Серия
Бил, галактическият герой (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bill, the Galactic Hero… On the Planet of Bottled Brains, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 15 гласа)

10.

Има различни преходи — както по форма, така и по размер. Има наземни преходи между различни епохи, както например, когато нашите далечни предци от плейстоцена са погледнали нагоре и са зърнали увисналия над главите им айсберг, докаран от ледената епоха чрез внезапно преместване. Има средни по размер преходи, както когато Артур Рембо се отказал от кариерата на поет и се заел да прекарва контрабандни оръжия за император Менелик. Има и незначителни премествания, както когато Бил внезапно откри, че стои на един уличен ъгъл в центъра на Гватемала сити на планетата Земя. За късмет на Бил това преместване бе съвсем краткотрайно. Дори нямаше време да научи някой и друг гватемалски израз, тъй като тази част от Земята бе унищожена от ядрена война, и се наложи да се пъха назад между гънките на времето. От цялото преживяване му останаха няколко ярки и живописни спомена, към които обичаше да се връща по-късно, докато се излежаваше в казармата на Ойленшпигел — музикалната планета в подножието на цяла каскада от звезди.

За миг пред очите му се мярнаха размътени линии, сетне на тяхно място се появиха градски улици. Следващото преместване бе още по-кратко. Бил зърна познатите трисферни очертания на мъжки цуриянски екземпляр. Позна, че е мъжки, защото женските имаха по-малки издатини върху средната сфера. Но имаше и други неща, които в началото въобще не беше забелязал. На хоризонта се виждаше верига от ниски хълмове, а пред тях изникнаха очертания на къщи — с ексцентрична архитектура и същевременно странно познати. Нищо чудно, след като Цурия му бе станала нещо като втори дом. Само дето не беше съвсем сигурен дали иска да се прибира у дома. Истината беше, че го влечеше в казармата. Да имаше свой Трансформатор!… И какво ли е станало с агента ЦРУ и Илирия? Дали са се спасили Сплок и капитан Дърк? Каква е съдбата на Хам Дуо и неговото приятелче кукито?

Сега вече знаеше със сигурност къде е. Намираше се в цуриянския град, където го бяха държали като затворник. Спомни си, че възнамеряваха да го напъхат в протоплазмената машина, която произвеждаше нови тела за безтелесните цуриянци. Но сега изглежда никой нямаше намерение да се възползва от тялото му. Беше толкова приятно да се разхожда съвсем свободно по улиците! Дори компютърът бе престанал да му говори.

Краката неусетно го отведоха при градските порти с високи, украсени с орнаменти колони край пилоните с развети знамена. Не след дълго вече беше отвъд границите на града, изостави пътя и се насочи към полето. Тук също бе чудесно. Никой не крещеше по него, нито го караше да върши каквото и да било. Но не след дълго в душата му се пробуди тревога. Защо наоколо нямаше никого? Какво е станало с Трансформатора? Какво ли му бяха стъкмили този път?

 

 

Тъкмо в този момент Бил почувства сърбеж в алигаторския крак, който се усилваше толкова бързо, че се наложи да седне и да смъкне армейския си ботуш. Едва тогава забеляза, че кракът е сбръчкан и схванат. Сърбежът ставаше непоносим, ето защо Бил се наведе и разтвори пръстите си, между които откри мъничък овален предмет колкото грахово зърно. Взе го между пръстите си и откри с изненада, че това е малък зелен мрънски гущер, свит на топка.

— Илирия! — извика той. — Ти ли си това?

Той доближи миниатюрния гущер до ухото си. Не беше сигурен, но му се стори, че чува тъничък звук като от затворено вътре микроскопично същество. Разтърси гущера и като че ли нещо вътре се разтрака. Бил го постави между дланите си и започна да го стиска, разчитайки да го строши и да намери Илирия вътре.

Гущерът се разви.

— Ей, я престани! — извика мрънчето с толкова тънък глас, че сякаш бе на границата с ултразвука.

— Кой говори? — попита Бил.

— Мрънът, ето кой. Ти кой си мислиш, че съм — Дрънг Предсмъртното желание?

