Хари Харисън, Робърт Шекли
Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци (6)

6.

С възвръщането на съзнанието се върнаха и спомените. Бил се чувстваше доста добре след всичко, което бе преживял. Той премигна и се огледа — стоеше на затревена равнина с цвят, наподобяващ този на клечащия до него мрън. На хоризонта се виждаше прашен облак, който не след дълго се преобрази в конници с брони и дълги копия. Бил веднага позна, че това са римляни. Беше гледал достатъчно праисторически филми по кабелната холовизия, за да не ги обърка с германците от по-късния период, които носеха мечи кожи и имаха дълги мустаци. Тези тук бяха гладко избръснати. В средата на групата, проснат върху хамак и с учудено изражение на лицето, се поклащаше капитан Дърк.

— Здрасти, капитане — подвикна му Бил. — Пленник ли си?

— Не — отвърна Дърк. — Какво те кара да мислиш така? Освен това кой, по дяволите, си ти? За първи път в живота си те виждам.

— Може би е време да ви представя — обади се мрънът компютър. Или пък това беше Илирия?

— Това е мрън! — извика Дърк и посегна към кобура.

Бил се изплаши, че след миг Дърк ще застреля гущера и по такъв начин ще прекъсне връзката му с компютъра. Той се хвърли сред групата въоръжени римляни и двамата с Дърк се сборичкаха за лъчемета.

— Не стреляй! — извика Бил.

— Защо? — попита намръщено Дърк, докато се мъчеше да освободи оръжието.

— Твърде дълго е за обяснение!

— Време има колкото щеш!

В този момент мрънът отвори уста и произнесе:

— Капитан Дърк, аз не съм ви враг. Аз съм Илирия от планетата Цурия. Наместих се в това тяло, за да помогна на Бил.

Капитан Дърк погледна Бил.

— Истина ли е това, което говори отвратителното същество? Освен това, познаваме ли се отпреди?

— Познавам се с анти-Дърк — отвърна Бил. — Изглежда досущ като теб.

— Ама че гадна новина! Пристигнахме тук, за да спрем противното изчадие на име Извънземния историк. Ала появата ни предизвика огледално отражение. Сега сме пленници и тъй като материята не може да бъде разрушена, а енергията е само информация, тя създаде анти-„Находчивост“ и анти-Дърк в нашето собствено пространство и време.

— Ами тези римляни? Защо въобще трябваше да идвате тук? — попита Бил.

— Опитахме се да поправим съдбата на един досаден и нещастен човек на име Исус Христос — обясни Дърк. — Трябва да призная, че по този въпрос изпитвам силни колебания. Извънземния историк се мъчи да спаси Цезар, за да промени историята на Земята в наша вреда. Не бива да му позволяваме да прави това. От друга страна, ако го спрем, ще стана съучастник в убийството на Цезар от ръката на Брут. Разбираш ли каква морална дилема е това за мен?

— Да не искаш да кажеш, че смяташ да позволиш на Извънземния историк да попречи Брут да убие Цезар? — попита Бил, който познаваше римската история само от второкачествени исторически филми, доста популярни в неговото детство.

— Дори тъпанар като теб може да забележи, че това е сериозен морален проблем — отбеляза Дърк. — Как би постъпил на мое място?

— Щях да изритам Извънземния историк — отвърна простичко Бил. — После щях да се върна в собственото си време и да постъпя по същия начин с дебелия задник на анти-Дърк.

— Така каза и Сплок.

— Прав е бил.

— Но Сплок не разбира нищо от човешки чувства! — оплака се Дърк.

— В тая работа няма чувства — рече Бил. — От теб се иска да върнеш Земята в предишната й хронологична линия.

— Прав си, много си прав! — шепнеше Дърк. — Напоследък съм под голямо напрежение. Някои говорят, че съм изстискан докрай, но не са прави. Все още ме бива. Нали разбираш за какво говоря?

— Естествено. Какво трябва да направя?

— Трябва да хванем Брут преди да успее да убие Цезар.

— И кога ще стане това?

Капитан Дърк си погледна часовника. Римляните се облещиха. Никога не бяха виждали часовник.

— Остават още два часа — заяви Дърк. — В този момент според изчисленията на Сплок точно толкова време ще е необходимо на Извънземния историк да открие, че сме поставили клопка, и да пренастрои машината си, за да се върне във времето, преди да се появим тук.

— Но тогава пък вие ще се върнете във времето преди да е дошъл той! — възкликна Бил.

— Теоретично е възможно. За съжаление акумулаторите ни почти се изтощиха, докато стигнем дотук. Нямаш представа колко е трудно да ги заредиш отново в 45-а година преди Христа. Не, Бил, каквото трябва да се направи, ще го направим тук и сега.

