Серия
Бил, галактическият герой (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bill, the Galactic Hero… On the Planet of Bottled Brains, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 15 гласа)

8.

Има един момент, малко преди да дойдете в съзнание, в който все още не си спомняте как точно сте го изгубили. Сигурно защото сте твърде зает с това да се върнете обратно в света. После пелената се разбулва и нещата бавно заемат старите си, познати места.

Така беше и с Бил. Когато дойде на себе си, той осъзна първо, че е Бил, второ — че нещо го е накарало да изгуби съзнание, и трето — че може би не се е свестил в много подходящи условия. Беше почти същото като да преминеш от сън към грубата действителност. В съня си — докато беше в безсъзнание — Бил бе император на безкрайния космос. Но сънищата свършват и сега трябваше да привикне с мисълта, че и този път не е намерил това, което е търсел.

Не че държеше да разсъждава по темата, просто чувстваше непреодолимо влечение да го прави. Защо люлкарите бяха атакували кораба на Хам Дуо? Каква бе мисията на Дуо на Ратбон II? На тази планета ли се намираха сега? Как щяха да се измъкнат оттук? Кога ще има възможност да иде до тоалетната?

Накрая потокът от въпроси стана толкова непреодолим, че Бил затвори очи и реши да изчака по-добри времена. Когато ги отвори отново, го направи много бавно и внимателно.

Намираше се в малка стая, съвсем гола, покрита с гранитен под, който изглеждаше доста студен — Бил не можеше да го твърди, тъй като не лежеше на него. Бяха го положили върху голям кафяв килим, или пък беше прекомерно дебело одеяло, с каквото се завиваха хората, когато трябваше да мръзнат на някой стадион, докато удари часът на жадуваното спортно представление. Стаята бе озарена от неонова лампа, монтирана на тавана. По стените имаше всякакви разкривени надписи, някои обидни, други — молби за милост, изписани на различни езици, сред които имаше и напълно непознати. Бил се раздвижи внимателно, тъй като все още не беше сигурен дали не си е счупил някоя кост при катастрофата. Нямаше представа къде се намира, но за момента не жадуваше да узнае отговора. Напоследък хич не му вървеше в живота. Щеше му се тази поредица от катастрофи да секне. Струваше му се, че не е честно да се случва само на него.

Той понечи да се изправи на крака и в този момент килимът се размърда и изръмжа. Бил се отърколи от него с бързина, на която не смяташе, че е способен, облегна се на стената и изцъкли очи. Килимът също седна — не беше килим, а куки — едно от онези едровати космати чудовища с начеваща до слабо развита интелигентност, за които бе известно, че най-често се занимават с космическо пиратство — не особено почетна, но пък открита за всички професия, за която не е необходимо да плащате такси в колеж или да се явявате на държавни изпити.

 

 

— Здрасти! — подхвърли Бил, тъй като нямаше представа как иначе да започне. — Как си?

Кукито го изгледа и отвърна на примитивния си език — с ръмжене и пискливо хленчене. Вграденият преводач бе малко пораздрусан от последните премеждия, но все още функционираше и преведе тази неразбираема тирада така:

— Уф, шефе, куки чувства като глътнал лайна. Ти виждал мой господарин Хам Дуо да се навърта тъдява?

— В интерес на истината — отвърна Бил — току-що пристигнах с неговия кораб.

Кукито подскочи и се надвеси над Бил.

— Ооох, божке! Той къде е?

— Ще ми се да зная — отвърна Бил. — Идвахме насам, когато един люлкарски кораб ни гръмна.

— Драконова фъшкия! — изгъргори ядосано кукито. — Ма колко пъти съм казвал на Хам! Използвай невидимостта — това велико решение! Накарай космически кораб да прилича на голям грозен метеор. Но не, той не слуша примитивно тъпо куки с мозък като боклукчийски камион, така обича да казва. И къде той сега?

— Зная колкото теб. Изпаднах в несвяст, когато корабът се удари в земята. Нямам ни най-малка представа къде може да е сега. Предполагам, че не си виждал Илирия?

— Ти за какво говори, гнъс го взел? — попита Чюгума, защото това беше името му, колкото и да не е за вярване. Имената на кукитата са все от тоя род — Чюграма, Чюбака, Чюруга и прочее.

— Доста е сложно за обяснение. Лесно ще го познаеш обаче — това е един мрън, сиреч петнайсетсантиметров гущер с четири ръце. Но този има проблеми с мозъка, меко казано. Така става, когато често си сменяш тялото.

— А, това значи! Може би цуриянец?

— Откъде знаеш за цуриянците?

— Имал вземане-даване с тях, бият се катʻ дяволи — обясни кукито. — Но това било в друго време.

— Какво ще стане с нас?

