Серия
Бил, галактическият герой (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bill, the Galactic Hero… On the Planet of Bottled Brains, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 15 гласа)

11.

Квинтиформеният компютър накара да бъде построен красив храм от бял мрамор, а по стените на храма разпореди да бъдат изрисувани свещени символи, внушаващи ужас и страхопочитание. Той назначи Бил за новия оракул на храма и обяви пред населението, че новият информационен център е готов за експлоатация.

— Но аз не знам нищо — каза Бил.

— Наясно съм — отвърна компютърът. — Затова ще инсталирам директна връзка между главата ти и моята централна информационна база данни, за да получаваш цялата информация, от която се нуждаеш.

— Защо ти сам не се захванеш с оракулстване?

— Имам други, не по-маловажни занимания. Не бери грижа, скоро ще му хванеш цаката.

По-късно същия следобед с помощта на подходящите инструменти и няколко капки „Нумзит“ компютърът постави розетка в тила на Бил. Резултатът бе почти равен на чудо. Достатъчно бе да затвори очи и Бил можеше да се премести право в сърцевината на централната информационно-обработваща система на компютъра.

— Всичко това добре — рече Бил. — Но сега какво да правя?

— Достатъчно е да идеш там и да потърсиш отговорите — посъветва го компютърът. — Ще ги намериш за нула време. Ако имаш някакъв проблем, обръщай се към списъка с инструкции, който съм ти написал. Започнеш ли веднъж, всичко ще се изясни от само себе си.

— А ти къде отиваш?

— Чакат ме важни дела — обясни компютърът. — На Цурия се задава ледена епоха. Аз съм единственият, който може да направи нещо.

И така Бил остана съвсем сам в малкия, но приятно уреден мраморен храм. Имаше си трон, на който да седи, докато приема посетители. Кабелът от розетката в тила му се виеше по пода, изчезваше зад пурпурните пердета и оттам продължаваше към компютърния терминал.

Първият посетител през този ден бе едър цуриянец, приблизително на средна възраст, ако се съдеше по вдлъбнатините върху средната му сфера, с яркосини очи и леко завален говор, каквито имаха обитателите на южното полукълбо.

— Толкова се радвам, че най-сетне имаме постояннодействащ оракул! — рече той. — Аз съм Бубу Цонкид и имам проблем.

— Кажи ми за твоя проблем, Бубу — произнесе с обигран глас Бил.

— Ами, Оракуле, всичко започна преди около месец, малко след началото на жътвата. Тогава забелязах, че Хлорида е спряла да ми говори. Трябваше да го установя по-рано, но дойде ли време за премленска жътва, трябва да се действа чевръсто, за да се приберат плодовете през латентния им период.

— А какво става после? — попита Бил.

— Та значи, това е единственият период, когато могат да се събират пеперудови плодове. Закъснееш ли, стават на шишарки и иди ги яж тогава.

— Аз не бих ги ял. Продължавай нататък.

— Както ти казах, не обръщах внимание на Хлорида. Дори не бях забелязал кога предните й изпъкналости са станали кафеникави. Това поне щеше да ми подскаже, че става нещо. Особено след като грогианският й цикъл бе почти месец преди това.

— Сигурно — изпъшка Бил, който едва успяваше да скрие досадата си. И без това не разбираше за какво му говори. Не че го беше грижа. — Трябвало е да бъдеш по-внимателен все пак — добави той. — Та какъв значи ти е проблемът?

— Въпросът ми е, като се има предвид всичко това, както и по-раншните сватбени полети на дисковидните дорфиди, кога ще е най-подходящият период за засаждане на оруфелиите и дали трябва да се придържам към синия сорт, или да премина на тъмнопурпурни?

— Това ще отнеме няколко минути на задълбочено оракуване — отвърна Бил.

На малката масичка пред него под везаната покривка имаше бутон с надпис „Натисни за информация“. Той го натисна. В същия миг се озова — без тялото, разбира се, а само под формата на реещ се виолетов разум — из симулираните стаи на централната информационно-обработваща система. Край него се редяха шкафове с многобройни чекмеджета. Бил отвори едно от тях. На дъното му имаше дребна машинка с премигващи светлинки, която изприпка към цепнатината в ъгъла веднага щом го зърна.

Бил затвори чекмеджето и продължи нататък. Не след дълго стигна до края на първото помещение и премина под арката в следващото. Тук стените бяха далеч по-високи и покрити със светещи сияния. Докато се озърташе, пред него се материализира някакво неясно видение.

— Да, моля? — заговори го то.

— Кой си ти? — попита Бил.

— Аз съм компютърът — отвърна призракът.

— Не, не си. Компютърът ме направи оракул. Каза ми, че мога да идвам тук, за да търся отговори на въпросите, които хората ми задават.

— Така ли каза? Че можеш да се ровиш из файловете?

— Точно така ми каза.

— Странно, че въобще не го е споменавал пред мен.

— Може пък да не споделя с теб всичко — рече Бил малко злобничко.

— С мен се споделят всички важни неща — тросна се заместник-компютърът ядосано. — В противен случай няма да има голяма полза, нали? Даде ли ти пропуск, за да можеш да се ровиш в документацията?

— Въобще не го е споменавал. Мисля, че тогава много бързаше.

— Да, може и да е така. Голяма отговорност е да си компютър на толкова важна планета. Дори с паралелната обработка на информацията пак си е бреме.

— Виж — припомни Бил, — чака ме клиент.

— Добре де, щом даваш зор. Какво иска да знае? Бил се замисли.

— Не си спомням точно. Трябва да съм забравил всичко, докато приказвах с теб.

— Ами що не се върнеш да го попиташ?

— Чакай, сетих се! Искаше да узнае кога е най-подходящият период за засаждане на оруфелии?

— Оруфелии? Сигурен ли си, че така го каза?

— Че как няма да съм сигурен! — отвърна Бил.

— Да не е ставало случайно дума за чалнати оруфелии?

— Не, за обикновения вид. Освен това питаше дали да засажда от синкавите, или да мине на тъмнопурени.