— Да тръгваме тогава! — извика развълнувано Бил.

— И аз идвам — обади се мрънът Илирия, което не беше никак лесно за един дребен, почти незабележим гущер.

— Ще ни помогнеш ли? — попита Дърк.

— Разбира се!

— Ти, предполагам, си опитен войник с необходимата подготовка за ръкопашни схватки.

— Да, има нещо такова — отвърна уклончиво Бил, който си припомни всички битки, в които бе участвал, или по-точно тези, от които не бе успял да избяга навреме. — Понатрупал съм мъничко опит в тая област.

— Страхотно. Командвал ли си други войници?

— Я почакай малко — тросна се Бил. — Аз не съм никакъв офицер. Първо ме повишиха, после обаче ме понижиха. Мисля, че ми стига толкова растеж в службата.

— Не говорех за офицерска работа. Питах дали си командвал отделение или взвод.

— Е, да бе. И това се е случвало. Дори веднъж ми дадоха рота. Но защо питаш? Ти нали си офицер, щом ти викат капитан? Ти поемай командването.

— О, ще го направя — отвърна Дърк. — Но трябва да остана зад огневата линия, за да мога да се консултирам със Сплок. Виждаш ли, необходим ми е полеви командир, някой, който да предава заповедите ми на войниците.

— Стой, дръж малко — възрази Бил. Но още преди да заговори знаеше, че вече е твърде късно.

Ето как Бил се озова начело на Пети и Втори (Валериански) легиони, изправени срещу Чингиз хан и милион от неговите хуни.

Тъй като Извънземния историк вече бе променил земната история, спасявайки Цезар от Брут и неговите съмишленици, бяха изникнали цял куп опозиционни групички. Цезар, разбира се, оставаше ненадминатият военен гений на своята епоха, може би дори по-велик от Александър и благодарение на тези си качества би успял да задържи натиска на ордите. Но сега всичко бе променено.

Само дето Сплок не мислеше така.

— Нещата не се развиват добре за Цезар, капитане. И за нас също.

— Сплок, ти си един песимистично настроен остроух копелдак, но това не ти попречи да опишеш съвсем точно положението.

— Благодаря ти. Тъй като не съм надарен с чувства, нито похвалите ти, нито обидите имат някакво значение за мен. Все пак оценявам това, че уважаваш моя ненадминат интелект, и същевременно ще се постарая да не обръщам внимание на глупавата забележка относно ушите ми.

— Какво ще правим? — попита Бил, докато разстроен оглеждаше настъпващата армия. Никой не отговори.

Предните части на Чингиз хан се приближаваха върху бронирани якове. Виждаха се щръкнали копия и всякакви други оръжия. Някои от конниците бяха закачили барабани, които блъскаха с неистово усърдие, докато други, не по-малко неистови и зловещи на вид музиканти, надуваха тръби и свирки. Разтеглена покрай брега на Тибър, армията се простираше докъдето стигаше поглед. Римските легионери имаха решителен, но малко изнервен вид, като на хора, които са били въвлечени в неприятности против волята им. Тук-там предните редици отстъпваха бавно пред тези крякащи дяволи и техните коне, якове и камили, странни оръжия и неистова жажда за палежи и убийства.

— Не е честно! — оплака се Дърк. — Чингиз хан дори не е от този исторически период. Кой е допуснал хуните тук?

— Това — отвърна Сплок — не е толкова важно, колкото какво ще правим с тях.

— Някакви предложения? — попита Дърк.

— Остави ме да помисля — рече Сплок. — Или по-точно, тъй като мислите се носят със скоростта на светлината, нека ги гледам, докато се менят.

— Е, и? — подкани го Дърк.

— Хрумна ми една идея — рече Сплок. — Шансът е малък, но може и да успеем. Капитане, задръжте ги колкото се може по-дълго. Бил, ела с мен.

— А аз какво да правя? — попита мрънът Илирия с пискливо гласче. — Мен забравихте ли ме вече?

— Разбира се, че не сме те забравили — отвърна Бил, който едва сега си даде сметка, че наистина я бяха забравили. — Дръж се за капитана и му хвърляй по едно око. Ние веднага се връщаме. Е, надявам се. — Той подозрително изгледа Сплок. — Къде отиваме всъщност?

— Нали ти казах — да спасяваме Земята.

Сплок улови Бил за ръката, а с другата ръка завъртя едно копче на пулта върху колана си. Разнесе се гръмотевичен тътнеж, следван от многобройни светкавици. Бил дори не успя да зяпне. Изведнъж почувства, че времето и пространството се разтварят около него. Смразяващ вятър го удари в лицето и го повдигна с такава мощ, каквато можеше да притежава единствено Вятърът на времето.