— Ей, ти откъде знаеш за моя стар сержант, покойния Дрънг Предсмъртното желание?

— Може да сме малки и зелени, но не сме тъпи — отвърна мрънът. — Виж, имаш ли нещо против да се измъкна оттук? Казах на вашия човек от Военното разузнаване, че съм готов да съдействам, но трябва да призная, че това, което се наложи да преживея, беше направо непоносимо. Не стига, че в главата ми се е напъхал един смахнат агент…

— За ЦРУ ли говориш?

— Май така каза. Отвратително беше да го влача с мен навсякъде, но когато и дамичката цъфна на борда — рекох си — гледай сега, братле, вярно че предателството е свързано със страдания и саможертва, ама чак пък толкова вече… И тогава им заявих на тия двамцата да се махат. Изритах ги и толкоз.

Мрънът скочи от ръката на Бил и заприпка към близката трева.

— Къде си тръгнал? — попита Бил.

Мрънът спря.

— Знам ли? Казаха, че ще пратят група да ме прибере, след като изпълня мисията.

— И ти ли си на разузнавателна мисия?

— Разбира се, иначе какво ще търся тук?

— Може би те не знаят, че си тук — подметна Бил. — Ако се скриеш в гората, може никога да не те намерят.

Мрънчето спря и потъна в размисъл.

— Може и да си прав. Какво ще предложиш?

— Аз също бих искал да се прибера вкъщи — заяви Бил. — И двамата работим за едни и същи хора. Ти за разузнаването, а аз — за военните. Да станем приятели, а?

— Защо пък не? Освен ако не си предател на Земята и тогава дългът ще изисква от мен да те изпепеля на място.

— Не съм предател — заоправдава се разпалено Бил. — Ти си предателят тук, не го забравяй.

— Хубаво де, така е — склони мрънчето. — По този въпрос се изяснихме. — То се засмя горчиво. — Добре, съгласен, да съберем сили, това ли искаш?

— Ами да — кимна Бил, но простодушното му лице не можеше да скрие факта, че не вярва мрънският ренегат с размер на грахово зърно да се окаже полезен при някое бъдещо премеждие. Е, човек никога не знае.

— Добре. Почакай само да си възвърна нормалните размери и ще ти покажа какво мога.

Гущерът излезе на открито, стъпи с четирите си крачета здраво на земята и започна серия от дихателни упражнения. Първо се появи подутина на шията му, а пуешките му обеци се раздуха като балони. Той изпусна въздух и започна всичко отначало. Пред очите на Бил малкият гущер растеше видимо, а набръчканата му кожа се изпъваше, за да обхване уголемяващото се тяло. Това продължи още известно време на тласъци, свързани с ритмични вдишвания, всяко по-мощно от предишното, докато накрая мрънът си възвърна нормалната петнайсетсантиметрова дължина.

— Така е по-добре — заяви той. — Мразя да действам в минималния размер, предвиден за нашата раса. Петнайсет сантиметра са къде-къде по-удобни, така държа връзка с по-едрите същества, вместо да се мотая между разни дребосъци. Дай сега да ти погледна крачето.

— За какво говориш? Какво ще правиш с крака ми?

— Успокой се, де — произнесе мрънът с изпълнен с увереност глас. — Аз съм доктор.

— Ти? Доктор?

— Ти какво, не вярваш ли, че нашата раса има доктори? Хайде стига глупости. Дай да ти погледна крака.

Нещо в маниерите на мръна наистина внушаваше мисълта, че има опит в работата с пациенти. Бил протегна крак, поставил ръка върху лазерния пистолет, който бе заел от Сплок, в случай че мрънът се опита да му направи нещо лошо.

Но мрънът само огледа внимателно алигаторския крак, почуквайки с професионална увереност ноктите, след това отстъпи назад.

— Един от най-тежките случаи на псевдосорианизъм, който някога съм виждал.

— Какво значи това? — попита уплашено Бил.

— Означава, че твоят алигаторски крак не е истински алигаторски крак. Той има изкуствено покритие.

