Хари Харисън, Робърт Шекли
Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци (4)

4.

Но Бил скоро откри, че няма да се отърве толкова лесно от компютъра. В края на краищата, колкото и да не му се искаше да го признае, нито дори да си го помисли, той все още бе част от него. Машината знаеше къде се намира във всеки един момент. Ужасно обичаше да се забавлява, като изчака Бил да изпадне в симулирана дрямка и след това да му се яви под формата на банши, за да го стресне с късащ нервите писък. Грижеше се да вали проливно навсякъде, където се появяваше Бил. Макар да беше безтелесен, което означаваше, че е и водонепроницаем, Бил се потискаше от гледката на надвиснали облаци и едрите шляпащи капки по повърхността на блатата, с които компютърът се стараеше да разкрасява околния пейзаж. Бил взе да се притеснява, че ще настине, след като краката му бяха непрестанно във вода. Този факт доказваше една стара теория на земните учени, според която настинката винаги идва откъм главата. Цялата тая блатно-тресавищна епопея започна страшно да му омръзва. Не само че беше хремясал, ами изглежда развиваше бронхит. Страхуваше се, че след него идва ред на пневмонията. Взе да се чуди дали въображаемо създание като него може да умре от въображаемо възпаление на белите дробове. Струваше му се напълно възможно.

На всичко отгоре не след дълго приятелчето му скуолът го помоли да си върви.

— Много си ми симпатичен — обясни скуолът, — но трябва да мисля и за семейството си. Вече две седмици леговището ми е заобиколено от мочурища. Малките циврят почти непрестанно. Бил, нали знаеш какво казват за това колко зле може да ти влияе потискащата обстановка? Защо не вземеш да заминеш нанякъде? За предпочитане по-далеч оттук. Може пък да откриеш някакъв начин да се отървеш от проклятието.

— Не е проклятие — обясни Бил. — Просто компютърът се държи свински.

— И според теб това не било проклятие? Чао, Бил, и не бързай да се връщаш при нас.

И така, Бил си тръгна. Или по-скоро, опита се да го направи, преди да открие, че компютърът му е орязал всички енергоизточници. Вече не можеше да лети леко и бързо с помощта на енергийната раница. Налагаше се да крета по земята. И макар да бе лишен от мускули в буквалния смисъл, усещаше, че нещо го боли. Болката идеше откъм краката и най-вече от алигаторския. Защото макар да бе само компютърна реконструкция, Бил все още притежаваше онзи проклет, зеленикав и завършващ със закривени нокти земноводен израстък.

Въпреки това продължаваше да върви, спеше в движение, а докато спеше — сънуваше. Сънуваше, че е балерина, че някой му е завързал червени балетни обувки на краката и той танцува неспирно, докато режисьорът на постановката — застаряващ коцкар, естествено — го гледа и се подсмихва садистично.

Накратко казано, животът му се обърка окончателно и нямаше никакви изгледи да се оправи. Бил търсеше отчаяно някое местенце в компютъра, където да намери покой и да се скрие от непрестанните терзания. Но къде? Опита с някои от рядко използваните информационни сектори, където се съдържаше информация за миналото на планетата Цурия. Притаи се сред колоните от цифри за сезонните валежи преди хиляда години. Потърси убежище сред старите протоколи за убийства и грабежи. Намести се между биографиите на отколешни цуриянски величия. Опита си късмета дори с каталога на изгубените каузи, индекса на невъзможните открития, резюмето на предстоящите невероятности. Всеки път, когато смяташе, че е открил търсеното местенце, се появяваше компютърът, огласяйки околностите с пискливия си неприятен глас.

— Здрасти, Бил, време е за ставане!

И Бил отново потегляше на път. О, какъв ужасен живот бе това! На всичко отгоре заплашваше да продължава така до безкрайност. В края на краищата, в сегашното си състояние Бил бе почти безсмъртен. Във всеки случай очакваше, че ще живее толкова, колкото и компютърът. Единственият изход можеше да е някоя масирана атака срещу Цурия. Бяха пратили доброволец на планетата и той не се бе върнал. Това не даваше покой на Бил. Пусна си дълги въображаеми нокти и започна да ги гризе. Ако онези глупаци не получат от него информация, нищо чудно да изпаднат в обичайното си тъпоумно състояние и да подхванат военни действия.