— Сигурно пукнем съвсем скоро — отвърна Чюгума с мрачен гърлен глас — Тук пирати измъчват и убиват. А на мой и Хам двойно ядосани. Нападнали техен най-голям град, отмъкнали съкровище на клингианци. Сега мой пленник — хо-хо, твой също.

— Благодаря за съчувствието. Смея ли да попитам как голям мозък като твой попаднал в плен?

— Това било мрежа, намазана с мед — овчедушно отвърна кукито. — Ние куки малко глупави шъ знайш. Хваща се на тоя стар номер.

— И какво те чака сега?

— Мой чака голям шубе — промърмори Чюгума. — Хора тук на Ратбон прочути майстори на килими. Винаги търси нови материали.

Бил огледа кукито. Колкото и да му беше симпатично, не можеше да не признае пред себе си, че от него щеше да излезе чудесен китеник.

— Лоша работа — съчувствено рече Бил.

Кукито премигна ядосано и побърза да добави със злорада нотка:

— Човешка кожа също водонепроницаема.

— Е, сигурно — успокоително кимна Бил.

— Значи става за килимче на баня.

В този момент ключалката на килията изщрака и вратата се отвори.

Влязоха четирима стражи. Бяха необичайно високи и слаби, с издължени глави с форма на бобени зърна и тела в последния стадий на измършавяване. Наложи се да се прегънат почти одве, за да минат през вратата. Но дори вътре не можеха да се изправят в цял ръст. Четиримата, в добавка към Бил и кукито, изпълваха докрай тясното помещение. Бил за пръв път виждаше люлкари на живо, макар да бе разглеждал техни картинки в „Справочник за идентификация на извънземни“ — задължително четиво за всички военнослужещи, които трябва да разпознават от пръв поглед своите врагове.

Един от стражите изглежда бе люлкарски офицер. Беше с около половин глава по-висок от останалите, което — както Бил узна по-късно — било задължително условие, за да те приемат в офицерската каста. Носеше черна кожена шапчица, при вида на която Чюгума нададе плачевен вик.

Стражите ги изтикаха от килията и ги подкараха по коридора, като ги сръгваха с къси железни остени, явно предназначени точно за тази цел. Коридорът беше дълъг, със стени от дялан камък и таван от напластени палмови листа. След десетина метра се разделяше на два коридора. Тук стражите също се разделиха — едната група поведе кукито по дясното разклонение, другата тикна Бил вляво. Офицерът с кожената шапчица придружи групата на Бил, което беше или добра, или лоша новина. До момента люлкарите не бяха произнесли нито дума, макар че Бил се опита да ги заговори, първо на шмендрик — широко използван търговски език сред люлкарската раса, после и на универсален неревизиран есперанто и накрая на Мрънка Франка, езика на мръновете, открит съвсем наскоро след демонтирането на механичен преводач от борда на свален вражески кораб. Вграденият преводач бе в състояние да използва всички тези езици, но люлкарите не показаха никакви признаци да разбират звуците, които издаваше машинката. След известно време Бил млъкна и съсредоточи вниманието си върху заобикалящата го картинка.

Слязоха по едно стълбище, после по друго. Над амбразурите горяха факли, на разклоненията пък бяха поставени примитивни кандила и всичко това създаваше зловеща и непредвещаваща нищо добро атмосфера. Подминаха вратите на доста килии, от които се раздаваха странни стържещи звуци. Бил не можа да си обясни произхода им и доста по-късно узна, че ги издавали специални машини, с цел да задълбочат общото страховито впечатление. Ненапразно люлкарите бяха известни като една от най-изтънчените раси в галактиката. За това сигурно помагаше и външният им вид с техните оранжеви коси, дълги мършави телца със сгърчени рамене и маниерите им на трескава отнесеност, както и странното, останало неразбрано от всички чувство за хумор. Всичко това говореше, че расата им наближаваше залеза на своята еволюция и бе оставила зад себе си по-голямата част от пътя, който трябва да измине всяко разумно същество от появата си до своето изчезване.

Всъщност една от причините да са толкова дръпнати бе обидата, че ги бяха пропуснали в Морисъновия „Стандартен речник на извънземните раси“ — дори в неговата трета поправка, в главата „Дългучи“. Вярно че в последно време бяха публикувани няколко научни изследвания върху тяхната раса, но нито едно от тях не ги показваше в най-благоприятна светлина. Люлкарските търговци, които добре познаваха доминираната от човека част на космоса, избягваха да се появяват там, тъй като видът им често предизвикваше всеобщ смях. Обикновено си тръгваха със заканата „Няма да ни се смеете така, като ни паднете на Люлкария“.

Тъкмо заради желанието да бъдат вземани на сериозно люлкарите непрестанно полагаха огромни усилия да будят уважение, най-вече като се заобикаляха с помпозни декори. Ето защо, когато го въведоха в просторната зала, Бил се озова пред висока катедра, иззад която го гледаха трима облечени в черно люлкарски съдии с натруфени перуки и очила с дебели лещи.