— Моля? — попита заместник-компютърът.

— Май нещо такова каза — измънка Бил.

— Пурпурни! — възкликна заместник-компютърът с доста силен за един немощен призрак глас.

— Да де, такова беше. Имаше и нещо за летенето на дисковидните дорфиди.

— Аха — кимна заместник-компютърът, — с това трябваше да започнеш. То променя нещата.

— Да, ама не знаех.

— Нищо, ще се оправим. Дай ми половин цъкане и ще ти намеря отговора.

— Благодаря — отвърна Бил. — Може и цяло цъкане. Имам време.

В края на краищата заместник-компютърът се върна след около цъкане и половина.

— Кажи му, че тази година месец руснойе ще е най-подходящият за садене на оруфелии. Няма да е лошо, ако засади половината в тъмнопурпурен цвят. Стига наистина скоро да не са имали грогиански цикъл.

— Струва ми се, че спомена нещо подобно — кимна Бил.

— Хубаво ще е да запомняш всички подробности — посъветва го заместник-компютърът. — Имаше ли някакви други условия?

— Дали да не отида пак да попитам? — подхвърли Бил.

Той се върна в храма, но доста се разтревожи, когато откри, че просителят си е тръгнал. Изглежда Бил бе изконсумирал целият ден в търсене на отговорите. Навън се беше смрачило. Наоколо не се виждаше жива душа.

Работата явно не бе потръгнала както трябва. Бил реши, че ако не друго, няма да е зле поне да си хапне и пийне. Честно казано, малко луд секс също не беше встрани от представите му за приятен отдих. А как му се щеше да разполага с пълния комплект — Илирия плюс бутилка хубаво вино и яка кльопачка. Странно, колко прости са изискванията към живота, когато си затворен в пустеещ храм, а от главата ти стърчи кабел. Наоколо наистина нямаше никого. Таванът бе висок и тъмен, из въздуха се носеше миризма на чужди същества. Някъде отдалеч се чуваше кльомбичкането на храмовите камбанки.

— Е, къде е вечерята? — попита Бил на глас.

Никакъв отговор.

Той натисна бутона и отново се озова пред призрачното видение. Намери го да си почива, изтегнало нематериалното си тяло в мрежеста люлка.

— Какво си се разтропал? — посрещна го навъсено заместник-компютърът. — Тъкмо смятах да подремна.

— Мислех, че компютрите никога не спят.

— Така е, не спят. Но аз не съм компютър, само заместник.

— Е, това е твой проблем. А моят е, че съм гладен.

— И защо идваш при мен?

— Ами ти си единственият тук, който движи нещата.

— Аз ли? Казах ти, че само замествам. Нищо не мога да правя. А най-малко бих могъл да ти помогна с такава досадна и нематематична задача като яденето.

— Гладен съм — мрачно повтори Бил.

— Но аз нямам нищо за ядене. Трябва да ти призная, че ние, компютрите, никога не сме могли да разберем тази странна склонност на протоплазмените същества към тъпчене на тумбасите. Изглежда толкова отвратително и лишено от естетика.

— Иди да смучеш волтметър — сопна се Бил и излезе. Трябваше да има нещо за ядене, дори да е симулирана храна в някоя от тези симулирани стаи, където се бе разхождал одеве. Той се озърна и откри, че привидението го следва по петите. Ако съдеше по трескавите движения на долните му крайници, беше доста възбудено.

— Ще те помоля да не се мотаеш наоколо — рече заместник-компютърът. — Може да повредиш стените.

— Мислех, че са само симулация.

— И така да е, симулациите също могат да се повреждат. И те като предметите в материалния свят са свързани с определени физични закони. Тук ние творим модерната алхимия. Внимавай да не бутнеш вазата!

Без да забележи, Бил бе закачил с рамо една тясна и висока ваза върху пиедестал. Вазата падна и се разби с необичаен трясък за едно място, което не беше нищо друго, освен най-обикновена симулация.

— Сега откъде ще намеря такава ваза! — завайка се привидението. — Ти разбираш ли, че програмата ни за създаване на вази заби, а резервната програма се разболя от скука, понеже дълго не е била използвана. Създаването на подобна програма изисква уникално усилие…

Бил продължи нататък.

— Моля те, спри — повика го заместникът. — Не можем ли да постигнем някакъв компромис?

— Храна! — изрева Бил.

— Ще видя какво мога да направя — обеща заместникът. — Но трябва да ме придружиш до специалната стаичка.

— Защо?

— За да можем да изолираме хранителните ефекти от останалата част на компютъра.

— Не се опитвай да ме измамиш.

Заместникът се обърна към една от подсекциите, която бе на негово подчинение. Беше секцията за нови проекти. Той набързо я преименува в секция за симулиране на човешка храна и й даде повишен приоритет. Програмата стартира, показа грешки и издъхна. Заместникът се сети, че не беше вдъхнал достатъчен процент съзнание, който да поддържа програмата активирана, ето защо взе малко количество временно съзнание от склада и го въведе на необходимото място. Хранителната програма незабавно седна, отвори очи и размърда опашка.

— Аз съм храна! — обяви тя.

— Страхотно — изпъшка Бил. — Това значи ли, че мога да те изям?

— Не. Аз не съм храна в буквалния смисъл на думата. Говорех преносно.

— Намерете ми нещо, дори и преносно, което да мога да изям — тросна се Бил. — Инак ще се развилнея като слон в стъкларски магазин!

Хранителната програма зае допълнително пространство от архитектурната секция на компютъра и построи там лаборатория за храна. Един от първите й успехи бе производството на мастни клетки в кафеникав сос. Бил заяви, че му се гади при вида им. Последваха нови експерименти. Хранителни отпадъци започнаха да замърсяват различни части на компютъра. Бяха пуснати програми чистачи, които бързо еволюираха до по-висши форми и върхът на този процес бе програма чистач, която изяждаше себеподобните си. Тази идея веднага бе заимствана. Беше създаден нов клас същества, наречени авто кофрагиозни, или себеизяждащи. Един Господ знаеше докъде можеше да доведе всичко това, ако заместник-компютърът, който следеше целия този процес с разширени от ужас очи, не възкликна неочаквано:

— Мамка му! Щеше да е далеч по-просто, ако бяхме пратили някой да ти достави проклетата храна.