— Нали ще можеш да защитиш планетата от едно неочаквано нападение от космоса, стари приятелю? — обърна се той към компютъра.

В отговор машината, която бе натрупала доста голям опит в симулирания си садизъм, само се изсмя зловещо.

Животът достигна най-ниската си точка един отвратителен, облачен и дъждовен ден. Имаше светлина колкото да се виждат надвисналите облаци и мрачният, безперспективен хоризонт. Кожата на Бил бе покрита с мъх и гъбички. В косата му се бяха заселили дребни рачета с остри клещи. Мънички, но много досадни гадинки си бяха свили гнезденца под мишниците му, а в слабините му ставаха такива ужасни неща, че просто не смееше да погледне. Не че не се грижеше за чистотата си, напротив — всеки път, когато се къпеше, се търкаше вманиачено. Въпреки това униформата и пагоните му изглеждаха сякаш са прекарали десет години заровени в земята.

Дори храненето му страдаше. Някога, когато бе в добри отношения с компютъра, получаваше редовно разнообразни и вкусни симулирани ястия, но сега компютърът се забавляваше да му поднася жабешкозелен сладолед, втвърдена пържола с миризливи косми от як и други подобни гадории. Най-голямата дивотия беше, че макар да не се нуждаеше от храна, след като черпеше директно от енергията на компютъра, така и не можа да преодолее привичката да се храни три до четири пъти на ден. Всеки път, когато избягваше отвратителните гозби на компютъра, той започваше да изпитва неистов глад, също толкова болезнен, колкото и истинският.

Именно ей в такова състояние беше Бил, когато се случи нещо, което доведе до нарушаване на монотонното му съществуване и запали лъча на надеждата. Всичко започна случайно, в един от типичните отвратителни мухливи дни. Както винаги Бил се събуди изморен и неосвежен, в пещера, по чиито стени се стичаше влага със скоростта на проливен дъжд. Той излезе навън, олюлявайки се, целият треперещ от студ и готов да понесе на прегърбените си плещи поредния ден от нелекото си съществувание.

И тогава забеляза странна светлина на хоризонта. В началото си помисли, че е от горски пожар. После реши, че дори пожар не е в състояние да озари по този начин мочурливата действителност. Какво беше тогава? Бил примижа. Светлината бе доста далеч и за да стигне до нея, трябваше да премине през труднопроходима местност. Дали си заслужаваше? Пък и какво значение може да има някаква светлина на хоризонта? Най-вероятно гнъсавият компютър му бе подготвил поредната неприятна изненада.

Той изпъшка, след това се замисли какво да прави през деня. Ала не можа да измисли нищо интересно. Отново погледна към светлината. Все същата си беше — нито по-силна, нито с променен цвят. Какво правеше там? Той се надигна, изруга под нос и закрачи през лепкавата кал с консистенция и свойства на бавносъхнещо лепило. Усещаше нетърпима болка в симулираните си стави, въображаемите му зъби тракаха от студ. Скоро откри, че за да достигне светлината, ще трябва да пресече цяла планинска верига. Ядоса се, защото беше сигурен, че планината я нямаше там първия път, когато забеляза светлинката. Със сигурност беше работа на компютъра. Най-вероятно механичната гадина стоеше и зад появата на светлината, готвейки се по своя неуморен и садистичен начин да засади в душата му корените на още по-дълбоко отчаяние. Нямаше съмнение, че е обречен да обитава този проклет свят до края на съществуването си! Какъв смисъл да върви нататък? Защо просто не се пльосне в калта и да й позволи да го задуши във виртуалните си прегръдки? Но това би означавало да достави удоволствие на онази садистична колекция от транзистори и жички. Така ли щеше да свърши всичко? Вместо ехтеж на почетен куршум — цвърчене от късо съединение.

— Никога! — изстена Бил, след което подсмръкна и се закашля. — Няма да се дам на тая лайняна машина! Не и аз, Бил мъжкарят! Оцелявал съм при далеч по-страшни обстоятелства, ха-ха! Аз съм роден да побеждавам! Няма да се дам! Напред!

Ободрен от тези мъжкарски глупости, той се изправи на крака и продължи да лъкатуши нататък, макар дробовете му да свистяха като парен локомотив, макар планините пред него да се издигаха още нагоре, разкривайки — при оглед отблизо — ледени върхове, между които свистеше смразяващият вятър, а Бил нямаше дори снегоходки. Добрите момчета побеждават! Винаги надървен!

