Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (29)

29.

Както вече бе съобщено в „Крисчън Сайънс Монитор“, вестник „Известия“ осъди съобщението („Дейли Селенит“, година 35, ден 69) за призив на Лунната комисия, касаещ възможностите за тераформиране на Ганимед, наричайки го „типичен пример за ненаситните териториални претенции на злокобния съюз между две големи империалистически контрареволюционни и човеконенавистни сили, Съединените щати и така наречената Народнодемократична република Китай“ и поиска Съветът за сигурност на ООН да предприеме необходимите мерки, преди да е станало твърде късно. В национален парк „Секвоя“ бяха открити три семейства (или вероятно едно многочислено), обитаващи короната на висока сто и двайсет метра червена секвоя. Групата (седем възрастни и пет деца, две от които под една година) заяви, че живее там от три години, в потвърждение на което бяха открити всякакви спомагателни битови съоръжения. На нарушителите бяха предявени редица обвинения, но областният прокурор отказа да ги предаде на съд с обяснението: „Не възнамерявам да си губя времето и да прахосвам парите на данъкоплатците за стадо маймуни. Върнете ги на дървото!“

Годишният общощатски пикник в Лонг Бийч, Калифорния, приключи с 243 случая на хранително отравяне (ботулизъм Д), 17 грабежа, 3 изнасилвания и проливен дъжд. Кметът на Ню Йорк заяви, че прочистването и разрушаването на бордеите не е решение на проблема с пренаселването. Според него крайните квартали не са нищо повече от типичен пример за това, че „всеки организъм, бил той човек, град или цивилизация, рано или късно остарява и после умира“. Според непотвърдено съобщение в английското научно списание „Нейчър“ учени от Новосибирск са разкрили тайната на двойното клетъчно оплождане и на извънматочното развитие на плода, заченат ин витро, с което са готови да осигурят неограничен брой работници, селяни и войници, връщайки страната си на челна позиция в надпреварата на великите сили. В редакционната статия на същото списание се призовава тазгодишният Нобелов лауреат за литература да се откаже от писане на научна фантастика или поне да смени сорта хашиш, към който очевидно е пристрастен. В Сената продължават дебатите относно предложението за завишен контрол върху производството на нови психовъздействащи средства. „Има ли представа — заяви един от сенаторите, обръщайки се към свой колега — моят опонент за тежките последици върху фармацевтичната ни промишленост, в случай че забраним използването на удобни средства? Или се изказва по този начин заради телевизионната аудитория?“ Според специалисти вотът вероятно ще е отрицателен.

В Лунаград госпожа Соломон стигна деветия месец от бременността си. Красивото й пъпче отдавна бе щръкнало, коремът й представляваше купол от кипяща жизненост, напираща да излезе. Тя чакаше реда си в Обществената болница на осмо подземно ниво. Седящата до нея сестра също беше в напреднала бременност.

— Уини?

— Да, скъпа?

— Ако е момче, трябва да се казва Джейкъб Юнис… ако е момиче, нека бъде Юнис Джейкъб. Обещай ми.

— Обещавам, скъпа, вече си го записах дори. Обещавам и да се грижа за твоето бебче, както ти обеща за моето. Но няма да се наложи, миличка, защото и двете ще бъдем добре и ще ги отгледаме заедно.

— Обещай ми, важно е… {„Йохан, не наричай бебето Джейк. Нека бъде Йохан — Йохан Юнис.“} „Джейк, не искам да оставям на детето си подобно бреме. Зная какво е да се наричаш Йохан — трябва от малък да го защитаваш със зъби и нокти.“ („Не спори с шефа, Джок. Тя винаги знае какво да направи.“) {„Тогава го наречи Джон!“} „Джейк, името му ще е Джейкъб, и толкоз!“ {„Джоан, ти си най-упоритият дърт копелдак в цялата Слънчева система — и не се промени дори след като стана жена. Добре, да бъде твоето!“} „Обичам те, мило мое мъжленце.“ („И двамата те обичаме. Шефе, Джейк ще се гордее с името.“)

— Обещавам ти, Джоан. Кълна се в това.

— Сладката ми Уиничка. Дълъг път изминахме с теб и Роберто.

— Така е, мила.

— Не съм добре, нали?

— Нищо ти няма, Джоан. Всяка жена се чувства така, когато наближава моментът да ражда. Повярвай ми, виждала съм стотици. Казах ти, че в системата има само глюкоза.

— Каква система? Уини, наведи се, защото едва говоря. Много е важно. Бебчето трябва да се казва…

— … отхвърля трансплантата, докторе. Процесът протича атипично, но за мен е факт.

— Доктор Гарсия, защо според вас да протича атипично?

— Защото пациентката изглежда объркана, поведението й на моменти е нелогично. Говори с три различни гласа — и два от тях принадлежат на мъртви хора. Раздвоение на личността. Дори разтроение, ако може да се каже така.

— Не съм психиатър и това ваше раздвоение не ми говори почти нищо. Но не виждам защо това може да повлияе неблагоприятно на бременността. Израждал съм напълно здрави, нормални бебета от жени, които се държат много по-налудничаво.

— Аз също не съм психиатър, колега. Но нека ви напомня, че тя се държи „налудничаво“ почти непрекъснато и че според мен това е само част от цялостната клинична картина, която по мое мнение говори недвусмислено за отхвърляне на мозъчния трансплантат.