— Че защо някой ще постъпва така с мен?

— Дръж се — рече му мрънът. — Скоро ще разровя тая история до самото й дъно.

Мрънът пак се наведе над крака на Бил, зина с паст и острите му като бръснач зъбки разпориха кожата отстрани на стъпалото.

— Ей! — извика Бил и се облещи от изненада, защото не беше почувствал никаква болка.

— Започваме — обяви мрънът.

Той натисна здраво палеца на Бил с опашката си, след това замахна отново и напълно откъсна алигаторския крак.

Бил изкрещя уплашено и посегна към лазерния пистолет. Нямаше го. Мрънът се бе възползвал от бъркотията, за да му го отмъкне.

Погледна ужасен надолу. На мястото на откъснатия крак се виждаше безформена окървавена маса, която завършваше с розови пръсти. Този зародиш на крак започна бързо да се уголемява и съвсем скоро се изравни по размери и форма с другия крак на Бил, само дето си остана розов на цвят и не беше толкова мръсен. Докато кракът растеше, Бил забеляза малко картонче, привързано за палеца.

— Най-банален пропуск — обясни мрънът. — Хирурзите, които са ти поставили трансплантанта, просто са забравили да ти съобщят, че са го покрили с кожа от алигатор, за да позволят на присадката да израсте до пълни размери, без да се надраска и изцапа.

Бил взе картончето и прочете:

„Приятно ходене! С най-добри пожелания от медицинския екип, извършил присаждането.“

— Много мило от тяхна страна — рече Бил. — Биха могли все пак да ме информират какво са направили. Е, трябва да призная, че наистина ме изненада със своята дарба. Имаш ли някаква идея как можем да се измъкнем оттук?

— Разбира се, че имам. Трябва да се държим заедно, докато военните изпратят спасителен екип.

— Сигурен ли си, че ще го направят?

— Така мисля — отвърна мрънът. — В края на краищата аз съм доста ценно откритие. А ти също ще намериш своето място в техните планове.

— Честно казано — отвърна Бил, — трудно ми е да повярвам, че биха си мръднали пръста за когото и да било от двама ни.

— Истина е, без никакво съмнение. Но виж заради Трансформатора са готови на всичко.

— Да, ама той не е у нас — въздъхна Бил.

— Не е ли? — попита усмихнато мрънът. — Почакай само да ти покажа нещо.

Малкият гущер скочи на крачола на Бил и оттам се покатери на рамото му.

— Обърни се леко наляво. Така е добре! Сега върви в тази посока.

Бил сдържа първоначалното си желание да каже на мръна да си напъха опашката отзад и тръгна в указаната посока, като в началото леко понакуцваше, но скоро се увери, че новият му крак вече е придобил нужната твърдост.

 

 

Небето се стъмваше, подавайки сигнал, че наближава залез-слънце. Над земята се спусна синкав здрач. В далечината, може би на километър и половина, в посоката, която следваше Бил, се показа светлинка. В началото бе само бледо сияние на хоризонта между два хълма. После, когато се приближиха, то се превърна в три различни светлини, скупчени една до друга.

— Какво е това? — попита Бил.

— Ще глътне много време да ти обяснявам — отвърна мрънът. — Стискай още малко и сам ще видиш.

Бил стисна. Новият крак се държеше чудесно. Хирурзите бяха свършили страхотна работа. Въобще, напоследък не можеше да се оплаче от живота. Тази мисъл го накара да се огледа подозрително. Животът има този навик да ти пусне розова мъгла пред очите преди да те зашлеви по врата. Най-сетне стигнаха най-близката светлина. Оказа се, че е от доста голям огън, а два други бяха накладени на равни разстояния от първия. Трите образуваха равностранен триъгълник, което говореше, че са дело на същество, надарено с разум, тъй като природата — поне в тази й част, която познаваше — не си падаше по геометричните равновесия и не беше в състояние да начертае и една права линия.

Край огъня седяха двама души. Единият беше едър мъжага с голяма, сякаш издялана от камък глава. Имаше осанка на воин, а когато се раздвижи, на плещите му блеснаха металните люспи на броня. Бил го позна веднага.