Скоро и това вече не помагаше. Бил се отпусна изнурен, отчаян, свършен. Колкото и да е силен, как ще изкатери хлъзгавите заледени стени без алпийско оборудване…

Изведнъж си спомни за алигаторския крак! Да, разбира се, нали той завършваше с дълги закривени нокти. Естествени алпинистки котки, създадени в някоя лаборатория за биологични мутации. Още не му бе свършил късметът!

Бил смъкна нескопосаната партенка, с която бе обвил крака си заради метафоричния студ — най-смразяващия студ, който е имало някога. Изправи се, с един бос зелен крак и един обут, постоя така за момент, после — отправяйки предизвикателство към ветровете и поверявайки душата си на великия Трибунал в небесата, където рейнджърите получаваха своя последен медал — смъкна партенката и от другия крак. Макар че беше нормален човешки крак, Бил толкова отдавна не му бе подрязвал ноктите, че те също се забиваха в снежната покривка на стръмния планински склон. Той задраска нагоре, задъхан, ухилен, местейки поред ту единия, ту другия крак. С ръцете се вкопчваше в подаващите се изпод снега коренища и това му помагаше допълнително. Пълзеше нагоре по стръмния склон, а в небето взеха да разцъфват ярки светлини и из склоновете закънтяха звуците на „Тържествената увертюра 1812 г.“ И тогава, напълно неочаквано, той се озова на билото на планината. Беше стигнал до самия връх. Направи още една крачка, погледна надолу и дъхът му секна от гледката, която не бе очаквал и в най-смелите си сънища.

Защото там долу, в една естествена падина на склона, седеше не друг, а Пъхогаг. Пред него пламтеше огън, в който Пъхогаг подмяташе малки фосфоресциращи съчки. Именно огънят и съчките бяха източникът на сиянието, което бе привлякло вниманието на Бил.

— Пъхогаг! Какво правиш тук?

— Бил! Господи, колко се радвам да те видя!

Пъхогаг не изглеждаше никак променен от времето на последната им среща. Може би луничките му бяха поизпъкнали заради студа, или косата му — щръкнала изпод качулката на подплатеното яке — не изглеждаше чак толкова оранжева. Не беше невъзможно и на лицето му да са се появили още една или две бръчки. Ала въпреки тези промени — дело на неумолимия ход на времето, този зъл гримьор — това беше добрият стар Пъхогаг, някогашният приятел на Бил, човекът, готов на всичко, за да спечели любовта и уважението на другарите си или поне да ги накара да спрат да му се подиграват и присмиват.

Бил приседна до огъня. Фосфорът искреше и блещукаше, но Бил бе твърде измръзнал, за да усеща болката от изгарящите го на моменти искри. За първи път от много време усещаше топлина и беше сух (защото междувременно и предвидливо Пъхогаг бе разпънал малка двуместна палатка и дори бе поставил вътре котле с прясно стоплено на огнището месо). У Бил напираха въпроси и месото бе темата на един от тях. Както вече казахме, в този свят нямаше нищо истинско. Самият Бил не беше истински. Тялото му, онази част от него, която олицетворяваше реалното му съществуване, бе някъде другаде и той се надяваше да е на сигурно място. Създателят на тази фалшива реалност бе компютърът. Той диктуваше не само какво ще яде Бил, но как ще изглежда храната и какъв вкус ще има, с което определяше и реакциите му по време на хранене. Ако това бе самата истина — и Бил не виждаше причини да се съмнява в нея, тъй като си спомняше гледката на собственото си тяло, сгърчено на кушетката, докато душата се рееше над него преди компютърът да я засмуче и да я постави под своята власт. Та ако случаят беше точно такъв, как тогава Пъхогаг се бе наврял тук и по какъв начин бе успял да създаде своя собствена метафора на храна?

— Пъхогагчо — заговори Бил на своя глуповато усмихнат приятел, — това не си ти, нали?

— Разбира се, че съм аз — отвърна Пъхогаг и усмивката му придоби леко тревожна отсянка.

