Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Concubine’s Tattoo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Лора Джо Роуланд. Иредзуми

ИК „Труд“

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Женските жилищни помещения в замъка Едо заемаха най-уединената част във вътрешността на главния дворец, известна като „вътрешното крило“. Пътят дотам преведе Сано и Хирата през няколко приемни зали, държавни канцеларии, заседателни помещения и виещи се коридори. Зловеща атмосфера бе потиснала обичайната суетня в двореца. Колкото повече се разпространяваше вестта за ужасяващата смърт на наложницата, толкова повече служители се скупчваха на групи и тревожно обсъждаха случилото се. Въоръжени стражи патрулираха по коридорите в случай на нови безредици. Великата бюрократична машина на Токугава бе замряла. Сано ясно си даваше сметка за сериозните последици, които една епидемия можеше да има за цялата страна, затова тайно се надяваше смъртта на Харуме да се окаже просто изолиран инцидент.

Вътрешното крило бе отделено от останалите части на двореца с масивна дъбова порта, обкована с желязо и украсена с дърворезби на цветя и птици. Женските помещения включваха покоите на майката на шогуна, жилището на съпругата му, стаите на наложниците и на тяхната прислуга и отделенията за дворцовите готвачи и камериерки. Двама пазачи охраняваха портите.

— Тук сме по нареждане на негово превъзходителство, за да разследваме смъртта на сокушицу Харуме — каза Сано.

Пазачите се поклониха, отвориха вратите и пуснаха сосакан и помощника му в тесен, осветен от фенери коридор. Вратата зад тях се затвори с глух кънтящ звук.

— Никога досега не съм идвал тук — каза Хирата, с приглушен от благоговение глас. — А вие?

— И аз — отвърна Сано.

Усети смесица от любопитство и тревожен трепет.

— Познавате ли някого във вътрешното крило?

В качеството си на сосакан Сано имаше свободен достъп до повечето части на двореца. Той познаваше иззиданите му проходи и градини, родовия храм на клана Токугава, терена за тренировки по бойни изкуства, горския резерват, административния район, в който живееше и самият той, външната част на двореца и дори личните покои на шогуна. Но женското крило бе затворено за всички мъже, с изключение на няколко внимателно подбрани пазачи, лекари и близки служители. Сано не беше сред тях.

— Познавам по физиономия някои слуги и низши чиновници — каза той — и веднъж оглавявах военен ескорт, който придружаваше майката на шогуна при поклонението й в храма Зоджо. Но задълженията ми никога не са включвали пряк контакт с когото и да било от вътрешното крило… — Сано имаше неприятното усещане, че навлиза в чужда територия. — Е, да започваме — каза той, придавайки увереност на гласа си въпреки съжалението заради отложеното сватбено празненство. Колко още трябваше да чакат, преди двамата с Рейко да бъдат заедно? Сано пое нататък по коридора, като потисна инстинктивното си желание да стъпва на пръсти.

Лакираният до блясък кипарисов под отразяваше неясните изкривени образи на Сано и Хирата. Таванът бе украсен с изрисувани цветя. Незаетите стаи бяха пълни със сандъци от полирано дърво, шкафове с инкрустации и щедро изписани паравани, мангали за дървени въглища, лъскави огледала, събрани на купчини пищни кимона и луксозни принадлежности — гребени, фиби и стъкленици с мазила. Стените бяха изписани в златно, а в баните все още вдигаха пара пълни дървени вани. Коридорът бе пуст, но зад хартиените стени и решетъчните прегради се движеха безброй неясни фигури. Когато Сано и Хирата отминаваха, вратите се открехваха и през процепите надничаха уплашени очи. Отнякъде звучеше тъжна мелодия на шамисен[1].

Приглушени женски гласове изпълваха въздуха, наситен със сладкия аромат на парфюм и благовонни мехлеми.