След известно време, прекарано сред вихрушки, ослепителни проблясъци и неприятни миризми, Бил откри, че стои върху безлюдна равнина или може би пустиня. Имаше кафяв цвят и изглежда се състоеше предимно от чакъл и редки едри камъни за комичен ефект. До него стоеше Сплок и разглеждаше малка карта, която бе извадил от чантичката на колана си.

— Това трябва да е мястото — рече той и помръдна с уши. — Освен ако картата не е от друго време. Можеш ли да си сигурен, при толкова много хронологични линии…

Зад гърбовете им прокънтя оглушителна кихавица. Бил подскочи във въздуха и се извъртя, посягайки към оръжията, които все още нямаше.

Сплок, както бе характерно за хората с повечко интелект, се обърна бавно.

— Това е само една камила — обясни Сплок.

— Да бе, камила — подвикна Бил. — Как не се сетих. Що не ми каза по-рано?

— Не го смятах за нужно. Помислих, че ще се сетиш сам.

Бил не си даде труда да отговори. Сплок бе един от онези нафукани, свръхинтелигентни типове, които имат готов отговор за всичко и всеки път те карат да се мислиш за тъпанар.

Всъщност камилите бяха две, яхнати от камилари, които ги наблюдаваха търпеливо. Единият от тях се обърна към Сплок на непознат и странен език, който преводачът на Бил след известно замисляне превърна в разбираем английски.

— Добре дошъл, ефенди!

— Добре заварили! — отвърна Сплок. — Бъдете така добри да ни отведете при вашия господар.

Камиларите заговориха помежду си на език, който механичният преводач или не знаеше, или отказваше да превежда. Но Сплок явно ги разбираше добре, защото на няколко пъти ги прекъсна с умели подмятания, които караха камиларите да се смеят и да кимат доволно с глави.

— Какво им каза? — попита Бил.

— Хваля ги, нищо повече. Няма смисъл да ти превеждам.

— Нищо де, кажи ми — помоли се Бил.

— Опасявам се, че няма да схванеш тънкостите на техния говор.

Междувременно камиларите бяха привършили обсъждането на въпроса. По-възрастният от тях, който имаше дълга черна брада, ги покани:

— Покатерете се на камилите зад нас. Ще ви отведем при старшия.

Двамата се настаниха зад камиларите и след това всички потеглиха. В началото на Бил му се стори, че се отправят към далечните планини. По някое време обаче забеляза някакво квадратно очертание пред тях, от което стърчаха кули и бойници. Приближаваха се към град, и то доста голям.

— Какво е това място? — попита Бил.

— Отвеждат ни в Картаген — обясни Сплок. — Нали си чувал за Картаген?

— Където живял Ханибал?

— Браво, уцели от първия път — похвали го Сплок.

— Какво ще търсим там?

— Смятам — отвърна замислено и самодоволно Сплок — да направя предложение на Ханибал. Предложение, което, надявам се, няма да може да ми откаже.

 

 

— Слонове — въздъхна Ханибал. — Те ме провалиха. Опитвали ли сте се да напоите ескадрон слонове в Алпите през януари?

— Сигурно е трудно — съгласи се Бил.

Беше заинтригуван от факта, че Ханибал говори пунически с лек южняшки акцент, или по-скоро южнобалиолски. Този факт несъмнено хвърляше нова светлина върху историята на една толкова прочута личност, макар Бил да не знаеше точно в каква насока. Не знаеше и преводачът, което му се стори доста досадно.

— Всичко ми беше в ръцете — продължаваше Ханибал. — Бях толкова близо до Рим, че можех да го подуша. Смърдеше на потни подмишници и чесън, да ви кажа. На една ръка разстояние от победата! А после този проклет Фабий Кунктатор с отвратителната му тактика на забавяне сложи край на мечтите ми. Сега вече знам как да се справя с него, но тогава номерата му бяха съвсем нови за мен. Няма смисъл да се плаче над строшеното гърне с мляко. Какво искате от мен, странни на вид варвари? Говорете бързо или, ще накарам да ви изкормят.

— Ние сме тук, за да ти предложим нова възможност — пръв заговори Сплок.

Ханибал бе едър и добре сложен мъж. Носеше лъскав елек и бронзов шлем. Преди малко ги бяха поканили в приемната му. Помещението не беше кой знае колко голямо. След разгрома и позорното бягство бяха забранили на Ханибал да ползва главната приемна. На една малка масичка бяха подредени сладкиши и специалитети, като подправен език от гълъб, пържена мишка по френски, както и няколко кани с вино. Докато Сплок разговаряше с Ханибал, Бил неусетно се приближи до масичката, за да се подсили. В малка чинийка бяха подредени примамливи на вид черни топчета. Бил хапна едно от тях — имаше вкус на кози изпражнения. Той се задави и го изплю. Сигурно наистина бяха кози изпражнения.