Люлкарите бяха големи специалисти по съдебните процеси. Всяка раса има свои вродени правила, тайни морални устои, записани в гените и предавани по наследство, които определят кое е право и кое не. И не само това, защото във фундаменталния генетичен код е записано също кое е смешно и кое не, както и напълно обяснимото желание винаги да изглеждаш добре и да се харесваш на околните. Вследствие от тези расови императиви още след първите си срещи с другите космически раси люлкарите се бяха заели да разработят такава форма на правосъдие, която да отговаря максимално на техните представи. Така например, когато един люлкар се ядоса на друг, той се нахвърля върху него и го халосва по главата със специално изработена бухалка, наречена ую-кюклен, или „край на дружбата“. Пострадалият на свой ред отвръща със същото и така последва голямо и живописно халосване на глави. „Приключване на дружбата“ е всъщност единствената форма на смърт на планетата, тъй като предвидливата природа в хода на своето експериментиране бе снабдила люлкарите с безсмъртие във всички останали случаи, освен когато бъдат халосани с бухалка по главата.

Всяка съдебна система трябва да притежава благопристойно лице. За люлкарите този въпрос бил също от първостепенна важност, още повече че трябвало да се намери някакъв начин да се преустанови това масово „дружбоприключване“, тъй като населението бързо се топяло, особено след избухването на така наречената Неприятна война от Деветдесетте. Започнали със заимстване на детайли от чужди съдебни институции. От английската например взели високите катедри за съдиите, парфюмираните и напудрени перуки, както и надутото поведение на съдиите. Никой не може да се присмива на тричленна комисия, която изглежда така, казали си те.

Но когато съгледа тримата мършави съдии с дебели очила, които все се плъзгаха надолу по люспестите им лица, с бели перуки върху заострените им глави и с нафукани маниери, Бил едва сдържа напушилия го кикот. Офицерът с кожената шапчица го сръга в ребрата с острия си лакът и Бил веднага придоби сериозен вид.

Средният от тримата съдии произнесе с гробовен глас:

— Нека затворникът седне на подсъдимата скамейка.

Бил бе решил да се държи сериозно и с достойнство, но нещо в цялата тази бутафория го предизвика да подхвърли небрежно:

— Че то тука има ли друго за сядане, освен подсъдимата скамейка? Не бих имал нищо против да ми поднесете нещо за сръбване, преди да се започне.

Съдиите се спогледаха. Публиката пък — в залата имаше поне триста зрители — втренчи очи в съдиите. Стражите размениха погледи. Бил се огледа учудено.

Средният съдия се обърна към този отляво.

— Имаше ли някакъв смисъл в това, което каза?

— Струва ми се — отвърна запитаният, — че затворникът се опитва да бъде духовит.

— Това и аз го знам — обади се съдията отдясно.

— Да не искате да кажете — попита централният съдия, — че затворникът се шегува с нас?

— Колкото и да изглежда невероятно, май това е самата истина — отвърна левият.

— Но какъв е смисълът от тази шега? — попита централният.

— Сигурно е доста тънка — промърмори левият, — защото аз не можах да я схвана. Непреводима игра на думи. Доста странен начин да започнем, а?

— Да, струва ми се — рече средният съдия. Той изгледа Бил над очилата. — Затворник, вие позволихте ли си да си правите шега с многоуважаемия съд?

— Ами да, нещо такова — смотолеви Бил. — Не исках да ви обидя обаче. — Той отново понечи да се изкиска.

— И кое — попита съдията — е толкова смешно?

— Нищо, извинете, съжалявам — рече Бил.

Средният съдия се извърна към десния.

— Тоя защо непрестанно се смее?

— Не зная. Но се страхувам от най-лошото. Защо не го попиташ сам?

— Затворник, защо се смеете?

— Защото — отвърна Бил през смях — под мишницата ми се е сгушило мрънче, което ме гъделичка.

— Чу ли това? — обърна се левият съдия към десния.

— Каква безочливост!

— Не е възможно да е вмъкнал гущер в затвора, нали?

— Искрено се съмнявам. Хората и мръновете са смъртни врагове.

— Ако желаете — обади се офицерът с косматата шапка, — можем да го претърсим и да проверим дали казва истината.

— Не — вдигна ръка средният съдия. — Тази история мина всякакви граници. Честно казано, не бих искал да зная истината.

— Вижте — намеси се Бил, — не разбирам защо ме доведохте тук. Нищичко не съм направил.

— Нищичко ли? — повтори средният съдия. — И какво трябва да означава това?

— Предполагам — обясни десният, на който му увисваше единият клепач, — че е вариант на думата нищо.

— Но защо ще използва подобен израз? — попита средният.

