Лора Джо Роуланд
Иредзуми (40)

Глава 40

Три дни след смъртта на съпрузите Мияги един капитан от стражите придружи дворцовия управител Янагисава до личната приемна на шогуна. Флаг с изрисувани върху него йероглифи за секретност украсяваше входа, което означаваше, че в момента тече заседание от изключително поверителен характер.

— Моля, влизайте, уважаеми дворцов управителю — каза придружителят му. — Негово превъзходителство ви очаква.

Някъде в града под замъка Едо биеше погребален барабан. Когато стражите отвориха вратата, Янагисава преглътна металния вкус на страх. Съдбата му щеше да бъде определена тук и сега.

Вътре в помещението Токугава Цунайоши бе коленичил на подиума. На пода вляво от него един до друг седяха господарката Кейшо и главният свещеник Рюко. Майката на шогуна изгледа гневно Янагисава и после извърна обидено глава. Рюко хвърли към дворцовия управител тържествуващ поглед, след което смирено сведе очи. Срещу тях на почетното място вдясно от шогуна бе коленичил сосакан Сано с преднамерено безизразна физиономия.

Вулкан от ревност и омраза изригна в гърдите на Янагисава. Картината, в която неговият враг заемаше собственото му обичайно място, изглеждаше като материализиране на най-ужасния му кошмар. Янагисава изпита желание да се разкрещи срещу това безчинство, но един гневен изблик нямаше да му бъде от голяма полза. Цялото му бъдеще зависеше от умелото справяне с положението. Трябваше да остане абсолютно овладян. Той коленичи пред подиума и се поклони на шогуна.

— Добро утро, Янагисава сан — каза Токугава Цунайоши. В гласа му не звучеше обичайната привързаност, на устните му не трептеше ласкава усмивка. — Жалко, че това заседание трябва да те отклони от изпълнение на… ъ-ъ… административните ти задължения.

— Напротив! Чест е за мен да бъда извикан от вас по всяко време — макар че студеното посрещане го изпълни с ужас, Янагисава говореше така, все едно нямаше никаква представа, че сега щеше да му бъде предявено обвинение в предателство. — Винаги на вашите услуги.

— Извиках те тук, за да разрешим някои… ъ-ъ… важни въпроси, поставени от сосакан Сано и от уважаемата ми майка — каза шогунът, като нервно въртеше в ръце ветрилото си.

Сърцето на Янагисава блъскаше като диво животно, което се опитваше да избяга от клетката на тялото му. Макар че си бе представял тази сцена хиляди пъти, откакто Рюко бе дошъл в кабинета му, действителността пак беше ужасяваща. Трябваше да овладее страха си и да съсредоточи усилията си за поправяне на стореното зло.

— С охота ще ви съдействам по всякакъв начин, ваше превъзходителство — Янагисава се постара на лицето му да бъдат изписани недоумение и строга готовност да служи на господаря си, като вкара в гласа си точната нотка невинност. — За какво става въпрос?

— Изглежда ти си… ъ-ъ… се опитал да набедиш моята обична майка в убийството на сокушицу Харуме и да унищожиш моя скъп и верен сосакан, като си го подвел да повдигне срещу нея официално обвинение. Това е не само държавна измяна… ами и лично предателство — гласът на Токугава Цунайоши бе напрегнат и пронизителен; в очите му блестяха сълзи. Господарката Кейшо измърмори ядно и потупа успокоително сина си по ръката. Рюко се усмихна едва забележимо към Янагисава, а Сано наблюдаваше всички с неотслабваща бдителност. — В продължение на петнайсет години аз ти давам всичко, което пожелаеш — земя, пари, власт. И ти ми се отплащаш за щедростта със заговор. Това е възмутително!

— Щеше да бъде, ако беше истина — отвърна Янагисава, — но аз мога да ви уверя, че няма нищо подобно! — пот изби под мишниците му, ръцете му се вкочаниха, но той знаеше точно какво трябва да направи. Постара се на лицето му да се изпишат изумление и обида, след което, внимавайки много да не преиграва, каза: — Ваше превъзходителство, какво ви накара да повярвате, че аз съм извършил нещо тъй отвратително?

— Ъ-ъ… — шогунът преглътна и запремигва. После, твърде развълнуван, за да отвърне, махна немощно към Сано.

