Джейн Арчър
Непокорна страст (8)

Шеста глава

— Мис Александра! Мис Александра! — повика Леона, като дръпна пердетата, пускайки топлината на следобедното слънце в стаята.

Александра се събуди от дълбокия си сън и за миг не можа да разбере как е попаднала в това огромно легло със завеси и в тази спалня, в която бавно се движеше тъмнокожата жена. Постепенно спомените й се върнаха, а заедно с тях и проблемите, разочарованието и ужасът, които напоследък изпълваха живота й, но тя решително ги изхвърли от ума си и седна в леглото. Не беше спала толкова добре от смъртта на Олаф. Чувстваше се освежена и готова да се справи с всичко, за да изпълни обещанието, което бе дала на стария си приятел.

— Мис Александра, проспахте половината ден — рече почти укорително Леона. — Разбира се, мистър Джейк каза да не ви будим за нищо на света. А мистър Хейуърд каза да ви събудя следобед, така че да излезете на езда с него, щом се прибере в къщи. Така че правя точно това. Не мога да им угодя на всичките… — Леона млъкна, поставяйки подноса със закуската в скута на Александра.

Закуска в леглото! Какъв лукс след дните, прекарани в тясната каюта на шхуната.

— Знаете ли дали капитан Джейк е тук? — попита Александра почти засрамена, че проявява подобен интерес.

Леона се усмихна с разбиране.

— Хубав мъж, нали? Никое момиче не може да му устои…

— О, не. Просто…

— Разбирам, мила, но помнете, че докато той е тук, принадлежи на мис Керълайн.

— Това не ме безпокои. Определено не се интересувам от него… по този начин. Просто исках да разбера как върви ремонтът на кораба.

— От сутринта е отишъл на кораба. Струва ми се, че бърза да се махне от Бахамските Острови. Спомням си, когато… но по-добре да се облечете, ако сте привършили закуската си.

Александра искаше да чуе продължението на онова, което бе започнала да казва Леона, но потисна порива си да я попита.

— Това е най-доброто, което успях да намеря за толкова кратко време. Това е един стар костюм за езда на мис Керълайн. Трябва да призная, че е виждал и подобри дни. Преправих го малко, но полата ще ви е малко къса.

— Ще свърши работа, Леона. Наистина съм ви много благодарна за всичко, което сторихте за мен.

Всъщност Александра си мислеше, че Керълайн умишлено беше избрала дреха, която беше съвсем демоде и нямаше да й подхожда, но просто се налагаше да я облече. Спомни си с копнеж за куфарите с фини дрехи, но отхвърли тези мисли, тъй като те бяха безвъзвратно загубени. Всъщност, ако капитан Съли дойдеше на вечеря, може би щеше да успее да си върне вещите. Потрепери при мисълта отново да е с него или да го пита за нещата си. Какво да прави? А ако капитан Съли реши да им каже, че идва от Ню Йорк? Той знаеше, че има пари, но това беше всичко, което му беше известно. Александра задиша по-леко. Капитанът на „Шарлот“ всъщност не би могъл наистина да каже коя е тя.

След като се облече, отиде пред огледалото и се загледа в образа си. Дрехите подчертаваха линиите на тялото й, като й напомняха, че всъщност вече е зряла жена. Беше изолирана толкова дълго, че не беше обръщала внимание на този факт, докато Стен Луис и капитан Съли не показаха явно, че я смятат за жена — жена, която е желана.

— Работя върху една друга рокля, мис Александра, която да облечете за вечерното парти — каза Леона.

Александра почувства, че кръвта й се вледенява при спомена за думите на Керълайн предишната вечер. Но все пак се нуждаеше от куфарите си. Как би могла да си ги върне, ако не се срещнеше с капитан Съли? Гневът, който изпита при спомена за отношението му към нея, докато беше в негова власт, и нуждата й дадоха повече смелост. Реши, че ако дойдеше, трябваше да си наложи да се приближи до него.

— Очаквам с нетърпение да дойде вечерта и да видя роклята, която ми приготвяте. Предполагате ли, че Хейуърд ме очаква?

— Да, мила. Гори от нетърпение да ви види отново — рече Леона.

Александра излезе от стаята, поласкана от мисълта, че един джентълмен я намира привлекателна. Преди срещите си със Стен Луис и капитан Съли приемаше с по-голяма лекота вниманието на мъжете. А сега започваше да подозира всички, че имат някакви скрити, лоши намерения. Толкова ли беше трудно един мъж да харесва една жена заради самата нея, а не заради богатството или тялото й? Вече не знаеше какво да мисли и в какво да вярва. Би трябвало да мрази всички мъже, но въпреки това с нея ставаше нещо странно в присъствието на Джейк. Но не, не трябваше да мисли за него. Трябваше да отиде на езда с Хейуърд и да избие от главата си всички подобни мисли, поне засега.