— Трябва да е някаква шега — рече десният.

— Ах! Още една шега! Не ми харесва отношението на този субект.

— Да, изглежда, е настроен насмешливо — добави левият.

— Ако е така, това е сериозно престъпление — коментира десният.

— За което и ще заплати сериозно.

Тримата съдии се спогледаха и се засмяха като хора, сполучили да се пошегуват в тежко положение.

— И така, затворник, вие сте обвинен в съучастничество с група, приземила се нелегално на обществена земя по време на всенароден фестивал, с което не само сте прекъснали фестивала, но сте нанесли сериозен морален ущърб на неговия организатор, многоуважавания Зек Конски. Признавате ли се за виновен?

— Хъ? — стресна се Бил.

— Участвахте ли в групата, която извърши нелегално приземяване на космически кораб на територията, на която се провеждаше фестивалът?

— Вижте сега — заговори Бил, — нас ни свалиха. Аз бях само пасажер на кораба. Свалиха ни вашите. Нямахме друг избор, освен да извършим аварийно кацане.

— Не съм ви питал дали сте имали избор — заговори средният съдия. — Попитах ви дали се приземихте на гореуказаната територия.

— Сигур ще е било така — отвърна Бил. — Не мога да знам точно.

— Да се запише в протокола — нареди съдията с падащия клепач.

— Добре де, и да съм тупнал на обществена земя, първо на първо, нямам нищо общо с това и второ на второ — никой не е пострадал, затова викам да забравим случая и да ме пуснете да се прибирам обратно в казармата.

— Никой не бил пострадал? — изсумтя средният съдия.

— А какво ще кажеш за охлювите?

— Какви охлюви?

— Охлювите, събрани за изложбата на охлюви, ето какви охлюви.

— Да де, какво за тях?

— Корабът ти е смачкал казана, в който са ги държали.

— Искате да кажете, че сме паднали в казан с охлюви? — повтори Бил, който повече не можеше да се сдържа и избухна в неудържим смях. — Добре де, готов съм да заплатя щетите. Или Дуо ще го направи. Колко ще струва да се събере нов казан с охлюви?

— Той пак се опитва да се шегува — прошепна средният съдия на левия, прикривайки устата си с ръка.

— Но може в предложението му да има смисъл.

— А как ще постъпим с Конски?

— Да бе, защо да не съберат други охлюви?

— Трудно ще съберат толкова много.

— Е, не са чак толкова много. Само колкото да се организира нова изложба, нали?

— Може и да е така. Не по-зле от мен знаеш колко усилия коства да се напълни казан с охлюви, особено в началото на сухия сезон.

— Пък и обидата, която му е била нанесена…

— Щях да изпитвам малко повече симпатия към Конски — заяви открито десният съдия, — ако не беше такъв чукундур. Навремето такива като него сигурно първи са били третирани с „дружбопрекъсвателя“.

— Така е — съгласи се средният съдия. — Старият Конски наистина е голям дръндер. Какво ще кажете, ако позволим на затворника да се измъкне само с порицание?

— Бих казал дори, че наказанието е прекалено тежко — подметна левият съдия със светнало лице.

— Да де, ама той се шегуваше с нас — припомни средният.

— Така е. Значи решаваме — порицание?

Те се извърнаха към третия съдия.

— Ти какво смяташ?

— А? — попита съдията.

— Решихме да отсъдим порицание.

— Ами хубаво де. Само да е по-соленичко. Затворник, приемате ли присъдата?

— Разбира се, че я приемам — зарадва се Бил, който си мислеше, че от доста време не бе срещал толкова приятни извънземни същества, чиято съдебна система несъмнено бе далеч по-изтънчена и цивилизована от земната.

— Много добре — кимна съдията. — Разсилен! Доведете порицателя!

 

 

По-късно Бил не можеше да си прости колко глупав е бил да приеме присъдата, без дори да се поинтересува какво точно го чака. Извънземните са си извънземни, това му го бяха втълпили в казармата. Заедно с още много други неща, които се опитваше да забрави. Те изпитваха болезнено недоверие към всеки, който не беше като тях. А най-лоши от всички, според всеобщото мнение, бяха люлкарите. Нищо чудно, след като всеки знаеше, че не разбират от шега.

Ударил бе часът и Бил да го изпита на гърба си. Когато дотикаха бяла количка, покрита с черен плюш, отново го напуши смях. Кой друг освен люлкарите би поставил порицателя в количка, завита с черен плюш. Но смехът му секна, когато разсилният по сигнал на средния съдия внимателно повдигна покривката и отдолу се показа нещо, което в началото му заприлича на малък декоративен скарабей. Стражите го сграбчиха за ръцете, а през това време разсилният доближи блестящия бръмбъзлък до ухото му. Сега вече не му беше до смях. Бил напъна мишци да се освободи от стражите и за малко да успее, тъй като беше нисък и мускулест, а стражите бяха високи и хърбави — още една причина, поради която хората непрестанно им се присмиваха. Но не успя да ги надвие. Те го притиснаха по-здраво, а разсилният опря металическото същество до ухото му.