— Ханибал! — извика той. — Какво правиш тук?

— Много добър въпрос — отвърна Ханибал. — По-добре попитай него.

Той посочи с палец другия мъж. Беше нисък и закръглен, съвсем плешив, ако се изключеха няколкото редки кичура, щръкнали насред темето му, които бяха боядисани в оранжево. Макар че очевидно беше двукрак — той стана, за да поздрави Бил, — непознатият носеше белези от по-ранна ихтиологична форма, например перки на гърба.

— Здравей, Бил. Очаквах те.

— Кой си ти? — подозрително попита Бил.

— Наричам се Бингтод, но това едва ли ти говори нещо. Всъщност хората ми казват Извънземния историк.

— Зная кой си — извика Бил. — Ти си заплахата за цялата човешка история.

— Някои вероятно ме смятат за такъв — призна Извънземния историк, — но не е вярно. Всъщност опитвам се да създам по-добро бъдеще за твоята планета, като нанасям някои дребни корекции в определени възлови точки от миналото ви. Вече успях да спася голяма част от изкопаемите залежи, които по твое време са само спомени.

— И как успя да го постигнеш?

— Една микроскопична добавка от три добре познати химични агента в 1007 година преди Христа превърна нефта в негоривна субстанция. Освен това спасих горите ви, като селекционирах архитекти, които по една или друга причина не умееха да строят дървени къщи. В конструираното от мен бъдеще няма парников ефект, нито термоядрена заплаха. Справих се успешно с тези проблеми. Няма сега да вземеш да твърдиш, че съм извор на злото, нали?

— Но защо ти трябваше да си завираш гагата в нашите работи? — проплака Бил.

— Нямаше друг начин. От висшия разум се иска да се меси и да променя.

— А мен защо домъкна тук? — попита Ханибал.

— За да създам крупномащабна темпорална аномалия и по такъв начин процесът да стане необратим. Ти си нещо като катализатор, който ускорява реакцията. Признавам, че не всички корекции доведоха до очаквания резултат. Но когато работиш с причини и следствия, никак не е лесно да предположиш какво ще стане.

— Бил — прошепна мрънчето, — мисля, че Извънземния историк лъже.

— За кое? — попита Бил.

— Трудно е да се каже. Но за нещо послъгва. Забеляза ли, че те гледа с открит и прям поглед? Правят го само хора с гузна съвест.

— Сигурен ли си?

— Довери ми се — кимна мрънът. — Готов съм на всичко заради земната кауза — отказах се от двете си къщи, пълноценния полов живот, положението в няколко почитани мрънски организации. Какво друго доказателство за лоялността ми искаш?

— Е, добре — склони Бил. — Но какво да правим?

— Ще ви помоля вас двамата — обади се Извънземния историк — да спрете да си шепнете. Приличате ми на конспиратори, а конспирацията е кошмарът на историята.

— Какво мислиш? — шепнешком попита Бил.

— Ако питаш мен, на тоя му е изхвръкнала чивията — отвърна по същия начин мрънът.

— Но какво да правим?

— Ами да го утрепем и да свършваме с тая история.

Бил не беше сигурен, че е готов да стигне толкова далеч. Но в този момент Ханибал неочаквано скочи, размахвайки късата си сабя. Лицето му беше изкривено.

— Не мога да се контролирам — извика той, — взел е ума ми под контрол. Пазете се!

След което се нахвърли върху Бил, а Извънземния историк само кимна сериозно и промърмори, по-скоро на себе си:

— Какво да се прави — законите на диалектическия материализъм.

Бил успя да избегне първата атака на Ханибал и посегна към лазерния си пистолет, но варваринът замахна и изби оръжието от ръката му, пращайки го в една дупка на невестулка. Бил отскочи назад. Мрънът се шмугна под яката му и се притаи на гърба — мястото, което най-малко щеше да пострада при евентуално клане.

— Помогни ми! — извика му Бил.

