Джон Р. Р. Толкин
Хобит (5) (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

5.
Гатанки в тъмнината

Билбо отвори очи, но се усъмни дали наистина ги е отворил, защото наоколо му си остана все така тъмно, както и преди, когато бяха затворени. Наблизо нямаше никой. Можете да си представите как се изплаши! Не чуваше нищо, не виждаше нищо и не усещаше нищо освен каменния под.

Той се изправи много бавно и запълзя на четири крака, докато най-сетне докосна стената на прохода. Но нито нагоре, нито надолу по него успя да открие нещо — нямаше и следа от гоблини или от джуджета. Главата му бе замаяна и той не можеше да се ориентира за посоката, в която тичаха, когато падна. Определи я наслуки и дълго пълзя, докато ръката му внезапно напипа върху пода на тунела нещо като пръстенче от студен метал. Това бе повратен момент в живота на Билбо, но той още не знаеше. Прибра пръстена в джоба си, без да се замисля, защото сега той едва ли можеше да му бъде от полза. Не продължи нататък, а седна на студения под и дълго остана така, отчаян и унил. Представи си как пържи яйца с бекон в своята кухня у дома — защото нещо му подсказваше отвътре, че е време за хапване, — но това само го накара да се отчае още повече.

Не можеше да реши какво да прави, нито пък имаше представа какво се е случило. Защо го бяха изоставили или — ако го бяха изоставили, — защо гоблините не го бяха заловили и защо така силно го болеше главата. А истината беше, че след като загуби съзнание, той дълго лежа незабелязан в един много тъмен ъгъл.

След малко потърси лулата си. Тя беше останала здрава и това донякъде го успокои. После потърси торбичката си с тютюн и намери малко на дъното й — това още повече го успокои. Но когато потърси кибрита и не го намери, всичките му надежди рухнаха. И все пак може би е за добре, помисли си Билбо, когато се посъвзе от разочарованието. Светлината на кибрита и миризмата на тютюн можеха да му довлекат до главата какви ли не беди от тъмните ями на това ужасно място. Въпреки това обаче не можеше да не се чувства обезсърчен. И както взе пак да пребърква всичките си джобове и да опипва пода наоколо за кибрит, ръката му докосна дръжката на малкия меч, взет от пещерата на троловете. Той го беше забравил, но за щастие гоблините не бяха видели оръжието, защото Билбо го носеше под дрехите си.

Сега той извади меча. И острието засия с бледа мъжделива светлина пред очите му.

„Значи и този меч е изкован от елфите — помисли си Билбо — и гоблините не са нито много близко, нито много далече.“ — И някак си се успокои. Прекрасно беше да носиш меч, измайсторен в Гондолин за войната с гоблините, за която бяха изпети толкова много песни, а той беше забелязал също, че тези оръжия силно плашеха гоблините, когато се появяха пред тях.

„Да се върна назад — мислеше си Билбо, — няма смисъл! Да тръгна встрани? Опасно е! Да тръгна напред? Да, така ще е най-добре! Тръгвам!“

И той се надигна и заприпка, като държеше в едната си ръка малкия меч, насочен напред, а с другата опипваше стената. Сърчицето му биеше до пръсване.

 

Сега вече Билбо наистина беше, както се казва, „натясно“. Но не чак толкова натясно, както бихме били аз или вие. Хобитите не са съвсем като обикновените хора; дупките им са чисти, спретнати, добре проветрени и съвсем не приличат на гоблински свърталища, но те повече от нас са пригодени да живеят под земята и не губят лесно усета си за посока — особено след като вече са се свестили от удар по главата. Те могат също така да се движат съвсем тихо, да се скриват лесно и да се съвземат бързо от падания и наранявания, но най-важното е, че притежават голям запас от мъдрости и мъдри поговорки, каквито повечето хора никога не са чували или пък са забравили много отдавна.

И все пак аз не бих желал да съм на мястото на господин Бегинс. Проходът сякаш нямаше край. Билбо разбираше единствено, че той все още продължава да се спуска надолу и не променя посоката си, макар да правеше по някое и друго завойче тук и там. От време на време се появяваха и странични проходи, които хобитът съзираше при мъждукането на меча си или пък ги откриваше, като опипваше с ръка стената. Той обаче не им обръщаше внимание и бързаше да ги отмине от страх, че гоблините или някакви въображаеми черни същества ще изскочат от тях. Все напред и напред вървеше Билбо и все надолу и надолу, без да чува друг звук освен пърхането на някой прилеп от време на време. Този шум отначало го стряскаше, но после постепенно свикна с него и престана да му обръща внимание. Не зная колко време продължи да върви така — хем не му се отиваше по-напред, хем не смееше да спре и затова все вървеше и вървеше, докато грохна от умора. Сякаш бе извървял целия следващ ден и част от по-следващия.

Изведнъж без никакво предизвестие той нагази във вода. Уф, толкова леденостудена беше тя, че го накара да спре като закован. Не знаеше дали е стигнал само до някаква локва сред пътя, до подземна река, прекосяваща прохода, или пък до брега на някое дълбоко подземно езеро. Ослуша се напрегнато, но чу само как от невидимия таван във водата долу капеха капки — и никакъв друг шум!

