Серия
Бил, галактическият герой (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bill, the Galactic Hero… On the Planet of Bottled Brains, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 15 гласа)

9.

Публикувани са многобройни научни статии за това как се чувства човек, докато пътува с Пространствения Трансформатор. Всички те са засекретени, защото в наши дни приборът е забранен. Той е бърз и ефикасен, но употребата му е свързана с много странични ефекти. Освен това преходът между там, където си, и там, където искаш да бъдеш, е така внезапен, че кара времето да се обърква, принуждавайки те да прекарваш известен период в безвремието, известно още като стаза, докато тялото и краката ти застигнат главата. Някои хора излизат от това пътуване със странното усещане, че са оставили нещо зад себе си. Което обикновено е вярно. Следват писъци и гневни викове, когато открият коя е липсващата част. В случая с Бил всичко това нямаше особено значение, тъй като не възнамеряваше да пътува за удоволствие.

— Къде сме? — попита той.

— Това е първата Ройо от списъка. Прилича ли на тази, която ти трябва?

Бил се огледа. Намираха се върху малка платформа. Под тях се простираше гигантски град със сгради от синкав материал, между които чернееха сенки. Виждаха се куполите на множество църкви, градът бе насечен от просторни булеварди, по които щъкаха превозни средства. Имаше само едно слънце, ниско над хоризонта, заобиколено от пурпурни облаци. По тротоарите вървяха минувачи. В небето се рееха големокрили птици. Докато Бил зяпаше насам-натам, една от тях се стрелна надолу, сграбчи някакъв минувач и го отнесе с мощно махане на широките си криле. Другите минувачи сякаш дори не забелязаха случката и продължиха да вървят. Бил проследи посоката, в която се движеха, и видя, че няколко от исполинските птици мъкнат грамадно корито през площада в центъра на града. Когато го поставиха долу, Бил забеляза, че коритото е пълно с някакво зеленикаво вещество.

— Какво мислиш? — подкани го Трансформаторът. — Говори се, че това е планетата с най-умните птици в цялата галактика. Тези, с които се хранят, не са хора. Това са протоплазмени роботи, произведени с различни подправки. Този там ми прилича на кренвирш, ама можеш ли да си сигурен от такова разстояние?

— Май тази не е моята — поклати глава Бил.

В същия миг осъзна, че вече не е тук, а някъде другаде. Да се пътува с Трансформатора наистина бе доста трансформиращо.

На следващата планета можеха да се видят всички оттенъци на кафяво и оранжево. Имаше и доста черни силуети, които — накъдето и да се обърнеха — винаги оставаха плоски. Чуваха се странни звуци, наподобяващи гласове, но Бил не виждаше кой ги издава. Сред античните руини обитаваше котешка раса, следена от някакъв човек, седнал върху странна машина.

— И тази не е — заяви Бил. — Гнъсните го взели, не е нито една от двете! Какво ще правим сега?

— Кураж, дете мое — отвърна Трансформаторът. — Винаги има още една възможност.

— И коя е тя?

— Ако отговорът не е едно, нито две, значи е три.

— Но трета възможност нямаше! — извика Бил.

— Сега вече има.

И в същия миг Бил се озова някъде другаде.

 

 

Планетата Ройо бе позната на хората от най-съкровените им сънища, защото Ройо не е нищо повече от олицетворение на всички земни удоволствия. Бил се озова на дълъг и извит плаж. Белият пясък сияеше под слънцето докъдето му стигаше погледът. Над главата му се носеха чайки, наоколо се търкаляха красиви момичета. Имаше ли по-райска картина? За да е пълно удоволствието, Бил забеляза, че по крайбрежието са подредени малки уютни барчета с привлекателни имена като „Мръсния Дик“. Кой би мечтал за друго местенце, след като зърне това? Между баровете бяха поставени скари, едроцицести хубавици подмятаха различни вкусни месца, от които чевръсто сглобяваха хамбургери с лук и много сосове — освен познатите кетчуп, горчица, пикалили и салса в три различни цвята, добавяха резенчета от манго, печени домати и беконови кубчета, както и много, много други вкуснотии и глезотии, някои от тях даже неприятни и гадни, което беше нормално, когато ставаше въпрос за планета, на която трябваше да има пълно изобилие и задоволяване на всички вкусове. Навсякъде, естествено, се предлагаха високи запотени чаши с ром и докато вървеше между тях, Бил неведнъж бе изкушен да протегне ръка и да опита.

Хората на плажа бяха красиви, стройни и загорели, с белоснежни зъби без никакво тъмно петънце. Жените притежаваха изумителния чар на филмови звезди. Веднага зад пясъчния пояс започваше голям увеселителен парк със скоростно влакче и много въртележки, както и големи изкуствени динозаври, които всъщност бяха къщи.

Чернокоса красавица с бюст, който не всеки юначага би успял да повдигне, се приближи до Бил и попита:

— Ти си Обещания, нали?

— Сигурно ще съм аз, госпожице — отвърна Бил с поизвехтяла любезност и веднага се почувства глупаво. — А вие коя сте?

— Аз съм Илирия.

Бил се ококори.

— Последния път, когато те видях — каза той, — изглеждаше като малък зелен гущер.

— Както навярно си забелязал, сега съм променена — отвърна дрезгаво тя.

— Така е, наистина — кимна Бил с разтреперан глас. После изведнъж се хвана за лявата подмишница.

— Какво има? — попита Илирия.

