Лора Джо Роуланд
Иредзуми (13)

Глава 13

След като напусна марионетния театър Сацумадза, Хирата подкара коня си без посока из града. Минаха часове, през които той изживяваше повторно всеки миг, прекаран с жената, която така бясно желаеше, но никога нямаше да притежава. Не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за Ичитеру.

Когато най-после се осъзна, видя, че се е озовал в старата си територия — полицейското управление в най-южната част на административния район на Едо. Гледката на познатите високи каменни зидове и потокът от дошини, затворници и служители, които минаваха през охраняваните порти, възвърнаха здравия му разум. Той мислено се наруга за глупашкото си поведение — Ичитеру бе избягнала отговорите на всичките му въпроси. Как да обясни на Сано защо не е успял да установи дали Ичитеру е имала причина и възможност да убие Харуме? Бе провалил разпита на основния заподозрян! Но въпреки това копнееше отново да види прелестното й лице. Дали да не се върне в театъра и да настоява за по-конкретни отговори? Гореща кръв нахлу в слабините му само при мисълта да бъде с нея и да завършат онова, което бяха започнали. С неохота реши, че не е във форма да води обективен разпит; първо трябваше да овладее чувствата си. Освен това имаше и други следи, които трябваше да разследва.

Хирата се отправи към полицейското управление. Остави коня си на един коняр, прекоси двора и влезе в главната сграда. Служители сдаваха или постъпваха на дежурство или довеждаха нарушители в приемната. От един подиум четирима чиновници разпределяха съобщения и се занимаваха с посетители.

— Добър ден, Учида сан — поздрави Хирата главния сред тях.

На бюрото пред него седеше възрастен човек с ведро лице, който му се усмихваше приветливо.

— Охо, вижте кой е дошъл! — Учида, през когото минаваха всички сведения, многократно се бе оказвал неоценим помощник. — Как е животът в замъка?

След размяната на любезности Хирата обясни защо е дошъл.

— Някакви сведения за възрастен амбулантен търговец, който продава редки лекарства?

— Нищо официално, но до мен стигна слух, който може да ти се стори интересен. Някакви младежи от по-заможните семейства в Суруга, Гинза и Асакуса са се сдобили с вещество, което предизвиква транс и прави секса по-забавен. Не е вредно, нито пък онези, които го вземат, вредят на някого. И тъй като няма закон, който да забранява употребата му, нашите хора не са арестували никого. Според слуховете търговецът бил старец с дълги бели коси и неизвестно име — Учида се изкиска. — Дошините вече го търсят, но не за друго, а за да могат лично да опитат този лек…

— Щом продава еликсири за наслада, може да разполага и с отрова — отбеляза Хирата. — Уведомете ме, ако се чуе нещо за местонахождението му.

Хирата напусна управлението, качи се на коня пред портите… и тутакси се сети за Ичитеру. Наложи си да се съсредоточи върху конкретната си задача. Районите Суруга, Гинза и Асакуса бяха доста отдалечени един от друг; очевидно безименният търговец на лекове обикаляше из целия град и не беше изключено вече да е отишъл другаде. Вместо да разпитва дошина, който бе докладвал за стареца, Хирата реши да използва по-добър, макар и неофициален източник на информация.

И може би работата щеше да отвлече мисълта му от Ичитеру.

Голямата дървена арка на моста Рьогоку прехвърляше река Сумида и свързваше Едо със селските области Хонджо и Фукагава на източния бряг. Рибарски и товарни лодки се плъзгаха по водата — искрящо огледало, което отразяваше пищната есенна растителност покрай брега и синьото небе над нея. Биеха храмови камбани и трептящият им звън пронизваше прозрачния въздух.

Конят на Хирата затрополи по гредите на моста на път за отсрещния район, познат като Хонджо муко Рьогоку — Другата страна на Рьогоку. Областта се бе развила през последните години — блатата бяха пресушени и сега покрай брега се помещаваха складове и кейове. В сянката на Храма на безпомощността — построен върху мястото, където бяха погребани жертвите на големия пожар преди трийсет и три години — бе изникнал великолепен търговски квартал. Хонджо муко Рьогоку бе станал и популярен център за забавления. Селяни и ронин се тълпяха на широката полоса против пожари, където чайни, ресторанти и комарджийски бърлоги мамеха жадните за удоволствия бедняци. Върху табелата над една менажерия зловещи рисунки изобразяваха диви животни. Викачи приканваха посетители; търговци продаваха захарни изделия, играчки и фойерверки. Хирата се отправи към едно издигнато място, където хората се тълпяха около мъж с впечатляваща външност — беше издокаран със синьо кимоно, памучни гамаши, сламени сандали и червена лента. Гъсти черни коси покриваха не само черепа му, но и други открити части на тялото — бузи, брадичка, врат, глезени, опакото на ръцете и на ходилата му и горния край на гърдите му чак до врата. Рунтави вежди почти скриваха подобните на мъниста очи; уста с остри зъби се хилеше сред огромни мустаци.