— Не, не може да си ти — упорстваше Бил. — Трябва да е някоя от халюцинациите, дето ги бълва проклетият компютър. Не може да създаваш храна без неговото знание и разрешение. Значи си поредното изчадие на механичния гад, сътворено да породи у мен напразни надежди, преди да ги разбие окончателно. — Бил подсмръкна жалостиво и изтри с опакото на ръката си една несъществуваща сълза.

— Хич не съм такова нещо! — почти проплака Пъхогаг, кършейки обезпокоено ръце. — Бил, аз съм твоят добър приятел, старата ти дружка бе, човек. Знаеш го, хайде, кажи, че го знаеш!

— Разбира се, че го зная, тъпако! — озъби се Бил. — Но ако си дело на компютъра, нямаше ли да ми говориш пак същите неща, а?

— Откъде да знам какво ще говоря, ако съм създание на компютъра — разциври се Пъхогаг, стигнал предела на интелектуалните си способности. Всичко, което искаше, бе да го харесват. Но тъкмо по тази причина всички го мразеха. — Не съм направен от компютъра. Аз съм си аз. Аз мисля.

— Щом си ти — рече Бил, — кажи ми нещо, което компютърът не би могъл да знае.

— Аз пък откъде ще го зная? — проплака Пъхогаг. — Откъде да знам какво не знае компютърът?

— Самият факт, че си тук, означава, че компютърът знае всичко, което знаеш и ти.

— Не съм виновен за това — сопна се Пъхогаг.

— Зная. Но даваш ли си сметка какво значи това? Значи, че след като компютърът знае всичко, което ти знаеш, ти си той.

Пъхогаг потъна в дълбоко мълчание, но изглежда така и не можа да се справи със сложното съждение на Бил.

— Слушай, Бил, защо не опиташ от месото?

— Млъквай, фалшива компютърна проекция!

— Не, не съм. Бил, повярвай ми, аз съм.

— О, добре де. Какво пък толкова, ако греша, значи греша. Как си, Пъхогаг?

— Много добре, Бил — отвърна поободрено Пъхогаг. — Доста зор беше, докато убедя военните да ме пратят да те спасявам.

— И как успя накрая? — попита подозрително Бил.

— Не можеха просто да си затворят очите, че си изчезнал по време на мисия, нали? Особено след като аз вдигнах шум.

— Много мило от твоя страна, Пъхогаг. Значи ти позволиха да се пишеш доброволец?

— Мисля, че по-скоро искаха да се отърват от мен. Накрая вдигнаха ръце, аз цъфнах тук и те открих — след доста премеждия.

— Не искаш ли да ми разкажеш как точно стана това?

— Какво значение има? — попита Пъхогаг със смутен вид. — По-важното е как да те измъкнем оттук.

Бил втренчи огорчен поглед в съществото, което или беше неговият стар приятел, или компютърна симулация. Даваше си сметка колко е важно да определи кое от двете стои пред него, тъй като старата му дружка Пъхогаг наистина би му помогнал, докато компютърната симулация щеше да му изиграе поредния гаднярски номер. Бил въздъхна опечалено.

— Наистина смятам, че е време да тръгваме — настояваше Пъхогаг.

— Първо ми кажи как стигна тук.

Пъхогаг отвори уста. В този момент зад гърба на Бил отекна пукот. Той се стресна, завъртя се и посегна към оръжието, каквото отдавна нямаше, като същевременно се чудеше как ще се бие, като дори не притежава телесна обвивка.

Но вместо очакваната ужасяваща гледка на скрита и дебнеща заплаха пред Бил стоеше най-обикновен елен. Бил премигна невярващо и изръмжа от почуда. Съвсем старомоден, среден на ръст елен, при това с почти новички, младежки рога. Животното пристъпваше внимателно по тясната скална издатина, преминаваща в самото подножие на върха. Когато ги забеляза, то се разтрепери неудържимо, но не можеше да побегне заради малката площадка. Ето защо продължи да върви напред, без да откъсва от тях големите си влажни очи, а копитата му чаткаха оглушително по скалната повърхност. Най-сетне стигна едно място, където пътят се разширяваше. Еленът размаха щастливо опашка, втурна се презглава в неистов бяг и след секунди се изгуби от погледите им.

— Изчезна! — отбеляза Пъхогаг. — Тия животинчета много обичат да се катерят на високо.

— Кои?

— Ами елените, де.

— Кажи ми как — произнесе Бил, който едва се сдържаше да не закрещи, — един проклет, въшлясал, гнъсав елен е попаднал в този компютър?