— Може ли да си сипя? — попита той.

— Чувствай се като у дома си — махна с ръка Ханибал. — В голямата кана виното го бива. За другите не съм сигурен.

Бил опита предпазливо, вкусът му хареса и той си сипа цяла чаша.

— Уха! Какво е това нещо? — попита той.

— Палмово уиски — отвърна Ханибал. — Прави се само в планините на Картагена. Използвали някакъв много таен процес, наречен „дестилационе“.

— Страхотно — измърмори Бил и гаврътна още една чаша.

Ханибал се върна към разговора със Сплок. Двамата продължиха да си бъбрят полугласно, но Бил и без това не се интересуваше какво имаха да си кажат. Палмовото уиски бе приковало изцяло вниманието му и вече бе започнало да поизглажда мозъчните му гънки. Животът не му се струваше толкова лош. Малко замъглен, но какво пък толкова! Реалността стана още по-примамлива, когато без никаква видима подкана в помещението се появиха цяла група танцьорки, придружени от трима музиканти с богат арсенал струнни и духови инструменти.

— Ха така де! — провикна се Бил. — Това е животът!

Танцьорките погледнаха към Ханибал, но той бе погълнат от разговора със Сплок и само им махна разсеяно. Те заобиколиха Бил, направиха кръг около него и започнаха да танцуват. Бяха все отбрани хубавици, високи, стройни, с широки ханшове и пищни гърди, а краката им не знаеха спиране. Негов тип жени! Докато танцуваха, те му правеха примамливи жестове, току си смъкваха воалите, а свирачите се хилеха и тропаха на странните си инструменти. Бил използва един удобен момент и попита една от танцьорките какво ще прави след вечеря, но тя изглежда не говореше пунически.

Докато се вихреше танцът, Бил продължаваше да набляга на уискито и сладкишите, без дори да забелязва какво яде. Вече се готвеше да попита музикантите дали не знаят някоя от песните, които помнеше от младостта си в казармата, когато Сплок и Ханибал най-сетне изглежда постигнаха някакво споразумение. Те си стиснаха ръцете, надигнаха се и се приближиха към Бил. Ханибал махна с ръка, музикантите си събраха инструментариума и напуснаха помещението, следвани от танцьорките.

— Уредено е значи — заговори Сплок. — Самият Ханибал ще ни се притече на помощ. Той ще доведе пет отбрани слонски ескадрона. Уверих го, че ние ще се погрижим за поддръжката им.

— Страхотно — произнесе с известно затруднение Бил. Имаше чувството, че езикът му е надянал скафандър. — Пък и не изглеждаше да е много трудно, шъ знайш.

— Никак. Ханибал все още мечтае да си отмъсти на Рим за поражението. Има само едно условие.

— Какво по-точно? — попита Бил и премигна.

Сплок се поколеба.

— Боя се, че няма да ти се понрави. Но ти си толкова надрънкан, че едва ли ще го разбереш. Пък и нали обеща да ми помагаш с каквото можеш.

— К-к-какво?

— Картагенците имат един много интересен обичай. Когато сключват съюз с някого, настояват преди това най-добрият от войните им да се сражава с герой от бъдещия съюзник. Решението им зависи от изхода на двубоя.

— И к-кой?… — попита Бил, който едва схващаше какво му говори Сплок.

— За противника ли питаш? Думата, която използваха, не ми говореше нищо — обясни Сплок. — Тъй че не мога да ти кажа кого са имали предвид… или какво.

— Искаш да кажеш, че… може да е… звяр? — Бил замига още по-често, като часовников механизъм в последните секунди преди изригването на бомба.

Сплок кимна.

— С такива проблеми се сблъсква човек, когато слезе на примитивен свят. Няма значение, предполагам, че опитен рейнджър като теб ще се справи с противника, какъвто и да е той.

— А какво ще стане, ако загубя?

— Не бери грижа. Ханибал се съгласи да ни помогне дори и да те убият.

— Уф, слава Богу, страхотно. — Но Бил изведнъж започна да изтрезнява. — Сплок, остроух кучи син, в какво си ме забъркал? Аз дори нямам оръжие.

— Ще импровизираш нещо — подсказа му Сплок. — Това е първото и най-ценно качество на добре обучения войник. И забрави тия ушни обиди.

— Хайде — прекъсна Ханибал приятелския им разговор, — още сега можем да организираме двубоя.

Бил посегна към каничката с палмово уиски, после се отказа. Всъщност беше почти напълно изтрезнял и вече съжаляваше за това.

 

 

А сега да ви разкажем за арената за двубои.