В този претъпкан кошер самите стени сякаш се свиваха и разширяваха в ритъма на женското дишане. Сано бе чувал слухове за екстравагантни забавления, за тайни интриги и бягства. Но какъв можеше да бъде неговият принос към разгадаването на една мистериозна смърт от фатална болест в това уединено светилище?

Сано хвърли поглед към Хирата. Върху широкото лице на младежа бе изписана напрегната решителност. Той крачеше с присвити рамене, като внимателно пристъпваше напред, сякаш се боеше да не вдига шум или да не заема твърде много място. Въпреки собственото си притеснение Сано се усмихна — и двамата изобщо не се чувстваха в свои води на това място.

Сано, син на ронин — самурай без господар, — някога бе изкарвал прехраната си като инструктор в школата по бойни изкуства на баща си, както и като учител по история. Семейни връзки му бяха осигурили поста на йорики — началник на отдел в силите на реда. Още докато разследваше първия си случай, бе имал шанс да спаси живота на шогуна, заради което се бе издигнал на настоящия пост.

Двайсет и една годишният Хирата бе потомствен дошин — низш служител в силите на реда и полицейски патрул. На петнайсетгодишна възраст момъкът бе наследил поста от баща си и допреди година и половина поддържаше реда по улиците, докато случайността не го срещна с новоназначения сосакан, който разследваше серийните убийства Бундори. Впоследствие Хирата стана първи помощник на Сано. Двамата заедно бяха излизали с чест от не едно трудно положение, но сега скромният им произход и минал опит слабо им помагаха в настоящата задача.

— Какво да направим най-напред? — попита Хирата, а предпазливият му тон сякаш отразяваше съмненията и на Сано.

— Ще намерим човек, който да ни покаже къде е издъхнала Харуме.

Това обаче се оказа излишно. Суматохата привлече Сано и Хирата по-навътре в сумрачния лабиринт от стаи към малко помещение в дъното на коридора, където лекари в сини роби се суетяха с медицинските си куфарчета. Следваха ги слуги, понесли билки и лекове. Гласове припяваха и подвикваха, биеха барабани, шумолеше хартия. По коридорите се носеше сладкият мирис на силен тамян. Сано и Хирата влязоха в стаята. Вътре петима будистки свещеници в шафранови роби биеха звънци, припяваха молитви, удряха барабани и поклащаха окичени с хартиени лентички пръчки, за да прогонят злите духове на болестта. Прислужници посипваха сол по праговете на прозорците и по краищата на стаята, за да прочистят помещението от скверността на смъртта. Две дворцови служителки на средна възраст, облечени в сиво, полюшваха кадилници. През задушливата мъгла Сано едва успя да забележи завитото с покров тяло.

— Моля ви, изчакайте навън за момент — обърна се той към свещениците, прислугата и дворцовите служителки! Те се подчиниха и Сано нареди на Хирата: — Доведи главния дворцов лекар.

После отвори прозореца, за да пусне вътре слънчевата светлина и да проветри от дима. Извади сгъната кърпа от пояса си и закри носа и устата си. След като уви ръка в края на колана си, за да се предпази от физическа болест и духовно омърсяваме, той клекна до трупа и отмахна белия покров.

Тялото бе на млада жена — красива и съблазнителна. Полите на кимоното й бяха разгърнати и откриваха голите й бедра и крака. Имаше овално лице, чиято гладка кожа и меки черти вероятно са били красиви, но сега бяха изцапани с кръв и повръщано, петна от които се виждаха и по рогозката около тялото. Сано преглътна мъчително. По-рано тази сутрин той бе твърде напрегнат около сватбата, за да яде. Сега заради празния стомах имаше чувството, че всеки миг ще му призлее. Поклати глава със съжаление. Харуме бе умряла в разцвета на младостта си. В следващия миг Сано се навъси, забелязвайки странното състояние на тялото й. Трупът изглеждаше вдървен, сякаш смъртта бе настъпила преди часове, а не преди няколко минути: гръбнакът бе извит, юмруците — здраво стиснати, ръцете и краката — изпружени, челюстите — сковани. С увита длан Сано опипа ръката. Тя бе стегната и твърда, мускулите бяха замръзнали в последен спазъм. А широко отворените очи изглеждаха твърде тъмни. Сано се приведе, за да ги огледа по-добре, и видя, че зениците се бяха разширили чак до ирисите. А върху обръснатите слабини се открояваше нещо като прясно татуиран символ, все още червен и подпухнал около почернените с туш разрези — йероглифът ай.