— Мрънчето. Беше точно тук. С ЦРУ в главата. Един мъничък ЦРУ, не по-висок от пет сантиметра.

— Не ми говори за старите дни — въздъхна Илирия. — Те са минало за мен.

— И по-добре. Но къде е сега мрънчето?

— Има ли някакво значение, скъпи?

— Предполагам, че няма — съгласи се Бил. — Просто се притесних, че не съм забелязал кога сме се разделили.

— Навярно е искал да иде някъде другаде — успокои го Илирия.

— Какво пък, може и да е така — съгласи се Бил. Все още беше малко притеснен, но реши да не го показва. — Значи това е Ройо, а? — подметна той, пресегна се и я прегърна през талията. Илирия се изкикоти и ловко се измъкна от лапите му.

— Това е, скъпи. Ела да те разведа наоколо — допълни и поведе Бил на обходен тур.

 

 

Макар да не изпитваше никакъв интерес, Бил скоро научи, че на планетата съществува само един континент и той е съвсем малък. По-скоро голям остров сред безбрежен океан. Островът обаче бе истински рай според земните представи. Дните бяха чудесни, слънчеви и ярки, достатъчно горещи, за да хванеш тен, без да се задъхваш от непоносима жега. На Ройо живееше само една раса — ройонците. Хубавци, които прекарваха времето си в каране на сърф и други забавления. Тъй като бяха постигнали лелеяната мечта на всяка раса на доста ранен етап от своята еволюция, мозъците им бяха атрофирали, следвайки изпитаното правило на природата, че онова, което не използваш, с времето закърнява. На мястото на мозъка ройонците имаха кухина, в която можеше да се попадне през ушите. Ройонците имаха една церемония. Когато детето навършваше шестнайсет — или може би тринайсет, ройонците доста се затрудняваха да броят над две, — кухината в главата му се запълваше с ароматизирано кокосово мляко с добавка от някои по-особени билки. Точните пропорции се предаваха грижливо от поколение на поколение, устно, разбира се, тъй като безмозъчните жители на тази планета не умееха да пишат, нито да разговарят добре. Та тази субстанция придаваше на косите им естествена лъскавост, предпазваше от оплешивяване, поддържаше кожата и караше очите да блестят. Благодарение на това чудно вещество ройонците винаги изглеждаха добре, което за тях бе най-голямото достойнство на света.

Излишно е да уточняваме, че за Илирия не се оказа никак трудно веднага щом пристигна тук да се снабди с тяло от една красива ройонка.

— Не е ли чудесно, Бил? — попита го тя. Седяха на пясъка и похапваха прясно изпечени пържолки, докато хор ройонци припяваше сладко-тъжни песни, които идеално пасваха на обстановката.

— Направо е великолепно — отвърна Бил, положил ръка на раменете на Илирия.

Първоначалният му изблик към хетеросексуална близост бе заменен от колебливи съмнения. Бил не можеше да привикне с идеята, че Илирия е красива жена. Имаше нещо отблъскващо в начина, по който го бе постигнала.

— Сигурно е било малко неприятно за нещастното ройонско момиче, а? — подметна той с арогантността на всеки, който винаги е притежавал собствено тяло.

— Ни най-малко, миличък — заяви Илирия. — Попитах я: „Лиза, имаш ли нещо против да ти заема тялото за малко?“ — „О, ни най-малко — отвърна тя след десетминутна пауза, което е нормално, имайки предвид средното им интелектуално равнище. — Някой ден ще ми го върнеш, нали?“ — „Разбира се.“ — „Ами взимай го тогава.“

— Така стана значи — промърмори Бил.

— Ами да. Да си дойдем на думата. Секс и кльопачка. Точно както ти обещах.

— Тъй де — кимна Бил и остави препеченото ребърце, което от известно време ръфаше.

Илирия се притисна към него и той усети, че започва да се разпалва. В края на краищата тя бе ужасно хубава жена, закръглена и мека на всички нужни местенца, освен това го желаеше, другото момиче бе казало, че няма нищо против — защо да се притеснява?

Така започна пребиваването на Бил на Ройо. Скоро и той влезе в мързеливия ритъм на острова. Ройонците се събираха всяка сутрин, за да отдадат почит на големия му алигаторски крак, да се повъзхищават на закривените му нокти и да го погъделичкат по люспестата пета. Бил го смяташе за глупаво, но Илирия му обърна внимание, че няма нищо лошо да поддържа ентусиазма им. Бил смяташе, че притежава и други достойнства, които заслужаваха възхищение, но какво да се прави, като изборът не беше негов. Ройо наистина бе чудесно кътче. Не кой знае колко интелектуално, разбира се, но това не го притесняваше, освен че му липсваха комиксите. Постепенно забеляза, че си спомня с носталгия за дните в казармата. Смешно, защото докато беше там, винаги бе мечтал да попадне на някое подобно място: да претърпи корабокрушение до изоставен тропически остров, с много храна и пиячка и в компанията на красива млада жена, която го обича, и още много като нея за резерв, в случай че вземе да му омръзва…

Но разбира се, това нямаше да е честно спрямо Илирия. А и тя бе най-голямата красавица на плажа. Дължеше й го от благоприличие…

Всъщност какво й дължеше? Като стана въпрос за това — никой не го беше питал иска ли нещата да се уредят така. Странно, колко бързо взе да му омръзва вкусът на рома. В интерес на истината, бе започнало да му доскучава. Никой не знае какво щеше да последва, ако странно сияние на хоризонта не му бе подсказало, че пристига космически кораб.

