Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (6)

6.

Постепенно Йохан Смит забеляза, че тъмният лабиринт не е напълно лишен от дразнители — главата му бе положена върху нещо, усещаше устата си изсъхнала и натъпкана с някакви предмети, каквито обикновено зъболекарите пъхат на своите нещастни жертви. Но наоколо все още бе непрогледен мрак и мъртвешка тишина. Освен това постоянно свистене…

Всяко усещане бе добре дошло. Йохан извика:

— Ей! Жив съм!

През две стаи от него дежурният лекар подскочи и щеше да падне от стола.

— Пациентът се опитва да говори! Повикайте доктор Бренер!

Бренер се обади почти веднага.

— В момента съм зает, Клиф. Извикай екипа. И съобщи на доктор Хедрик и доктор Гарсия.

— Незабавно!

А Йохан продължаваше:

— Ей, за Бога! Има ли някой тук? — Думите излизаха като нечленоразделни звуци.

Докторът опря сондата на дентофона в зъбите на пациента и се обърна към него:

— Господин Смит, чувате ли ме?

Пациентът изломоти отново, този път по-високо и отчетливо.

— Съжалявам, господин Смит, но не мога да ви разбера. Ако ме чувате, издайте един кратък звук. Какъвто и да е.

Пациентът изпъшка.

— Добре, чудесно — значи ме чувате. Сега: един звук ще значи „да“, два — „не“. Ако ме разбирате, изхъмкайте два пъти.

Смит изсумтя два пъти.

— Чудесно, ето че си говорим. Повтарям: веднъж за „да“, два пъти за „не“. Боли ли ви?

Две изсумтявания.

„Ох… мннее!“

— Отлично! Сега ще опитаме нещо друго. Ушите ви са покрити и напълно звукоизолирани. Гласът ми достига до вас през вашите зъби и горната челюст. Ще махна част от превръзката на лявото ухо и ще ви заговоря. В началото гласът ми ще ви се стори силен, така че ще започна шепнешком. Разбрахте ли ме?

Едно изсумтяване…

Смит почувства нещо да се отлепя от едното му ухо.

— Чувате ли ме?

— Хъ… ми.

— А сега чувате ли ме?

— Ра… ми… ее… ах… оо… ми!

— Струва ми се, че това беше изречение. Опитайте се засега да не говорите. Само едно или две изпъшквания.

— Разбира се, че не мога да говоря, идиот такъв! — ядоса се Йохан. — Извадете тази тръба от устата ми! — Гласните излизаха съвсем ясно, но съгласните се губеха.

— Докторе, сигурно му пречи тръбата.

— Тихо, сестра — сгълча я доктор Бренер. — Господин Смит, поставили сме аспирационна тръба в гърлото ви, за да не се задавите от собствената си секреция или слюнка. Все още не мога да я извадя, така че опитайте се да потърпите. Освен това очите ви са залепени. Единствено очният лекар може да разреши да свалим превръзките. Аз съм само дежурен реаниматор и не водя вашия случай — лекуващите ви лекари са доктор Хедрик и доктор Гарсия. Нямам право да предприемам каквото и да било, докато някой от тях не дойде. Удобно ли се чувствате? Един звук, или два.

Едно изсумтяване.

— Чудесно. Ще остана при вас. Можем да разговаряме. Съгласен?

Едно изсумтяване…

— Добре тогава. Но има и друга възможност. Аз ще казвам азбуката, бавно, а вие ще ме спирате с едно изсумтяване, когато стигнем буквата, която искате. После до следващата и така нататък. Искате ли да опитаме?

Едно изсумтяване.

— Хубаво. Имам богат опит с това, не сте първият пациент, с когото разговарям по този начин. Сигурно ви е скучно и това ще ви помогне да се разведрите. — Докторът прегледа показанията на мониторите. — И така, да започнем. А… б… в… — Йохан го спря при „д“.

— „Д“ — повтори доктор Бренер. — Не ми отговаряйте, продължаваме. А… б… в… г…

Фразата беше „дясното ухо“.