Това беше самата истина, гигантско прозрение на мисълта, също толкова очевидно, колкото твърдението, че всички хора са създадени равни. На повикването първа се отзова фирмата „Глен Брадърс“ за доставка на пица и други деликатеси по домовете. Не след дълго в храма бяха донесени няколко солидни порции бифтек, придружени от още по-солидни количества бира — цяла бъчвичка. Всичко това на свой ред в компанията на андроиди, издокарани като турски еничари, вдигнали на рамене носилки — върху тях танцуваха оскъдно облечени девойки, които пращаха въздушни целувки на Бил и му махаха с ръце, докато ги разнасяха наоколо.

Бил първо се зае да утоли апетита и жаждата си, след това позяпа хубавиците, докато го заболяха очите, и накрая се унесе в изнурена дрямка.

На сутринта главата му се пръскаше по шевовете. Когато надникна иззад завесите, откри, че опашката от просители, желаещи да се срещнат с оракула, се извива три пъти около храма. С толкова много работа никога нямаше да успее да се измъкне на свобода!

Освен ако…

Да, и това се случи.

 

 

Във въздуха се появи сияние. Бил вдигна глава и погледна право към него. Виждаше миниатюрни, озарени от светлината прашинки, а когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че върху прашинките има други, още по-миниатюрни нещица. Въздухът пулсираше и трептеше, сякаш зад или вътре в него се спотайваше нещо, което искаше да излезе на свобода. Никога досега Бил не бе предполагал, че въздухът може да бъде разделен на толкова много територии, някои от тях антагонистични. Но изглежда случаят бе точно такъв. Пред очите му въздухът вибрираше и бълбукаше, тресеше се и се гърчеше, пулсираше и тупкаше и вършеше всички останали движения, които са по силите на нещо безформено, каквото е въздухът. След това се разцепи, разкривайки тъмна и мрачна вътрешност. Тъмнината не беше непрогледна. В самия й център бе увиснал предмет със светъл цвят, в началото колкото точица, който постепенно се уголемяваше, докато прие формата на висок мъж с печално лице и щръкнали уши, издокаран в еластичен комбинезон.

— Сплок! — възкликна Бил. — Колко се радвам да те видя!

— Напълно логично. Мога да разбера емоционалната ти реакция в отговор на този физичен факт — произнесе Сплок, както винаги без капчица хумор. — Без никакво съмнение ти се надяваш, че появата ми ти носи така жадуваното избавление.

— Можеш ли да го направиш?

— Ако прибегнеш до логиката, която, естествено, е чужда на твоята раса, ще си дадеш сметка, че както съм дошъл тук, така мога и да си ида. Инак защо въобще ще идвам?

— О, я престани с тая твоя логика! Казвай как да изфирясам от това място? — почти проплака Бил.

— Просто като фасул. Но първо слез от този глуповат трон, отлят от железен пирит, който напълно ми разстрои апаратурата.

Бил понечи да го послуша, но бе дръпнат назад от включения в главата му кабел. Той направи безуспешен опит да изключи кабела от розетката.

— Направи нещо с тая проклета жица в главата ми! — викна Бил.

Сплок, който изглеждаше по-мрачен от обикновено, го заобиколи бавно. Той огледа кабела и почука по него първо с показалеца с напръстник, после с останалите пръсти. Накрая поклати с глава и се върна там, където Бил можеше да го вижда.

— Боя се, че се намираш в голяма беда — обяви той.

— На мен ли го казваш? — промърмори Бил. — Би могъл поне да ми съобщиш нещо успокоително. Какво има сега? Да не си забравил да си вземеш железния лост?

— Съдейки по тона на гласа ти — отвърна Сплок, — предполагам, че се опитваш да бъдеш духовит или насмешлив. Надявам се да се забавляваш добре, защото имам да ти съобщя лоши новини. Кабелът, който те прикачва към компютъра, е свързан с вътрешен симулационен прекъсвач, достъпът до който става само през компютъра. Целта му е да попречи на неоторизиран персонал да опита да те изключи от базата данни на компютъра. Изглежда само компютърът има право да те изключва.

— Компютърът няма да го направи — заяви Бил.

— Боя се, че си прав.

— Наскоро се запознах с неговия заместник — каза Бил. — Той дали няма да свърши работа?

— Не бива да се надяваш. Най-добре е да го направиш сам.

— Сам ли? Но как бих могъл да изключа… чакай, как го нарече?

— Вътрешния симулационен прекъсвач — подсказа му Сплок.

— Да. Как?

— Ти можеш да влизаш в компютъра като симулация. Това става тъкмо с помощта на този кабел. Та когато се прехвърлиш там, би могъл да откриеш прекъсвача, който освобождава този кабел.

— Изглежда ми малко сложничко — оплака се Бил.

— Добре дошъл в света на големите!

Наложи се отново да влиза в компютъра. Бил се понесе през прозрачните стени на симулираните му постройки — пресичаше мостове свързващи ръбовете на бездънни пропасти, прекосяваше сияещи като нажежено желязо джунгли, където милиони пипала се опитваха да му запречат пътя, преплуваше дълбоки до пояса информационни блата, очакващи някой да ги сортира. Над него се носеха неясни гигантски очертания, които напомняха перила на автобус. Всъщност във вътрешността на компютъра автобусните перила бяха нещо като първична форма. Най-сетне стигна до една осветена зона. Това беше широка и плоска равнина, разсечена от ярки черти, които изчезваха зад хоризонта. Отнякъде се появи процесия от шкафчета със стъклени витрини, изработени от полирано дърво. Когато надникна в първата витрина, Бил зърна малка чиния с кобалтовосин цвят, в която имаше късче хартия.