Намираше се в една част на града, известна като Свещения двор — черна квадратна сграда, в която се помещаваше грамаден амфитеатър, с покрив — открит към ослепителното африканско небе. Както и на други места за забавления, и тук — срещу различно заплащане — имаше слънчеви и сенчести места. Продавачи раздаваха глинени плочки с различни изрисувани фигури, обозначаващи мястото, реда и сектора. Когато не се използваше за състезания, в Черния театър, както го наричаха всички, се организираха балетни постановки, музикални фестивали, церемонии по дефлориране и чествания на разни почитани богове.

Арената беше кръгла, заобиколена от стръмна трибуна, която вече бе наполовина пълна. Между редовете щъкаха търговци, предлагащи ферментирало мляко и подсладени ядки. Нови и нови тълпи нахлуваха през разтворените порти. Подът на арената бе поръсен с пресен пясък. Група акробати и един палячо с маска на сатир и триметров фалос се грижеха да подгряват настроението на тълпата.

В една пещера под арената Бил бе подхванал нервен разговор със Сплок.

— Няма да изляза там — настояваше той, — преди да ми осигуриш някакво свястно оръжие. — Бил категорично бе отказал да облече специалния гладиаторски костюм. Не беше приел да се въоръжи и с мечовете, положени пред него на масата.

— Защо бе, тия мечове изглежда си ги бива — кандърдисваше го Сплок, докато опипваше острието на един от мечовете. — Не мога да разбера защо се дърпаш.

— Защото нямам никаква представа от бой с мечове, ето защо! Искам пистолет.

— Но тези хора нямат пистолети — посочи Сплок.

— Зная. Точно затова искам.

— Няма да е спортсменско — отбеляза меко Сплок.

— Спортсменско ли? — изпищя Бил. — Тези гнъсари искат да ме убият! Ти на коя страна си всъщност?

— Служа на истината — справедливо, без чувства. А и без това нямам пистолет.

— Но все имаш нещичко, нали?

— Не съвсем. Само един лазерен молив. Но той едва ли е подходящ…

— Дай го тука! — извика Бил и го изтръгна от Сплок. — Какъв му е обхватът?

— Около три метра. На такова разстояние пробива дупка през двусантиметрова стоманена пластина. Но, Бил, нали вече ти казах…

В този момент в стаята влезе Ханибал, придружен от двама стражи.

— Е? — попита той. — Готов ли е човекът от бъдещето?

— Готов съм — отвърна Бил, който прибра молива в джоба си и дръпна ципа.

— Но ти нямаш нито меч, нито копие!

— Прав си. Я ми подай един от онези кинжали. По-малкия, да, точно тоя.

— Стражи, ескортирайте го на арената!

Заобиколен от копиеносци, Бил излезе под яркото слънце. Веднага щом тълпата го съгледа да премигва безпомощно и да си чисти ноктите с върха на кинжала, залозите за него паднаха от десет към едно на сто към едно.

— Я и ти заложи нещичко — подвикна Бил на Сплок.

— Бил! — извика Сплок. — Забравих да ти кажа нещо важно! Лазерният молив…

— Няма да ти го върна — сопна се Бил.

— Не е зареден, Бил. Няма енергия и освен това изпуска. Тъкмо щях да го нося на поправка.

— Не можеш да постъпиш така с мен! — изпищя Бил. Но вече не беше сам на арената. Тълпата утихна. Не се чуваше никакъв звук, освен шумоленето под неговото наметало.

Бил разкопча най-горното копче. Отдолу подаде глава мрънчето.

— Все още съм с теб, Бил — рече гущерът.

— С кого говоря сега?

— С компютъра, разбира се.

— Нали ще ми помогнеш да се измъкна от тая бъркотия?

— За съжаление, Бил, в настоящата си форма не мога да предприемам никакви действия. Но ще наблюдавам всичко и ще разкажа на роднините ти за героичната ти кончина.

В този момент се отвори желязната врата в отсрещния край на арената. Бил погледна уплашено натам.

Чудовището наистина имаше странен вид. В началото Бил го взе за лъв, защото първото, което съгледа, беше главата. Тя определено имаше лъвски вид, с гъста грива, големи бадемовидни жълтеникави очи и сънлив хищнически израз, каквито имат лъвовете — поне картагенските. Но тогава видя, че тялото му е кръгло като буре и завършва с издължена люспеста опашка. Краката имаха малки остри копита, като тези на козите у дома.

— Господ да поживи електронната ми душа! — произнесе компютърът с тънък мрънски глас. — Ако питате мен, това е истинска химера! Срещал съм описания в разни стари източници, посветени на най-древната човешка история. Казват, че имала митичен произход, сиреч била рожба на човешкото въображение. Но сега виждаме, че действително е съществувала. Ако не греша, това чудовище може да бълва огън.

— Направи нещо! — проплака Бил.

— Какво мога аз? — попита компютърът. — Аз съм само един лишен от тяло интелект в този свят.