„Значи е локва или езеро, а не подземна река“ — помисли си Билбо. И все пак не смееше да нагази навътре при такава тъмнина. Не знаеше да плува, а си представи и отвратителните слузести същества с големи, изпъкнали незрящи очи, които навярно се гърчеха във водата. Из локвите и езерата в планинските недра се срещат най-чудновати животинки — например риби, чиито предци са доплували долу кой знае преди колко много, много години и никога вече не са изплували обратно, а очите им са ставали все по-големи и по-големи от усилието да се взират в тъмнината. Срещат се и други същества, дори по-лигави и от рибите. В проходите и пещерите на гоблините винаги тайно живеят и други създания, пролазили отвън, за да се изтягат там на тъмно. А някои от тези пещери са съществували цели епохи преди появата на гоблините, които само са ги уголемили и са прокопали в тях проходи, но истинските им собственици продължават да си живуркат спокойно, да дебнат и душат от потайните си кътчета.

Дълбоко тук, долу, край тъмната вода живееше старият Ам-гъл — дребно и лигаво създание. Не знам откъде е дошъл, нито какъв е и кой е. Той си е чисто и просто Ам-гъл — черен като черния мрак, с две големи кръгли белезникави очи на мъничкото си лице. Ам-гъл си имаше една малка лодка, с която се разхождаше съвсем тихо из езерото, защото това наистина беше езеро — широко, дълбоко и леденостудено. Гребеше с краката си, провиснали от двете страни на лодката, но така, че никога не се образуваше нито една вълничка. Търсеше с белезникавите си пихтиести очи слепите риби и щом му паднеха, грабваше ги светкавично с дългите си пръсти. Той обичаше и месо, а не се отказваше и от гоблини, стига да можеше да ги докопа. Но самият Ам-гъл много се пазеше да не го видят. Щом някой гоблин слезеше сам долу при водата, когато Ам-гъл търсеше плячка, той го издебваше откъм гърба и го удушваше. Гоблините обаче рядко слизаха, защото знаеха, че нещо противно се спотайва там, в самите основи на планината. Преди много години, когато копаеха проходите си, те бяха стигнали до това езеро и бяха разбрали, че не могат да продължат нататък. Затова пътят в тази посока свършваше дотук и те не намираха смисъл да идват, освен ако не им наредеше Великия гоблин. Понякога му се приискваше да хапне риба и той пращаше някого при езерото, но много често нито хапваше риба, нито виждаше повече пратеника си.

Всъщност Ам-гъл живееше върху едно хлъзгаво каменно островче в средата на езерото. Сега той наблюдаваше Билбо оттам с белезникавите си, подобни на телескоп очи. Билбо не виждаше Ам-гъл, но Ам-гъл виждаше Билбо и се чудеше какво ли същество може да бъде това, щом не е гоблин.

За да задоволи любопитството си, той се качи на лодката и пое към Билбо, който седеше край брега, напълно объркан и отчаян. И ето че пред него внезапно изникна Ам-гъл и тихо изсъска:

— Плиссс и пляссс, безценни! Май ще падне угощение! Във всеки ссслучай вкусссна мръвка изглежда, ам-гъл! — И като каза ам-гъл, преглътна звучно и гърлото му изгълголи. Така бе получил и името си, макар той винаги да се наричаше „безценни“.

Билбо подскочи уплашено, когато съскането достигна до ушите му, и изведнъж съзря две белезникави очи да се взират в него.

— Кой си ти? — попита хобитът, като насочи меча си напред.

— Ами той какво е, безценни? — прошептя Ам-гъл (който винаги си говореше сам на себе си, тъй като нямаше с кого друг да разговаря.)

И тъкмо това беше дошъл да разбере, ей тъй, от любопитство, защото в момента не беше гладен. В противен случай първо щеше да сграбчи, а после да шепти.

— Аз съм господин Билбо Бегинс. Загубих джуджетата, загубих и вълшебника и сега не знам къде съм. Но ни най-малко не желая да узнавам, стига да мога да се измъкна оттук.

— Какво държи то в ръчулищата ссси? — рече Ам-гъл, като гледаше меча недружелюбно.

— Меч, меч, изработен в Гондолин!

— С-с-с — рече Ам-гъл и изведнъж стана много учтив. — Ще поссседнем ли малко тук да побъбрим с него, безценни? То може би обича гатанки?

Ам-гъл искаше да се покаже приятелски настроен, поне за момента, за да разбере нещо повече за меча, за хобита и да узнае също дали наистина е самичък, дали е вкусен за ядене и дали самият той вече е огладнял. Гатанките му бяха най-любимото забавление. Да ги задава и понякога да ги отгатва — това беше единствената игра, която изобщо бе играл с другите странни, подобни на него същества, много, много отдавна, преди да загуби всичките си приятели, преди да бъде прогонен и да пропълзи сам-самичък надолу в тъмните недра на планината.

— Да, обичам — отвърна Билбо с охота, защото и на него му се искаше да разбере нещо повече за това същество — дали и то наистина е само, дали е свирепо и гладно и дали не е приятел на гоблините.

— Питай пръв ти — рече той, за да има време да намисли някоя гатанка.

И Ам-гъл изсъска:

С таен корен, под земята,

по-високо от гората,

не расте, а все се вдига,

небесата чак достига.

— Лесна е! — каза Билбо. — Планината, струва ми се.