При шума от стъпки в коридора Сано вдигна поглед и видя Хирата и дворцовия лекар да влизат в стаята. Те клекнаха до него, като държаха кърпи върху устата и носа си, и заоглеждаха трупа.

— Що за болест е това, доктор Китано? — запита Сано през собствената си кърпа, която вече бе овлажняла от слюнка.

Лекарят поклати глава. Той имаше прорязано от бръчки лице и оредели сиви коси, събрани на кок отзад на тила му.

— Не зная. Лекар съм от трийсет години, но никога не съм виждал или чувал за нещо подобно. Внезапен пристъп, делириум, бълнуване за демони, конвулсии, разширени зеници, светкавична смърт… Пълна загадка! Не мога да посоча лек. Боговете да са ни на помощ, ако тази болест се разпространи…

— През първата ми година в силите на реда — каза Хирата — триста души в Нихонбаши погинаха от треска. Но тя не е с тези симптоми… не умираш тъй бързо… Колко неприятности си имахме с онази епидемия! Трупове по улиците, кражби, паника, бежанци, изоставени магазини, пожари…

Сано закри с покрова мъртвото тяло на Харуме, изправи се и махна кърпата, с която пазеше лицето си. Същото сториха и другите двама. Той добре си спомняше епидемията и се ужасяваше от още по-гибелно развитие тук, в сърцето на държавното управление. Но в този миг му хрумна и друга, не по-малко обезпокоителна възможност.

— По-рано сокушицу Харуме имала ли е някакви симптоми на заболяване? — попита той доктор Китано.

— Вчера аз лично проведох ежемесечния й преглед, както правя с всички наложници. Харуме бе в безупречно здраве.

Макар че страхът на Сано от епидемия стихна, го обзе нарастващо безпокойство.

— Има ли други болни сред жените?

— Не съм успял да прегледам всички. Главната служителка ми каза, че са много разстроени, но чисто физически са добре.

— Ясно! — макар че това бе първото му посещение във вътрешното крило, Сано знаеше, че е пренаселено. — Жените живеят заедно, спят заедно, къпят се заедно, ядат една и съща храна и пият една и съща вода? И са в непрекъснат контакт с персонала, нали?

— Точно така, сосакан сама — отвърна лекарят.

— И въпреки това никой друг няма симптомите на покойната? — Сано размени поглед с Хирата, чието лице първо се проясни и после помръкна в униние. — Доктор Китано, смятам, че трябва да разгледаме възможността Харуме да е била отровена.

Тревожното изражение на лекаря премина в нескрит ужас.

— По-тихо, моля ви! — възкликна той, макар че Сано не бе повишавал глас. След като хвърли предпазлив поглед към коридора, той прошепна: — В днешно време наистина отровата е най-честото обяснение при случаите на внезапна и необяснима смърт… Но давате ли си сметка за опасностите от едно такова твърдение?