— Тогава разкарай се от мръна и остави на Илирия да се справи!

— Какво ще знае едно цуриянско девойче за химерите? — попита спокойно компютърът.

— Няма значение! Изчезвай!

Компютърът вероятно го беше послушал, защото секунда по-късно Бил чу гласа на Илирия — узнаваем дори през тънкия ларинкс и мекото небце на гущера.

— Тук съм, Бил!

Разговорът им отне съвсем малко време, макар че се налагаше да повтарят някои реплики, тъй като ревът на тълпата им пречеше да се чуват. Химерата съвсем не чакаше любезно да приключат с обсъждането. Отпърво страховитият звяр опипа почвата, като задраска по пясъка с копита. След това забеляза Бил и избълва два огнени стълба, яркочервени в основата и зеленикави към външния си край. После, без да изпуска Бил от втренчения си поглед, то измина няколко крачки, заприпка, затича се и накрая премина в галоп право към объркания рейнджър, на рамото на който бе приседнал четирирък зелен гущер.

— Илирия! Направи нещо!

— Какво мога да направя? — изплака нещастното момиче. — Аз съм само един мъничък зелен мрън! Макар да произхождам от планета с десетократно по-голяма гравитация…

— Млъквай! — кресна Бил и в гласа му се долавяше отчаяние. — Нямаш ли силата да владееш умовете на други същества? Това не е ли ваш, цуриянски специалитет?

— Ама разбира се! Каква хитра мисъл! Май искаш от мен да взема под телепатичен контрол химерата?

— И по-бързо — извика Бил, който се носеше с бясна скорост, следван от бълващата огнени пламъци химера.

— Не съм сигурна, че ще мога да взема под контрол ума на едно митично чудовище — колебаеше се Илирия.

— Компютърът каза, че е съвсем истинско! — изстена Бил, докато отскачаше от ударите на опашката, от върха на която капеше зелена отрова.

— Бил, знаеш ли, все нямах възможност да ти кажа нещо…

— Заеми се с химерата! — изрева Бил.

— Да, скъпи — отвърна Илирия. В следващата секунда химерата замря насред опита си да смачка Бил, сетне се хвърли в краката му. Очите й се извъртяха нагоре, а дългият й език облиза върховете на пръстите му.

— Как се справям? — попита Илирия.

— Чудесно — отвърна Бил. — Само не се престаравай.

Тълпата, естествено, пощуря.

 

 

Триумфът на Бил беше пълен, макар че имаше едно усложнение. След поздравленията, задето бе опитомил зловещата химера, последваха виковете „Убий я! Убий я!“ и „Искаме зелена кръв!“. Разни такива неща. Също както и „Дайте ни малко от люспестата пържола!“. Едва тогава Бил осъзна, че очакват от него да убие митичното чудовище. Според обичая, след като героят довърши химерата, всички получават по къс месо от казана, в който я пускат да се вари. Месото имало дъх на козе, змийско и лъвско, с лека добавка на пуешко, макар че никой не можел да обясни откъде се взема. Друго достойнство на химерската пържола бе, че можеше да се приготвя на собствена топлина, тъй като чудовището е огнедишащо, стига да се направи до един час, след като е била убита.

— Няма да стане — мърмореше Бил. — Няма да стане.

Но идеята му остана неразбрана. Помощникът на Ханибал, тлъст и неприятен на вид субект, побърза да му обясни, докато потъркваше доволно ръце и се щипеше по бузите, за да им придаде малко цвят.

— Не — поклати глава Бил. — Няма да ви дам химерата. Тя си е моя. Моя си е и толкоз.

— Но, господарю, обичаят изисква героят да я пожертва в полза на обществото. Така постъпваха всички герои преди вас. Всъщност това е една от причините химерите да са на изчезване в нашия край.

— Толкова по-важно е да я запазим жива.

— Химерата трябва да бъде убита — заяви помощникът. — В противен случай ни чакат десет години несгоди, а това е последното, от което се нуждае сега Картаген.

— Няма да убия химерата и толкова.

— Ще разговарям с Ханибал и градските старейшини — заплаши го помощникът. — Тяхно ще е окончателното решение.

— Твоя воля — сви рамене Бил. — Пътем би ли казал на господин Сплок, че бих искал да го видя незабавно?

— Невъзможно — отвърна помощникът и отново потърка ръце. — Върна се в своето време. Остави това за вас.

Той подаде на Бил бележка, като се поклони ниско и се усмихна. Бил разгъна свитото на три листче и прочете: „Поздравления за заслужената победа! Връщам се при Дърк да оправя нещата. Кажи на Ханибал да събира войските, идваме скоро с необходимите транспортни средства.“

— Ще ми пише бележка! — ядоса се Бил. — Точно когато ми трябва! Защо не използва телефона?