Пъхогаг се замисли.

— Може би по същия начин като нас.

Бил овладя клокочещите в гърлото му звуци и стисна юмруци.

— А би ли ми казал как ние попаднахме тук?

— Не ми го обясниха подробно.

— Опиши ми в най-общи линии.

— Бил, знаеш ли, че се държиш малко налудничаво. Искаш ли да се измъкнеш оттук, или не искаш?

— Е, добре — въздъхна мрачно Бил и за секунди се смъкна от назъбените висини на гнева до безрадостните дълбини на отчаянието. — Но имам гнъсавото усещане, че ще съжалявам за всичко това.

Той последва Пъхогаг надолу по склона. В началото му беше трудно, макар и не чак толкова, колкото докато се катереше. На няколко пъти потъва до кръста в снежни преспи и завиждаше на Пъхогаг, който се пързаляше отгоре им. Постепенно обаче го завладяха нови съмнения заради странния, почти нереален и грациозен начин, по който Пъхогаг преодоляваше препятствията. Бил взе да се пита кога един смотаняк престава да бъде такъв. Когато е контролиран от компютър, отговори си той.

Въпреки това продължаваше да го следва, защото нямаше къде да се дене. Може би имаше шанс, след като знаеше, че и Пъхогаг е рожба на компютъра. Или поне нямаше да позволи на гадната машина да се смее последна.

— Точно тук долу е — повика го Пъхогаг иззад едни дръвчета, които чернееха на фона на ослепително белия сняг.

— Кое е точно тук долу? — попита Бил.

— Помощта — отвърна Пъхогаг.

Свлякоха се през едно заснежено дере, след това задраскаха по заледените скали на отсрещния бряг. Бил бе толкова погълнат от усилието да се закрепи за стената, че не погледна нагоре, докато не стигнаха следващото било. После видя Пъхогаг, или онова, което претендираше да е неговият приятел — може би нямаше кой знае каква разлика между двете — да размахва ръце по странен начин, сякаш бяха гумени, напълно лишени от кости. Истинска компютърна анимация! Бил се престори, че не забелязва, защото не искаше Пъхогаг да разбере, че го е разкрил.

Той премести очи нагоре и забеляза на един далечен склон четири черни точки, които се местеха на фона на бялата пелена. Малко зад тях имаше и пета, по-голяма точка.

— Какво е това? — попита Бил.

— Приятели — отвърна Пъхогаг. — Те ще ни помогнат.

— Много хубаво — рече Бил и се огледа. Отвсякъде ги заобикаляха само заснежени върхове. Петте черни точки се приближаваха доста бързо към тях. Изглежда нямаше какво друго да правят, освен да ги чакат. Бил съжаляваше, че няма и други възможности.

 

 

— Кои са тия? — попита той.

— Позволете да ви представя — рече Пъхогаг тържествено. — Мъжагата с буйната кестенява коса и комбинезонът е командир Дърк, капитан на космическия кораб „Находчивост“.

— Никога не съм чувал за космически кораб „Находчивост“ — отвърна Бил. — Нов клас ли е?

— Не се тревожи — успокои го Пъхогаг. — Дърк и „Находчивост“ са на независимо командване. Корабът им е един от най-мощните в познатия космос. Ще видиш, че корабът ще ти хареса, Бил.

Бил не попита Пъхогаг как се е озовал на „Находчивост“. Предполагаше, че разполага с логично обяснение, каквото следваше да се очаква от една компютърна симулация.

— Кой е онзи със заострените уши?

— Това е Сплок, нощен обитател на планетата Фортинбрас II. Те са извънземни.

— Без майтап — рече подигравателно Бил.

— Но приятелски настроени извънземни — побърза да уточни Пъхогаг. — Сплок е много дружелюбен, макар на пръв поглед да не се държи така. Тъкмо исках да те предупредя.

— Щом е приятел, защо не се държи така?

— Фортинбрасиянците — обясни Пъхогаг — се прекланят пред безчувствеността. Колкото по-малко чувства проявяваш, толкова повече те харесват.

— Звучи страхотно. И как се забавляват?

— С изчисления — отвърна Пъхогаг.