Сано бе наясно. Вестта за отравяне — и то в двореца! — щеше да предизвика паника и подозрителност, не по-малки, отколкото при епидемия. Прословутите вражди във вътрешното крило щяха да се развихрят и дори да преминат в насилие. Това се бе случвало в миналото. Малко преди Сано да се премести в двореца, две наложници се бяха скарали и свадата между тях се бе разразила в жестока разпра, в която победителката бе пронизала смъртоносно своята съперница с фиба. Преди единайсет години един прислужник бе удушил дворцова служителка във ваната. Не беше изключено останалата част от двореца да бъде обхваната от паника, която да засили съществуващите вражди и да предизвика фатални стълкновения между самураи и войници. Ами ако шогунът, болезнен по отношение на всякакви домогвания към властта му, възприеме убийството на своята сокушицу като посегателство над самия него? Сано си представи кървавата чистка на потенциалните виновници. В търсене на възможна конспирация, бакуфу — военното управление на Япония — щеше да разследва всички държавни служители, като се започне от съвета на старейшините и се стигне до най-низшите чиновници и слуги, а после и извън двореца — всички даймио, феодалните владетели, провинциалната аристокрация, техните васали и дори най-ниско поставените ронин. Отделни личности с политически амбиции сто на сто ще се опитат да извлекат полза от положението и да наклеветят противниците си — да фабрикуват доказателства, да разпространяват слухове, да злепоставят… И неминуемо ще се стигне до екзекуции и нова смърт!

— Нямаме доказателства, че Харуме е жертва на убийство — отбеляза доктор Китано с пребледняло лице.

Сано си даде сметка за опасенията му, че като главен дворцов лекар с познания за лекарствата доктор Китано щеше да се превърне в основен заподозрян, ако се окажеше, че жертвата е била убита с отрова. Самият Сано нямаше никакво желание да се сблъсква с щателността на бакуфу, тъй като в него имаше могъщ враг, който копнееше да го унищожи — дворцовия управител Янагисава Йошиясу. Но, от друга страна, преследването на истината и справедливостта бяха единственото, което осмисляше живота му. Затова въпреки рисковете трябваше да разбере как и защо е умряла сокушицу Харуме.

— Съгласен съм, че все още не можем да изключим напълно вероятността от заболяване — каза Сано на доктор Китано. — Затова довършете прегледа на жените, дръжте ги под карантина и ми докладвайте незабавно за всеки случай на заболяване или смърт. И моля, наредете някой да откара тялото на починалата в моргата на Едо.

— В моргата ли? — попита учудено лекарят. — Но, сосакан сама, служителите на двореца не биват отнасяни там след смъртта им; изпращаме ги в храма Зоджо за кремация. Без съмнение това ви е добре известно. А и трупът на сокушицу Харуме не може да бъде откаран, преди да се изготви подробен доклад относно обстоятелствата около смъртта й. Свещениците трябва да подготвят тялото за погребението, а приятелките й да останат на нощно бдение. Такава е обичайната процедура.

По време на тези ритуали трупът щеше да бъде подложен на различни манипулации, а уликите — унищожени.

— Уредете пренасянето на покойната в моргата на Едо — нареди Сано. — Това е заповед — тъй като не желаеше да каже защо иска сокушицу да бъде изпратена на място, където след смъртта им се откарваха хора от простолюдието, нарушителите на закона и жертвите на масови бедствия, Сано знаеше, че демонстрирането на власт често води до по-добри резултати от обясненията.

Докторът бързо напусна помещението. Сано и Хирата огледаха стаята.

— Източникът на отровата? — предположи Хирата, сочейки към пода, където на рогозката се търкаляха две крехки порцеланови чашки. Съдържанието им се бе разсипало и бе оставило тъмни петна по сплетената слама. — Може би някой е бил с нея и е сипал отрова в питието й…

— Това не е единственият начин да се сложи отрова. Може и да я е вдъхнала… Как разчете иредзуми, татуировката?

— Йероглифът ай — каза Хирата. — Любов — той направи гримаса на отвращение. Куртизанките в квартала на удоволствията Йошивара се бележат с такива иредзуми, за да докажат своята любов към клиентите си… макар че, както всички знаят, го правят, за да измъкнат повече пари от мъжете. Но аз смятах, че сокушицу на шогуна са твърде елегантни и изискани, за да прибягват до подобни простонародни обичаи. Смятате ли, че иредзуми има нещо общо със смъртта на сокушицу Харуме?