В същия миг сферичното телце се разтвори като миниатюрно желязно цвете. Отвътре се подаде нещо, което приличаше на платинова жица, но в действителност представляваше психоактивен предавателен прибор. Жичката се пъхна в ухото на Бил, без да му причинява никаква болка, само леко неудобство. Бил успя да освободи едната си ръка и бръкна с пръст в ухото, но вече беше късно.

— Не бива да се държиш така, млади приятелю — обади се средният съдия. — Това е само един порицател и ще излезе от ухото ти веднага щом си свърши работата. Няма да ти причини никаква вреда. Само ще чуеш порицанието.

Последното се оказа излишно. Бил вече чуваше един тъничък настойчив глас, който бръмчеше като загнездил се в ухото му комар:

— Ти беше лош, ти беше много лош, защо го направи, как можа да го направиш, ти беше лош, много лош, как можа да постъпиш така, ти беше лош, много лош, ама много-много лош…

На пръв поглед нямаше нищо страшно в ухото ти да мърмори едно тенекиено гласче. Това, което безпокоеше Бил, бе, че не може да мисли за нищо друго, освен за това гласче.

Тъкмо по тази причина, когато се прибра в килията и долепи устни до шишето с люлкарски коняк — подхвърлено му от състрадателен тъмничар, който смяташе, че наказанието с порицание е твърде тежко и варварско, — Бил не обърна внимание на драскането, което се чуваше иззад стената до левия му крак, нито на дупката, която се появи малко по-късно на същото място.

— Бил! Чуваш ли ме?

„Ти беше лошо момче, много лошо момче…“

— Бил!

— Какво?

„Лошо момче, лошо момче…“

— Бил, какво ти става, бе? Да не си се натряскал?

„… беше много лошо момче, о, какво лошо момче…“

— Не, само дето имам в ухото си порицател.

Хам Дуо огледа ухото на Бил, но не можа да види нищо, тъй като платинената жичка вече си проправяше път към Биловата медула облигата.

 

 

Хам Дуо разчисти още малко от запречващата отвора мазилка и се промъкна в килията. Имаше все същия нахакан вид, макар че бе доста поизцапан от влаченето през тунела.

— Бил — заговори той, — готов ли си да издухваме оттук?

— Да бе, готов съм — извика Бил.

— Ама що викаш?

— Не исках, но… заради порицателя едва те чувам.

— По-късно ще се погрижим за това — обеща Дуо. — Сега да вървим, преди да са ни пипнали и да ни сложат по още един порицател.

Бил се съгласи, че подобна перспектива ще е ужасна. Той хлътна в тунела, промъквайки се с далеч по-голямо усилие от Дуо, който не беше толкова широкоплещест. Все пак успя да се измъкне от другата страна с цената на малко ожулена кожа и скъсани ръкави. Нататък ставаше все по-тъмно, под краката им се търкаляха дребни камъчета. Скоро тунелът се разшири и те излязоха в по-широк подземен коридор, на пода на който блестяха релси. На големи разстояния по стените бяха поставени полуизгорели фосфоресциращи лампи. Изглежда тунелът беше изоставен. По-късно Бил узна, че след като спасил кукито от килимарската работилница — където люлкарите държали нещастното същество, докато главният килимар реши как най-добре да използва козината му, — Дуо направил справка със специалните планетарни карти, които откраднал от имперската картографска лаборатория. На тях, естествено, бил обозначен и железопътният тунел, тъй като целта на военните карти е именно да сочат подобни удобни за подривна дейност съоръжения. Останалото бе история, или щеше да стане съвсем скоро — веднага щом Дуо и Бил стигнеха до кораба, който Чюгума междувременно бе успял да поправи и да приготви за излитане от това ирационално и неприятно място.

 

 

Хам Дуо пое операцията около излитането, докато Чюгума наблюдаваше индикаторите и нагласяваше реостатите. Време за губене нямаше, тъй като от града се задаваше голяма група люлкари, които развълнувано размахваха ръце, а зад тях пълзеше исполински булдозер. Не беше нужно да си гений, за да се досетиш, че люлкарите бяха взели доста присърце бягството от затвора и възнамеряваха да си отмъстят по най-жесток начин.

— Не зная какво им става на тия хора — оплака се Хам. Чюгума махна разтревожено с ръка към радиотелефона. Червената лампичка мигаше, сочейки, че имат спешно повикване.

Дуо натисна копчето за разговор и произнесе:

— Който и да е, давай накратко. Хващаш ни по средата на бягство.

