приключение, затова ще бъде по-добре да побързаме. С помощта на вълшебния пръстен, разбира се, отначало Билбо се справяше добре, накрая обаче го издадоха мокрите отпечатъци от краката му и водната диря, която оставяше след себе си, където и да отидеше или седнеше. На всичко отгоре го хвана и хрема, та колкото и да се мъчеше да се укрие, шумът от сподавените кихавици го издаваше веднага. Скоро в крайречното селище настъпи голяма суматоха; Билбо обаче успя да избяга в гората, като отнесе със себе си един хляб, един кожен мех с вино и парче баница, които, както се досещате, съвсем не бяха определени за него. Той прекара остатъка от нощта далеч от огъня, зъзнещ от студ в мокрите си дрехи. Благодарение на виното обаче малко се постопли и дори можа да подремне върху куп сухи листа, макар че есента вече бе напреднала и нощите захладняваха.

Събуди го една особено звучна кихавица. Сивото утро вече беше настъпило и откъм реката се носеше весела врява. Елфите връзваха буретата на сал и салджиите скоро щяха да го насочат надолу по реката към Езерния град. Билбо кихна отново. От дрехите му вече не капеше вода, но целият се бе вкочанил. Макар и с вдървени от студ крака, той се втурна криво-ляво към реката и сред всеобщата суматоха успя тъкмо навреме да скочи върху буретата, без никой да го забележи. За щастие слънцето още не беше изгряло, така че нямаше опасност да го открият по сянката, а и кихавиците му секнаха.

Нагазили в плитката вода, елфите вдигнаха прътите и затласкаха с все сила сала. Завързаните бурета заскърцаха и заскрибуцаха.

— Ама че тежък товар! — измърмори недоволно някой. — И вижте само колко надълбоко потъват! Сигурен съм, че не всички са празни. Ако бяха пристигнали през деня, можехме да надзърнем вътре.

— Няма време! — викна салджията. — Хайде, бутайте!

Най-сетне салът потегли. Отначало мина бавно покрай скалния пристан, където също стояха елфи и с дълги пръти го предпазваха да не се удари, после течението го поде и той бързо се понесе към езерото.

Наистина джуджетата се бяха измъкнали от тъмниците на краля и от гората, но дали бяха живи или мъртви, остава да разберем в следващата глава.