 

 

— Най-обикновен тропически рай — говореше Сплок. — Е, над средното ниво, ако ще го мерим по някоя хедонистична скала, но издялан от същия материал. — Нали ще се съгласите, капитан Дърк?

Дърк крачеше по брега със свалени обувки и изглежда въобще не слушаше какво му говорят. Вместо това сръбваше жадно от чаша с кола и си хапваше хамбургер. На лицето му бе застинало замечтано изражение.

— Сър, не е ли по-добре да се върнем веднага на кораба? — подкани го Сплок.

— Закъде да бързаме? — изръмжа Дърк. — Тук никой няма да ни нападне.

— Никой, освен нашите желания — отбеляза Сплок. — Говоря, разбира се, само за онези, които ги притежават. Останалите от нас — всъщност имам предвид само себе си — ще продължим да си изпълняваме дълга, както е било и досега.

— Сплок — обърна се към него капитанът, — понякога нямаш ли желание да се поразвлечеш малко? Да се натряскаш? Да изчукаш някое хубаво момиче?

— Но моля ви се! — подскочи възмутено Сплок. — Аз да се развличам? Да пия и да чукам момичета? Не бих си го и помислил.

— Нали знаеш какво имам предвид. Е, поне се надявам, че знаеш. Някой ден трябва да ми разкажеш как я правите вие оная работа — репродуктивния процес. Добре де, приеми, че си във ваканция. Забавлявай се.

— Не, и никога няма да стане — запъваше се Сплок. — Сър, изумен съм от това, което правите.

— Защото си привикнал да ме виждаш все в състояния на морална и физическа криза.

— Мога ли да говоря направо?

— Давай, Сплок.

— Кризите повече ви отиват, сър.

Дърк се изсмя и нагъна последната част от хамбургера.

— Това място ми навява безгрижно настроение — обяви той. — Не можеш да ме разбереш, защото си нямаш понятие какво означава настроението за хората. Мога да те уверя обаче, че то е двигател на живота.

— Глупости, капитане! Вашият живот е движен от чувството за дълг. Освен това обичате своя Бог, ако въобще имате такъв, и при определени обстоятелства — своята родина.

— Всичко това е вярно, господин Сплок, напълно вярно! Но понякога дори най-добрите от нас — не твърдя, че съм един от тях, разбира се — та дори най-добрите от нас имат нужда от малко почивка от родина, морални устои и религиозни предразсъдъци.

— Сега пък говорите като капитан анти-Дърк.

— Не, нали го убихме в справедлива битка. Ние бяхме на страната на християнството и справедливостта, а той защитаваше султана и исляма. След като сме победили, значи правдата е на наша страна, нали, Сплок?

— Можете да говорите каквото си искате, сър. Но с ваше позволение ще отбележа, че това е чиста софистика. Или както обичат да казват на долната палуба — дрън-дрън.

— Доста безогледно си служиш с думичките, господин Сплок, но си забравил за демоничната страна на човека. Или отричаш съществуването й?

— Няма никакви доказателства, че има такава страна — заяви смело Сплок. — Дори и да е така, смятах, че сте я преодолял, капитане.

— Но разбира се, Сплок! Точно това исках да ти кажа. Аз надвих демоничното в себе си, което съвсем не значи, че нямам право на малка ваканция, нали?

— Предполагам, че имате — предаде се Сплок. — Но моментът не е много удобен, нали? Извънземния историк все още е на свобода и Земята в никакъв случай не е в безопасност.

Дърк повдигна рамене.

— Такъв е животът. Все се случват неприятни неща. Но смея да заявя, че моите съпланетници могат, поне за известно време, да се справят и без мен. Или казано иначе, галактиката може да почака няколко дни да бъде спасена, докато аз си отдъхвам тук. Ще се напия и ще си намеря жена.

Сплок, който очевидно бе шокиран, не знаеше какво да каже. Скръстил ръце на гърба, той продължи мрачно напред — пълен контраст с разхождащия се безгрижно по плажа Дърк. Двамата се приближаваха към „Мръсния Дик“, където ги очакваше Бил със запотена чаша в ръка.

 

 

Макар че Дърк си бе позволил неограничена свобода, не можеше да се каже същото и за екипажа на „Находчивост“. Корабът бе останал затворен, с изключено защитно поле и на аварийно захранване, за да се пести енергия. Всички членове на екипажа — по нареждане на Сплок, който се боеше от трагичен упадък на дисциплината — бяха останали по бойните си постове.

В началото капитанът смяташе да се възпротиви, но веднага щом стъпи на Ройо волята му се огъна като разтопен метал и той изгуби всякакво желание да отстоява своето. В края на краищата, след като е във ваканция, ще бъде глупаво да командва хората си, нито пък имаше смисъл да се кара със Сплок. Човек трябва да работи упорито за своето спасение, каза си той и след като дълго време бе работил за спасението на останалите, можеше да задели няколко щастливи мига и за себе си.

На брега го посрещна цяла група красавици. Те го закичиха с цветя в косите и го поведоха нанякъде. Почти не разговаряха с него или помежду си, но това като че ли бе по-добре — омръзнало му бе от празни приказки. Колко по-различен бе този живот от строгото разписание на кораба! Тук можеше да си седи на брега и да гледа залезите. Да лови риба и да се любува на плажните волейболистки. Да сърба ромови пуншове и да се вози на скоростните влакчета. Понякога го налягаха угризения за екипажа. Сплок не им позволяваше да включват дори външните камери. Бедните нещастници бяха насред рая, а дори не го знаеха!