— Александра! — любезно заговори Хейуърд, щом тя слезе по стълбите, водещи към фоайето. Кафявите му очи топло проблясваха от удоволствие. — Днес изглеждате дори още по-красива.

— Благодаря — усмихна му се тя. — Подозирам, че добрият сън в такова удобно легло би направил чудеса с всеки.

Съпроводи я през предната врата. Пищната тропическа растителност, покриваща целия остров, освен край залива, където я ограничаваше прилежната работа на градинарите, й направи силно впечатление. Над целия остров витаеше усещане за топлина и мързеливо спокойствие, които бяха в пълен контраст с климата на Ню Йорк.

Хейуърд я отведе до моравата пред къщата, където един коняр държеше два коня. Александра никога не беше виждала толкова много негри и ги разглеждаше с интерес, при все че се стараеше да не показва явно любопитството си.

— Избрах тази кобила за вас, Александра, защото е добродушна, но все пак не е малко конче.

— О, изглежда съвършена. Наистина е красива.

— Боя се, че една от страстите ми са конете и им посвещавам голяма част от времето си.

Хейуърд се метна на коня си и изчака докато конярят помагаше на Александра да се качи на седлото. След като възседна коня и оправи полите си, двамата бавно се отдалечиха от къщата и завиха по една тясна, прашна пътека, водеща към вътрешността на острова. Александра не срещна проблеми с управлението на коня. Всъщност предпочиташе по-бързите, по-жизнени животни, тъй като обичаше да препуска и да чувства как вятърът развява костите й. Тази бавна, равномерна езда не отговаряше точно на представите й за забавление, но не трябваше да препуска надалеч от Хейуърд. Освен че щеше да е невъзпитано, несъмнено щеше да се изгуби.

Мъжът с нея сякаш се сливаше с околността, ставайки част от бавния, неизменен ритъм на острова. Той едва ли би изпитал крайни чувства, по-скоро би останал непроменен, независимо от усещанията си. Вероятно не беше с буен нрав или просто успяваше да се владее. Беше хубав мъж, но небрежната му грация сякаш не достигаше до нея. Присъствието му не оставяше никаква следа върху чувствата й.

Тръсна глава, опитвайки се да прогони тези мисли и просто да се наслади на красотата на острова и удоволствието от ездата. Откъде в нея бе възникнал този внезапен интерес към мъжете, особено след онова, което й се беше случило? Защо неочаквано започна да забелязва начина, по който вървят, техните гласове, телата им — о, да, телата им! Изглежда, че всичко бе започнало на „Летящия Джей“, когато за първи видя Джейк надвесен над нея, изглеждащ толкова мощен, толкова мъжествен. Не трябваше да мисли за него. Не можеше да му вярва. Караше я да чувства как тялото й я предава, сякаш той говореше директно с него, заобикаляйки ума й.

— Какво мислите за това, Александра? — попита Хейуърд.

— Какво? — сепна се Александра и бързо се огледа наоколо. Вглъбена в мислите си, почти не бе обърнала внимание на придвижването им във вътрешността на острова. Сега забеляза, че са излезли на открито място, застлано с килим от мека трева и покрив от клоните на дърветата, които се събираха над тях. В центъра имаше бистър извор. Обстановката беше толкова съвършена, че трудно можеше да се повярва, че е истинска. През целия й живот неин дом беше Ню Йорк и това изобилие от природни красоти беше прекалено, за да е истина.

— О, Хейуърд, толкова е хубаво! Наистина е красиво! — възкликна тя, докато той слизаше от коня, за да й помогне.

— Радвам се, че мислите така. Харесвам това място.

— Вижда се защо.

Оставиха конете и бавно тръгнаха към езерцето, около което се носеха звуците и ароматите на острова. Седнаха край неподвижната вода. Хейуърд се приближи към нея. Тялото й леко се стегна.

Хейуърд забеляза движението й.

— Не се бойте от мен, Александра. Ние не знаем как сте живели преди или как мъжете са се отнасяли към вас, но няма да ви сторя нищо лошо за нищо на света. Моля ви, повярвайте ми.

Гласът му звучеше толкова искрено, че Александра обърна към него омайващия си поглед със силно желание да му повярва. Не можеше да не забележи, че в близост до нея той губеше контрол върху себе си, сякаш на света нямаше друго живо същество, освен нея. Това събуди у нея странно усещане за сила. Вроденото й чувство за женственост започна да се събужда. „Жената притежава мощ, помисли си тя, но различна от тази на мъжа.“ По тялото й премина приятна тръпка, щом забеляза, че Хейуърд продължава да е в плен на магичното й излъчване, което сякаш го теглеше към нея.