— Брех, то май лесно отгатвало! Но сега ще сложим облог, безценни. Ако ние попитаме, а то не ни отговори, ще го изядем, безценни. Ако то ни попита, а ние не му отговорим, тогава ще направим каквото иска. Ще му покажем пътя за навън, да!

— Съгласен съм! — побърза да отговори Билбо, пък и смееше ли да не се съгласи. Той взе да си напряга мозъка, за да намисли гатанки, които биха го спасили от изяждане.

Трийсет бели коня на червен баир —

първо хапят,

после млатят

и се спират най-подир.

Само това можа да измисли, защото умът му бе изцяло зает с ядене и изяждане. Тази гатанка беше една от най-старите и Ам-гъл знаеше отговора й не по-зле от вас.

— Стара е, стара е — изсъска той. — Това са зъбите, безценни. Но ние имаме само шест!

След това той зададе втората си гатанка:

Го без глас ни оглушава,

криле няма, но лети,

няма зъб, но хапе здраво,

устни няма, а шепти.

— Минутка само — извика Билбо, който все още продължаваше тревожно да мисли за ядене и изяждане. За щастие някога бе чувал гатанка, подобна на тази, напрегна си малко ума и се сети за отговора. — Вятърът, вятърът, разбира се — рече той и толкова бе доволен, че начаса измисли своята гатанка:

Око върху синьо лице

зърна око на зелено лице.

Туй е същото око,

рече първото око,

но не е отгоре,

а е по-надолу.

— С-с, с-с, с-с — рече Ам-гъл. Той отдавна живееше под земята и беше позабравил тия неща. У Билбо се събуди надеждата, че жалката твар няма да отговори, но Ам-гъл се върна много, много, много години назад в спомените си, чак във времето, когато живееше с баба си в една дупка на брега на една река. — С-с, с-с-с, безценни — това означава „слънце, огряло маргаритка“, нали така?

Но тези обикновени прости надземни гатанки го изморяваха. Те му напомняха за дните, когато не беше така самотен, гнусен и жалък, а това го дразнеше. Отгоре на всичко — караха го да изгладнява. Затова този път той зададе една по-трудна и по-неприятна гатанка:

Без вид, без мирис и без глас,

недосегаемо за нас,

лежи под хълма, зад звездите,

докрай запълва празнините.

Идва първо, сетно си отива,

и живота, и смеха убива.

За нещастие на Ам-гъл Билбо беше чувал и преди тази гатанка, а и самият отговор го обгръщаше от всички страни.

— Мракът — отговори той, без дори да се почеше по главата. А и без да се замисли, бързо изрече:

Няма си панти, ключ и капаче,

златно съкровище крие обаче.

Искаше да печели време, докато намисли някоя наистина трудна гатанка. Тази той смяташе за много лесна, макар че не я беше задал с обичайните думи. Тя обаче се оказа едва ли не неразрешима за Ам-гъл, който само съскаше и съскаше, а отговорът не идваше. От яд той взе да пелтечи и да пръска слюнки.

По едно време Билбо изгуби търпение.

— Е, хайде отговаряй! — подкани той противника си. — Не става дума за кипящ чайник, както, изглежда, си мислиш, ако се съди по звуците, които издаваш.

— Искаме възможност, нека то ни даде малко възможност, безценни, с-с, с-с!

— Е — рече Билбо, след като му даде доста дълга възможност, — какво става с отговора?

И Ам-гъл внезапно си спомни как много отдавна бе крал от птичите гнезда и как бе седял с баба си под речния бряг и я бе учил… и я бе учил как да изсмуква… — Яйцето! — изсъска Ам-гъл. — Яйцето! — После попита:

То без дъх живее,

хладно леденее

и без жажда пие,

в ризница се крие.

Той също смяташе, че тази гатанка е страшно лесна, защото отговорът й вечно бе в ума му, но в момента не можеше да си спомни нещо по-добро — толкова се бе развълнувал от спомена за яйцата. Гатанката обаче се оказа трудна за Билбо, който винаги гледаше — ако може — да няма нищо общо с водата. Сигурен съм, че вие знаете отговора или пък можете да го отгатнете без никакво усилие, както си седите удобно у дома, и не ви пречи надвисналата опасност да бъдете изядени. Билбо се прокашля един-два пъти, но отговор не намираше.

След малко Ам-гъл започна да съска от удоволствие:

— Вкусссно ли е то, безценни! Сссочно ли ще е, а? Дали е сладко и хрупкаво? — И взе да се взира в Билбо от тъмнината.

— Секунда само — помоли хобитът разтреперан. — Не забравяй, че преди малко аз ти дадох една много дълга възможност.

— Няма време, то трябва да бърза, да бърза! — рече Ам-гъл и понечи да излезе от лодката си, за да се хвърли върху Билбо.

Но тъкмо спусна дългия си ципест крак във водата, една риба изскочи уплашено оттам и цопна върху крака на Билбо.

— Уф, че е ледена и противна — с погнуса рече той и изведнъж се сети: — Рибата! Рибата! Да, тъкмо рибата!

Ам-гъл остана страшно разочарован, но Билбо побърза да му зададе нова гатанка и той бе принуден да се прибере обратно в лодката, за да помисли.