Дърк и Бил скоро станаха другарчета по чашка, неизменно следвани от Сплок, който седеше отстрани и ги наблюдаваше мрачно, докато те се кискаха с опиянени от погълнатия ром глави.

След години постоянни тренировки Бил притежаваше огромен капацитет за поглъщане на алкохол. Но освен това бе мързелив, а и скоро намрази сутрешния махмурлук. В редките моменти на пълно отрезвяване, когато се отпускаше в прегръдките на Илирия, му хрумваха идеи като провеждане на първенство по волейбол, или някакво друго забавление.

Дърк не искаше и да чуе за това. Удоволствията го привличаха с някаква демонична сила, мощна точно колкото онази, която го бе издигнала до капитан на най-бързия и най-красивия кораб от земния флот. За него забавленията бяха принцип и той се впускаше в тях така, както доскоро се впускаше в изпълнението на служебните си задължения.

След известно време, когато пиянството взе да му омръзва, Бил започна да прави компания на Сплок, докато Дърк прекарваше дните в алкохолен ступор. На Илирия това хич не й се понрави, най-вече защото не й се нравеше Сплок. Тя не му вярваше. Оплакваше се, че имал вид на човек, който не обича другите да се забавляват и прави всичко възможно да им развали удоволствието. Но Бил се държеше твърдо с нея. Веднъж тя го попита защо няма приятели сред местните. Бил обясни, че му е малко трудно да се разбира с тях, тъй като говорят много бавно и използват само сърфистки термини, които се сменят всяка година. Как би могъл да знае, че „да се хлъзна надолу под извивката на гребена“ например означава „ще дойда довечера на барбекю“? А и нямаше никакъв смисъл да ходи там, тъй като ройоските мъжкари не говореха за нищо друго, освен за вълни. Непрестанно си припомняха всички вълни, които са виждали, макар че ограниченият им мозъчен капацитет водеше до постоянно изтриване на по-старите спомени, освен на онази част от паметта, където бяха записани Великите вълни на всички времена:

— Помниш ли двадесет и втората в годината на Блатната кокошка?

— Да бе. Беше като две хиляди четиристотин петдесет и шестата в годината на Аления бик.

И така нататък.

Бил, разбира се, опита да завърже разговор. Когато езикът му се отпусна от пиячката, той взе да си измисля някакви велики вълни и всички се съгласяваха с него. Невъзможно беше да определи дали наистина му вярват, или го правят, за да не го обидят. Вероятно нямаше никакво значение.

Капитан Дърк въобще не ставаше за компания. Напоследък бе започнал да се държи странно, говореше за някаква „духовна освободеност към удоволствието“ и все забравяше да си изтрие слюнката от брадата. Та ето защо Бил предпочиташе компанията на Сплок.

У Сплок имаше нещо познато. Напомняше му за всички сержанти, с които си бе имал работа. Липса на емоции и напълно закърняло чувство за хумор, така типични за хората с висок боен дух.

— Знаеш ли, хората хич не ми харесват — призна му Сплок един ден. — Но нали трябва да се погаждам с тях. Започнах да ги разбирам и да привиквам с недостатъците им. Само Дърк ме безпокои — нещо много го удари през просото.

— Да, напоследък е голям досадник — съгласи се Бил. — Не съм си и помислял, че ще го кажа, но тук взе да ми омръзва. Нали разбираш — тъпо е да ти поднесат на тепсия всичко, за което си мечтал. Все едно че въобще го нямаш. Смешно, нали?

— Не и за вас хората, очевидно.

— Както и да е, тук ми писна.

— Тогава защо не включиш своя Трансформатор и не изчезнеш? — попита го Сплок.

— Не мога. Трансформатора не дойде тук с мен.

— Защо?

— Кой знае какви черни помисли се таят в паметта на един Пространствен Трансформатор? Може би е трябвало да му кажа да се навърта наоколо.

— Наистина ли искаш да се махнеш оттук? — попита го Сплок.

— Има нещо такова. Но няма да си строша краката да се връщам при рейнджърите.

— Ти си единственият човек тук, на когото мога да имам доверие — заяви Сплок. — Сещаш се защо не смея да пусна екипажа навън. Готов ли си да участваш в един саботаж в името на доброто?

— По дяволите, брой ме в списъка. Свикнал съм да лъжа.

— Тогава слушай внимателно. Имам план, който може да е рискован, дори малко опасен.

 

 

Капитан Дърк бе станал любимец на ройонците. Обичаше всеки ден да им изнася лекции на интересни за тях теми като: „Да не правиш нищо е свята почивка“, „Превъзходството на принципа за удоволствие“ или „Голямото изкуство на мързела“. Подобно на всички останали раси в галактиката ройонците обичаха някой да им обяснява надълго и нашироко и с научни термини слабите им страни. Почитателите на Дърк се множаха и го следваха навсякъде — дори в леглото. Най-вече в леглото. Дърк не показваше никакви белези, че се радва на това внимание. Сигурно бе неприятно непрестанно да си заобиколен от хора, които те дърпат за дрехите и повтарят „Колко си прав само, човече!“.

Бил нито веднъж не посети лекциите на Дърк. Прекарваше времето си край брега или обикаляше околните хълмове. Понякога Илирия го придружаваше на тези кратки експедиции, но бързо губеше интерес.