— Защото още не е открит — отвърна Илирия с гласа на химерата.

— Знам. Но пътешествията във времето също не са открити, а той ги ползва.

— О, Бил! — въздъхна химерата Илирия. — Какво ще правим сега?

— Не можеш ли да си вземеш някое по-удобно тяло? Така ще им оставим химерата, а ние ще се разкараме оттук.

— Нали ти казах, че срещам затруднения, когато трябва да контролирам митични същества — отвърна Илирия. — Това тук страшно ме озори. Сигурно ще е още по-трудно да го напусна. Бил, прав си, скъпи, наистина ми трябва подходящо тяло.

— Откъде да ти намеря? Какво ще кажеш за някоя от танцьорките, дето ги видях одеве? Онази най-отляво бе доста примамливо оформена — Бил побърза да приключи, защото забеляза, че по лицето на химерата пробягва сянка.

— Тя хич не е подходяща — отвърна Илирия. — Първо, защото ти текат лигите по нея. Не искам да ставам част от някаква перверзна игра.

— За какви перверзии говориш? — възмути се Бил. — Ти ще си в нея!

— Но се интересуваш само от тялото й, нали? За друго не мислиш.

— Илирия! Не бях те чувал да говориш така!

— О, Бил, не исках да ставам ревнива. Лошото е, че съм луда по теб. Ти и твоят ужасно мил алигаторски крак със закривени нокти! Малките неща оплитат сърцето на жената. Но не бих могла да превзема тялото на твоята очарователна девойка дори и да го исках. Възможностите ми са ограничени до приемници на моята планета и в моето време. Моля те, не им позволявай да ме убият!

— Само през трупа ми — заяви галантно Бил.

— Предпочитам да не става при никакви обстоятелства.

— Това имах предвид и аз. Хайде, Илирия, най-добре да се махаме оттук.

— Може пък да се вслушат в гласа на разума.

— Съмнявам се — отвърна Бил.

Беше чул шум от маршируващи крака и когато се обърна, видя малък отряд картагенски войници с брони и шлемове, предвождани от самия Ханибал, който имаше мрачен и непреклонен вид на човек, твърдо решен да убие химера.

— Побързай — извика Бил, сграбчи Илирия за лъвската грива и я задърпа към изхода.

— Идвам — отвърна тя. — Но къде отиваме?

— Първо да се измъкнем навън!

Излязоха през портата и се озоваха в лабиринт от тесни улички. Наложи се да се провират между минувачи, коне и камили, преследвани по петите от войниците. Задъхани, двамата се шмугнаха във входа на висока сграда и изтичаха нагоре по стълбите. Когато се качиха на последния етаж, оказа се, че всички врати са залостени.

— Оле! — проплака Бил. — Паднахме им в капана!

— Не се предавай, Бил! Провери прозореца.

Бил отвори прозореца и погледна надолу. Беше доста високо. После огледа водосточните улеи, наведе се напред и опипа здравината на най-близкия. Изглеждаше достатъчно як и солидно закрепен към стената с бронзови пирони. Строителите явно си ги биваше.

— Ще се покачим на покрива — заяви той решително и се надвеси навън.

— О, скъпи! — въздъхна Илирия, застинала до разтворения прозорец. — Не мисля, че бих могла да се катеря. Нали знаеш, че имам копита.

— Но и змийско тяло. Ако държиш на кожата си, Илирия, ще трябва да пълзиш!

Храбрата цуриянска девойка, издокарана с митологична обвивка, отстъпи крачка назад и обгърна с опашката основата на водосточната тръба. След това, разтреперана от решимост, тя последва Бил на покрива.

Картагенските покриви бяха пъстроцветна смесица от различни нива и разнообразни ъгли. Тъй като беше лято, горещото африканско слънце печеше немилостиво. Бил се затича нагоре по покривите, прескачайки отворите между тях. Войниците, които скоро ги последваха, се чувстваха доста неудобно заради тежките си ризници и неподходящите обувки. Докато търчаха насам-натам хаотично, Бил почувства, че нещо го убива под туниката. Той я разтвори и видя мръна, в който доскоро бе Илирия.

— Не можеш ли да се върнеш обратно в гущера? — попита той задъхано.

— Съвсем бях забравила за него! — възкликна Илирия. — Не знам, ще трябва да опитам!

— Няма по-удобен момент от сегашния — рече Бил, забелязал, че войниците са захвърлили тежкото снаряжение и ги доближават бързо.

Пътят им отпред бе препречен от гладко полирана мраморна стена. Театърът на Дионисий! Богът на изоставените им бе затворил пътя.

Гущерът се покатери на рамото на Бил, погледна към приближаващите ги войници и понечи да се скрие обратно вътре. Бил го сграбчи за шията, преди да е изчезнал от погледа.