— Аз съм само петнайсет сантиметра — отвърна мрънът с приглушен глас изпод ризата. — Помогни си сам.

Вниманието на Бил бе погълнато изцяло от необходимостта да избегне святкащата сабя на Ханибал, чието бронзово острие бе наточено като бръснач. Ниският картагенец беше плувнал в пот, а устата му бълваше пяна. Бил потърси с отчаян поглед друго оръжие. Нямаше нищо подходящо. Намираха се на поляна насред гората, но дори клоните бяха събрани за съчки, а заедно с тях каменните гюлета, ръждясалите остени и всичко, което би могло да свърши работа, при това с усърдие, наследено още от времето на кампанията на Густав Адолф в Померания[1]. Накратко районът бе почистен до блясък и дори прахта бе грижливо избърсана. Бил се метна назад, за да избегне един удар, който щеше да го лиши от глава. Падна по гръб и чу врещенето на малкия мрън. Якият Ханибал, с изкривено от вътрешната борба лице, се изправи над него, вдигнал сабята с две ръце, за да нанесе последния удар, който несъмнено щеше да разполови Бил на две и с малко повече късмет да направи същото и с мрънчето.

В този критичен миг Бил се сети, че има едно нещо — едно-единствено нещо, което може да използва. Надеждата бе съвсем малка, почти несъществуваща, но все пак бе по-добре, отколкото да я няма въобще. Той бръкна в торбата и извади съсухрения, сбръчкан и вече ненужен алигаторски крак. Първоначално имаше намерението да го запокити в лицето на Ханибал и да потърси друга възможност в спечелените няколко секунди. Но още щом измъкна крака на бял свят, той оказа неочаквано въздействие върху побеснелия картагенски воин. Ханибал замръзна на място, а сабята му увисна насред въздуха. Очите му се окръглиха и придобиха стъклен блясък и за миг дори дъхът му секна в гърлото.

— Хайде де, посечи го! — извика Извънземния историк. — Давам ти телепатична команда, която не можеш да пренебрегнеш — довърши тоя глупак!

— Не мога, господарю — отвърна Ханибал. — У него е символът на онова, което владее съществото ми дори повече от теб. Погледни, той държи Алигаторския крак!

— Мътните го взели! — изруга Извънземния историк. — Знаеш ли, ти си прав. Алигаторът е бил свещено божество при картагенците и всички е трябвало да се подчиняват безпрекословно на онзи, който носи крака му. Не съм и помислял, че нещата може да се обърнат така! Но какво да се прави, историята е пълна с изненади.

— Тъй де — съгласи се Бил. Той се изправи, дръпна сабята от ръцете на Ханибал и се приближи към Извънземния историк. — Сега какво ще кажеш? — попита рейнджърът, вдигнал сабята над главата си.

— Още една хубава теория — отвърна Извънземния историк, — провалена от глупава дребна аномалия. Нищо де, драго ми беше да работя с вас. Време е да си вдигам чуковете.

Тъй като все пак бе предвидил подобен развой на събитията, той начерта кръг в прахта, готвейки се да се измъкне бързо и същевременно с така присъщата за действията му елегантност.

Тъкмо когато довършваше кръга, откъм третия огън се надигна една фигура и се приближи към тях.

— Ти какво правиш тук, гнъсните го взели? — попита Бил.

 

 

Биха могли да се изтъкнат множество причини, някои от тях не чак толкова убедителни, за да се обясни присъствието на Хам Дуо при третия огън — облечен в кафяв плащ с качулка и високи кожени обувки на продавач на дрънкулки от Афродизия IV. Каквато и да бе истинската сред тях, важното бе, че Хам е тук и се бе приближил тъкмо в нужния момент, за да сграбчи Извънземния историк за яката.

— Пусни ме веднага — нареди Извънземния историк. — Никой няма право да се меси в хода на историята.

— И ти също — посочи Хам. — Този път обаче прекали.

— Какво смяташ да направиш? — попита го внезапно разтревожен Извънземния историк.

— Мисля да те върна обратно в клетката — отвърна Хам. — Нека властите решават как да постъпят с теб.