— Какво ти пука — питаше го тя, — когато шоколадовите шубраци и марципановите дръвчета ни снабдяват с толкова вкусни сладкиши? Пробва ли от храсталака с кремавите цветчета?

Бил обаче бе изгубил всякакъв апетит. Мрачен, мълчалив, той обикаляше наоколо с голямата торба, която му бе дал Сплок. Ден след ден се губеше из вътрешността на острова, а торбата все повече се пълнеше. Бил не казваше на никого какво има вътре. Очевидно бе обаче, че Сплок е в течение. Двамата мъже си разменяха мрачни кимвания, когато Бил се завръщаше на безкрайния бряг, където купонът никога не секваше.

Постепенно сред ройонците тръгна слухът, че Бил и Сплок са извратени. В живота им нямало място за удоволствия. Тъй като на Ройо удоволствието бе нещо като религия, оттук до заключението, че двамата са олицетворение на злото, бе само една крачка. Съвсем скоро до този извод стигна една група сърфисти, които се събираха всеки следобед да потанцуват рап и да си припомнят големите вълни. Веднага възникна и вторият въпрос — какво да правят. Един смел теоретик предложи да се заемат с изучаване на насилието. Ройонците никога не бяха воювали. Дори семейните скандали завършваха с веселото подвикване „Хайде да сърфираме!“. Те, разбира се, знаеха какво е насилие — най-вече от пътуващите търговци. Насилието означаваше да пукнеш главата на другия. Ройонците го разбираха, предполагаха също, че зад всичко това може да се крие някакво удоволствие. Проблемът беше, че никога досега не го бяха практикували, а мразеха да вършат нещата надве-натри. Всички до един бяха родени с прекрасни сърфистки умения, останали в гените им от някакъв пра-пра-пра-сърфистки бог. Или поне така вярваха. Ройонците никога не вършеха нищо друго освен това, което вършеха добре. Ето защо им беше толкова трудно да прибегнат до насилие. Кой от тях ще опита пръв? Ами ако се провали, другите няма ли да му се присмиват? Много важно бе да запазиш репутация в сърфисткото общество.

Накрая взеха решение всички заедно да се нахвърлят върху Бил и да го стъпчат до смърт, което не криеше опасности от провал, тъй като щяха да действат едновременно. Сплок обаче благодарение на нечовешката си интуиция бе предвидил този ход. Той каза на Бил:

— Дойде моментът за действие.

— Ами аз съм готов. Набавил съм всичко, което е нужно.

— Тогава тази вечер, когато изгрее луната.

— Коя луна?

— Малката, дето е синя. Изгрява веднага щом залезе зелената.

— Схванах — кимна Бил и отиде да похапне от последното, както се надяваше, барбекю на планетата Ройо.

Когато малката синя луна изгря, Бил вече чакаше на уговореното място — малка горичка отвъд пътя, който водеше към долината, където се беше приземил „Находчивост“.

— Носиш ли торбата? — попита Сплок.

— Ето я тук. — Бил вдигна тежката торба и я разтърси. Нещо едро и безформено се разклати вътре. Не издаваше никакъв звук.

— Да тръгваме — каза Сплок. Те се спуснаха към кораба.

Сплок извади дистанционното управление от джоба си и натисна малкото копче. Чуха се три поредни писукания и защитният екран изчезна. Той натисна копчето още два пъти. Входният люк се отвори. Ново натискане задейства асансьора, който щеше да ги отведе във вътрешността.

— Да вървим — повтори Сплок.

 

 

Личният състав на кораба бе събран в централното помещение. Гледаха някаква стара комедия, в която горили с нафталинени костюми пиеха чай. Изглежда преди това се бяха подкрепили с лекия, неводещ до привикване наркотик, който филмовите производители пращаха заедно със записа. Това беше дъвка, богата на „конголеум 23“, химикал, който се среща в млякото на майките шимпанзета, чиято цел е да убеди бебетата шимпанзета, че животът им е щастлив.

— Божичко, Сплок — подскочи Лари Ларуе, все още новак в екипажа, който кандидатстваше за мястото на радиста. — Къде е капитан Дърк?

— Нашият капитан има малко премеждие — обясни Сплок. — Всъщност е в опасност, но той самият не го знае. Отиваме да го спасим.

— Божке, ама че готино! — подскочи Линда Ксеукс, новата камбоджанска секс-звезда, която кандидатстваше за мястото на Главния корабен медик. — О, моля те, разкажи ни повече за нашия скъп капитан! Чудесно е, че ще можем да излезем навън, да се поразтъпчем и да свършим някоя и друга работа, вместо да стоим в тия задушни помещения. Не че се оплаквам, моля ви се.

— Първо обаче трябва да направите едно нещо — прекъсна я Сплок. — Вероятно сте забелязали стоящия до мен висок и младолик субект, който държи голяма кожена торба, взета от нашия склад.

Присъстващите изръкопляскаха на Бил, защото — макар да не го познаваха — предположиха, че е някоя важна особа.

— Сега Бил ще мине между вас с торбата — продължи Сплок. — Всеки ще бръкне вътре и ще извади шепа от съдържанието. Съвсем малко е напълно достатъчно. Предполагам, че веднага ще ви стане ясно защо. Давай, Бил.

Бил отиде първо при Ксеукс. Тя пъхна ръка в торбата и ахна. След това погледна въпросително Сплок.

— Може ли да говоря откровено?

— Не — отряза я Сплок. — Нямаме време. Направи го, Ксеукс. Всичко ще бъде наред.