— Искате да сваля превръзката и от дясното ухо?

Едно изсумтяване.

Докторът внимателно свали превръзката.

— Проба… Синсинати… шейсет и шест… Сузана. Чувате ли и с двете уши? Гласът ми мести ли се от едното към другото?

Едно изсумтяване, последвано от три.

— Разбрах, да се върнем към азбуката. А… б… в… Когато привършиха, докторът попита:

— „Безтял“? Това ли е думата, която имахте предвид?

Двойно изсумтяване.

— Добре, започваме пак. А… б… в… — Този път той внимаваше къде точно го прекъсват.

— Чакайте. Пак излиза същото. По дяволите, къде ли греша? Безтяло? Ах, две думи. „Без тяло“?

Прочувствано изсумтяване…

— Искате да кажете, че не усещате тялото си, така ли? Наистина ли?

Един звук.

— О, разбира се, че не го усещате, оздравителният процес още не е завършил! Но честно — продължи да лъже докторът с умение, натрупано от продължителната практика, — вие се възстановявате с изненадваща бързина. Дори ще ви призная, че благодарение на вас спечелих един облог. Петстотин долара — лъжеше все така храбро докторът — и трябваше да поискам повече, че ще се пробудите толкова скоро. Сега смятам да се обзаложа за времето, когато ще започнете да се движите. Защото вие разполагате с чудесно младо и здраво тяло, макар все още да не го усещате.

Тройно изсумтяване. Съобщението гласеше: „Колко време?“

— Колко време от операцията ви? Или след колко време ще можете да използвате тялото си?

Доктор Бренер беше спасен от звънеца. Спря да изрежда азбуката и каза:

— Само за минутка, господин Смит. Дойде доктор Хедрик и трябва да му докладвам. Сестрата ще остане с вас. Опитайте се да си починете.

Навън доктор Хедрик вече очакваше Бренер.

— Доктор Хедрик, нека ви кажа нещо, преди да влезете. Прегледахте ли данните от мониторите?

— Разбира се, там всичко е наред. Пробуждането протича нормално.

— При това пациентът изглежда съвсем ориентиран. Свалих превръзките на двете уши и проведохме кратък разговор, по системата със звуците…

— Слушах ви известно време по уредбата. Струва ми се, че сте си позволили повече, отколкото ви е разрешено.

Доктор Бренер замръзна, после отговори троснато:

— Колега, признавам, че това е ваш пациент. Но тъй като ви нямаше, се налагаше сам да взема решение. Ако не желаете да се занимавам със случая, достатъчно е да ми го кажете.

— Не бъдете тъй обидчив, млади момко. Елате да погледнем пациента. Нашия пациент.

— Добре, колега.

Влязоха заедно и доктор Хедрик се обърна към пациента:

— Господин Смит, аз съм доктор Хедрик, вашият лекуващ лекар. Поздравления! Добре дошли обратно в света на будните. Това е постижение за всички нас — и пълна реабилитация за доктор Бойл.

Три изсумтявания…

— Искате да ни кажете нещо?

Кратко сумтене…

— Почакайте малко, ще извадим тези тръби от устата ви и ще можете да говорите. — „Ако имате късмет — помисли си доктор Хедрик, — но и без това не очаквах да се стигне до този етап. Това арогантно копеле наистина е велик хирург. Дори мен изненада.“ — Съгласен ли сте?

Едно развълнувано сумтене…

— Добре. Доктор Бренер, първо ще аспирираме. Сестра, нагласете осветлението. И следете мониторите. Някой да провери защо се бави доктор Файнщайн!

Йохан Смит усети нечии ръце да се движат чевръсто и умело по тялото му.

— Добре, колега — продължаваше доктор Хедрик. — Сега да извадим въздуховода. Господин Смит, ще аспирираме още малко от секрецията. После ще ви накарам да се изкашляте… Така, чудесно… опитайте да кажете нещо.