„Безкрак лежи на еднокрак, наблизо двукрак седи на трикрак и подхвърля нещичко на четирикрак.“

Моментът не беше много подходящ за тази гатанка, но Билбо нямаше време за избор. Ам-гъл сигурно щеше да се затрудни с отговора, ако не бяха споменали току-що за риба. Та какво друго можеше да означава „безкрак“, ако не тъкмо риба. Останалото беше съвсем лесно.

„Риба на еднокрака масичка, край масичката човек, седнал на трикрако столче, а до него котка, която яде останките от рибата“ — ето какъв беше отговорът и Ам-гъл не закъсня да го отгатне. Сега вече той реши, че е време да зададе някоя наистина много трудна и страховита гатанка. Затова каза:

Гълта всичко на света —

птица, звяр, дърво, цветя,

дъвче железа корави,

и на прах скалата прави,

крал убива, град разваля,

даже планини поваля.

Горкият Билбо седеше в тъмното и прехвърляше през ума си имената на всички страшилища — като се почне от великаните човекоядци и се стигне до ненаситните лами, — за които бе чел в приказките, но нито едно от тях не вършеше едновременно всички неща, споменати в гатанката. Той чувстваше, че отговорът е по-друг и че навярно го знае, но не можеше да го отгатне. Обзе го страх, а това много пречи на мисленето. Ам-гъл се измъкна от лодката си. Цопна във водата и взе да гребе към брега. Билбо видя как белезникавите очи идват все по-наблизо. Езикът му залепна за небцето. Искаше да извика: „Дай ми малко време! Дай ми малко време!“ — Но от устата му се изтръгна само един отчаян писък:

— Време! Време!

Спасението му дойде съвсем случайно — защото тъкмо това беше отговорът на гатанката.

Ам-гъл отново остана разочарован, но сега вече започваше да изпитва и гняв, и досада от играта. Беше страшно огладнял и този път не се върна обратно в лодката, а седна в тъмнината до хобита. От това Билбо така се уплаши, че загуби ума и дума.

— Време е то да ни зададе въпроссс, безценни. Да, да, още само едничък въпроссс — подкани го Ам-гъл.

Но нима Билбо можеше да измисли някакъв въпрос, докато това противно, влажно и лепкаво същество седеше до него, готово да протегне хищните си ръце?

— Хайде, питай! Задай ни въпрос! — отново го подкани Ам-гъл.

За да дойде на себе си, Билбо се ощипа, плесна се, стисна силно дръжката на меча и дори бръкна с другата си ръка в джоба, където напипа пръстена, който бе намерил в прохода, но вече бе забравил.

— Какво имам в джоба? — изненадано извика той на глас, но Ам-гъл помисли, че това е гатанка, и страшно се обърка.

— Не е честно! Не е честно! — изсъска той. — Честно ли е, безценни, да ни пита какво имало то в гадните си джоби?

Билбо изведнъж се окопити и тъй като не беше намислил друг въпрос, който да зададе на Ам-гъл, повтори с още по-висок глас:

— Какво имам в джоба си?

— С-с-с-с — изсъска Ам-гъл. — То трябва да ни даде право на три отговора, безценни.

— Добре. Хайде започвай! — отвърна Билбо.

— Ръчулища — каза Ам-гъл.

— Не позна — рече Билбо, който за щастие току-що си беше извадил ръката от джоба. — Опитай пак!

— С-с-с-с — изсъска Ам-гъл разярено. Той прехвърляше наум всички неща, които носеше в своите джобове: рибени кости, зъби от гоблини, плесенясали раковини, парченце от крило на прилеп, един остър камък, за да си точи на него зъбите, и други подобни боклуци. Чудеше се какво ли носят другите в своите джобове.

— Нож! — рече Ам-гъл най-накрая.

— Пак не позна! — зарадва се Билбо, който беше загубил ножа си преди време. — Хайде, последен опит!

Сега Ам-гъл беше в много по-тежко положение, отколкото преди малко, когато Билбо му зададе гатанката за яйцето. Той съскаше и пръскаше слюнки наоколо, олюляваше се напред-назад, шляпаше по пода с крака и се гърчеше като червей, но не смееше да изхаби и третия, последен отговор.

Хайде! — обади се пак Билбо. — Чакам те!

Той се мъчеше да изглежда спокоен и весел, но съвсем не беше сигурен как ще свърши играта и дали Ам-гъл няма в края на краищата да отгатне.

— Времето изтече! — заяви той.

— Връв или нищо — изписка Ам-гъл, който също не постъпваше честно, като даваше два отговора наведнъж.

— И двата отговора са грешни! — извика Билбо с облекчение, скочи в миг на крака, опря гръб на най-близката стена и насочи напред малкия си меч. Той знаеше, разбира се, че играта на гатанки е свещена и много, много стара и че дори и най-злите твари не смеят да си служат с измама, когато играят на нея. И все пак никак не беше сигурен, че това лигаво създание ще удържи на думата си. Много лесно можеше да намери някакъв предлог, за да се отметне. А нека не забравяме също, че последният въпрос — според древните правила на играта — не беше истинска гатанка.

Ам-гъл обаче не се опита да го нападне веднага. Той бе видял меча в ръката на Билбо, затова си седеше кротко, като потръпваше нервно и си шепнеше нещо. Накрая Билбо не издържа.