— Хейуърд, през целия си живот ли сте живял на Бахамските острови?

— Да — усмихна се по момчешки той. — Тук съм роден. Също и Керълайн. Но това е почти всичко общо между нас. Тя счита, че няма нищо по-хубаво от това да напусне острова, докато аз мисля, че ще се чувствам изгубен навсякъде другаде. Единственото време, когато Керълайн не желаеше да напусне острова, беше през войната. О, но вие сте от Севера…

— Да, така изглежда, но това вече е минало — топло отвърна тя, желаейки разказът му да продължи.

Хейуърд леко се изчерви и добави:

— Е, това бяха най-бурните години, които помня и мисля, че Керълайн искаше да продължат вечно. Разбирате ли, Югът оцеляваше благодарение на транспортите през блокадата, а Бахамските острови бяха основното място за тази търговия. Бяха трудни времена, а островите бяха пълни с буйни мъже и жени. Идваха тук, за да спечелят пари, за да забогатеят бързо и повечето успяваха. Разбира се, те ги пръскаха толкова бързо, както ги печелеха. Именно от тях островите натрупаха парите си. Разбирате ли, парите се харчеха тук. Никой не оставаше в Юга.

— Да? — окуражи го Александра. Досега никога не беше чувала тази страна на историята.

— Е, предполагам, че бях толкова въодушевен, колкото Керълайн. Мислех, че благополучието няма да има край, както предполагам е мислила и тя.

— И какво се случи?

— Ами войната, разбира се, свърши, след което стана по-зле дори от преди. Хората си тръгнаха и взеха парите със себе си. Предполагам, че жителите на острова не са били много настоятелни да получат техния дял от парите или ги бяха пръснали. Така че останахме със съвсем малко, когато всичко приключи.

— Съжалявам.

— Не, проклетата вина е моя. Трябваше да гледам достатъчно напред, но бизнесът никога не е бил в кръвта ми. Нито пък на някой друг от фамилията. Разбирате ли, моите предци са били тори^[1] и са дошли тук, за да създадат памучни плантации, когато бунтовниците спечелили войната за независимост. Е, те построили плантациите. Видяхте и къщата, но винаги нещо е куцало. Всички богати памучни плантации пропаднаха. Просто не им е било мястото тук.

— Нищо ли не може да се направи?

— Не. И те упорстваха като нас. По време на войната имах пари, но построих складове в Насо. Струваше ми се добра инвестиция. Дори притежаваме част от хотел „Роял Виктория“, най-големия хотел на Бахамските острови, а също и най-празния. Не можем да го продадем, нито пък да го изоставим. Ураганът през 1866 година дори събори част от складовете, като че ли загубата на войната не беше причинила достатъчно разрушения на островите. Така че, моя мила Александра, притежавам една непродуктивна плантация, една къща в лошо състояние, празни складове и част от хотел, който се моли на клиентите да го посетят.

— Наистина съжалявам, Хейуърд — рече тя, чувствайки се неудобно от искрените му признания. Можеше да разбере, че е недоволен от съдбата си, но не можеше да му съчувства за това, че не е успял да направи нещо повече в живота си.

— Не, не — каза той, махвайки с ръка, сякаш искаше да пропъди нейната загриженост. — Положението ни далеч не е бедствено. Надявам се, че Бахамските острови отново ще станат важни за корабоплаването и когато това време настъпи, аз ще съм тук — готов за действия.

— Но какво ще правите междувременно?

— О! — възкликна небрежно той, обръщайки нежните си кафяви очи към нея. — Каквото винаги сме правили тук, на Бахамите. Повечето от шхуните, които виждате във водите наоколо са „чистачи“.

— Чистачи ли?

— Да. Самият аз притежавам няколко от тях. Край островите се маневрира трудно и корабите често се разбиват. Тогава „чистачите“ прибират каквото могат, след което честно ги възнаграждаваме за труда им.

— Аха! — рече Александра, мислейки си, че думите му прозвучаха отвратително.

— Самият аз обикновено се занимавам с търговската страна, но понякога излизам с някоя от моите шхуни, ако се очаква особено печеливша операция.

Александра не можеше да повярва, че Хейуърд може толкова небрежно да говори за ужасната си работа. Заниманието трудно можеше да се нарече почтено, но ако то беше единственият им начин за преживяване, не можеше да ги обвинява за действията или за поведението им. Но все пак самата идея я отблъскваше.

Поклати глава и се опита да му се усмихне.

— Все пак хората на островите трябва да живеят от нещо.

— Точно така — бързо се съгласи той. — А нещо трябва да предизвиква корабокрушенията. Разбира се, някои от жителите на островите са разстроени от факта, че властите искат да поставят повече светлини.

— Светлини ли?