— Зна… ш… вп… усххх… бшшкко!

— Бавно, бавно. Ще трябва да се научите да говорите като малките деца. Същото изречение, но по-внимателно.

— Значи… все… пак… успях… Божичко!

— Така е, наистина. Вие сте първият пациент в човешката история с мозък, трансплантиран в друго тяло. Сигурен съм, че оттук нататък всичко ще е наред. Имате великолепно младо тяло. И здраво.

— Но… аз… не… усещам… нищо… от… шията… надолу.

— Няма страшно — отвърна доктор Хедрик, който също умееше да лъже убедително. — Това е заради обездвижването. До няколко дни нещата ще започнат да се променят.

„Ако имаш късмет, приятелче, в което се съмнявам.“

— Тъй като се опасяваме от конвулсии, още известно време ръцете и краката ви ще бъдат фиксирани. Но постепенно ще възвърнете контрола над цялото си тяло. Всичко е в упражненията — повтарям, като при децата. Чакат ви дълги и упорити упражнения.

— Колко… дълго?

— Не зная. Шимпанзетата на доктор Бойл се възстановяваха за съвсем кратко време. Но при вас може да отнеме много повече — колкото на някое малко дете, за да проходи. Имате съвсем ново тяло, което ще ви служи още много-много години — хей, току-виж сте първият, доживял до двестагодишна възраст! Така че няма закъде да се бърза, почивайте си, а ние ще ви прегледаме. Поставете параван пред лицето, сестра.

— Докторе, очите на пациента са превързани.

— О, да, вярно е. Господин Смит, когато дойде доктор Файнщайн, ще го помолим да махне превръзките от очите ви. А междувременно — сестра, съблечете го.

Дори разсъблечено, новото тяло бе в значителна част покрито. Пластмасов корсет, наследник на някогашните „железни гърди“^[1], обхващаше плътно торса от брадичката до таза, ръцете и краката бяха увити в стимулиращи кръвообращението маншети, имаше уретрален и анален катетър, два венозни пътя за въвеждане на разтвори и още един — за мониторинг, плюс други четири, затворени и оставени за извънредни случаи. Цялото тяло бе оплетено в жици и датчици. Тази част, която се виждаше, би накарала Микеланджело да възкликне с възхищение, докато странната комбинация между плът и електроника щеше да предизвика радостна възбуда у всеки медик.

Доктор Хедрик изглеждаше доволен. Извади от джоба си стилет и го прокара по дясното стъпало — и получи очаквания рефлекс; провери и лявото — без никаква реакция от страна на Йохан Смит.

— Доктор Хедрик? — повика го някой откъм другия край на леглото.

— Да?

— Доктор Файнщайн оперира.

— Ами хубаво… — Той кимна на сестрата да покрие тялото. — Чухте ли, господин Смит? Вашият офталмолог е в операция и няма да може да ви прегледа днес. Толкова по-добре, стигат ви вълненията за един ден. Време е да поспите.

— Не. Вие… свалете… превръзката…

— Не мога. Ще трябва да почакаме Файнщайн.

— Не! Нали… вие… отговаряте… за мен?

— Така е, но за очите ви се грижи специалист.

— По дяволите… докторе… повикайте… Джейк… Соломон!

— Господин Соломон е в Европа и ще му съобщим незабавно, че сте в съзнание. Надявам се утре да пристигне. А дотогава си почивайте. Време е за сън.

— Не искам!

— О, напротив, искате. — Доктор Хедрик кимна на доктор Бренер. — Както казахте, аз отговарям сега. Искате ли да знаете защо ще заспите? Защото ще ви въведем едно лекарство, което ще ви унесе и ще забави кръвния ток. Лека нощ, господин Смит — и още веднъж, моите поздравления.

— Проклет да си… ти… некадърен… нека… дър… ен… — Йохан Смит заспа.

По някое време леко се пробуди.

„Юнис?“

„Тук съм, шефе. Спете сега.“

Той заспа отново.