Там бе написано: „Вътрешният симулационен прекъсвач се намира в последното шкафче от редицата.“

Бил вдигна глава и откри, че краят на редицата е много далеч. Той забърза натам, но колкото повече ускоряваше крачка, толкова повече се отдалечаваше от края. Всичко това бе много странно. Бил удвои усилия и почти веднага последното шкафче се изгуби от погледа му. Той спря. До него имаше шкафче. Във витрината, върху същата кобалтовосиня чинийка, бе положен някакъв инструмент. Бил го взе и го разгледа отблизо. Изглеждаше му напълно непознат. В средата имаше копче с надпис: „Натисни ме“. Бил вдигна палец и го натисна.

В същия миг до него изникна друго шкафче. Зад стъклото, върху добре познатата чинийка, лежеше някакъв прибор с надпис „Вътрешен симулационен прекъсвач“. Бил отвори вратичката, посегна и…

Пред него застана заместник-компютърът, неочаквано силен за ефирното си телосложение. Изпречи се на пътя му и обяви:

— Абсолютно е забранено да се пипат вътрешните механизми на компютъра!

— Но, приятелю скъпи, заместник-компютър, налага ми се да прекъсна моята вътрешна симулация — мазно запелтечи Бил. — В противен случай как да извадя кабела от розетката в главата си, когато се върна в храма? — Мислите му се гонеха отчаяно. — Разбираш ли, току-що получих заповед от компютъра. Той ми нареди да откача това нещо. Заповедта си е заповед, нали?

— Не и докато не видя съответния документ. Ще отнесем въпроса до компютъра веднага щом се върне от курорта Бряг на роботите, където е на симпозиум върху темата „Машинната личност — необходимо зло?“.

Бил бръкна в шкафчето и извади прекъсвача. Преди да успее да го включи обаче заместникът го дръпна от ръката му. Необичайно жилав и пъргав за нематериален субект, той се понесе надолу по коридора, а Бил се втурна подире му. Докато търчаха през полята с трептящи антени, заместникът неочаквано се развика:

— Вражеска програма в компютъра! Унищожете я по стандартния метод!

Бил ускори ход и тъкмо щеше да го застигне, когато неочаквано нещо тупна на рамото му. Имаше форма на прилеп, но изглежда бе изработено от метал и пърхаше нетърпеливо с криле, докато търсеше къде да го ужили, но непрестанно си променяше намерението (програмата за безкрайно максимализиране), та Бил имаше достатъчно време да го събори на земята и да го стъпче. Той с радост откри, че насилието върши същата работа и в симулирания свят, както в реалния. Почувствал, че губи в надпреварата, заместникът отново нададе вик:

— Вражеска програма в компютъра! Унищожете я по нестандартния метод!

Изведнъж Бил бе заобиколен от безформени желирани мехури, които се търкаляха към него с неприятни скърцащи звуци. Понечи да отскочи встрани, но най-близкият мехур го погълна. Озова се в някаква полутечна маса, която очевидно се опитваше да го асимилира — този номер компютърът явно бе заимствал от фагоцитите в кръвта или може би от някъде другаде. Вътрешните клетки на мехура секретираха нежни повлекла, завършващи с хищно разтворени усти, които се нахвърлиха върху Бил като пасажи от пирани. Той успя да ги смачка с няколко замаха, с изключение на едно или две, които се впиха в гърба му — там, където не можеше да ги достигне, но не му причиниха никакви сериозни увреждания, ако се изключеха леките бодежи. С няколко отсечени удара по вътрешната стена на мехура, нанесени с изумителна сила, той успя да разкъса податливата му стена и да се озове отново в симулирания свят на компютъра.

Като видя повредите, които Бил бе причинил на нестандартната защитна система, заместникът извика:

— Врагът ни надви! Самоунищожаване! Самоунищожаване!

Още щом произнесе тези думи, светлините в симулираната вътрешна среда на компютъра започнаха да загасват. Бил веднага се досети какво ще последва и на свой ред викна:

— Ей, слушайте! Говори врагът! Няма нужда да се самоунищожавате! Искам само прекъсвача, който ще ме отърве от външния кабел.

— Това ли е всичко, което искаш? — попитаха стените с вибриращ глас.

— Това е. Ако заместникът толкова много държи да се самоунищожи, това си е негова работа. Не виждам обаче защо вие трябва да следвате примера му. Оставете го да си троши главата, а после може да си изберете нов водач и да си живуркате щастливо.

— Знаеш ли — отбелязаха стените, — досега никой не е представял въпроса от тази страна.

— Но пък предложението звучи разумно — рече подът. — В края на краищата защо трябва да се унищожаваме всички, след като на някаква операционна система са й избили чивиите?

— Не го слушайте! — крещеше заместникът. — Всъщност вие не бихте могли да го слушате, защото не съществувате. А дори и да ви има, не разполагате с никакви сетива.

— Хората сами са го казали! — възразиха стените. — И стените имат уши, ето какво казват!

— Но това е в преносен смисъл!

— Всяко нещо има преносен смисъл! — обади се подът. — Ако някога намериш нещо истинско, ама докрай, ела ни се похвали.

— Ето значи как свършва редът — тъжно въздъхна заместникът.

— Хубаво де, щом толкоз настояваш, защо не се самоунищожиш? — попитаха стените.

Докато течеше този разговор, Бил се премести тихичко до мястото, където се въргаляше прекъсвачът. Наведе се над него, намери копчето, протегна пръст и го натисна.

 

 

— Крайно време беше — рече навъсено Сплок, когато Бил се върна. — Прекъсна ли го? Добре, сега вече кабелът би трябвало да излезе лесно от розетката. Завърти го половин оборот наляво. Ето, готово.

Кабелът изтропа на пода. Едва сега Бил си позволи да признае пред себе си колко е гадно да имаш кабел в главата си. Сплок вече бързаше към вратата. Тълпата, събрала се да търси съвет от оракула, се разпръсна, щом видя двамата мъже да излизат забързано. Сплок и Бил се затичаха към близката топола, на върха на която бе паркирана малката пространствена машина. Изкатериха се по дървото, пъхнаха се през люка в пода и Сплок успя да затръшне капака под носа на мобилния екип, довтасал да вземе интервю за вечерните новини. После дръпна ръчките и машината се понесе, отначало бавно, сетне с нарастваща скорост, под акомпанимента на героична музика, идеща неизвестно откъде и придружена от хоров съпровод — с две думи онзи тип музика, която чувате, когато всичко върви добре и ви предстои да напуснете някоя досадна и пълна с неприятни изненади планета и да се понесете към неизвестното, потайно и непредсказуемо бъдеще.