— Е? — рече той. — Какво стана с обещанието ти? Аз искам да се махна оттук и ти си длъжен да ми покажеш пътя.

— Така ли му рекохме, безценни? Да покажем на гадния малък Бегинс пътя, който води навън, а? Но какво имало то в джобите си, а? Не е връв, безценни, ама не е и нищо! Какво ли ще да е то, ам-гъл?

— Това си е моя работа — рече Билбо. — А обещанието си е обещание.

— Брех, че било сърдито и нетърпеливо, безценни! — изсъска Ам-гъл. — Но ще трябва да почака, да, ще трябва. Не можем така прибързано да тръгнем нагоре по проходите. Първо трябва да отидем да си вземем разни неща, да, разни полезни неща.

— Е, добре, тогава побързай! — каза Билбо, облекчен от мисълта, че Ам-гъл ще се махне. Той смяташе, че думите на Ам-гъл са само предлог и че противното същество няма да се върне повече. Какви ги измисляше Ам-гъл? Какви полезни неща можеше да държи в тъмното езеро?

Но Билбо се лъжеше. Ам-гъл смяташе да се върне. Беше ядосан и гладен. А беше също и подъл, и злонамерен и си имаше вече план.

Недалеч се намираше неговото островче, за което Билбо нищо не знаеше. Там Ам-гъл си имаше скривалище, където пазеше няколко ненужни вехтории и едно много красиво нещо, много красиво и много необикновено нещо — един пръстен, златен пръстен, безценен пръстен!

— Моят подарък за рождения ми ден! — шептеше си той, както често правеше през безконечните дни, прекарвани в мрака. — Ето кое ни е необходимо сега, да, ето кое!

Пръстенът му беше необходим сега, защото притежаваше вълшебната сила да прави невидим всеки, който го наденеше на пръста си. Само при ярка слънчева светлина можеше да се забележи сянката ти — и то неясна и разкривена.

— Моят подарък за рождения ми ден! Дето го получихме в деня, в който се родихме, безценни. — Поне така си твърдеше Ам-гъл. Но всъщност кой знае как се беше докопал до този подарък преди много години — в дните, когато такива пръстени е имало все още в изобилие по света? Може би дори и онзи, който ги е майсторил, не би могъл да каже това.

Отначало Ам-гъл носеше пръстена на пръста си, но това взе да му омръзва. Тогава го скри в потайна торбичка до кожата си, обаче пръстенът го прежули и затова сега обикновено го държеше в една дупка на малкото си скално островче и често отиваше да го наглежда. Понякога, когато силно му домиляваше за него или пък биваше много гладен, а му бе омръзнало да яде риба, той отново го надяваше. Тогава запълзяваше по тъмните проходи, за да търси отклонили се от пътя гоблини. А нерядко се осмеляваше да излезе и на места, където горяха факли. Те го караха да премигва, а димът им му глождеше очите, но иначе Ам-гъл беше в пълна безопасност. Никой не можеше да го види, никой не можеше да го усети, докато той не го докопаше с дългите си пръсти за гърлото. Само преди няколко часа Ам-гъл бе използвал вълшебния пръстен и бе хванал едно малко гоблинче. Само как пискаше то! Бяха му останали една-две кости за глозгане, но сега му се хапваше нещо сочничко.

— В пълна безопасност, да! — шепнеше си Ам-гъл. — То няма да ни види, нали, безценни? Не, няма да ни види и проклетият малък меч няма да му послужи, няма.

Ето какво бе намислил Ам-гъл със своя злонамерен ум, когато се отдалечи от Билбо, дошляпа обратно до лодката си и изчезна в мрака. Билбо мислеше, че повече няма да го види. И все пак почака малко, защото не знаеше как да намери самичък пътя навън.

Изведнъж чу писък. Тръпки пролазиха по гърба му. А после чу Ам-гъл да проклина и нарежда в тъмнината, някъде наблизо, откъдето бе долетял и писъкът. Той беше на своето островче и ровеше тук и там, търсеше и претърсваше, но напразно.

— Къде е? Къде е? — чуваше го Билбо да крещи. — Загубило се е, безценни, загубило, загубило! Проклети да сме, че оставихме безценното да се загуби!

— Какво има? — извика Билбо. — Какво си загубил?

— То не бива да пита! — кресна Ам-гъл. — Не е негова работа, ам-гъл! Загубило се е, ам-гъл, ам-гъл, ам-гъл!

— Ако става въпрос за това, и аз съм се загубил — извика Билбо, — и искам да се отгубя. Аз спечелих играта и ти трябва да удържиш на обещанието си. Затова идвай тук! Ела и ме изведи, пък после продължавай твоето търсене! — Колкото и нещастен да изглеждаше Ам-гъл, Билбо не изпитваше капчица съчувствие към него, защото подозираше, че онова, което той така напразно търсеше, едва ли щеше да доведе до нещо добро. — Идвай тук! — извика той повторно.

— Не, не още, безценни! — отговори Ам-гъл. — Трябва да го потърсим, защото се е загубило, ам-гъл!

— Но ти не позна отговора на последния ми въпрос, а си дал обещание — настояваше Билбо.

— Не сме познали, а? — рече Ам-гъл. После от мрака внезапно долетя остро изсъскване: — Какво имало то в джобите си? Нека каже! Първо трябва да ни каже!

