Лора Джо Роуланд
Иредзуми (22)

Глава 22

Писмото на господарката Кейшо под пояса му го изгаряше като пламък. Тя управляваше вътрешното крило и шогунът бе изцяло под нейна власт. Тя съвсем спокойно можеше да организира това убийство, както и по-раншните опити за покушение над наложницата. А и показанията на Джимба засилваха подозренията срещу нея. Трябваше ли Сано да я обвини… и да се изложи на смъртна опасност?

Върху листа в ръцете на Хирата пишеше:

План за разпит:

1. Да определя истинските чувства на Ичитеру към Харуме.

2. Да установя къде е била Ичитеру по време на нападението с кинжала и при вероятния по-раншен опит за отравяне на Харуме.

3. Ичитеру някога купувала ли е отрова.

4. Била ли е Ичитеру в стаята на Харуме след получаването на мастилницата и на писмото от владетеля Мияги.

5. Да проверя показанията на Ичитеру, като задам на Мидори същите въпроси.

Докато яздеше по моста Рьогоку, вниманието на Хирата бе раздвоено между това да направлява коня си покрай група носачи, които влачеха дървени трупи от дъскорезницата в Хонджо, и да прехвърля плана за втория си разговор с Ичитеру. Той си мърмореше под нос указанията:

— Заподозряната да се разпита в замъка, не в театъра; не й позволявай да избягва въпроси; ако ти прави похотливи намеци, нареди й да престане; не мисли за секс по време на разпита и най-вече — не й позволявай да те докосва!

На всяка цена трябваше да изкопчи нужната информация от Ичитеру и да поправи грешката си, преди Сано да разбере за нея и да загуби доверие в своя помощник. А и отчаяно се нуждаеше от нещо, което да компенсира незадоволителните резултати от останалите разпити.

Предишния ден отрядът от помощници не бе успял да намери нито индианската отрова за стрели, нито неуловимия търговец на лекове Чойей. Тази сутрин Хирата ги бе изпратил да разпитат свои информатори от подземния свят на Едо. Изгледите да разреши този случай, като проследи пътя на отровата, бяха нищожни. Сано не смяташе Кушида за виновен и всичко можеше да се окаже зависимо от това, как Хирата ще проведе разпита на Ичитеру.

Бе прекарал неспокойна нощ, като ту потъваше в образни еротични сънища с нея, ту го обземаха пристъпи на угризения и самообвинения. На сутринта стана и състави плана си за разпита. После се отправи по задачите си, изпълнен с непоклатима решимост.

Стигна до увеселителен район Хонджо муко Рьогоку и установи, че лошото време не бе повлияло на веселбата. Търговията в гостилниците и чайните процъфтяваше, но сцената, където Плъха представяше своето гротескно шоу, бе празна, а надписът върху плътно затворените врати гласеше:

„Днес представление няма да има.“

Хирата бе обзет от отчаяние — ако бе излязъл из града, Плъха можеше да не се прибере с часове и дори с дни. Обърна коня си обратно към моста и в този момент зърна позната фигура сред тълпата. Бе плешивият великан, който работеше като телохранител на Плъха и събираше входните такси на представленията. Крачеше към защитния насип срещу пожари. Хирата го последва. Може би великанът щеше да му каже къде се намира Плъха. Гигантът потъна в тъмен проход между една сергия за юфка и циркова менажерия. Тумба пияници се олюляваха насред улицата, препречвайки пътя на Хирата, и когато той стигна до пролуката, великанът бе изчезнал. Хирата слезе от коня си и завърза животното на един стълб. Продължи пеша по тесния проход, вонящ на урина, и стигна до малката уличка зад постройките. Откъм менажерията долитаха викове; от кухните на гостилниците излизаше пара; бездомни кучета се ровеха в зловонни сметища. Иначе уличката бе безлюдна. Хирата избърза покрай залостените задни врати на заведенията. След няколко крачки долови приглушени гласове: диалекта на Плъха и тих женски говор. Идеха от задното помещение на близката чайна. Хирата надникна през препреченото с решетки прозорче.

Покрай стените на помещението бяха разположени керамични кани за саке. Плъха бе коленичил на пода с гръб към Хирата. Слушаше жената, седнала срещу него, и кимаше с рошавата си глава. Наметало скриваше главата и тялото на събеседницата му. На процеждащата се през прозорчето дрезгава светлина Хирата успя да открои само лицето й — невзрачна жена, далеч не в първа младост, с почернени зъби.

— Сделката ще удовлетвори и двама ни — каза тя с тих, умолителен глас. — Моето семейство ще се успокои, а вашата търговия ще процъфти.

— Добре. Петстотин кобана като последно и край — отвърна Плъха.

Тъй като беше виждал Плъха и по-рано да се пазари по този начин, Хирата се досети какво става. Той вдигна ръка, за да почука на портата. Но в този миг усети някаква промяна в атмосферата наоколо, която го предупреди за ново присъствие на уличката. Той се обърна рязко. Силни ръце го сграбчиха за раменете и го повдигнаха от земята. Хирата се озова лице в лице с телохранителя на Плъха.

— Дошъл съм да се видя с господаря ти — обясни Хирата, като се мъчеше да се отскубне от желязната хватка на великана. — Пусни ме долу!