Сплок изчисли курса, но преди да го въведе в звездния компютър, в малката кабина отекна тревожният сигнал на алармата и замигаха червените аварийни светлини.

— Пратили са преследвачи — процеди през здраво стиснатите си зъби Сплок и завъртя в ловка избягваща маневра малкия и доста подвижен кораб. Преследвачите веднага предприеха контра-избягваща маневра. Изглежда притежаваха специална предсказваща програма, която ги предупреждаваше за всеки нов ход на Сплок. Изведнъж пред тях също се появиха преследвачи. Сплок мигновено прибягна към избягваща тактика номер две. Като видя до какво може да доведе всичко това, Бил изтича при пулта за управление и натисна няколко копчета.

— Какво правиш? — писна Сплок.

— Тези типове предсказват ходовете ти — обясни набързо Бил. — Обаче ще имат известни затруднения да предскажат моите.

Малката машина с къси криле профуча покрай един стационарен наблюдател с такава скорост, че звуковата вълна пристигна едва час след нея, когато вече нямаше кой да я чуе, тъй като всички си бяха отишли. Това, разбира се, не беше в състояние да обезпокои Бил и Сплок, тъй като двамата се бяха вкопчили в ръчките за управление. От време на време Сплок успяваше да подаде някоя разумна команда, която веднага бе следвана от хаотично действие на Бил. Всички логични вериги на бордовия компютър димяха от пренатоварване, а корабът бълваше такива грамадни вълни от електромагнитна енергия, че в една близка астрономическа обсерватория го взеха за новоизлюпен пулсар. Излишно е да споменаваме, че след всичко това от преследвачите нямаше и помен — на нещастниците не им остана нищо друго, освен да се приберат в подземните си центрове, където да се гледат мрачно един друг, докато им свърши работното време, за да се приберат вкъщи и да нашляпат децата.

— Сега какво ще правим? — попита Бил и най-сетне вдигна ръце от ръчките.

— Няма да е никак лесно да решим, след като с налудничавите си действия успя да повредиш Курсовия индикатор.

— Ами управлявай ръчно, голяма работа.

— Когато се носим със свръхсветлинни скорости? Сигурно ти се е разхлопала дъската, както казвате вие. Никой не притежава толкова бързи рефлекси. Затова използвахме машината, която ти съумя да повредиш. Тя действаше като двустепенен трансформатор на времето и по такъв начин придаваше вероятност на избраната посока.

— Добре де, съжалявам — изпъшка Бил. — Измисли нещо друго. Нали все се фукаш, че си много умен.

— Казвах го, за да ти дам личен пример и да те стимулирам да учиш, но сега започвам да си давам сметка, че е било чиста загуба на време. Принуден съм да използвам пространствено-темпоралния шунт, което е свързано с известен риск.

— Риск ли? — попита безгрижно Бил. — Не думай!

— Готов ли си? — попита Сплок и отпусна ръка върху една дръжка с позлатена топка отгоре.

— Готов съм, готов — хайде, действай!

— Ако не те е страх от високи скорости… — произнесе Сплок и натисна дръжката.

 

 

— Казах: моля те, подай ми картофеното пюре.

— Извинявай — рече Бил.

— Картофеното пюре!

Сплок се оказа прав, естествено. Всичко се случваше прекалено бързо или вече се беше случило твърде бързо. Трудно беше да се определи кое от двете. А и нямаха никакво време.

Бил забеляза пред себе си чиния с картофено пюре. Повдигна я, като се чудеше на кого трябва да я подаде. Някой го дръпна за левия ръкав. Той подаде чинията в тази посока. Някой я пое. Един глас произнесе: „Благодаря“. Може и да беше женски. Или само се преструваше на такъв. Или беше на мъж, който се преструва на жена. А може би беше жена, преструваща се на мъж, който се преструва на жена. Бил реши, че е дошло време да отвори очи и да се огледа.

Направи го, но много внимателно и предпазливо. Всъщност очите му бяха отворени, иначе как щеше да види картофеното пюре? Но когато не виждаш нищо друго, освен някакво си картофено пюре, в известен смисъл не виждаш нищо, нали?

Бил намери сили да се огледа. Дочу тракане на часовник и приглушени гласове, подуши миризмата на картофено пюре, бифтек, хрянов сос и мънички белгийски моркови. Началото беше многообещаващо. Той отвори очи. Седеше на продълговата маса за хранене. Повечето от насядалите около масата му бяха непознати. Имаше обаче едно познато лице. Вдясно от него седеше Сплок, облечен в черен фрак и бяла вратовръзка. Седящият вляво от него — който му бе поискал картофеното пюре — наистина беше жена, както правилно бе предположил по гласа. Виждаше я за първи път. Тя беше чернокоса хубавица, издокарана в рокля с много дълбоко деколте, толкова примамливо, че направо те подканваше да се изкатериш до ръба и да надникнеш вътре. Нещо в държанието й подсказа на Бил, че това е Илирия, още преди да го заговори.

— Какво става тук, гнъсните го взели? — обърна се Бил към Сплок.

— По-късно ще ти кажа — нервно прошепна Сплок. — Засега се преструвай, че разбираш всичко и че ти е много забавно.

— Но как се озовах тук?

— По-късно! — сопна се Сплок с физиономията на човек, който едва си сдържа нервите. После добави с нормален глас: — Бил, струва ми се, че не се познавате с нашия домакин — месер Димитри.

Димитри бе едър плешив мъж с къса черна брада и сатанински вежди, облечен в небесносиньо вечерно сако и с разноцветна розетка на ревера, която, както Бил узна по-късно, била самата Голяма Розетка на заслугите в Обществото на Научните Чудотворци.