Ам-гъл, който от години трепереше над своето съкровище и вечно се страхуваше някой да не му го открадне, беше вече почти отгатнал отговора. Колкото до Билбо, той не виждаше особена причина да не казва какво има в джоба си, но цялото това протакане го ядосваше. В края на краищата съвсем честно беше спечелил играта, и то при ужасен риск. Ето защо извика:

— Отговорите са за отгатване, а не за казване.

— Да, но въпросът не беше честен — изсъска Ам-гъл. — Никаква гатанка не беше, да, никаква.

— Е, добре — наежено отвърна Билбо, — щом става дума за обикновени въпроси, то аз пръв ти зададох въпрос. Какво си загубил? Хайде, кажи!

— Какво имало то в джобите си?

Съскането този път долетя така силно и остро, че Билбо се обърна към посоката, откъдето то идваше, и с ужас видя две малки светли точки, насочени към него. Защото вселеше ли се веднъж подозрение у Ам-гъл, очите му започваха да изпускат белезникава светлина.

— Какво си загубил? — настоя пак Билбо.

Но сега вече светлината в очите на Ам-гъл беше станала яркозелена и бързо-бързо се приближаваше. Ам-гъл отново седеше в лодката си и с бясна скорост гребеше обратно към тъмния бряг. В сърцето му кипеше такава ярост от загубата, че никакъв меч вече не го плашеше.

Билбо не знаеше какво е разярило това отвратително същество. Разбираше само, че всичко е свършено, че Ам-гъл е решил на всяка цена да го погуби. И тъкмо навреме се обърна и затича слепешката обратно нагоре по тъмния проход.

— Какво имало то в джобите? — чу Билбо острото съскане зад себе си и плискането на водата, когато Ам-гъл скочи от лодката.

— Какво имам наистина? — рече си Билбо, докато тичаше запъхтяно и се препъваше. Той мушна лявата си ръка в джоба и усети хладината на пръстена, който съвсем леко се надяна на показалеца му.

Съскането звучеше вече съвсем близо зад него. Билбо се обърна и видя очите на Ам-гъл да се задават като малки зелени фенерчета по нанагорнището. Ужасен, той понечи да затича по-бързо, но изведнъж пръстите на краката му се заплетоха в някакво коренище и той се простря по очи, а мечът му остана отдолу.

След миг Ам-гъл беше до него. Но преди Билбо да направи каквото и да било — да си поеме дъх, да се изправи или да размаха меча си, — Ам-гъл отмина, без да го забележи, и продължи да тича напред, като не преставаше да проклина шепнешком.

Какво ли означаваше това? Ам-гъл виждаше много добре в тъмното. Билбо долавяше зеленото сияние на очите дори откъм гърба на тичащия напред противник. Той се изправи с мъка, прибра в ножницата меча си, който сега пак бе започнал слабо да свети, после много предпазливо тръгна подир Ам-гъл. Друго не му оставаше. Какъв смисъл имаше да се връща обратно до езерото? По-добре да следва Ам-гъл, който може би щеше неволно да го изведе на някой изходен път.

— Проклятие! Проклятие! — съскаше Ам-гъл. — Проклет да е Бегинс! Къде изчезна? Какво има в джобите си? О, ние се досещаме, досещаме се, безценни. То го е намерило, да, намерило е моя подарък за рождения ми ден.

Билбо наостри уши. Най-после и той започваше да се досеща. Поизбърза малко и се доближи — доколкото можеше и доколкото смееше — до Ам-гъл, който все още тичаше напред, без да се обръща, и само въртеше глава ту наляво, ту надясно — това Билбо разбираше от бледата светлина, пробляскваща по двете стени на прохода.

— Подаръкът ми за рождения ден! Проклятие! Кога и как го загубихме, безценни? Кога и как? Да, да, когато за последен път минахме оттук и когато извихме вратлето на онова гадно малко врескало. Да, точно така! Проклятие! Той се е изхлузил от нас след всичките тия години! И сега го няма, ам-гъл!

Изведнъж Ам-гъл седна на земята и заплака, като издаваше някакъв противен за ухото звук. Билбо спря и се прилепи към една от стените на прохода. След малко Ам-гъл престана да плаче и заговори, сякаш водеше спор сам със себе си.

— Няма смисъл да се връщаме обратно там и да го търсим. Ние не помним всички места, където сме ходили. Безполезно е. Бегинс го държи в джобите си; гадният навлек го е намерил, да, тъй казваме ние.

— Туй са само догадки, безценни, само догадки. Не можем да сме сигурни, докато не намерим гнусссната твар и не я сссграбчим. Но то не подозира силата на този подарък, нали? Само го държи в джобите си. Не подозира, тъй че няма да стигне далеч. Нали се е заблудило и не може да намери пътя за навън? Поне така каза.

— Така каза, да, но то е хитро. Не казва какво мисли. Не ще да каже и какво има в джобите си. То знае. Щом знае пътя за навътре, сигурно знае и пътя за навън. Хукнало е към тайната врата. Да, към тайната врата.

— Но тогава гоблиновците ще го сбарат. Не може да се измъкне оттам, безценни.

