Лора Джо Роуланд
Иредзуми (29)

Глава 29

Звънливите омайващи звуци на мелодия, изпълнявана на кото^[1] подсказаха на Рейко, че най-накрая тя бе намерила свидетеля, когото търсеше от два дни.

От високия хълм зад храма Зоджо древната мелодия се понасяше надолу над зали за богослужение, павилиони и нагоди, като всеки отделен тон трептеше ясен и отчетлив в кристалния въздух.

— Пуснете ме тук — нареди Рейко на носачите. Тя слезе от носилката в подножието на хълма и бързо се заизкачва по каменните стъпала, които водеха нагоре между пръскащите аромат борове. Птици чуруликаха в акомпанимент на музиката, която ставаше все по-силна, колкото по-високо се изкачваше. Но обгърнатата от покой красота на мястото не я впечатляваше. Всичко, не само личната й амбиция или бракът й със Сано, но и животът им можеше да се окаже зависим от онова, което свидетелят знаеше за убийството на сокушицу Харуме. Нетърпението ускоряваше стъпките й, полите на издутата й пелерина плющяха зад нея като крила на огромна пеперуда. Задъхана, със сърце, което блъскаше в гърдите й, Рейко се озова на върха.

Около нея се бе ширнала просторна гледка. Долу, от другата страна на хълма, каменни мостове прехвърляха езерото до малкия остров, на който се намираше храмът на богинята Сарасвати^[2].

Керемиденият покрив искреше на слънцето; буйна растителност покриваше околния пейзаж. На север Едо се простираше в мъгла от пушек, обгърнат от блестящата лента на река Сумида. Рейко се отправи към многоръката статуя на Канон богинята на милостта — и после към павилиона до нея. Селяни, самураи и свещеници се бяха събрали, за да чуят музиканта на кото, коленичил под сламения покрив на беседката.

За Рейко той винаги бе изглеждал много възрастен. Тя предполагаше, че вече бе минал седемдесетте, главата му бе като яйце — гола и изпъстрена с петна. Възрастта го бе прегърбила и бе придърпала надолу чертите на тясното му лице; приведен над дългия инструмент, той изглеждаше като стар жерав. Но възлестите му пръсти свиреха все тъй енергично. Той въртеше ключовете за настройка, сръчно преместваше клапите и удряше тринайсетте струни с плектър от слонова кост. Със затворени очи той твореше музика, която сякаш караше целия свят да застине в благоговение. Неземната красота на песента изпълни с неволни сълзи очите на Рейко. Престанала да бърза, тя зачака пред беседката края на изпълнението. Финалният акорд увисна във въздуха един безкраен миг. С наведена глава и все още затворени очи, музикантът бе застинал, сякаш в транс. Публиката се разотиде. Рейко се приближи до него.

— Сенсей Фукузава? Извинете, може ли да поговоря с вас? — тя се поклони и добави: — Сигурно не ме помните. Последната ни среща бе преди осем години.

Музикантът отвори очи. Старостта не бе замъглила проницателната им яснота. Лицето му светна. Беше я разпознал.

— Разбира се, че те помня, госпожице Рейко… или може би трябва да кажа уважаема госпожо Сано — гласът му бе слаб и треперещ: — Поздравления за брака ти — после той протегна ръка с гостоприемен жест. — Моля, заповядай.

— Благодаря — Рейко изкачи стъпалата на павилиона и коленичи срещу стареца. — Търсих ви къде ли не — в къщата ви в Гинза и в театрите. Накрая един от вашите колеги ми каза, че сте започнали поклонничество по храмове и манастири из цялата страна. Толкова се радвам, че ви открих, преди да напуснете Едо.

— А-а, да. Искам да посетя светите места, преди да умра. Но каква е причината за това внезапно нетърпение да се срещнеш със своя стар учител по музика? — очите на стареца искряха. — Предполагам не желанието за нови уроци?

Рейко се усмихна печално. През шестте години, когато сенсей Фукузава я бе обучавал да свири на кото, тя не бе проявила необходимото усърдие. Сега бе достатъчно голяма, за да съжалява за пропилените усилия на своя сенсей.

— Искам да се извиня за тогавашното си отношение — каза Рейко.

— Няма нужда от извинения; достатъчно ми е да видя, че си узряла — отвърна старецът, произнасяйки на глас мислите й. — Но предполагам, че има сериозна причина за честта, която ми оказваш с вниманието си? — усмихна се той благо.

— Да — призна тя. — Разследвам убийството на сокушицу Харуме и чух, че сте прекарали последния месец в двореца, давайки уроци на наложниците във вътрешното крило. Искам да знам дали сте чули или видели нещо, което може да ми помогне да разкрия убиеца.

— А-а! — сенсей Фукузава прокара изкривените си от артрит пръсти по струните на кото, като съзерцаваше Рейко. От инструмента се разнесе блуждаеща отвлечена мелодия с минорно звучене. Макар че нито изражението му, нито тонът му подсказваха нещо различно от благ интерес, Рейко разчете неодобрение. Тя побърза да се оправдае пред възрастния учител, защото копнееше за доброто му мнение. След като обясни защо иска да разследва убийството, тя му съобщи новините, които бяха затвърдили решимостта й да разреши случая.