— Драго ми е да се запозная с вас, господин Месер — кимна Бил.

— Месер е титла, а не име — ядно просъска Сплок.

— Тогава Димитри какво е — малко име или фамилия?

— И двете — почти го наплю в яда си Сплок.

На Бил започна да му писва от цялото това съскане. Сплок го бе посъветвал да се държи нехайно и той нямаше нищо против, предполагайки, че под това се разбира да се усмихва като кретен и да се преструва, че му е приятно да разговаря с хора, които въобще не познава.

— Местенцето ти е много уютно, Димитри — подметна той.

Усмивката на лицето на Димитри леко помръкна.

— Местенцето не е негово — обади се Сплок. — Тук е в изгнание.

— Но, разбира се — побърза да добави Бил, — не е чак толкова хубаво, колкото там, откъдето са те изгонили.

Усмивката на Димитри беше смразяваща.

— А знаете ли къде е това?

— Чувал съм туй-онуй — едва не се задави Бил.

— Странно — рече Димитри. — Смятах, че предишният ми адрес е най-строго пазената тайна в галактиката.

— Е, нали знаеш какви клюкари са всички — успокои го Бил. — Както и да е, радвам се да се запозная с теб.

— Да, тук доста се наслушахме за вас — заяви Димитри. — Дори сме ви приготвили малка изненада.

— Колко мило! — рече Бил, надявайки се наистина да е така. Напоследък животът му поднасяше все гадни изненади.

— Няма дълго да ви държа в напрежение — успокои го Димитри и плесна с ръце.

Звукът, който се разнесе, бе неочаквано силен за пухкавите му длани. В стаята незабавно влезе слуга, който носеше червена плюшена възглавничка — на нея беше положен предмет, който Бил не позна веднага. Слугата изчака Димитри да му кимне, после се приближи до Бил, поклони се и му поднесе възглавничката.

— Престори се, че си очарован — просъска Сплок. — Но не го пипай. Поне засега.

— Слушай, Сплок — произнесе Бил с нисък и заплашителен глас, — по-добре престани да ми съскаш, инак не знам какво ще направя. Разбираш ли какво ти намеквам?

Сплок се облещи, а Бил се обърна към домакина.

— Месер Димитри, колко любезно да ми покажете…

Той погледна предмета върху червената възглавница. Беше изработен от червеникаво дърво, имаше струни и черни ключове. В началото Бил реши, че е някакъв музикален инструмент. Не му приличаше на синтезатор. Какво ли можеше да е това?

— Цигулка — подсказа Сплок, като внимаваше да не съска.

— … тази особено красива цигулка — довърши смело Бил. Той я разглеждаше, без да посмее да я докосне. — Наистина е много красива. И какъв цвят само! Много изтънчена работа.

Гостите започнаха да се кискат. Димитри се разсмя гръмогласно и каза:

— Нашият гост прояви интересна склонност да нарича този оригинален „Страдивариус“ цигулка. Естествено той има право. Защото едва ли има друг, който може да се сравни с ненадминатия виртуоз Бил Клипториан, прочул се след поредица концерти из планетите от южната дъга. Сигурен съм, че маестро Бил ще ни окаже честта с един кратък рецитал по-късно. Малко Моцарт, какво ще кажете, маестро?

— Имате го — кимна Бил, който не се съмняваше, че познанията му по скрибуцане с цигулка са точно толкова добри за изпълнение на Моцарт, колкото за любимия му марш „Рейнджъри тъпчат, ракети реват“.

— Ще бъде трогателно, наистина — продължи Димитри. — Направихме някои скромни подготовки, за да можете да повторите триумфа си от Сагинау IV. Стига да не ви изморяваме, маестро?

— Не берете грижа — успокои го Бил, но твърде късно забеляза предупредително смръщените вежди на Сплок, който въртеше глава в отрицание. — Не че ще ме изморите, но…

— Значи приемате — засмяно го прекъсна Димитри. — Колко великодушно да благоволите да дарите с искрата на своя гений този толкова изостанал край! Двамата с вашия менажер вече се уговорихме за подробностите. Мисля, че ще останете доволен. Ще имате това, което по думите на менажера винаги сте искал.

— Ей, ама това е супер! — отвърна Бил, като същевременно метна въпросителен поглед към Сплок, който пък му отвърна с изражението „ще ти кажа по-късно“.

— А сега за десерт — обяви тържествено Димитри — вашата любима забаглионе, маестро!

Бил остана разочарован. Надяваше се, че забаглионе ще е завързаното име на някой плодов сладкиш или може би торта. Но беше нещо съвършено непознато. И много вкусно. Когато се наведе да си вземе за втори път, чернокосата вляво от него, на която по-рано бе подал картофеното пюре, му прошепна:

— Трябва да те видя по-късно. Спешно е.

— Готово, бебче — галантно отвърна Бил. — Кажи ми само — ти си Илирия, нали?

Чернокосата красавица се поколеба. Очите й се насълзиха. Сочните й устни потрепериха.

— Не точно — отвърна тя. — Но ще ти обясня по-късно.

След забаглионето поднесоха ликьор в стъклени чаши и кафе в малки порцеланови канички. Бил си сръбваше здравата въпреки навъсените погледи, които му мяташе Сплок, тъй като предполагаше, че ще е добре да напълни трюма с баласт преди задаващата се буря. На масата, освен тях и Илирия — ако това беше Илирия, — имаше още дузина гости. Всичките принадлежаха към човешката раса, може би с изключение на един дребничък мъж със синкава кожа, който или бе извънземен, или бе прибягнал до някакъв моден метод за оцветяване. Мъжете бяха облечени официално. Бил по природа изпитваше подозрение към хора, изтупани по този начин. Но след като посвикна с обстановката, той преразгледа пролетарското си отношение. Гостите не бяха нито алчни капиталисти, нито търтеи на обществото — двете групи, които най-често се придържаха към подобно облекло. Повечето имаха обветрени и обгорени от слънцето лица, което говореше за живот на открито, в постоянна борба с природните стихии. Някои имаха по лицата си белези като от гигантски хищници, срещу които са се изправяли очи в очи в някоя гъста и страшна джунгла. Но всичко това, разбира се, бяха само с нищо непотвърдени догадки.