— Ще ти направя едно предложение, на което не можеш да откажеш — рече Извънземния историк.

Хам се усмихна мрачно.

— Пробвай.

— Какво ще кажеш, ако ти дам Трансформатора?

— Отказвам — каза Хам. — Доброволно ли ще дойдеш, или да накарам кукито да ти попее на ушенце?

— Само не това! — извряска Извънземния историк. — Но помисли, Хам Дуо! Нима ще си позволиш да откажеш Трансформатора, който ще те превърне в господар на пространството и времето?

Хам се замисли.

— Господар на пространството — това ясно. Но какво общо има с времето?

— Трансформаторът може да прави чудеса с времето. Не го ли знаеше?

— Мога да изкарам и без чудеса. Не обичам да се забърквам в религията.

— Не става дума за такива чудеса. Говорех в преносен смисъл. Ще ти покажа — ако бъдеш така добър да ме пуснеш за момент.

— Без номера?

— Без номера.

Хам пусна яката. Извънземния историк бръкна в кесията, която носеше отляво на колана, извади отвътре едър предмет с метален блясък, в който Бил разпозна Трансформатора.

— Здрасти, Трансформаторе! — подхвърли Бил.

— Здрасти, Бил, отдавна не сме се виждали.

— Млъквай! — скастри го Извънземния историк и плесна Трансформатора по металната кутия. — Той не е на наша страна. Не говори с него.

— А ти не ми нареждай — сопна се Трансформаторът и в гласа му се долови стаена заплаха.

Извънземния историк въздъхна.

— Някой пак е бърникал из командните програми. Едва ли си ти, Хам. Може да си храбър и хубав, но когато са раздавали мозъци, ти си се навел да си човъркаш пръстите. Не, тук някой играе хитри игрички. Мисля, че е дошло време, който и да е той, да излезе напред и да се представи.

— Или тя — обади се един глас от мрака отвъд светлината на огъня.

— Илирия! — извика Бил.

Фигурата, която пристъпи в осветения кръг, бе стройна и примамливо изваяна като истинска победителка в звезден конкурс по красота. Това беше Илирия от планетата Ройо, едрогърдеста и дългобедреста русалка, сякаш излязла от мечтите на истинския ценител на женската хубост. Очите й бяха виолетовосини, а блузката и възкъсата пола — почти прозрачни за трепкащите светлини на огъня.

— Бил — заговори тя, — много гадно постъпи, като ме заряза на онази планета. Всъщност изглежда те подцених — оказа се, че ти не си падаш само по удоволствията. Прав си, мили, в този живот има и сериозни неща.

— Ти ме изигра, префърцунена кокетке! — извика Извънземния историк.

— Да, така е — кимна Илирия. — Но само защото бях принудена.

— И това трябва да обясни всичко, така ли? Нали каза, че ме обичаш?

— Преувеличих малко — призна Илирия. — Опитай се да си представиш кое чувство е малко по-слабо от отвращението. Ето това изпитвах всъщност към теб. — Тя се обърна към Бил. — Ела, скъпи, да се махаме оттук.

Тя му протегна ръка. Бил я погледна натъжено. Наистина би искал да я поеме, но вече си даваше сметка, че от това няма да излезе нищо свястно. Такива са извънземните жени. Това, което му трябваше сега, бе Трансформатора, който беше в ръцете на Извънземния историк. Но Дуо също не го изпускаше от очи. А Дуо имаше пистолет, страховит наглед пулсатор „Смирноф“, затъкнат в колана. Дори от мястото, където стоеше, Бил можеше да види, че циферблатът е поставен на „автоматична измъчваща болка“. Ето защо реши да не се опитва да му го отнеме. Не и в този момент. Може би по-късно ще изникне подходяща възможност. Какви ли не неща се случваха по широкия свят — пък дори и някой ненадеен припадък.

В този момент Хам Дуо изстена, хвана се за челото и се строполи на земята.

Мрънът изпълзя изпод ризата на Бил, накуцвайки след последното им съвместно падане. Той изтича при Дуо.