— Бил там ли е? — попита приятен женски глас с типичната интонация на Илирия, закръглената медицинска сестра от дълбоката цуриянска провинция, която неведнъж досега му бе помагала да се измъква от различни премеждия.

— Сега не е време за лични разговори — сопна се Дуо.

— Но Бил е там, нали? Исках само да му предам нещо.

— Ей — извика Бил. — Дай ми слушалката. Това е Илирия!

— Нямаме време за подобни разговори — озъби се Дуо.

„… лошо момче, лошо момче…“

— Бил, ненагледни, ти ли си?

Междувременно люлкарите бяха стигнали до кораба и го заобикаляха в кръг, като заплашително размахваха юмруци. Булдозерът копаеше грамадна яма. Не беше необходимо да си компютър, за да познаеш какво бяха намислили негодниците — щяха да катурнат кораба на Дуо в ямата и вероятно да го заровят. И макар това да бе жалка заплаха за кораб, построен да издържа на грамадни натоварвания и снабден с мощно силово поле, публична тайна бе, че Дуо мразеше да му цапат корпуса. Тъй като в космоса няма автомивки, а метеоритчетата и космическият прах не стават за почистване на натрупаната мръсотия, това означаваше, че ще трябва да летят в окалян кораб и да търпят подигравките на колегите космически пирати. Едва сега Хам си даде сметка колко дълбоко са били засегнати люлкарите от нанесеното им оскърбление. Пръстите му затанцуваха по клавиатурата на компютъра, докато се опитваше да вдигне кораба във въздуха преди люлкарите да са осъществили зловещия си замисъл.

Той забеляза, че друга група люлкари влачат голям маркуч откъм града. Дали пък тези не смятаха да му измият кораба?

Дуо се съмняваше. Сигурно в мъничките им глави се бе породила друга злокобна схема.

— Слънчице, къде си? — чуруликаше Илирия.

„… лошо момче, лошо момче…“

— На планетата Ратбон.

— Не е необходимо да ми крещиш.

— Извинявай. В ухото си имам порицател и не чувам почти нищо.

— Порицател ли каза? Какво търси този порицател в ухото ти?

— Малко ми е трудно да ти го обясня точно сега. Илирия, къде си ти? Как мога да те намеря? Добре ли си?

— Да, Бил — отвърна Илирия. — Добре че онзи таен агент ЦРУ се сети за Янсенитската маневра. Двамата с него направо щяхме да се задушим в контролната зала в главата на мрънчето.

Хам Дуо намръщено следеше подскачащите стрелки на индикаторите.

— Не можеш ли да ми подадеш стабилна мощност? — кресна той на кукито. Косматото създание изхленчи нещо за променливи ерозионни фактори върху платинените отдушници.

— Излъжи го нещо де — посъветва го Хам. — Не издържам повече на тази планета.

— На коя планета си сега? — обърна се Бил към Илирия.

— На Ройо. Ще те чакам тук, Бил. Подготвила съм ти няколко особено приятни изненади.

— Пиячка? — попита обнадеждено Бил.

— И секс.

— Уха! — възкликна Бил. — Двата стълба на удоволствието! Откъде ги научи, Илирия?

— Не зная, не ме питай, довери ми се.

— Но искам да ми обясниш…

— … а време — говореше Илирия. — Не чуваш ли, че връзката се разпада? Трябва да успея да вляза в плановете на Извънземния историк, но е дълга история да ти разказвам как се натъкнах на него, Бил, постарай се да се измъкнеш оттам!

— И как да го сторя? Да си построя кораб ли?

— Използвай Трансформатора.

— И очакваш от мен да науча за няколко секунди как работи един сложен прибор? Илирия, компютърът не може ли да ни помогне?

— Повярвай ми — отвърна тя, — компютърът си има свои проблеми.

— За какво говориш?

— За твоя приятел Сплок. Да знаеш само каква я забърка!

— Какво е станало? Кажи ми какво е станало?

— Е, добре — въздъхна Илирия — искаш разговор, ще го имаш. Когато капитан Дърк върна „Находчивост“ в нормалния космос, както можеш да се досетиш, двамата с анти-Дърк се хванаха за гушите. Само че резултатът едва ли е какъвто предполагаш.

— Откъде да знам какъв може да е резултатът?

— Бил, опитай се да дойдеш при мен, побързай, побързай… — Гласът на Илирия започна да отслабва. Той се превърна в шепот, после изчезна напълно.

Бил затвори. Думите на Илирия го бяха обезпокоили. Вярно, дължеше й живота си, но напоследък като че ли започваше твърде много да го командва. Изглежда го възприемаше като нещо нормално за жена, въпреки че дори не приличаше на човек. Твърдеше, че го обича, но дали бе така? В школата за подготовка сержантите неведнъж ги бяха предупреждавали за опасността да се влюбят или да бъдат обичани от извънземен.