— Вие сте наредили на Шичисабуро да подхвърли писмо, написано от господарката Кейшо, между вещите на Харуме, за да може аз да го намеря — каза Сано. Говореше предпазливо, защото си даваше сметка, че битката още не е приключила. Докато обясняваше как е била открита измамата, Янагисава клатеше глава слисан, след което остави престорен гняв да изостри чертите му.

— Шичисабуро е действал без мое знание и съвсем не по моя заповед — отвърна той.

Господарката Кейшо ахна.

— Невероятно!

Рюко присви очи. Сано су навъси.

— Така ли? — в гласа на шогуна звънна надежда. Нима искаш да кажеш, че вината е изцяло на момчето и ти нямаш нищо общо със… ъ-ъ… заговора?

Янагисава усети как везните на победата се накланят в негова полза. Токугава Цунайоши все още държеше на него и търсеше помирение.

— Точно така.

Шогунът се усмихна с облекчение.

— Изглежда, преценката и за теб не с била правилна, Янагисава сан. Хиляди извинения.

Янагисава се поклони, приемайки смирено извиненията на шогуна, като в същото време се подготвяше за следващия рунд. Точно както бе очаквал, Сано каза:

— Предлагам да дадем възможност на Шичисабуро да изложи собствената си версия за тази история.

— О, много добре — съгласи се шогунът с охота.

Скоро Шичисабуро вече бе коленичил пред подиума от страната на Янагисава. Тревога бе сгърчила дребното му лице. Той хвърли поглед към дворцовия управител за успокоение, но той отвърна очи от своя любовник. Нямаше търпение да се отърве от това жалко същество.

— Шичисабуро, искам да ни кажеш истината заяви Токугава Цунайоши. Ти си откраднал писмото, написано от майка ми, и си го скрил в стаята на сокушицу Харуме. По собствена инициатива ли го стори или по нечие нареждане?

Янагисава беше сигурен, че сега момчето ще издрънка цялата истории. Но кое бе по-тежко: думата на един прост актьор или на дворцовия управител? Пък и много лесно можеше да го накара да изглежда като лъжец.

— По собствена инициатива, ваше превъзходителство — отвърна Шичисабуро.

Янагисава се втренчи в него удивен. Откъм господарката Кейшо и свещеник Рюко долетя развълнуван ропот; шогунът кимна, а Сано каза:

— Ваше превъзходителство, смятам, че присъстващите тук плашат момъка. Може би ако двамата с вас разговаряме с него насаме…

— Не! — отекна викът на Шичисабуро. После той сниши глас. — Аз съм добре. И… казвам истината.

Янагисава онемя от слисване. Полудял ли беше актьорът, или бе просто глупав?

— Даваш ли си сметка, че по този начин се признаваш за виновен в опит… ъ-ъ… да скалъпиш фалшиво обвинение срещу моята майка? — попита шогунът. — Осъзнаваш ли, че това е държавна измяна?

Видимо разтреперан, момъкът прошепна:

— Да, ваше превъзходителство, аз съм предател.

Токугава Цунайоши въздъхна:

— В такъв случай трябва да те осъдя на смърт.

Докато стражите оковаваха ръцете и краката на Шичисабуро, за да го отведат на мястото за екзекуции, шогунът отвърна поглед от противната гледка. Господарката Кейшо избухна в сълзи. Втренчен в Янагисава, свещеник Рюко я утешаваше. Лицето на Сано изразяваше смут и примирение. Дворцовият управител очакваше актьорът да моли за милост, да обвини своя господар, за да спаси собствения си живот, да възнегодува срещу предателството… Но Шичисабуро безропотно приемаше съдбата си. Когато войниците го поведоха към вратата, той се обърна към Янагисава:

— Бих направил всичко за вас… — и макар че лицето му бе пребледняло като лед, от тъмните му очи искряха любов и благоговение. — За мен е чест да умра за вас.

После го отведоха. Вратата се затръшна зад гърба му.

— Е, каза шогунът, — радвам се, че… ъ-ъ… недоразумението бе изяснено и този неприятен въпрос получи своето разрешение. Сосакан Сано, ела и седни до мен. Ти също, Янагисава сан.