— Междузвездна сънна болест. Класически случай. Не се приближавайте към него. Може да е заразна.

Всички побързаха да се отдръпнат назад.

— Мъртъв ли е? — попита Бил.

— Не, междузвездната сънна болест не е смъртоносна, само приспива за дълго време. Надявам се, че си е плащал редовно здравните вноски в космическата здравна каса, инак му е спукана работата. Изглежда ще се наложи да прекара доста време в затъмнена стая, където да бъде захранван интравенозно, докато любопитни посетители го зяпат иззад дебелото стъкло.

Хам се размърда и изстена болезнено.

— Е, добре, Бил, ти победи — промълви той насън. После се пресегна с трепереща ръка и подаде Трансформатора на Бил. — Отърви ме от това! — добави, прозя се изморено и отново потъна в дълбок сън, като преди това му даде знак, че е в крайна опасност.

— Можеш ли да помогнеш на моя приятел? — обърна се Бил към Трансформатора.

— Разбира се, че мога — рече Трансформаторът.

Но преди да направи каквото и да било, бяха прекъснати от нещо, което бе започнало почти незабележимо, но скоро придоби гигантски размери.

 

 

Корабът кацна в осветения кръг точно в средата на очертания от запалените огньове триъгълник. Веднага си пролича, че е един от най-новите модели, построен по поръчка на богаташи или техни наследници, тоест хора, които държат да се придвижват насам-натам бързо, без да ги размотават разни космически лайнери. Корабът бе необикновено красив, а надписите по обшивката му — познати само за специалисти от ранга на Извънземния историк — бяха на санскрит.

— Санскрит? — промърмори Извънземния историк. — Кой ли може да е това?

— Не позволявай на знаците да те подвеждат — произнесе един глас от високоговорителя на малкия кораб. — Налагаше се да използваме подръчни средства. Позволих си да заема кораба на делегацията от Раджастан II, която бе дошла на посещение на нашата планета. Помислих си, че някой от вас ще поиска да се повози на него.

— Но кой е този? — прошепна насън Хам Дуо.

— Гласът ми е познат — заяви Бил. — Това не е ли Квинтиформения компютър?

— Позна, Бил. Аз те спасих от Ройо. Знаеш го, но въпреки това преднамерено ме избягваше. А твърдеше, че си готов на всичко, за да напуснеш онова място!

— Сигурно съм се изказал малко необмислено — призна Бил. — Но какво искаш сега?

— Достъп до твоя мозък! — заяви компютърът.

— Този разговор вече го водихме.

— Да. Но това беше преди да си дадем сметка, че притежаваш прочутия двоен мозък, свързан посредством corpus calosum. Бил, имаш ли представа колко е рядък? Бих могъл да се заема с обучението и преустройството на твоя мозък, след което да станеш най-добрият оракул на планетата Цурия.

— Струва ми се, че си сбъркал адреса — отвърна невъзмутимо Бил. — Или може би умът ми е нещо дефектен. Сигурен съм обаче, че не ме бива за компютърен оракул.

— Бива те и още как. Само кажи да, аз ще свърша останалата работа. Ще пусна приятелите ти да си вървят по родните места.

— Ами аз? — попита Извънземния историк.

— Ти създаде някои затруднения — обяви компютърът. — Бил, повярвай ми, това е за добро.

Бил се огледа. Хам Дуо кимаше насън, докато Извънземния историк кимаше наяве. Мрънът пошепна в ухото му:

— Бил, направи го. По-късно ще измислим нещо.

— Не разбирам какво искаш да направя.

— Просто се съгласи. Сам ще видиш.

— Добре — склони Бил. — Да опитаме.

Той зачака. Нищо не се случваше.

— Добре де, какво става? — попита не след дълго.

И тогава в ума му нахлу раздираща енергия. Всичко наоколо се люшна и затрепери като пометен от ураган мизансцен. После, още преди да е проумял какво става, се случи нещо друго.