— С-с-с, с-с-с, ам-гъл! Да, но ако подаръкът е у него, нашият безценен подарък, гоблиновците ще му го вземат, ам-гъл! Те ще открият, да, те ще открият каква е силата му и какво може да прави. Вече никога няма да сме в безопасност, никога, ам-гъл! Някой от гоблиновците ще го надене на пръста си и никой вече няма да го вижда. Той ще е там, но ще е невидим. Дори и за нашите обиграни очища! И тогава ще допълзи ловко, коварно и ще ни хване, ам-гъл, ам-гъл!

— Като е тъй, стига сме дърдорили, ами да вървим. Ако Бегинс е тръгнал по този път, ще го настигнем и ще разберем. Напред! Не може да е отишъл далеч. Само по-бързо!

Ам-гъл скочи и се затича с всички сили. Билбо припкаше подире му, все още предпазливо, но сега най-много го беше страх да не се спъне в някое коренище и при падането си да вдигне шум. В главата му се гонеха като вихър надеждата и удивлението. Очевидно пръстенът беше вълшебен и имаше силата да прави притежателя си невидим! Билбо, разбира се, бе чувал за подобни неща в стари и прастари приказки, но му беше трудно да повярва, че наистина е намерил най-случайно точно такъв пръстен. И все пак нямаше място за съмнение. Ам-гъл със светещите си очи беше минал край него на по-малко от метър, без да го забележи.

И тъй, те продължаваха тичешком напред — Ам-гъл шляпаше шумно с крака, съскаше и проклинаше, а Билбо стъпваше тихичко, така тихичко, както само хобитите могат да стъпват. Скоро стигнаха до едно място в прохода, откъдето започваха странични коридори — същите, които Билбо бе забелязал при спускането си надолу. Ам-гъл веднага започна да ги брои:

— Да, първи отляво. Първи отдясно. Втори отдясно, да, да. Втори отляво. — И тъй нататък.

Докато броеше, той забави крачките си, взе да трепери и хленчи. Защото езерото беше останало далеч назад и Ам-гъл започваше да се страхува. Наоколо вече може би имаше гоблини, а той си беше загубил пръстена. Най-после Ам-гъл се спря пред едно ниско отверстие от лявата страна.

— Шести отдясно. Шести отляво, да, да! — прошепна той. — Това е то, пътят за тайната врата. Ето го проходът! — Надникна навътре, но веднага се отдръпна. — Ние обаче не смеем да продължим нататък, безценни, не смеем. Там гоблиновци. Много гоблиновци. Надушваме ги още оттук. С-с-с-с! И какво да правим сега? Проклети да са! Ще трябва да почакаме, безценни, ще почакаме мъничко и ще видим.

И тъй те зачакаха. Най-сетне Ам-гъл бе довел Билбо до изходния коридор, но Билбо не можеше да се добере до него, защото Ам-гъл седеше изгърбен точно пред отвора. Той бе провесил главата си между коленете и я полюшваше насам-натам, а очите му просветваха с хладен блясък.

Билбо се отдели от стената — по-тихо дори и от мишка, — но Ам-гъл изведнъж се надигна, взе да души и очите му станаха зелени. Изсъска тихо и заплашително. Не виждаше хобита, но застана нащрек, защото тъмнината беше изострила у него и други сетива — слуха и обонянието. Приклекна ниско, просна се напред върху разперените си длани, проточи глава и почти заби нос в каменния под. При светлината от собствените си очи той се очертаваше само като една черна сянка, но Билбо усещаше, че е изпънат като тетива, готова да отпрати стрелата.

Билбо се смръзна на мястото си и почти спря да диша. Беше отчаян. Трябваше да се измъкне от тази ужасна тъмнина, докато все още му оставаха някакви сили. Трябваше да се бори. Трябваше да прониже това гнусно същество, да му избоде очите, да го убие. Да го убие! Но това нямаше да бъде честна борба. Сега той беше невидим, а Ам-гъл нямаше меч. Всъщност Ам-гъл не беше заплашвал да го убие, нито пък бе направил опит за това. Той беше нещастен, самотен, безпомощен. Внезапно съчувствие, някаква жалост, примесена с ужас, избликна от сърцето му. За миг си представи безкрайните еднообразни дни — без светлина и без надежда за нещо по-добро, — твърдите каменни стени, студените риби и вечното дебнене и шептене. Всички тези мисли му минаха през ума за част от секундата. Билбо потръпна. И после, съвсем неочаквано, пак за част от секундата, сякаш окрилен от нови сили и смелост, той скочи.

Скокът му не беше много висок, но опасен поради тъмнината. Скочи точно над главата на Ам-гъл — три стъпки нагоре и седем напред, ала така и не разбра, че за малко не си разби черепа в ниския свод на прохода.

Ам-гъл се изви назад и протегна ръце, когато хобитът прелиташе над него, но вече беше късно — улови само въздух, а Билбо, след като падна на яките си нозе, затопурка надолу по новия проход. Той не се обърна да види какво прави Ам-гъл. Отначало съскането и проклятията го гонеха по петите, после заглъхнаха. И изведнъж до слуха му достигна смразяващ кръвта крясък, изпълнен със злоба и отчаяние. Ам-гъл бе победен. Той не смееше да върви по-нататък. Беше загубил: беше загубил плячката си, беше загубил и единственото нещо, за което милееше — вълшебния пръстен. Крясъкът изплаши Билбо до смърт, но въпреки това той продължи напред. Сега, слаб като ехо, но заплашителен, гласът на Ам-гъл долетя отново:

— Крадец! Крадец! Крадец! Бегинс! Ние го мразим, мразим го и ще го мразим навеки!