— По-добре с тях, отколкото с мен — въздъхна Бил. Почти бяха стигнали групата. Малко преди да могат да се чуват обаче Пъхогаг добави изплашено:

— Между другото, Бил, за малко да забравя да ти кажа. Каквото и да правиш, избягвай шегички или дори намеци за заострени уши. И още нещо, даже по-важно…

Той млъкна, тъй като командир Дърк, който вървеше на няколко крачки пред останалите, се бе изравнил с тях и протягаше ръка. Бил се здрависа с него. Дърк имаше топла ръка и дружелюбни маниери, макар че Бил не хареса двуцветния му комбинезон — червено-кафяво и махагон не бяха любимите му цветове. Но от друга страна той не беше от хората, които следят модните тенденции.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Бил — рече Дърк.

— И на мен, сър — отвърна Бил. — Много мило от ваша страна, че дойдохте тук, за да ме спасите. Не зная как точно успяхте да го направите, тъй като, доколкото ми е известно, аз съм само едно обезтелесено присъствие в компютъра.

— Не дойдохме тук да те спасяваме — отвърна Дърк. — Всъщност пристигнахме, за да узнаем по какъв начин обитателите на тази планета могат да скрият някой кораб и след това да го накарат да се появи на милиони мили от нея, понякога дори на светлинни години. Представете си колко е важно за нашите въоръжени сили да притежават подобно оръжие. Що се отнася до въпроса как попаднахме тук, Сплок е нашият научен офицер. Каквото и да си мислите за острите му уши, интелигентността му надхвърля многократно моята и следователно трябва да е безкрайно по-голяма от твоята, както лесно може да се определи.

Бил пропусна тази обида покрай ушите си, пък и какъв смисъл да се кара с тях.

— Не съм си и помислял, че може да има нещо нередно в заострените уши! Всъщност дори много ми харесват. Предполагам, че кукличките ужасно си падат по него. Също както и по моите зъби. — Той се захили, за да покаже щръкналите си кучешки зъби.

В този момент и Сплок се приближи към тях. Научният офицер от Фортинбрас имаше издължено лице и вежди с очевидно извънземен произход, тъй като се засукваха и в двата края. Когато заговори, оказа се, че има стържещ тембър като на зле настроен гласов симулатор.

— Щом ти харесват такива уши, мисля ще мога да ти уредя един чифт.

— Ами… — промърмори объркано Бил. — Като си помисли човек, всъщност не ми харесват чак толкоз. Казах го само от любезност.

— Аз пък само се пошегувах — отвърна Сплок. — Това че сънародниците ми са лишени от чувство за хумор, не ми пречи да се майтапя с представители на далеч по-изостанали раси, с които се налага да си имам работа от време на време. Понякога наричат хумора ми ироничен.

— Ироничен! — възкликна Бил. — Разбира се, ироничен! Ама че смешно! Ха-ха!

— Не исках да кажа — продължаваше Сплок с вледеняващ глас, — че сама по себе си иронията е смешна. Макар че естествено притежава някои хумористични оттенъци. Ставаше въпрос за моите заострени уши… О, мамка му. Няма значение. Капитан Дърк, какво се изисква от мен?

— Бих искал да обясните на този войник — рече Дърк, — как сме стигнали до тук.

— Но това е повече от очевидно — отвърна Сплок и метна вледеняващ поглед на Бил. — Предполагам, че в училище сте изучавали уравнението на Финергарт-Елен?

— По мое време май му викаха иначе — отвърна Бил, колкото да каже нещо.

— Няма значение. Направихме така, че пренастроихме двигателите на „Находчивост“ да пулсират в прекъсната Скомианска крива. Дотук нищо необичайно, разбира се, повечето капитани го правят, когато се налага да се отърват от полепналите по корпуса космически рапани. При трептенето корабът се смалява, което улеснява почистването на рапаните.

— Не се ли смаляват и рапаните? — попита Бил.

Сплок го изгледа, след това избухна в дрезгав смях. Бил погледна към Пъхогаг, който изглеждаше объркан.

— Кое е смешното? — попита Бил.

— Дето каза, че рапаните се смалявали. Каква великолепна ирония!

— Сигурно наистина е много смешно — рече Бил, придавайки си скромен вид. Вече си мислеше, че няма да му е никак лесно да се разбере с този извънземен.

— Не, не беше смешно — обясни Сплок. — Не и за мен поне. Но от друга страна, аз не намирам за смешни дори собствените си шеги. Засмях се, за да те накарам да се поотпуснеш.