 

 

Странна работа са неочакваните случки, нали? Появяват се внезапно и изневиделица. Разбира се, когато всичко свърши, е лесно да определим как е станало. В случая Бил успя да забележи бледа сияеща решетка в небето, която блесна за миг и изчезна, спускайки се към хоризонта. Понякога възприятията ни долавят такива почти незабележими сигнали, оставяйки на подсъзнанието да ги анализира. Така е защото главният ни компютърен център е твърде зает. Първо трябва да се грижи да вървим, без да паднем. Ако пък и дъвчем дъвка, трябва да синхронизира движенията на ченето и тези на краката. Нито един компютър досега не е бил в състояние да копира размерите на подобно гигантско усилие. Вероятно защото компютрите не могат да дъвчат дъвка. Виж, за хората това не е никак трудно, стига малко да се поупражняват.

Бил бе обграден от тъмнина. Не тъмнината на празна стая, по-скоро на затворен с цип спален чувал. Тъмнина, в която не усещате празнота. Тъмнина, която се пресяга към ушите ви и заглушава дори слуха, която обвива пръстите и блокира осезанието им.

Тази нулева точка на възприятието е добре позната като точката на несъществуването, към която се стремят всички мистични учения. И друг път, макар и случайно, Бил бе изпадал в това състояние на върховно блаженство, за което мечтаят напразно облечените с шафранови роби аскети. Жалко обаче, че наоколо нямаше никой, който да му съобщи какъв късметлия е. Защото — подобно на много други приятни усещания — върховното блаженство се разпознава като такова едва след като някой ни каже, че го има. В противен случай не е нищо особено.

Бил, разбира се, не знаеше нищо по въпроса. Ето защо не можем да го виним, когато реши да използва внезапното стъмване, за да се наспи хубавичко. По такъв начин пропусна този може би най-трансцендентен миг от своя живот. Е, поне хъркаше много трансцендентално.

Когато се събуди, всичко беше променено.

 

 

— Рейнджърът не беше лошо момче — сподели Хам Дуо със своя спътник кукито.

Чюгума отвърна с насмешливо писукане и сумтене, което направо учуди аудиторията. Но тъй като кукитата не смятат, че говорът им е странен или още повече смешен, ще се заемем с директния превод на казаното:

— Зная какво не дава покой — крякаше Чюгума. — Ти има гузна съвест. За пръв път мой разбира, че ти има съвест. Ти позволил Бил да бъде отвлечен от онзи Квинтиформен компютър.

— Той се опитваше да ми открадне Трансформатора! — размаха ядосано пръст Хам.

— И какво от това? Ще вземе друга машинка. Ти голям лайно.

— Разкарай се. Какво като имам още два резервни трансформатора в трюма на кораба, както и роботизирана машина, която е в състояние да ми направи още един, стига да я захраня с достатъчно молибден. Човек трябва да е готов за извънредни случаи.

— Тогава защо не дал на Бил да има един?

— Разкарай се, казах ти. Знаеш ли колко усилия ми костваше да се сдобия с тези?

— Да бе. Големи рушвети с много откраднати пари.

— И кʻво от това? Имам право, нали?

— Сигур. Но нещастен малък рейнджър сега изпържен. Ако не им занесе Трансформатор, ще спукат негов задник.

— Хайде да го забравим, какво ще кажеш, и да се захващаме за работа.

— Мой казва ти голям лайно.

Хам Дуо се завъртя на командното кресло и втренчи поглед в Чюгума.

— Наистина ли искаш да дам един от моите Трансформатори на тоя нещастник?

— Иска.

— Е, добре — склони Дуо. — Този път ще направя както ти настояваш, а следващия ще е както аз искам.

— Това значи какво?

— Искам да търсим гърне със съкровище в яма с хематоди.

Дори да беше вцепенен от ужас, Чюгума се постара да го прикрие и лицето му остана безизразно. Само изгърбените му рамене, докато помагаше на Дуо да обърнат обратно кораба към планетата Цурия, подсказваха какво става в душата му.

Бележки

[1] По време на Седемгодишната война (1756–1763 г.) войските на шведския крал Густав Адолф плячкосват Померания. — Б.пр.