Но дворцовият управител, слисан от случилото се, продължаваше да гледа втренчено след Шичисабуро. В негово име актьорът с готовност бе извършил най-висшата саможертва. Вместо облекчение Янагисава усети мъчителен пристъп на тъга, съжаление и ужас. Той осъзна, че току-що бе унищожил единствения човек на света, който го обичаше искрено. Твърде късно си даде сметка за истинската стойност на любовта му и за бездънната пустота, която бе зейнала след него. „Върни се!“, искаше му се да изкрещи. Но егоизмът му надделя. Сега прозря грозния дефект на характера си — беше лишен от всякаква стойност, нищожество, точно както твърдяха родителите му. Без съмнение това бе причината да го лишат от любовта си.

— Янагисава сан? — капризният глас на шогуна проникна в мъката му. — Казах ти да дойдеш тук.

Янагисава се подчини. Виещата паст на празнотата вътре в него разяждаше душата му и зееше все по-дълбока и черна, тъй че вече не можеше да бъде запълнена с нищо. Пред него се откриваше един живот, изпълнен с роби и подлизурковци, с политически съюзници или врагове, с вишестоящи и съперници. Но нямаше кой да утоли глада на изтощеното му от омраза сърце или да въздигне сломения му дух. Лишен от любов, той бе обречен.

— Не изглеждаш добре — каза Токугава Цунайоши. — Нещо притеснява ли те?

 

Хирата вървеше през билковата градина на замъка Едо, където бе определил среща на Ичитеру. Пелена от мрачни облаци бе забулила небето, а слънчевите лъчи се процеждаха през тих и като искряща бяла светлина се спускаха върху керемидените покриви. Носеше се грак на стрелващи се към небето гарвани. Мраз бе попарил лехите с билки, макар че острите им аромати продължаваха да се усещат във въздуха. Градинари метяха пътеките; под дълъг навес дворцовият аптекар и помощниците му приготвяха лекове. Придружителите на Ичитеру чакаха при портите. Точи път Хирата съвсем съзнателно бе подбрал обстоятелства, които да предотвратят всякаква възможност за прелъстяване и в същото време да предоставят условия на уединение и необезпокояван разговор.

Той завари Ичитеру самичка при едно изкуствено езеро, в което през лятото цъфтяха лотоси. Застанала с гръб към него, тя съзерцаваше сплетената постелка от листа. Носеше сиво наметало; черен воал покриваше косите й. От начина, по който се скова гърбът й, Хирата разбра, че бе усетила присъствието му, но не се обръщаше. Толкова по-добре той можеше да й каже онова, което мислеше, без да се поддава на излъчващата се от нея съблазън.

— Ти си подхвърлила отровата, която едва не е уморила Харуме миналото лято, нали? — попита Хирата. — От теб се е страхувала и от теб е искала баща й да я спаси!

— И какво от това? — безразличие приглушаваше дрезгавия глас на Ичитеру. — Нямаш никакви доказателства.

Тя беше права. Хирата бе прекарал последните три дни в разследване на произшествието и бе изключил от подозрение всички други обитатели на двореца. Той знаеше, че Ичитеру е виновна, но не бе открил никакви доказателства срещу нея и тъй като очевидно тя не възнамерявате да прави самопризнания, той нямаше какво повече да стори. Ичитеру щеше да се измъкне безнаказано. Освен това го бе направила на глупак. Гняв и унижение го изгаряха.

— Зная, че ти си то извършила — каза той. — Това е единственото обяснение за начина, по който се отнесе с мен. Страхувала си се сосакан сама да не открие, че си виновна за по-раншния опит за убийство — кипящ от гняв, Хирата продължи: — Обзалагам се, че си много доволна от начина, по който се развиха събитията. Но ме чуй, аз зная, че ти си потенциална убийца и те предупреждавам — посмееш ли отново да създадеш неприятности, ще те изоблича. И тогава ще си получиш заслуженото наказание.

— Наказание? — Ичитеру прихна презрително. — Какво можеш да ми сториш, което да е по-страшно от бъдещето, което ме очаква?

Тя се обърна: воалът й се смъкна. Хирата се втренчи в нея стъписан. Ичитеру беше без грим. Очите й бяха чернени и подпухнали от плач, бледите й устни подути. Без пудра кожата й изглеждаше петниста и повехнала, а косите й бяха събрани в разбъркан кок без всякакви украшения. Хирата една успя да разпознае в тази неугледна жена своята прелъстителка.

— Какво се е случило с теб?