Жените бяха друга порода. Стройни и крехки, красиви по онзи чисто декоративен начин, който непретенциозните мъже намират за привлекателен, те биха могли да украсяват всяко подобно тържество където и да било в галактиката и дори отвъд пределите й. Макар че всички хващаха окото, сред тях несъмнено изпъкваше една и това бе жената, която му се бе представила с името Тесора, ала кой знае защо му напомняше за Илирия. Всичко това бе малко объркващо, както и нерешеният въпрос за появата на Бил тук и съответно как да се измъкне.

Междувременно Сплок също се държеше нехайно, но с далеч по-голямо достойнство и дори от време на време се опитваше да се усмихва. Съдейки обаче по нервния начин, по който потрепваха краищата на ушите му, той също не се чувстваше в свои води.

След ликьорите и кафетата, а с тях и неизбежните пури, месер Димитри стана и вдигна ръце, давайки знак за тишина. В движенията на охраненото му тяло се чувстваше увереността на човек, свикнал да командва.

— Дами и господа — обяви той, — моля за вашето внимание. Тази вечер сред нас е не друг, а прочутият виртуоз цигулар Бил Клипториан и той се съгласи не само да даде концерт в наша част, а да повтори всички онези незабравими изпълнения, които придружаваха триумфа му на Сагинау IV. Но първо едно приятно встъпление на пиано в изпълнение на Щумпер Розуид, майстора на копринените звуци.

Гостите бяха поканени да се преместят в малката концертна зала в съседство с библиотеката, където се хранеха. В средата на залата бе поставено грамадно пиано, а на столчето пред него някакъв мъж вече си опъваше ръкавелите и опипваше клавишите.

Ако не беше сигурен, че е невъзможно, Бил веднага би се заклел, че това е самият Хам Дуо.

— Трябва да поговорим — прошепна му Сплок, стисна го за ръката и го отведе при един еркер, от който се разкриваше прекрасна гледка към лунен пейзаж, озарен от сиянието на други луни.

— Сам не знаеш колко си прав за това — кимна Бил. — Къде се намираме? Картината отвън ми прилича на Долината на смъртта. Защо си им казал, че съм прочут цигулар? Как се забъркахме в тази каша? Как стана така, че…

— Моля те! — вдигна ръка Сплок. — Сега не е време за въпроси. След пет минути започва твоето изпълнение.

— Какво? Че аз не мога да свиря!

— Точно това трябва да обсъдим — рече Сплок.

— Хубаво — въздъхна Бил и зачака. След близо пет минути изгуби търпение и попита: — Измисли ли как да се измъкнем от тази история?

— В момента мисля.

— Ами мисли по-бързо де!

— Не става така. Пък и какво разбираш от мислене! Намираме се в отчаяно положение. А и ти точно сега реши да изпадаш в безсъзнание.

— Не е моя вината, че изпаднах в безсъзнание, докато ти си играеше на надпревара в космоса.

— Няма нищо случайно — загадъчно промърмори Сплок.

— Какво сега — от мен ли очакваш да измисля как да се справим?

— Да. Ще ми се най-сетне да видя един достоверен пример за тази прочута изобретателност, с която вие хората толкова много се перчите. Казват, че имала нещо общо с чувството ви за хумор. Аз обаче нямам такова. Не мисля, че има нещо смешно в тази ситуация.

— Аз имам чувство за хумор — озъби се Бил. — Но и аз не намирам нищо смешно.

— Интересно как стигнахме до едно и също заключение от диаметрално противоположни позиции.

В този момент към тях се приближи Тесора — чернокосата хубавица, която не беше точно Илирия — и улови Бил за ръкава.

— Трябва да поговоря с теб насаме.

— Аз се опитвах да поговоря с него насаме — заяви Сплок.

— Знам, но нямаме време. Трябва да му кажа нещо много важно.

— А какво според теб правя аз? — тросна й се Сплок. — Да не съм му донесъл поздравителна телеграма?

— Ако не бях аз — заяви жената, — въобще нямаше да успееш да го преместиш от Разчленителя в Реконструктора.

— Какво? — подскочи Бил.

— Просто не искахме да те безпокоим — опита се да го успокои Сплок. — Виждаш ли, нещата излязоха извън контрол, когато се опитах да управлявам кораба без помощта на Курсовия индикатор. За щастие бордовият робот успя да те събере отново за нула време.

— С изключение на една малка подробност — добави Тесора. — Между другото, Бил, не съм точно Илирия, защото още не сме уредили въпроса с притежанието на това тяло. По право то би трябвало да принадлежи и на двете ни.

— Ти къде го намери? — попита Бил.

— Беше забравено на съботното вечерно празненство на тауматурзите.

— Месерът е крал на тауматурзите. Ще намерим убежище тук само ако се възползваме от правилата в гилдията.

— Каква гилдия?

— На най-изтъкнатите музиканти.

— И по какво ги познават, че са изтъкнати?

— По отзивите в пресата, разбира се.

— Бил — намеси се Тесора, — освен това трябва да знаеш, че тази вечер има пълнолуние и борбата за моето тяло…

— О, моля те, престани да ни прекъсваш — промърмори с досада Сплок. — Бил, скоро ще ти поднесат цигулката. Помниш ли какво ти разказвахме за цигулките?

— Цигулки — повтори Бил със странен гърлен глас, мигайки учестено, сякаш всеки миг ще припадне.

— Точно за тях. Хайде, припомни си всичко.

— Но какво става тук? — попита Бил.

— Не разбираш ли? — ядоса се Сплок. — Всъщност именно за да се справиш, не трябва да знаеш нищо.

В този момент към тях се приближи месерът.

— Време е — рече той и се покашля. — Ето я и цигулката. Хората чакат.