— Елате да видите невероятното представление на Плъха — крещеше мъжът и махаше към закритата със завеса врата зад гърба си. — Вижте джуджето Канто и живия Бодхисатва^[1]! Запознайте се и с други ужасни приумици на природата.

Плъха беше родом от далечния северен остров Хокайдо, където студените зимни ветрове ставаха причина хората да се окосмяват прекомерно. Айну, както ги наричаха, напомняха маймуни, бяха твърде примитивни и обикновено много по-високи от другите японци. Нисък и жилест, Плъха вероятно бе джудже в своето племе. На младини бе дошъл в Едо да си търси късмета. Някакъв търговец на тютюн го приютил в магазинчето си и вместо да му дава плата, го склонил срещу пари да го показва на хората като атракция. После му лепнал този прякор и постепенно невзрачната търговия се разраснала до доходно и прочуто шоу с всевъзможни извращения на природата. Понастоящем, двайсет години по-късно, Плъха притежаваше цялото заведение, което бе наследил от господаря си след смъртта му.

— Заповядайте, не се бутайте! — канеше той. — Входът е само десет зени^[2].

Публиката се редеше на опашка пред завесата. Мускулест великан събираше входната такса. Хирата се присъедини към опашката и рече на великана:

— Дошъл съм да се видя с Плъха.

— А-а, Хирата сан — прозвуча откъм завесата и кръглите очички на Плъха заискриха с алчно лукавство. Той потри космати длани. — Какво мога да направя за вас?

— Трябва ми информация — Плъха обикаляше из Едо и околните провинции в непрестанно издирване на всякакви телесни аномалии. С лекота събираше вести и допълваше доходите си, продавайки отбрани сведения. Докато работеше в силите на реда, Хирата бе хванал Плъха по време на проверка в един незаконен публичен дом, но вместо да го задържи, го пусна срещу важна информация за престъпник, когото все не успяваха да заловят. Оттогава Хирата често го използваше — цените му бяха високи, но пък сведенията му винаги бяха точни. — Търся пътуващ търговец на лекове на име Чойей — каза Хирата и му предаде оскъдната информация, с която разполагаше за този човек.

Дивата усмивка на Плъха блесна.

— Значи искате да знаете кой е купил отровата, с която е била убита наложницата на шогуна. Не е лесно да се открие човек, който не иска да бъде намерен.

Хирата не се подведе. Плъха винаги започваше да преговаря, като подчертаваше колко трудно е да се получи дадена информация.

— Трийсет медни монети, ако го намериш до утре — каза Хирата. — След това двайсет.

— Сто медни монети независимо кога ще намеря вашия човек.

Пазарлъкът продължи и накрая Хирата каза:

— Седемдесет монети, ако го намериш до два дни, петдесет за по-късно и нищо, ако го открия преди теб. Това е последното ми предложение.

— Добре, но искам аванс от двайсет монети да си покрия разходите — съгласи се Плъха.

Хирата кимна и му даде парите. Плъха ги тикна в кесията на кръста си и после се изправи пред насъбралата се публика, за да обяви коронния номер в програмата:

— Сега ще видите сензацията Фукурокуджо, бог на мъдростта! — на сцената излезе момче на около десет години. Чертите му бяха дребни като на бебе, очите му бяха затворени, а главата му бе силно удължена и напомняше статуя на древно божество. Откъм публиката се разнесоха възклицания на изненада. — Само срещу пет зени Фукурокуджо ще ви предскаже съдбата! — извика Плъха. Публиката нетърпеливо се заблъска напред. Плъха каза на Хирата: — За да скрепим пазарлъка, ще ви подаря едно гледане — той отведе Хирата на сцената и сложи ръката му върху челото на момчето. — О, велики Фукурокуджо, какво виждаш в съдбата на този човек?

С все тъй затворени очи „божеството“ произнесе с тънък детски гласец:

— Виждам красива жена. Много красива. Виждам опасност и смърт… Ах, пазете се, пазете се!

В съзнанието на Хирата изведнъж нахлу споменът за Ичитеру. Спомни си лукавството й и наказанието, което го застрашаваше, задето общува с наложница на шогуна. Но продължи да копнее за нея със стъписваща страст. Знаеше, че трябва да я види отново — каквото и да му костваше това…