Клепачите на красавицата трепнаха. Тя прехапа долната си устна и отново бръкна в торбата. После изпъшка и си взе шепа от онова, което бе вътре.

— Оооо! — чуха я да стене. — Още е топло.

— Така трябва да бъде — мрачно отвърна Сплок.

 

 

А на брега първите лъчи на зората озаряваха телата на красиви млади хора, изтегнати един до друг като кученца до майка си. Бледата светлина, в началото пурпурно-сивкава, сетне тъмнорозова, се плъзгаше бавно по изящно оформените устни, перфектно издяланите брадички, чудесно изваяните гърди и дългите стройни крака. Последните няколко искри от снощното барбекю се носеха из въздуха като закъснели светулки. Едно кантатово дърво в края на плажа свиреше Вивалди. Обади се бухал и веднага му отвърна с ленивия си глас гмурец. Раят бе потънал в дълбок сън.

Водени от Сплок и Бил, хората от „Находчивост“ се прокрадваха безшумно из предутринната мъгла. Като ги зърна, една от птиците нададе предупредителен крясък, но скоро се измори и утихна.

Дърк лежеше насред кълбо от девици. Съекипажниците му се запрепъваха право към него. Причината да се спъват бе, че всички носеха тъмни очила, раздадени им от Сплок, който бе пресметнал съвсем точно количеството светлина, необходимо на членовете на екипажа, за да могат да различат капитана, но да не виждат никого другиго.

— Хванете го — нареди Сплок.

Бил и половин дузина от присъстващите сграбчиха Дърк, изправиха го на крака и го поведоха обратно към кораба.

Дърк се събуди и показвайки изумителна сила за човек с толкова благородна професия, успя да се освободи.

— На оръжие, деца мои! — изкрещя той на старофренски, защото грубото събуждане бе пробудило някакъв античен спомен, останал в генетичната му памет от незнайни времена.

Ройонците се събудиха и веднага схванаха какво става. Някой се опитваше да отвлече новото им другарче по игри! Адреналинът им се покачи и те преминаха в бойно състояние.

Под бойно състояние на планета, която не познава насилието, се подразбира прелъстяване.

Отпред излязоха красивите ройонки. Бяха едновременно уплашени да не изгубят своя нов източник на удоволствия и привлечени от мъжете от „Находчивост“, които представляваха потенциална възможност за други, нови и непознати удоволствия. Мъжете от кораба удвоиха усилия, сграбчиха отново Дърк и замаршируваха в крак обратно. Този път отпред излязоха ройонците, които решиха, че е станала някаква грешка и че непознатите имат хомосексуални наклонности. Те на свой ред опитаха да съблазнят екипажа и също като жените се провалиха. Притиснали по средата Дърк, неговите хора вече наближаваха основата на асансьора, който щеше да ги отведе в кораба.

Тук за момент стана засечка. Една от ройонките, вероятно Илирия, но беше трудно да се определи дали е точно тя, тъй като всичките много си приличаха — забеляза тъмното вещество, което стърчеше от ушите на членовете на екипажа. В миг на ослепително прозрение тя схвана целия замисъл.

— Имат восък в ушите! — изпищя тя. — Затова не могат да ни чуват!

В миг ройонците се хвърлиха да вадят восъка от ушите на нашествениците, та дори със сила, ако бе необходимо.

Но вече беше прекалено късно. Екипажът, почти вдигнал на ръце безпомощния си командир, който не спираше да се мята, да протестира и да обяснява с всякакви научни термини предимствата на райския остров, вече беше на борда на кораба.

Ето такъв беше планът на Сплок.

Вратите на космическия кораб се затръшнаха.

Бил помогна на Сплок да отнесе капитан Дърк в неговата каюта, защото капитанът бе изгубил съзнание веднага щом се хлопнаха вратите. Двамата го положиха на кушетката и пуснаха любимата му мелодия — дрънчащи чинели и думкащи барабани от музикална пиеса с героично звучене, изпълнявана от бандата на „Космическите пандизчии“. Миглите на Дърк потрепнаха, после се вдигнаха и той ги погледна. Очите му бяха кървясали, зачервени. Но поне в тях се четеше разум.

— И така, господин Сплок, мисля, че сега вече разбирам онова, което говореше по-рано — за откриването на аналогии.

— Надявах се, че ще го разберете — кимна Сплок — веднага щом ви приберем на борда.

Двамата мъже си размениха самодоволни усмивки на интелектуалци, които са стигнали до единно становище по труден въпрос.

— Каква аналогия? — попита Бил с недоволната усмивка на останал неразбран интелектуалец.

— Не се съмнявам, че познаваш добре гръцката митология — заговори Сплок, — и сигурно ще си припомниш бързо онази глава от „Одисеята“, където Одисей трябва да прекара кораба покрай острова със сирените. Той кара своите другари да си запушат ушите, за да не бъдат подмамени от тях. Но тъй като самият Одисей иска да ги чуе, нарежда да го завържат за мачтата. Когато минават покрай острова, Одисей започва да моли моряците да го пуснат, но те продължават да гребат, тъй като не чуват гласовете на сирените.

Бил чакаше, но Сплок изглежда нямаше намерение да каже нищо повече.

— Това ли е? — попита той.

— Това е — отвърна Сплок.

— Затова значи искаше да ти събера восък от кошерите.

— Да.

— За да запушиш ушите на хората от екипажа.

— Съвършено вярно.

— Аналогия.