— Сега, Илирия! — извика той.

— Почакай малко — произнесе мрънът. — Искам да ти обясня нещо. Това съм аз, Илирия, и ти говоря през гърлото на гущера. Тук е доста странно. Какво е това? Не, не може да бъде! Бил, нямаш представа какво се е случило!

— Ми казвай де — подкани я Бил задъхано. Войниците ги бяха наобиколили и ги притискаха към стената. Химерата се оглеждаше замаяно, все още неосъзнала, че си е възвърнала тялото. Междувременно мрънчето беше изцъклило очички и опънало крачета. Беше живо, но изглежда бе изпаднало в безсъзнание.

— Илирия! Кажи нещо!

Никакъв отговор от гущера, който лежеше, скръстил миролюбиво ръце на гърдите.

Един от войниците сръга Бил с копието си. Останалите се приближиха. В този момент, освободена от контрола на Илирия, химерата най-сетне осъзна, че е надарена със смъртоносна сила. От ноздрите й бликнаха два огнени стълба, каквито обикновено изпускат драконите, и разтопиха няколко щита. След това тя се извърна към Бил.

— Добре де! — извика Бил. — Убийте я, щом толкова настоявате.

Моментът беше особено опасен. Войниците трябваше да се отбраняват от атаките на химерата, която най-сетне бе дошла на себе си, изпълнена с митична ярост. Тя се хвърляше напред така, както са се хвърляли войниците от Омировото време и издаваше оглушителен, малко напомнящ козе блеене рев. От време на време звукът преминаваше границите на човешкия слух, карайки войниците да стискат зъби и да тропат с мечове по щитовете си. Мрънът отвори очи, огледа за миг ситуацията, после се пъхна под туниката на Бил и се настани удобно в пазвата му. Войниците най-сетне успяха да притиснат химерата към един от краищата на дървения покрив. След първите промушвания чудовището закряка още по-силно. В небето се появиха рояк черни точки, които се превърнаха в дългокоси жени с разголени гърди и прилеповидни криле, всичките облечени в черни вечерни рокли. Това бяха харпиите, призовани от митичното им убежище благодарение на крясъците на тяхната приятелка. Те се спуснаха върху войниците, чиито редици току-що бяха подсилени от група варангиянци, пратени — както Бил научи по-късно — от Сплок. Варангиянците бяха шведски руснаци, или по-скоро руски шведи в зависимост от това коя историческа книга четете и не даваха пукната пара за издънките на гръко-римската философия. Те закрачиха напред, раздавайки могъщи удари с бойните си секири и посичайки картагенските войници, които не успяваха да се отдръпнат от пътя им.

— Давайте, момчета! — закрещя Бил, а вграденият в него преводач побърза да прехвърли думите му на варангиянски, който никой от тези типове не разбираше, тъй като всички до един бяха фински варангиянци, от бреговете на езерото Уу. Но явно им хареса тонът, с който им подвикна, защото удвоиха усилията си с брадвите. Сега вече химерата нямаше никакви шансове. Тя издаде прощален вик, който предизвика леко земетресение в околностите, след което издъхна.

Преди да успеят да се поздравят с победата и да преминат към поглъщането на несметни количества бира, от небето се изля дъжд, който само след секунди премина в буря в комплект с неистови ветрове и едри парчета град. Гигантски виолетови облаци затулиха небето над града като пратени от преизподнята галеони. Това, както Бил узна по-късно, било пристигането на Тифон, духа на урагана. Харпиите балансираха с лекота върху порещите ветрове и отново преминаха в атака. В края на краищата те също бяха създания на бурята. Когато се приближиха до Бил, той забеляза, че имат лица на вещици и уши на мечки, а телата им бяха на птици с дълги закривени нокти. Подобно на птиците те не се свеняха да цвъкат изпражнения навсякъде, но от хората се бяха научили да им придават посока. Варангиянците взеха да се задъхват под потопа от екскременти, които ги засипваха.

Бил изскочи от мелето и се огледа за място, където да се скрие. Единственият път надолу бе по стълбите, откъдето бе дошъл, но сега те бяха задръстени от войници, които Ханибал пришпорваше да се катерят нагоре. Тъй като Ханибал сочеше към него, Бил предположи, че е изгубил статуса си на почетен гост, и потърси трескаво друг маршрут за отстъпление. Проправяйки си път между русокосите мъжаги, въртящи със страшна сила секирите си, той се добра до насрещната стена, където бе забелязал една водеща надолу стълба. Беше доста стара и паянтова, просто две дръвчета, свързани с няколко напречни въжета, но и това щеше да свърши работа. Той пъхна крак на първото провесено стъпало и погледна надолу.

Точно в този момент се случи нещо ново.