— Доктор Гарсия, вие несъмнено сте по-добре запознат от мен с проблемите на трансплантацията. Но въпреки това — продължавам да твърдя, че пациентката е в отлично здраве. В тази болница сме приемали далеч по-увредени родилки, които само след три дни са се връщали на работните си места. При ниската лунна гравитация процесът на възстановяване е скъсен значително. Или смятате, че вашата пациентка е получила увреждания по време на полета от Земята?

— О, едва ли! Тези противоускорителни кабинки са невероятни. Жена ми също се възползва от една от тях. Следях и двете на монитор, Джоан понесе полета дори по-леко от Уини. Според мен първите симптоми за отхвърляне се появиха едва тази седмица. — Доктор Гарсия се намръщи. — Оттогава тя непрестанно се унася и бълнува. Двигателните функции постепенно отпадат. Има младо и силно тяло, което засега поддържа метаболизма, но честно казано, докторе, не зная за колко дълго. — Той се намръщи отново. — Сривът може да настъпи всеки момент — по дяволите, защо не разполагах с подходящо оборудване!

Възрастният лекар поклати глава.

— Намираме се на границата, колега. Не искам да подценявам уменията ви, но при нас те не значат много. Тук се занимаваме с гипсиране на счупени крайници, операции на апендицит и профилактика на острозаразни заболявания. Но когато дойде време да се мре, умираме — вие, аз, който и да е — и освобождаваме място на живите. Дори да си представим, че разполагаме с оборудването на най-модерните болници, като „Джон Хопкинс“ или „Джеферсън Медикъл“, какво бихме могли да направим? Да върнем процеса назад? Да се надяваме на чудодейно изцеление?

— Не. Единственото, на което можем да разчитаме, е да спечелим малко време.

— Така пише в учебниците, но исках да го чуя от вас. Е, докторе? Пациентът е ваш.

— Да извадим бебето.

— На работа тогава.

Джоан Юнис се събуди, докато я караха в количка по коридора.

— Роберто?

— До теб съм, скъпа.

— Къде ме водите? Пак ли ще ме оперират?

— Да, Джоан.

— Защо, миличък?

— Защото раждането не започна в очакваното време. Така че ще го извадим по лесния начин — с Цезарово сечение. Няма за какво да се тревожиш — добави той. — Операцията е рутинна, като да ти махнат апендикса.

— Роберто, знаеш, че никога не се тревожа. Ти ли ще ме оперираш?

— Не, шефът на хирургията. Той има по-голям опит от мен. Казва се доктор Франкел. Тази сутрин се запозна с него, докато те преглеждаше.

— Така ли? Забравила съм. Роберто, трябва да кажа нещо много важно на Уини. Става въпрос за името на бебчето.

— Тя знае, скъпа, записа си го. Джейкъб Юнис или Юнис Джейкъб.

— О, чудесно! Тогава всичко е наред. Но помоли ги да побързат, Роберто. Не бива да се бавим, когато заемаме позиция под вражеския огън.

— Ще бъдем максимално бързи. Ще ти сложим спинална анестезия и ще ти дадем барбитурат.

— Странно, че ме наричаш Джоан. Името ми е Йохан, докторе. Агнес ще се оправи, нали?

— Да, Йохан. Агнес ще се оправи.

— Казах й, че всичко ще мине добре, докторе. Малко съм замаян сега. Ако заспя, нали ще ме събудиш, когато Агнес роди?

— Да, Йохан.

— Благодаря ти… госпожо… Уиклънд… не знаех… че… ще… е… толкова… хубаво.

— Роберто? Къде си? Не мога да те видя.

— До теб, скъпа.

— Докосни ме. Пипни ме по лицето — не усещам нищо надолу. Роберто, поне спечелих една невероятна година — за нищо не съжалявам. Започнаха ли?

— Не съвсем. Искаш ли да заспиш, скъпа?

— Трябва ли? Предпочитам да не спя. Но съм замаяна… толкова ми е приятно… Сега вече всичко е в Божиите ръце, нали? Каквото ми е писано, ще го изтърпя. Но не ми трябва упойка. Наведи се към мен, миличък, трябва да ти кажа нещо. По-близо… не мога… да говоря силно.

— Инструмент! По дяволите, сестро, махни си ръката!

— Роберто — всичко боли. Винаги и всичко. Но някои неща си заслужават болката… „Не изоставяй моите кенгура, друже, не ги изоставяй!“ Не… това… исках да кажа, Джейк пак се е разпял. Винаги пее, когато е щастлив. Наведи се… за да ти прошепна нещо… преди да заспя. Роберто, благодаря ти, че ми позволи да те допусна в тялото си. Беше ми приятно да ме докосваш… да ме чукаш… да бъда чукана. Не е хубаво… когато… си сам. Скъпи… ти ме благослови… с тялото си. Сега ще поспя, но исках преди това да ти го кажа. Ом мани падме хум. Можеш вече да ме оставиш да заспя…

— Губим я, докторе!

Проплака новородено, появи се цял един свят.

— Сърдечната дейност спада!

„Джейк? Юнис?“ („Тук съм, шефе! Дръж се за мен! Ето! Хванахме те!“) „Момче ли е, или момиче?“ {„Какво значение, Йохан — имаме си бебче! Един за всички — всички за един!“}

Един стар свят изчезна — и не остана никой.