— Утре във вътрешното крило пристигат петнайсет нови наложници. Аз съм една от този, които ще бъдат уволнени, за да освободят места за тях три месеца преди официалната дала на оттеглянето ми! — гласът й трепереше от негодувание. Изгубих шанса си да зачена от шогуна и да стана негова законна съпруга. Ще се върна в Киото, без да има какво да покажа за тринайсетте години унижения и болка. Ще прекарам остатъка от живота си като мизерстваща стара мома, презрян символ на пропадналите надежди на императорското семейство да си възвърнат славата!

Потребността на Хирата от отмъщение се стопи. Магнетичното въздействие на Ичитеру върху него бе изчезнало заедно с изкуствените украшения на модата. Най-накрая той вече можеше да прости и дори да изпита жалост към тази жена. Наистина, какво по-голямо наказание от съдбата й!

— Съжалявам — каза той. Щеше да й пожелае късмет или да й предложи утешителни слова, но Ичитеру се извърна.

— Остави ме.

— Сайонара, сбогом — каза Хирата.

Докато вървеше обратно през градината, той се почувства с няколко години по-стар и по-мъдър от началото на разследването. Изпълнен със смътен копнеж, навлезе в горския резерват с надеждата за самотна разходка, която да избистри съзнанието му. Но едва бе поел по пътеката, когато зад него прозвуча неуверен глас:

— Здравейте, Хирата сан.

Обърна се и видя Мидори, която се приближаваше към него.

— Здравей — отвърна той.

— Позволих си да тръгна след вас от билковата градина, защото си мислех… надявах се… че може да ви се прииска компания — Мидори се изчерви и започна нервно да навива един кичур на пръста си. — Ако не ме искате, ще си тръгна.

— Не, не. Ще ти бъда признателен за компанията — възрази Хирата съвсем искрено.

Вървяха между брезите, които ръсеха златисти листа върху тях. За първи път, откакто се бяха запознали, Хирата я погледна със зрящи очи. Видя красотата в ясния й прям поглед, непринуденото й поведение. Вече гледаше на увлечението си по Ичитеру като на болест, която го бе ослепила за красивите неща, в това число за Мидори. Хирата си спомни нещо.

— Ти си знаела, че Ичитеру се е опитала да убие Харуме миналото лято, нали? — попита той. — И се опита да ме предупредиш, че възнамерява да ме използва, за да не я арестуват…

Скривайки лице зад блестящата завеса на косите си, Мидори сведе поглед.

— Не бях сигурна, но подозирах… И не исках тя да ви причини зло.

— Тогава защо не ми го каза? Знам, че сигурно не съм бил кой знае колко склонен да слушам, но все пак можеше да ми го кажеш достатъчно ясно, да ми напишеш писмо или да обясниш на сосакан сама…

— Страх ме беше — отвърна Мидори тъжно. — Вие й се възхищавахте. Помислих си, че ако ви кажа нещо лошо за нея, ще решите, че ви лъжа, и ще ме намразите.

Хирата бе учуден, че едно момиче от знатно потекло може не само да мисли за него, но и да държи на неговото добро мнение за нея. Сега осъзна, че тя го беше харесала още от самото начало и не се интересуваше от скромния му произход. Откровеното възхищение на Мидори го извиси над затвора на несигурността. Вече нямаше значение, че му липсваха благородното потекло или изтънчената елегантност. Постижението на живота му — истинското проявление на честта — бе достатъчно. Хирата внезапно изпита неистово желание да се разсмее ликуващо. Колко странно, че най-унизителното преживяване всъщност му бе донесло безценния дар на прозрението!

Той докосна Мидори по рамото, което я накара да се обърне с лице към него.

— Аз вече не се възхищавам на Ичитеру — каза той. — И никога не бих могъл да те намразя.

Мидори впери в него огромните си сериозни очи, изпълнени с надежда. Върху устните й трепна усмивка; трапчинките й просветнаха свенливо, като слънчев лъч, отразен от перли под водата. Хирата усети прилив на щастие, когато видя вероятния отговор на своя копнеж.

 

— На мен се падна удоволствието да открия празненството в чест на сватбата между сосакан Сано Ичиро и госпожица Уеда Рейко — обяви Погучи Мидори. Сватовникът и неговата съпруга коленичиха на подиума в приемната в представителната къща на Сано. До тях Сано и Рейко, облечени в официални копринени кимона, седяха под голям хартиен чадър, символ на влюбените. Къщата беше изпълнена с над тристате гости на сватбеното тържество приятели и роднини, колеги на Сано, негови началници и подчинени, представители на изтъкнати кланове на даймио. От тавана висяха светещи фенери; въздухът бе наситен с ароматите на парфюми, тютюнев дим, тамян и гозби. — Като дъжд след суша това празненство закъсня и затова е още по-дългоочаквано и желано — продължи Погучи. Сега ви приканвам да се присъедините към мен, за да поздравим младоженците и да им пожелаем дълъг и щастлив съвместен живот.