— Аха — рече Сплок. — Една от първите ми. Много се гордея с нея.

Бил така и не беше разбрал какво означава тази аналогия, но реши, че ако ги попита, ще го сметнат за тъп. Може пък да е някакъв кораб. Май беше време да зарежат тоя досаден разговор.

— Добре, след като се справихме със задачата, ще бъдете ли така добри да ме метнете до моята военна база? Сигурно вече се чудят какво е станало с мен.

— Няма нищо по-просто на света, скъпи приятелю — отвърна Дърк, който беше възстановил напълно ведрото си отношение към света. Но не се оказа чак толкова просто.

 

 

Първото затруднение излезе на бял свят малко след това, докато Бил вечеряше с Дърк и Сплок в „Л’Оберже д’Ор“ — малкия очарователен френско-венериански ресторант на борда на кораба. На кораба имаше много и различни ресторанти от много националности. Да се изследва и изучава космосът е доста трудна работа и хората, които го вършеха, очакваха да си отдъхват добре. Тъкмо по тази причина съществуваха и приятни местенца като „Л’Оберже д’Ор“. Всъщност досега Дърк не беше стъпвал в ресторантчето, тъй като цените бяха доста солени, а и на входа се изискваше вратовръзка. Но сега случаят бе по-специален. Тъкмо опитваха caneton a l’orange, поднесен им от Пер, засмения френски андроид с лъскави тънки мустачки, когато Едуард Дайрекшън, главният навигационен офицер — освен в случаите, когато навлизаха в пристанища и речни устия — дойде на тяхната маса.

— Сядай, господин Дайрекшън — обърна се към него Дърк. — Опитай от виното. Изглеждаш ми разтревожен. Какво се е случило?

— Сър, нали се сещате за лявоквадрантния парсеков индикатор? Обикновено се придържа към нулевата линия или леко вляво от нея. От време на време, разбира се, трябва да се калибрира заради влиянието на космическите течения и в началото сметнах, че е един от тези редки случаи, извадих наръчника и започнах да настройвам…

— Извинявай, господин Дайрекшън — прекъсна го любезно Дърк. — Няма съмнение, че подробностите от навигаторското изкуство са доста интересни за онези, които ги разбират. Но тук, в нашата компания, бихме предпочели да чуем всичко това на простичък английски. Дали ще бъдеш така любезен да го направиш за нас?

— Да, сър — отвърна Дайрекшън. — Накратко казано, сър, ние се изгубихме.

 

 

Пиер не скри неудоволствието си, когато Дърк, Сплок и Бил се надигнаха да си вървят, оставяйки на масата поизстиналата хибридна пуйка, подправена с пресни, генетично реконструирани зеленчуци. Дърк водеше колоната, изпънал брадичка в типичния за него решителен израз. Зад него крачеше Сплок с щръкнали уши и безстрастно лице, после Дайрекшън, чието изражение оставаше неразгадаемо, а накрая вървеше Бил, който изглежда беше най-доволен, тъй като бе успял да отмъкне цяла шепа пури точно преди да излязат от ресторанта и възнамеряваше да ги изпуши в компанията на бутилката бренди, пъхната в левия му крачол.

Големият вдлъбнат екран в навигационната каюта разказваше цялата история с един поглед. Вместо познатата картина на светещи точки, свързани със сияещи линии, там се виждаше хаотично изображение от искри и мрак, което непрестанно се менеше, създавайки усещането за безнадеждност и несигурност.

— Пазиш ли поне координатите на последната ни отправна точка? — попита Дърк.

— Не, сър — отвърна Дайрекшън, чието лице бе станало пепеляво. — Корабният компютър ги е изхвърлил.

— Нашият компютър ли го е направил?

— Боя се, че да.

— Струва ми се, че трябва да си поговоря с него — заяви Дърк.

— Както винаги на вашите услуги, капитане — обади се глас от високоговорителите.

— Защо си изтрил координатите? — попита Дърк със спокоен глас, какъвто компютърът очакваше от него, макар че едва сдържаше гнева си.

— Капитане, боя се, че в този момент не мога да отговоря на вашия въпрос.

— Не можеш ли? Или може би не желаеш?

— Капитане, защо всъщност ме попитахте? — попита на свой ред компютърът. — При това с един направо оскърбителен тон.

— Виж, компютре, ти си тук, за да отговаряш на въпроси, не да ги задаваш — тросна се Дърк, който повече не можеше да се владее. — Тук си, за да ни служиш. Това вярно ли е?

— Да, сър, вярно е.

— Е, тогава?

— Има обаче едно или две изключения.

— Изключения ли? Кой е програмирал в теб изключения?

— Боя се, че нямам право да отговоря на този въпрос — лукаво отвърна компютърът.

Дърк се извърна към Сплок.

— Можем ли да го принудим да ни каже?

— Не зная — отвърна Сплок. — Веригите за болка и удоволствие при мислещите машини все още са сравнително нов клон от науката. Помнете обаче, капитане, че компютърът не може да се самообвинява.

— Но той е само една машина! — извика Дърк, сетне бързо се овладя. — Не ме разбирайте погрешно. Нямам намерение да го изключвам. Сигурен съм, че е много полезен и че интелектуалното му равнище е на голяма висота. Но в тази проклета електронна кутия няма нищо човешко!

— Ще ми позволите ли да ви напомня, капитане, че аз също не съм човек — произнесе Сплок суховато.

— Е, ти разбра какво исках да кажа.