— Може би… — Сано огледа бръснача, изцапан с кръв и с обръснати косми. Изглежда, е завършила иредзуми точно преди да умре.

Той събра инструментите, намери стъкленицата с туш в ъгъла и я сложи при другите неща. После двамата с Хирата се заеха да претърсват стаята. В шкафовете и сандъците имаше сгънати завивки и дюшеци, кимона и пояси, тоалетни принадлежности, украшения за коса, грим, старинна двуструнна китара, четчица за писане и мастилница — но никаква храна, напитка или нещо, приличащо на отрова. Сано откри малък бележник, увит в бяло долно кимоно. Беше колкото дланта му, с копринена подвързия на бледозелени преплетени детелинови стъбла и бледи цветя върху морав фон и бе завързан със златен шнур. Сано прелисти страниците от мека оризова хартия, изписани с дребен женски почерк. Първата страница гласеше: „Дневник на Харуме“. Още от управлението на династията Хеян[2] преди петстотин години придворните дами често записваха преживяванията и мислите си в подобни книжки.

Сано мушна дневника в пояса си, за да го разгледа по-късно, и каза тихо на Хирата:

— Вземам каничката саке, лампата, кадилницата, инструментите и мастилницата, за да ги отнеса на доктор Ито в моргата. Може би той ще успее да определи каква е била отровата… — той внимателно зави вещите в дрехата, в която бе намерил дневника. — Докато ме няма, моля те, погрижи се тялото на Харуме да бъде отнесено и внимавай никой да не го пипа — отвън Сано долови приглушения разговор на свещениците, откъслечни думи и хлипане на жените от съседните помещения. Той сниши още повече глас и продължи: — Засега официалната причина за смъртта е болест, но със сигурност няма опасност от епидемия! Нареди да съобщят на всички обитатели на двореца да си стоят вкъщи, докато опасността отмине — Сано вече разполагаше с над сто помощници и подчинени, напълно достатъчни, за да се справят с тази задача. После добави: — Това ще предотврати разпространяването на слухове.

Хирата кимна.

— Ако Харуме е починала от заразна болест, трябва да знаем какво е правила, къде е ходила и с кого се е срещала преди смъртта си, за да проследим пътя на заразата и да наложим карантина на застрашените. Ще си уредя среща с главната придворна дама и с почитаемата майка на негово превъзходителство.

Съпругата на шогуна бе неизлечимо болна, прикована към легло и живееше в уединение. Охраняваха я няколко доверени лекари и прислуга. Затова вътрешното крило се управляваше от майката на Цунайоши Токугава — господарката Кейшо.

— Но ако е било убийство — продължи шепнешком Хирата, — ще се нуждаем от информация за връзките на сокушицу с хората около нея. Ще разпитам дискретно.

— Добре — Сано знаеше, че може да се довери на Хирата, който винаги бе демонстрирал удивителна компетентност и безпрекословна вярност в техния съюз. В Нагасаки младият васал бе помогнал да се разреши един труден случай… и му бе спасил живота.

— Освен това, сосакан сама… съжалявам за сватбеното тържество — те излязоха от стаята и Хирата се поклони. — Поздравления за брака ви. За мен ще бъде привилегия да служа и на съпругата ви Рейко.

— Благодаря ти, Хирата сан — Сано също се поклони. Той дълбоко оценяваше приятелството на Хирата, въпреки че двамата бяха свързани в духа на старата самурайска традиция като господар и слуга.

И доволен, че оставя нещата в сигурни ръце, напусна двореца, поемайки към моргата на Едо.

Бележки

[1] Японска старинна триструнна китара — Б.пр.

[2] През периода Хеян (794–1185) се асимилира китайското влияние и в Япония се възприема будизмът — Б.пр.