Музикантите засвириха весела мелодия на шамисен, флейта и барабан. Слугите разнасяха кани със саке и чаши и предлагаха подноси, отрупани с деликатеси. Викове „Канпай“^[1] се разнесоха откъм гостите. С преливащо от радост сърце Сано размени усмивка с Рейко. Под прикритието на широките си ръкави те си държаха ръцете.

Разследването на убийството бе приключило. Кушида бе преместен на служба в провинция Ката, където можеше евентуално да се освободи от натрапчивата си идея и да започне нов живот. Но Сано бе длъжен да се досети, че Янагисава ще жертва Шичисабуро, и трябваше да намери някакъв начин да спаси актьора.

Съдията Уеда стана и произнесе първата реч:

— Бракът прилича на сливането на два потока две семейства, две души се събират. Макар че там, където се срещат, може да се образува водовъртеж, нека продължат вечно да текат в една и съща посока! — и като се усмихна гордо към Сано и Рейко, вдигна чашата си със саке. — Пия за съюза между нашите два клана!

Гостите го аплодираха и пиха. Прислужници наляха питиета за Сано и Рейко. Следващ говори Хирата:

— През тази година и половина, в която служих на сосакан сама, за мен той бе пример на безупречен самурай и господар. Сега съм щастлив, че се сдоби със съпруга, също тъй достойна, смела и благородна. Заклевам се да им служа вярно до края на живота си.

Нови аплодисменти и повторно пресушени чаши. Тогава в приемната влезе един служител и обяви:

Негово превъзходителство шогунът и майка му уважаемата господарка Кейшо.

Всички се поклониха ниско, но шогунът им даде знак да се изправят. После се обърна към Сано:

— Майка ми иска да ти връчи специален сватбен подарък.

Четирима свещеници внесоха през вратата огромен буцудан, будистки олтар. Докато Рюко ги напътстваше как да го поставят в ъгъла, присъстващите следяха действията им с благоговение. Ярки, изрязани в дървото дракони, божества и пейзажи украсяваха вратите на високия до тавана буцудан. Имаше колони, инкрустирани със седеф, и позлатен покрив на пагода. Беше шедьовър на грозотата.

— Къде ще го сложим? — прошепна Рейко.

— На почетно място — прошепна Сано в отговор. Този дар скрепяваше съюза между него и господарката Кейшо: с нейна подкрепа той се надяваше да убеди шогуна за реформи, които да намалят корупцията в правителството и да подобрят живота на гражданите, а и освен това те имаха нужда един от друг, за да се противопоставят на Янагисава, който тъй красноречиво отсъстваше от празненството. След провала на заговора му той щеше по-яростно от всякога да се стреми да ги унищожи.

— Това е най-великолепният буцудан, който съм виждал — обяви Сано. — Благодаря от сърце, почитаема Кейшо сан.

Майката на шогуна се изкиска. Присъстващите изрекоха приглушени хвалебствия и Рюко подхвана тържествена молитва. Сано огледа с интерес свещеника — той също бе ценен съюзник. В рамките на едно-единствено разследване той си бе създал солидна основа, която да го поддържа в диренето на истина и справедливост.

Последваха нови приветствия, придружени с много ядене, пиене, музика и веселие. Гостите се изреждаха при подиума, за да пожелават щастие на младоженците. По време на едно кратко затишие Сано се обърна към Рейко:

— Щастлива ли си?

Рейко се усмихна:

— Да.

— И аз — това наистина бе най-прекрасният ден в живота на Сано. Естествено, той знаеше, че такова съвършено доволство не може да продължи дълго. Щеше да има още опасни разследвания. Но сега се наслаждаваше на покоя. С такива добри приятели и съюзници успехът в бъдеще изглеждаше сигурен. А до него бе изворът на свежия му оптимизъм.

— Хайде да си обещаем нещо — каза той. — Каквото и да стане, нека винаги бъдем влюбени!

Рейко стисна ръката му; в очите й проблесна дяволито пламъче.

— И партньори — добави тя.