— Моята братовчедка Ери ми спомена тази сутрин за един слух, който се носел из двореца. Очевидно майката на шогуна е имала връзка с Харуме, която е завършила зле. Тя е написала писмо на Харуме, в което я заплашвала да я убие, и затова всички смятат, че господарката Кейшо е убийцата. Само че съпругът ми е под натиск по-бързо да разреши случая и ако разбере за слуховете и намери писмото, може да реши да обвини господарката Кейшо. Но ако тя е невинна и се окаже, че той е сгрешил, ще бъде екзекутиран за измяна. А аз като негова съпруга ще умра заедно с него… Не мога да завися единствено от това, дали съпругът ми ще разкрие истинския убиец…

Музиката на кото зазвуча по-ведро и сенсей Фукузава кимна.

— Е, добре, ще се опитам да ти помогна… — докато свиреше, той съзерцаваше една увеселителна лодка по езерото. — С наложниците разговаряхме доста през изтеклия месец. Между тях често избухваха скандали, а и жените наистина клюкарстват непрестанно; само че не мога да си спомня нищо необичайно, което да са казали или сторили. Не си спомням да съм се запознавал със сокушицу Харуме. Съжалявам. Май си се старала за нищо. Моля те, прости ми.

Първоначално Рейко се натъжи, а впоследствие се ядоса на себе си. Беше надценила детективските си способности. Не можеше да победи Сано в собствената му игра! Тя с горчивина си даде сметка, че всъщност се мъчи да намери убиеца на Харуме, за да угоди на съпруга си, да го накара да я харесва и уважава.

Внезапно музиката свърши с един неблагозвучен акорд.

— Чакай малко — каза сенсей Фукузава. — Все пак нещо си спомних. Беше много особено; как можах да го забравя? — Рейко отново се обнадежди. — Видях някого във вътрешното крило, дето въобще не му е мястото там. Беше… чакай да видя… май беше преди два дни.

— Но Харуме вече е била мъртва! — възкликна Рейко. И отново надеждите й угаснаха.

— Знам, мило дете, че сигурно той не е убиецът, но може и да има нещо общо с убийството. Точно така… Беше след последния ми урок… Видях го в коридора. Не, сигурен съм, че имаше нещо нередно в цялата работа!…

— И кого видяхте? — нетърпеливо попита Рейко.

— Актьора Шичисабуро от театър Но.

Рейко бе объркана.

— Любовникът на дворцовия управител? Но той не е сред заподозрените. И как е влязъл във вътрешното крило?

— Съмнявам се, че някой друг го е познал, освен мен — каза старият музикант, — защото бе предрешен като млада жена, носеше перука с дълга коса и женско кимоно. Шичисабуро често играе момичета в театъра… Той е съвършен, когато имитира маниерите им. Изглеждаше така, сякаш цял живот е живял във вътрешното крило…

— Тогава как разбрахте, че е той?

Сенсей Фукузава се изкиска.

— В продължение на много години аз изпълнявах акомпанимента към различни пиеси. Гледал съм стотици актьори. Мъж, който играе жена, винаги се познава по някаква дреболия, която остава незабелязана за публиката. Но аз имам остър поглед. Дори и най-добрият онагата^[3] не може да ме измами. В случая с Шичисабуро това бе неговата походка. Стъпките му бяха твърде тежки за жена с неговия ръст. Веднага си казах: „Това е момче, а не момиче!“

— А защо сте сигурен, че е бил Шичисабуро, а не някой друг мъж? — попита тя.

— Шичисабуро произхожда от стар почитан род на актьори — каза сенсей Фукузава. — Поколения наред те са развивали характерни техники на сценично поведение — ненатрапчиви жестове, модулации на гласа, които могат да бъдат разпознати само от експерти по драма Но. Гледал съм много изпълнения на Шичисабуро. Когато зави зад ъгъла пред мен, видях как повдигна подгъва на робата си с маниер, измислен от неговия дядо, за когото често съм осигурявал музикален съпровод. Бях любопитен и затова го последвах на разстояние. Той се огледа, за да види дали някой не го наблюдава, но не ме забеляза — лошото зрение е характерно за фамилията им, макар че всички са обучени да играят така, все едно виждат добре. Запъти се направо към покоите на господарката Кейшо. Влезе, без да чука, и остана вътре няколко минути. Аз чаках зад ъгъла. Когато излезе отново, криеше нещо в ръкава си. Чух шумолене на хартия. После бързо прекоси женското отделение и се вмъкна в една стая в края на коридора… — „Стаята на Харуме“, помисли си Рейко. — Опрях ухо до стената продължи сенсей Фукузава. — Чух Шичисабуро да рови нещо вътре. Когато излезе, беше с празни ръце. После изчезна. Трябваше незабавно да докладвам за онова, което бях видял, но бях толкова зает да приключа уроците и да се сбогувам с наложниците, че изобщо забравих за това.

Последното късче от мозайката постави цялата картина на смъртно опасен фокус. Рейко скочи на крака.

— Съжалявам, сенсей Фукузава, но трябва да тръгвам незабавно. Това е въпрос, който не търпи отлагане! — поклони се и бързо се сбогува с учителя. Втурна се надолу по хълма и скочи в очакващия я паланкин. — Обратно в замъка Едо — нареди тя на носачите. — И по-бързо!

Нямаше никакво съмнение, че Сано що разследва слуховете около господарката Кейшо и ще намери някакви доказателства за вина. Честта и дългът щяха да го принудят да я обвини в убийство, независимо от последствията. Единствено Рейко знаеше, че Сано се намира в смъртна опасност. Само тя можеше да го спаси — себе си също — от позор и смърт. Трябва да го предупреди, преди да е паднал в капана.