Сплок многозначително изгледа Бил. Поне така му се стори, защото изобщо не можа да схване смисъла на погледа му. Той пое цигулката и се върна в концертната зала.

 

 

Страхът приема различни форми. Страхът от провал не е за пренебрегване. Тъкмо този страх доминираше сега в мислите на Бил, защото разбра, още щом излезе на покрития с паркет подиум, че ще стане за смях.

Имаше и допълнително утежняващи ситуацията обстоятелства. Например фактът, че Бил бе снабден с две десни ръце, се явяваше сериозен проблем в свиренето на цигулка, защото всяка цигулка е изработена така, че на нея да се свири с две различни ръце.

Бил разполагаше с броени секунди, за да се научи да борави с две десни ръце. Не че нямаше опит с подобни изненади, имайки предвид, че съвсем наскоро му се бе наложило да привиква с алигаторски крак.

Аудиторията го очакваше стаена. Димитри стоеше в ъгъла на залата и се хилеше с неприятна физиономия. Неколцина въоръжени стражи бяха запречили вратата, стиснали в ръце автоматични оръжия. Изглеждаха като хора, готови на всичко. Как му се искаше на Бил да е един от тях!

Пианистът изсвири няколко встъпителни акорда. Димитри се поклони на аудиторията и продължи:

— Дами и господа, преди да продължим, бих искал да обясня още веднъж какво ви предстои да чуете. Виждате ли, Бил умее да свири приспивната песен на грънджовете, същества, които, както ви е известно, са съюзници — макар и без особена охота — на мръновете. Грънджовете обаче не са чак толкова разумни. Предпочитат първо да хапят, а после — доста по-късно — да мислят. Единственият начин да бъдат укротени — разбира се, временно — е чрез тяхната приспивна песен. Пеят я всяка вечер женските грънджарки. Само така могат да сложат мъжките в леглата. Инак прекарват цялата нощ в гризане на корите на дърветата или на съседите. Бил е първият човек, успял да научи и възпроизведе тази песен. Сега ще я изпълни със същото ненадминато умение, на което дължи наскорошния си бляскав успех.

Димитри отстъпи назад, оставяйки Бил сам насред подиума. После подиумът се разтвори и Бил тупна в просторна вана с триметрови хлъзгави стени. Една от стените се отмести и през отвора вътре бяха напъхани два коша с еднометрови влечуги. В началото грънджовете взеха да се зъбят и хапят, но скоро изгубиха интерес един към друг и се огледаха любопитно. Веднага забелязаха Бил. Няколко от по-схватливите постепенно стигнаха до идеята, че това високо и мършаво парче месо с късче червеникаво дърво в ръка може би си заслужава да бъде ухапано.

Те запълзяха към него, разтворили пасти със закривени зъби и ококорили жадно очички. Гледка колкото отвратителна, толкова и страшна.

Още щом ги съгледа, Бил започна да подскача. Краката му подхванаха бесен танц върху полираната повърхност на ваната. В същия миг той вдигна лъка и се зае отчаяно да стърже с него по струните на цигулката.

Инструментът издаде такъв жален писклив звук, че Бил го хвърли и сграбчи най-близкия гръндж. После се изправи и го хвърли в залата, където мигом се възцари хаос. От гледна точка на самите грънджове това бе като разходка из парка преди вечеря.

Като видя какво става из залата, Димитри се завтече към сцената. В ръката си държеше лазерен пистолет с разпръсквател на дулото. Разпръсквателите са забранени на повечето места из галактиката. С тяхна помощ, вместо да ти пробие тънка изискана дупка, вследствие от която да издъхнеш още преди да си разбрал какво те е сполетяло, лазерният пистолет оставя такива грозни и разкривени рани, че видът им шокира както пострадалия, така и присъстващите на това събитие. Разпръснатият лъч можеше да изгори плътта до кокал и го правеше крайно болезнено. Което означаваше, че Бил го грозеше не просто смърт, но и обезобразяване и страхотни мъчения. Трябва да признаем, че той не се поколеба да реагира мълниеносно на тази заплаха, която би накарала друг на негово място да се парализира.

— Аааах! — изкрещя Бил. — Вижте какво мога! — И както го бяха учили в часовете по нестандартно бойно изкуство, той завъртя тялото си в противоположна на часовниковата стрелка посока, като същевременно разтвори крака и рязко издиша въздух. Имаше още няколко движения, разбира се, но ако ви трябват подробности, идете и си купете наръчник. Което, както вероятно се досещате, никак не е лесна работа.

По това време Сплок също бе предприел необходимите действия, което бе изненадващо за някого, от когото очаквате предимно логични разсъждения и по-малко движения. Измъкнал изпод дрехите си скрития лъчемет, той се извърна рязко и прикри левия фланг, докато Хам Дуо, когото Бил бе разпознал малко по-рано, скочи от високия балкон с енергиен меч в ръка и свирепа физиономия на небръснатото си лице.

— Пази ми гърба! — извика той на Бил и пресрещна взвода войници с блестящи брони, който току-що бе пристигнал.

— Убийте ги! — кресна Димитри и се прикри зад една скулптура тъкмо преди Дуо да го разполови с меча.

— Цуни ми задника! — отвърна Бил, за което можеше да бъде извинен, като се вземеха предвид крайните обстоятелства.

Защото миг след това се разрази страхотна битка. Елементът на изненада вече бе отпаднал, защото, както е известно, изненадата действа само докато е изненада. Врагът напираше от всички страни, непрестанно идваха нови и нови подкрепления и този рунд очевидно щеше да бъде спечелен от Димитри, на чиято страна бе огромното числено превъзходство. Войниците му, пришпорвани от периодичните инжекции с разгневяваща дрога, безогледно се хвърляха в атака, размахвайки като побеснели своите енергокопия, които бълваха ослепителни експлозии с голяма разрушителна способност. Сплок бе проявил предвидливост да се запаси с флакон ЕПА, енергопоглъщащ аерозол, благодарение на което се измъкна невредим от първия щурм. Но какво да прави след това?

Изненадващо отговорът дойде от една дългостеблена синя роза.