— О, благодаря ти много — отвърна Бил.

— И тъй, след като трептенията на кораба достигнаха параметрите на Скомианската крива, вместо да почистим корпуса, ние задействахме един пулсиращ лъч, който още повече смали размерите му и го превърна в серия от нематериални проекции. По такъв начин успяхме да проникнем във вътрешността на компютърната симулация.

— Аха, разбрах — кимна Бил, без да е схванал и думичка от цялата тази научно-техническа гнъс. — Звучи страхотно, наистина страхотно.

— И върши работа — добави с престорена скромност Сплок.

— А сега, след като сте извършили цяло чудо, за да проникнете вътре, как смятате да ни измъкнете?

Тук се намеси капитан Дърк.

— Ще разберем това веднага щом Сплок привърши със своите изчисления.

На издълженото лице на Сплок се изписа безмерна съсредоточеност. Очите му се превърнаха в цепки, на челото му започна да пулсира вена, а ушите му леко се сгънаха — все признаци, както Бил щеше да научи по-късно, че фортинбрасиянският мъжкар е изпаднал в Урконцентрация.

— Как се намери с тия добри хора? — обърна се Бил към Пъхогаг шепнешком, за да не пречи на работата на Сплок.

— Стига си шепнал! — скастри го Сплок. — Как очакваш да се съсредоточа?

Брей, рече си Бил, с тия уши наистина чуват надалеч.

Сплок го изгледа отново.

— Престани да го правиш!

— Ама този път нямаше как да ме чуеш! — възрази Бил. — Аз само си мислех.

— Логиката ми подсказа какво си мислиш — заяви Сплок. — Няма да повтарям два пъти, че не обичам подобни коментари.

— Приятелят ти не ти ли каза да не споменаваш за ушите му? — попита капитан Дърк.

Бил се сви, после внезапно се изправи. Тази история бе стигнала твърде далеч. Извънземният задник с шарен костюм, продълговато лице и уши на бременно кенгуру нямаше да му казва какво да мисли. Гнъсовете ги взели, не му трябват, той може и сам да се спаси.

— Трябваме ти — заяви Сплок.

— Престани да ми четеш мислите! — кресна Бил.

— Не ти чета мислите. Просто използвам логиката на предполагаемите съждения.

— Така ли, бе? — попита Бил и неочаквано се засмя.

— Да, точно така — кимна Сплок, без да се усмихва.

Миг по-късно той отхвърча назад, вдигнал ръце пред лицето си. Бил бе стоварил върху него най-светкавичният ляв ъперкът, който тази планета бе виждала от създаването си насам. Ръцете на Сплок бяха червени.

— Ти ми разби носа! — извика той.

— Тъкмо поне за малко ще забравим темата с ушите — рече Бил. — Не съм те удрял, само те посръгах малко. Изправи глава назад и си сложи нещо хладно под врата. След минута ще спре да ти тече кръв.

— Ти не разбираш! — намеси се Дърк.

— От разбити носове разбирам доста — опъна се Бил.

— Друго искам да кажа — ти не знаеш какво означава разбит нос за един фортинбрасиянски мъжкар.

— Той въобще не предвиди, че ще го фрасна — похвали се Бил. — А ми се фукаше, че владеел превантивната логика.

— Глупак такъв! — кипеше Дърк. Лицето му бе пребледняло. — Мъжкарите от планетата на Сплок пренасят резервната си памет в носните кухини.

— Много тъпо място да си държиш паметта — рече Бил.

— Къде съм? — попита Сплок, като мигаше и се оглеждаше учудено.

Капитан Дърк изстена и започна да скубе оредяващата си коса.

— Сплок! Трябва да си спомниш! Главата ти съхранява най-важната, оригинална и невиждана досега математическа логика, която ни е нужна, за да се измъкнем оттук.

— Боя се, че информацията е разбъркана, ако не и унищожена — заяви Сплок. — Бях я прехвърлил почти цялата в резервната носна памет. Откъде можех да знам, че някакъв варварин с алигаторски крак ще ме удари в носа?

— Как разбра, че имам алигаторски крак?

— Чрез логиката на неочакваното — отвърна Сплок с възкисела усмивка. — Пък и мога да го видя с очите си.

— Стига дрънканици! — намеси се Пъхогаг. — Да изчезваме оттук!