После настъпи тишина, но тя също се стори на Билбо застрашителна.

— Щом гоблините са толкова наблизо, че проклетото същество ги надуши — каза си той, — значи са чули крясъците и проклятията му. Затова внимавай, Билбо Бегинс, иначе този път може да те изведе до още по-големи беди!

Проходът беше нисък и неравен, но не създаваше особени трудности на хобита. Само на няколко пъти — макар и да внимаваше много — нарани горкичките си пръсти в острите камъни.

„Възнисък е за гоблините, особено за по-високите от тях“ — помисли си Билбо, който не знаеше, че и най-едрите гоблини, планинските орки, се носят като хали, приведени ниско, почти опрели ръце о земята.

Скоро проходът, който досега слизаше надолу, започнала се изкачва и след малко стана съвсем стръмен. Това накара Билбо да понамали скоростта си. Най-сетне стръмнината свърши, проходът направи завой и отново се спусна надолу. И там, в края на краткото нанадолнище, хобитът съзря иззад завоя да прониква лъч светлина. Не червена светлина, като от огън или от фенер, а бледа слънчева заря. И Билбо се затича напред.

С най-голямата бързина, с която можеха да го носят краката му, той сви зад последния завой и изведнъж се озова в едно обширно помещение, което — след цялото време, прекарано в мрак — му се стори ослепително светло. Всъщност само сноп слънчеви лъчи проникваха в него през една леко открехната, голяма каменна врата.

Билбо примигна от светлината и после изведнъж съзря гоблините. Въоръжени до зъби, те седяха с извадени мечове край вратата и зорко я наблюдаваха; наблюдаваха също и прохода, който водеше към нея. Бяха развълнувани, напрегнати, готови всеки миг да наскачат.

Те го видяха, преди той да ги види. Да, видяха го. Дали беше станало случайно, или пък вълшебният предмет си правеше последната шега, преди да премине във владение на друг господар, но пръстенът липсваше от пръста му. С радостни викове гоблините се втурнаха към хобита.

Пристъп на страх и отчаяние — като ехо на Ам-гъловото нещастие — завладя Билбо. Забравяйки дори да изтегли меча, той пъхна ръце в джобовете си. И там, в левия джоб, лежеше пръстенът, който в миг се надяна на показалеца му. Гоблините се спряха като заковани. От малкото човече нямаше и помен. То беше изчезнало. И те закрещяха два пъти по-силно от преди, но вече не така радостно.

— Къде отиде? — извикаха те.

— Обратно нагоре по прохода! — отвръщаха някои.

— Насам! — твърдяха други.

— Натам! — обаждаха се трети.

— Пазете вратата! — изрева предводителят им.

Запищяха свирки, задрънкаха щитове, зазвънтяха мечове; гоблините проклинаха и ругаеха, тичайки насам-натам, блъскаха се и падаха един върху друг, от което още повече се разгневиха. Настъпи страшна врява и бъркотия.

Билбо беше много уплашен, но като разбра какво става, благоразумно се промъкна зад едно буре с бира, оставено за гоблините пазачи, и по този начин избягна опасността да бъде блъснат, стъпкан или заловен опипом.

— Трябва да се добера до вратата, трябва да се добера до вратата! — повтаряше си той, но мина доста време, преди да се осмели да опита. И тогава започна една страшна игра на „сляпа баба“. Помещението беше пълно с тичащи гоблини и горкият малък хобит припкаше ту насам, ту натам. Един гоблин го повали, без да разбере в какво се е блъснал и Билбо запълзя на четири крака, промъкна се благополучно между краката на предводителя, изправи се и се затича към вратата.

Тя все още продължаваше да стои открехната, но някой от гоблините почти я беше притворил. Билбо напрегна сили, ала не можа да я помръдне. Опита да се промуши през цепнатината. Пролази донякъде, но се заклещи! Ами сега! Копчетата на връхната му дреха се бяха залостили между ръба на вратата и касата. Вече виждаше откритото пространство и няколко стъпала, слизащи към тясна долина между високите планини; слънцето излезе иззад облаците и ярко освети вратата отвън, но Билбо си стоеше заклещен.

Изведнъж един от гоблините викна:

— На вратата пада някаква сянка. Има нещо отвън!

Билбо примря от страх. Напъна с все сила и копчетата се разхвърчаха по всички посоки. Най-после беше свободен и със скъсано палто и жилетка заприпка като козле надолу по стъпалата, докато слисаните гоблини се хвърлиха да събират на прага красивите му пиринчени копчета.

Разбира се, те скоро хукнаха да търсят, като се провикваха, тюхкаха и лутаха между дърветата. Но гоблините не обичат слънцето — от него краката им започват да треперят и главите им се замайват. Така че не можаха да намерят Билбо, който с пръстена на ръката притичваше бързо и безшумно от сянката на едно дърво до сянката на друго, криейки се от слънцето. Скоро с проклятия на уста гоблините се върнаха обратно да пазят вратата си. Билбо се беше спасил.