— Никога не можете да сте сигурни какво означава това — каза му веднъж сержант Адлер. — Те са много лукави, тези извънземни. Откъде знаеш какво разбират под думата любов? Женските от поне шест извънземни раси изяждат мъжките след полов акт. Ти можеш да търсиш любов, а половинката ти — закуска. Хапва те и толкоз.

Междувременно Чюгума извика на Дуо, че е открил проблема в енергийната система на кораба.

— Страхотно, космати глупако! — избълва Дуо. — Но ако не успееш да го оправиш, и то бързо, откритието ти няма да струва пукнат грош.

Люлкарите бяха довлекли маркуча до кораба и сега поливаха един ясно очертан квадрат около него. Където попадаше течността, се вдигаше бяла пара, която се втвърдяваше бързо на камък с консистенция на тебешир. Дуо се досети, че люлкарите възнамеряват да пакетират кораба в това странно вещество. Макар да му се струваше невероятно крехкият камък да издържи на тягата на корабните двигатели, той допусна, че врагът е намислил нещо. Извънземните винаги криеха по някой трик в ръкава. Поне тези, които имаха ръкави и ръце за тях.

В този момент Чюгума пъхна 324-волтовия импулсоусилвател в ултравълновия щекер и от входното отвърстие се посипаха искри. Циферблатите пред Хам трепнаха и заеха нормално положение. Корабът се издигна, а Дуо и Чюгума нададоха радостни възгласи.

Бил забеляза, че никой от двамата не държи под око Трансформатора. Хрумна му, че моментът е удобен да го отмъкне. Надигна се и незабелязано се приближи към машинката, защото знаеше, че Дуо не би одобрил постъпката му.

В мига, когато ръката му стисна прибора, настъпи истински ад.

 

 

Люлкарите бяха изтеглили още няколко маркуча с метални накрайници. Лицето на Дуо се изопна, когато каменната обвивка започна да задържа издигането на кораба. Той включи аварийния ракетен контрол и корпусът се разтресе. Дневната светлина, която се прецеждаше през тесните илюминатори, започна да отслабва, скривана от бързо растящата конструкция.

Бил откачи Трансформатора от магнитната му закопчалка и го огледа. Капачето се повдигна и вътре се показаха цял ред копчета. Освен стандартния набор от F-ове — от F1 до F12, имаше няколко маркирани с „дин“, „дон“ и „рес“. Не се виждаше никакъв кабел, вероятно устройството работеше с атомни батерии. Бил натисна F1, за да провери дали ще светне малкият екран.

Машинката започна да вибрира в ръката му. В същия миг корабът отново започна да се издига, пробивайки си път през бързо втвърдяващата се обвивка. Дуо вдигна глава и зърна Трансформатора в ръцете на Бил. Машинката издаваше пронизителен писък и екранчето й премигваше.

— Остави го на място! — извика той.

Бил бе готов да го послуша с радост, защото неочакваното поведение на Трансформатора го плашеше. Но машинката не искаше да бъде оставена. Когато Бил я хвърли на масата и понечи да се отдалечи, Трансформатора го последва. Изглежда бе снабден със собствено двигателче и се носеше наблизо, хвърляйки ярки отблясъци с екранчето и издавайки пискливи звуци, сякаш се опитваше да проговори.

— Направление, моля? — произнесе накрая съвсем членоразделно.

— Няма значение, промених намерението си — отвърна Бил.

— Задай веднага направление! — кресна машинката ядосано.

— Не зная как да го изразя с точни координати — дърпаше се Бил.

— Стига си мънкал и се постарай да дадеш най-доброто от себе си — нареди му Трансформатора.

— „… лошо момче, лошо момче…“ — повтаряше гласът в главата му.

Не само че не можеше да измисли координатите — Бил се съмняваше, че би могъл да си завърже дори връзките на обувките с този постоянен шум в ухото.

Но изведнъж шумът изчезна.

— Така по-добре ли е? — попита Трансформатора.

— Няма го! — викна Бил радостно. — Какво направи?

— Неутрализирах го — отвърна Трансформатора. — Не само над времето и пространството мога да властвам аз. Ха-ха-ха!

— Чувствам се страхотно. Благодаря ти…

— О, колко мило! Дори една безсърдечна машина може да оцени добрата дума.

Трансформатора бе забравил за гнева си и сега се държеше почти приятелски, като настояваше да обясни с най-големи подробности как точно се е справил с порицателя. Защото, както сам подчерта, когато човек пътува в трансформирано пространство, нуждае се от цялата си находчивост.

— Това не го знаех — рече Бил. — Илирия твърдеше, че щяло да е съвсем лесно.

— О, не е никак трудно — съгласи се Трансформатора. — Което не пречи от време на време да стават аварии.