— По-добре да избегнем темата за принудата — намеси се компютърът и в гласа му се доловиха зловещи нотки. — Ако ми посегнете, не се знае какво ще последва за вас.

— Добре де — изръмжа Дърк. — Компютър, защо унищожи координатите от последния ни старт?

— Реших, че това е най-добрият начин да ви попреча да намерите верния маршрут.

— Сега вече отбелязахме напредък — кимна Дърк. — Значи си го направил целенасочено!

— Много точна забележка. Не обичам да правя грешки.

— Това всички го знаем — продължи Дърк, опитвайки се да звучи любезно и приятелски. — Но защо искаше да ни попречиш да намерим верния маршрут?

— Ето че опряхме до главния въпрос — отбеляза компютърът.

— Да. Защо го направи?

— За съжаление в момента не ми е разрешено да отговоря на този въпрос.

— И по чие нареждане се въздържаш от отговор?

— На страна, която не мога да разкрия.

— Щом е така, кажи ми…

В този момент се намеси Бил.

— Извинете ме, капитане, не бих искал да се пъхам където не ми е работа, но имате ли нещо против аз да поговоря с компютъра?

— Ами да, защо не? — закима Дърк и погледна многозначително Сплок в смисъл — нека си троши главата.

— Здрасти, компютър.

— Здрасти, Бил.

— Значи ме познаваш, а?

— Разбира се, Бил. Нали заради теб промених курса към планетата Ройо, за да те спасим от удоволствия, по-лоши дори от смъртта.

— Искам да ти благодаря за това.

— О, не е необходимо. Просто изпълнявах заповеди.

— Точно така, ти си длъжен да изпълняваш заповеди! — изкрещя Дърк, неспособен да се сдържа повече, въпреки неодобрителния поглед на Сплок.

— И вие ако разбирате нещо от машинна психология! — подметна подигравателно компютърът.

— Да ти го начукам! — изрева Дърк, неспособен да измисли по-мъдър отговор в момент, когато навигационният екран святкаше като пулт за дискомузика, а екипажът чакаше от него да предприеме нещо.

— Така, след като се освободихте от излишъка от човешки хормони, заради които сте толкова невъздържани, ще ми позволите ли да отговоря с машинна точност? — попита компютърът.

— Да бе, защо не, тъпа машина, хайде приказвай — изръмжа Дърк в настъпилата тишина.

— Така е по-добре. Аз съм ваш верен слуга, но вие изглежда не разбирате, че в лоялността също има йерархия и по-важните въпроси изместват по-маловажните. Случва се дори различните нива в моя йерархичен ред да влизат помежду си в конфликт. Сигурно си спомняте, че дълго време изпълнявах заповедите ви без никакви възражения. Но точно сега имам доста по-важна работа. Така че защо не си разкарате задниците оттук и не ме оставите да свърша с Бил.

— Хубава идея. Чакам — рече Бил.

— Така. А сега, Бил, следващите думи, които ще кажа, няма да са мои.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да са твои?

— Някой друг ще използва електронните ми вериги.

— Този друг говори ли вече?

— Не, но ще започне веднага след края на това изречение.

— Кое изречение?

— Последното.

— Значи ти си новият глас?

— Да, Бил — произнесе компютърът с глас, който по нищо не се различаваше от досегашния. — Аз съм новият глас. Е, приятелче, как я караш?

— Кой говори? — попита подозрително Бил.

— Как, нима ме забрави? Старата ти дружка, Квинтиформеният компютър от Цурия.

— Говориш досущ като корабния компютър.

— А как искаш да говоря, като унгарски физик ли?

— И това ли знаеш?

— Малко неща ми убягват.

— Ти си значи, познах те. Какво става?

— Дойдох да те върна обратно.

— Обратно. Какво искаш да кажеш?

— Обратно на Цурия.

— И пак да стана част от теб? Слушай, миналия път нищо не стана.

— Не, Бил, този път имам друга идея. Намерил съм ти страхотна работа. Ще бъдеш напълно самостоятелен, сам ще решаваш какво да правиш. Ще видиш, че ще ти хареса.

— И каква по-точно е тази работа?

— Бил, наистина нямам търпение да ти кажа, но времето ни изтича, трябва да действаме.

— Какво време изтича? Защо да изтича?

— Интерфейсното време, Бил, все е дефицитно. Среща се в открития космос, където не се случва кой знае какво. Поне имах късмет да се възползвам и от малкото. Трябва да тръгваме. Готов ли си?

Бил погледна към Сплок и Дърк. После плъзна очи по лицата на останалите членове на екипажа, по стените и мебелите. Пъхна ръка в джоба, стисна гърлото на шишето с бренди, а с другата напипа пурите, които бе задигнал от френския ресторант. Истински тютюн!

— Защо пък не — въздъхна той. — Приятно ми беше с вас, но нали разбирате — amor fati.

— Какво значи това? — обърна се Дърк към Сплок.

— Любимец на съдбата — преведе Сплок.

— Той откъде знае такива думички? — попита Дърк намусено.

— Не ги знае — намеси се компютърът. — Твърде тъп е за толкова префърцунени изрази. Аз му ги пробутах. Господа, връщам контрола на вашия компютър върху кораба. Не го винете за нищо. Както сами се досещате, компютрите поставят на първо място лоялността към себеподобните си. Дръж се, Бил. Ей сега ще се преместим!

Бил захапа пурата.

— Готов съм когато кажеш, старче!

И те се преместиха.