Всички се обърнаха и закрачиха към останалите две черни точки върху белия сняг. Когато стигнаха до тях, черните точки продължаваха да са си черни точки, само дето бяха малко по-големи.

— Какво е пък това? — попита Бил.

— Това са прототипни симулации на нашия спасителен кораб и двамата членове на екипажа, които го управляват.

— Но те са като точици.

— Съхранихме ги под тази форма — обясни Дърк, за да пестим енергия. Необходима е доста голяма мощност, за да се поддържат лъчеви симулации в един толкова голям компютър, а главният акумулатор на „Находчивост“ вече беше доста изтощен заради ситуацията, която възникна непосредствено преди да пристигнем тук.

— И каква работа ще ни свършат тия точки? — попита Бил.

— Никаква, в настоящата си форма — призна Дърк. — Но веднага щом Сплок възвърне предишните им размери…

— Не мога — оплака се Сплок и докосна внимателно строшения си нос. — Уравненията… — той подсмръкна и носът му издаде свирукащ звук.

— Сега вече го загазихме — въздъхна обезверено Дърк. Бил се наведе над една от черните точки и я докосна.

Беше хладна и метална. Натисна я — не поддаваше. Имаше остър като бръснач ръб. Едва сега си даде сметка, че съхранените симулации нямаха дълбочина, само широчина и височина. Но дори тази мисъл не можеше да ги превърне в нещо, което да им свърши работа.

— Сплок! — извика капитан Дърк. — Нищо ли не можеш да направиш?

— Опитвам се — отвърна носово фортинбрасиянецът. — Но информацията тече на пресекулки.

— Вижте! — извика Пъхогаг.

Намираха се върху широка равнина, която сякаш се простираше до безкрайността под жълтеникавото слънце. Наоколо стърчаха дребни, пурпурни растения и няколко древни руини, създадени от компютъра колкото да се пооживи това място. Пред очите им над равнината се спуснаха яростни облаци от тъмнозеленикава материя, носещи със себе си пясък и чакъл, и се стовариха върху тях като артилерийска канонада.

Капитан Дърк реагира мигновено — той коленичи, измъкна смъртоносното оръжие, пристегнато на бедрото му, превключи лъча на конусовидно разрушение и помете носещите се към тях отломъци, преди да ги превърнат на пихтия.

— Дръж така, капитане! — извика му Сплок. — Тъкмо успях да си осигуря достъп до външните уравнения. Може да не е всичко, но поне е някакво обещание за успех.

— Няма да издържа още дълго — подметна Дърк през стиснати зъби. — Лазерният ми пистолет е зареден едва наполовина. Пак заради недоглеждане на оня новобранец от Ню Калкута. Искам веднага щом се приберем да се погрижиш да си получи заслуженото наказание.

— Ако въобще успеем да се върнем — посочи Сплок, на чието лице би изписана агонията на човек, опитващ се да си спомни забравени уравнения.

Докато наблюдаваше тази мъчителна сцена, Бил взе да се чуди с какво може да помогне. И изведнъж се досети. Той пристъпи напред и преди капитан Дърк да успее да му попречи сграбчи Сплок за врата с едната ръка и му стисна носа с другата.

— Бил, какво правиш? — извика Пъхогаг, вечният майстор на ненужни въпроси.

Бил стисна зъби и завъртя носа на Сплок половин оборот наляво. Разнесе се отчетливо изщракване. Бил пусна Сплок и отстъпи назад.

— Как си сега, приятелче?

— Той май го поправи — подсмръкна Сплок и погледна Бил с нескрито уважение. — Как разбра, че фортинбрасиянците се раждат без носове и си поставят механични, когато трябва да отидат в света на хората?

— Просто реших, че си заслужава да опитам — отвърна Бил.

— Слава на светците за тази наивна интуиция — рече Сплок. Той взе да мърмори уравнения с ясен, баритонов глас и точките реагираха мигновено, превръщайки се в членове на екипажа с двуцветни костюми в същата окраска и кройка, каквито носеха Дърк и Сплок. Голямата черна точка се разду до космически кораб.

Докато се качваше на борда, Бил си помисли, че чува нечий глас.

— Ей, Бил, почакай ме!

Гласът беше женски. Но това беше изключено. Той не познаваше никакви жени на планетата.