— Всъщност — сепна се Бил — още не съм решил дали искам да пътувам.

— Така ли било? — попита Трансформатора с глас, в който се долавяше сарказъм.

— Ами да, така… — заекваше Бил, който не искаше отново да ядоса електронната джунджурия. — Защо не вземеш да се изключиш, докато се приготвя. — Той обърна машинката от другата страна и я огледа. Нямаше и следа от копче за изключване.

— И това ще стане — обяви Трансформатора. — Но аз съм като рибката с трите желания. Започнеш ли веднъж с желанията, трябва да ги изкараш докрай. Сега престани да бръщолевиш и ми кажи къде искаш да отидеш.

— Няма да е редно. Ти принадлежиш на Хам Дуо. Нека той ти заповядва.

— Слушай, пръдльо — заговори Трансформатора с осезаем акцент, — мен никой не може да ме притежава. Става въпрос за власт и контрол. Властта принадлежи на този, който я държи в ръце.

Машинката зацвърча и се обгърна в призрачно сияние. Бил се паникьоса и опита да я запокити към ъгъла на каютата, но тя сякаш се беше лепнала за дланта му.

— Капитан Дуо? — извика истерично Бил. — Този Трансформатор се държи много странно!

Трансформаторът отвърна с механичен кикот. Бил погледна към капитана, но откри, че храбрият пират е замръзнал с вдигнат крак и прилича на восъчна фигура, но по-добре оцветена. Приятелчето Чюгума бе застинал с протегната към ръчките за управление ръка и приличаше на заметнат върху пилотското кресло китеник.

Когато извъртя глава към илюминатора, Бил установи, че корабът е увиснал неподвижно във въздуха. На десетина метра отдолу люлкарите се бяха вцепенили като масова скулптура, повечето от тях с вдигнати юмруци.

Дори двойното слънце, спускащо се към югозападния хоризонт на Ратбон, бе спряло насред път.

Единствено Бил можеше да се движи свободно из този замразен свят. Само дето не можеше да се отърве от Трансформатора.

— Е, добре — въздъхна той. — Не зная какво си направил, но ще те помоля да върнеш всичко постарому.

— Все още нищо не съм направил, глупчо — отвърна Трансформаторът. — Ти ме включи и така двамата с теб се озовахме в промеждутъчното пространство. Трябва да ми кажеш къде искаш да идеш, за да открия подходящия темпорален канал, в който да влезем.

— Уф, не знаех, че е толкова просто — рече Бил.

— Трансформационната технология е толкова нова, че учените все още не са имали възможност да я усложнят. Виж сега, аз ти махнах порицателя, нали?

— Ами да, махна го.

— Значи ми дължиш една малка услуга, а?

— Има нещо такова — смотолеви Бил. — Чакай малко, ти защо говориш с такъв акцент?

— Ще ти кажа — отвърна Трансформаторът, — веднага щом зададеш направление.

Бил се предаде.

— Добре, знаеш ли една планета на име Ройо?

Трансформаторът прегледа за няколко наносекунди информацията и отвърна.

— Разбира се. Коя по-точно те интересува?

— Че колко планети Ройо има?

— Пет, при първо издирване. Може да има новопостъпили данни, които още да не съм преглеждал. Да ги погледна и тях, искаш ли?

— Но откъде да знам коя е моята Ройо?

— Скъпи младежо, а аз откъде мога да знам това?

— Ах, пак този акцент! Защо?

— Първо да видим коя Ройо ти трябва. Известни ли са ти някакви допълнителни подробности?

— Предполагам, че има атмосфера, наситена с кислород — отвърна Бил, но по-скоро се надяваше да е така, иначе нямаше смисъл да ходи там.

— Чудесно. Това елиминира една от тях.

— Мисля, че също така има приятен климат — според човешките представи.

— Доста общо определение. Но мисля, че можем да зачеркнем Ройо Терминосус и Ройо Вулканише. Твърде студената и прекалено топлата съответно.

— И колко остават? — попита Бил.

— Само за миг, да ги преброя отново — две! Почти стигнахме. Говоря преносно, разбира се, защото още не сме тръгнали.

— И сам виждам — отвърна Бил, загледан в замръзналите фигури на Дуо и Чюгума. — Какво предлагаш?

— Говоря с този акцент — обясни Трансформаторът, — защото съм част от специална серия прибори и апарати, снабдени с гласовете на прочути земни учени от миналото. На мен се падна гласът на унгарския физик от началото на двайсет и първи век Раймундо Шекелей.

— Това вече обяснява всичко — кимна Бил. — Но защо чак сега ми го каза?

— Защото ни предстои да посетим останалите две планети Ройо и да видим коя е тази, която търсиш.

— Уф — подскочи Бил. — Няма ли да е малко…

Така и не успя да каже „опасно“. В този момент Трансформаторът се задейства.