Зла усмивка проряза лицето на телохранителя. Отчаян, Хирата си спомни, че противникът му е глухоням. Онзи го запрати в стената с трясък. Хирата извади меча си. И тогава вратата се отвори със скърцане.

— Какво става тук? — попита Плъха. Щом видя Хирата, изправен с оръжие в ръка срещу слугата му, той се втурна навън и заповяда: — Спри веднага, Кьоджин!

Великанът издаде неясни гърлени звуци, като сочеше към прозореца, като явно се опитваше да каже, че е спипал Хирата да шпионира.

— Този човек е от силите на реда — като говореше с подчертано движение на устните, Плъха направи някакъв жест, по всяка вероятност част от някакъв техен знаков език. — Пусни го, ако не искаш да те убие, а мен да ме арестува! — с кръвнишки поглед великанът отстъпи.

Хирата си отдъхна и прибра меча в ножницата.

— Радвам се да ви видя отново тъй скоро — каза Плъха с неискрена усмивка. — С какво мога да ви бъда полезен днес?

— Намери ли Чойей, търговеца на лекове?

Като хвърли напрегнат поглед към отворената врата, Плъха подръпна бакенбарди.

— Сега нямам време да разговарям; точно върша една работа — изведнъж се сепна, втурна се в задното помещение на чайната и почти веднага се появи отново, като ругаеше под нос. — Тръгнала си е… — после сви рамене. — Е, добре, ще се върне. Продава ми недъгавото си дете за участник в шоуто — поясни той, потвърждавайки предположението на Хирата. — Бедното същество се е родило без крака. Кой ще го иска, ако не съм аз? Та за какво говорехме?

— За търговеца на лекове — подсказа му Хирата.

— А-а — малките лукави очички на Плъха проблеснаха между кичурите сплъстена коса. — Опасявам се, че не успях да го намеря. Съжалявам.

— Но е минал само един ден — възрази Хирата.

— Плъха има уши и очи из цял Едо. Щом не са видели Чойей до този момент, значи или е напуснал града, или изобщо не е бил тук.

Разочарованието на Хирата се превърна в гняв.

— Платих ти добри пари — каза той и сграбчи Плъха за яката. Великанът пристъпи към него. — Отказваш ли се от сделката?

— Стой, Кьоджин! О, не. Съвсем не! — Плъха бързо бръкна в кесията си на кръста и извади от там шепа монети, които подаде на Хирата. — Ето ви ги. Връщам ви ги изцяло с моите извинения.

Подозренията засилиха гнева на Хирата, щом тикна монетите в кесията си. Откога Плъха доброволно връща пари?

— Май се опитваш нещо да ме изиграеш? — и той разтърси собственика на атракцията тъй, че главата му заподскача. — Чойей ли ти плати?

— Не, не! Честно!

Плъха се съпротивяваше. Великанът сграбчи Хирата. Накрая Хирата се предаде и пусна Плъха.

— Само ако разбера, че си ме лъгал, ще те тикна в затвора! — закани се Хирата и пое надолу по уличката да вземе коня си. Време беше да се изправи срещу Ичитеру.

Когато пристигна в замъка, вече почти се бе поболял от нетърпение да види отново Ичитеру. Побиваха го тръпки; ръцете му трепереха. Осъзнаваше, че в това състояние не бива да се среща с нея насаме, затова отиде до къщата на Сано и извика двама помощници да го придружат. Присъствието им щеше да гарантира стриктното придържане към плана. Но точно в този момент забързан слуга настигна Хирата и другарите му и каза:

— Докато ви нямаше, господарю, пристигна това — и му подаде малка лакирана кутия за съобщения.

Хирата я пое и извади от нея едно писмо. Докато четеше, сърцето му заби учестено.

Разполагам с изключително важна информация за убийството на Харуме. Наложително е да разговарям с вас — но не днес и не тук. Ако онова, което имам да ви кажа, бъде чуто от неподходящи хора, животът ми ще бъде в опасност. Моля ви да се срещнем утре в часа на овцата^[1] на мястото, описано по-долу. Очаквам срещата ни с особено нетърпение.

Ичитеру

Следваше карта с указания, написани със същия елегантен женски почерк. Гладката оризова хартия бе с мекотата на жива плът и все още ухаеше на скъп парфюм. Ароматът събуди еротични спомени и той тутакси забрави разочарованията си от деня. Ичитеру искаше да го види отново. Заключителните й думи не намекваха ли, че тя споделя чувствата му? Бе обладан от еуфория. Засмя се на глас.

— Хирата сан? Какво правите?

Хирата вдигна поглед и забеляза, че двамината помощници го наблюдават тревожно.

— Нищо — отвърна той и мушна писмото в калъфа.

— Ще посетим ли сокушицу Ичитеру? — попита един от хората му.

Инстинктите му подсказваха, че трябва да се придържа към набелязания план и да не допуска непрофесионализъм в работата си. Но как да остави Ичитеру в беда? Не бива да застрашава живота й, като я кара да дава показания тук, в двореца, където всеки може да я подслуша. А и копнееше да изследва докрай възможностите, които предлагаше познанството с нея — извън пределите на замъка, далеч от ограниченията на дълга и благоразумието.

— Не — отвърна той накрая. — Отлагам разпита й за утре. Свободни сте.