— Да, разбира се, сигнални светлини, които да отбелязват опасните за корабите точки.

— Искате да кажете, че по-скоро биха искали корабите да се разбият, вместо да преминат безопасно?

— Боя се, че сте права — замълча за миг и се наклони по-близо до нея. — Казах ви всичко това с определена цел.

Почувства, че цялото й тяло се напряга от инстинктивна уплаха, но нито помръдна, нито проговори.

— Александра, не е възможно да не сте забелязали интереса ми към вас от първия миг, в който ви зърнах.

Александра поклати глава, тъй като не искаше да чуе останалите му думи. Но все пак не можеше да избяга.

— Вие сте толкова красива, че не мога да го повярвам, толкова мила, толкова любезна.

— Аз, аз…

— Не, оставете ме да продължа. Винаги съм мечтал за жена като вас, но не съм се надявал, че тя наистина съществува или че някой ден ще я срещна. И въпреки това вие пристигнахте неочаквано, съвсем сама и без никакви спомени. Миналото ви няма значение за мене. Как мислите, дали е възможно да останете да живеете тук, на Бахамските острови, за постоянно?

— Предложението ви е прибързано, Хейуърд — отговори Александра със заекване. — Естествено много съм поласкана от думите ви, но всичко става толкова скоро. Не мога да кажа… не знам…

— Това е достатъчно. За сега ми стига, че не отхвърлихте мен и моя остров. Стига ми, че ми давате достатъчно време, за да се запознаем по-добре, за да опознаете острова. Чувствам — при тези думи той сложи мелодраматично ръка на сърцето си, — че сме родени един за друг.

Не можеше да повярва на думите му. Наистина ли говореше сериозно? Какво всъщност имаше предвид? За брак ли мислеше? Обичаше ли я? Толкова бързо?

— Не ви карам да бързате, Александра, но се страхувам, че можете да ме напуснете, преди да сме имали достатъчно време да се опознаем. При нормални условия не бих говорил с вас толкова скоро. Разбирате ме, нали, мила?

Ръцете му се плъзнаха покрай кръста й, придръпвайки я към себе си. Наклони се напред, а устните му потърсиха нейните.

В изненадата си Александра не реагира, дори когато устата му нетърпеливо се впи в нейните устни, опитвайки се да събуди страстта й. Ръцете му обхванаха гърдите й, обезумяло опитвайки се да разкопчеят корсажа й. Но в ума й проблеснаха живите спомени за други мъже, за други места и Александра го отблъсна от себе си. Преди да скочи и да побегне, видя изчервеното му, изненадано лице. Той беше просто един мъж, като всички останали, помисли си тя. Не можеше да му вярва.

Хейуърд бързо я последва, докато тя тичешком приближаваше конете.

— Александра, съжалявам! — извика той. — Моля ви, не ми се сърдете. Просто сте толкова красива, че не можах да се сдържа.

Отново почувства, че силата й се завръща. Спря се и се обърна към него.

— Принуждавате ме да бързам. Не мога да взема решение, още по-малко да се ориентирам в мислите си, докато не си спомня коя съм аз и какво правя тук. — Тъжното му лице я накара да осъзнае, че говори твърде остро. Спря за миг и добави с по-нежен глас, докосвайки ръкава му. — Нека се опознаем един друг докато съм тук, Хейуърд, и тогава ще поговорим отново.

Лицето му незабавно се проясни.

— Благодаря ви, Александра. Ще направя всичко, за да се чувствате щастлива.

Докато й помагаше да се качи на седлото, Александра си мислеше, че този тип мъже я отблъскват почти толкова, колкото студената пресметливост на Стен Луис. Инстинктивно разбираше, че не желае мъж, когото да може да контролира или командва, но и не искаше такъв, който би я наранил.

Отправиха се обратно към къщата, също така мързеливо както преди, но сега Хейуърд си тананикаше щастливо или сочеше разни забележителности, растения с необичайни имена, изобщо използваше всяка възможност да привлече вниманието й. Помисли си, че се държи като ученик, който се опитва да я впечатли, но въпреки това го харесваше, защото беше приятен придружител и искаше да й достави удоволствие, доколкото може.

Когато пристигнаха в плантацията следобедното слънце залязваше. Керълайн беше първият човек, когото срещнаха.

— Приятно ли прекарахте следобеда? Когато се събудих Леона ми каза, че двамата сте излезли да пояздите. Значи можете да яздите, Алекс?

— О, да. Да, наистина. Прекарахме един хубав следобед. Островът е чудесен. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Ако харесвате острови… — сви рамене Керълайн.

Хейуърд се разсмя.

— Никога и никой не те задоволява, Керълайн.

— О-о, грешиш, Хейуърд — присви очи Керълайн. — Има един човек, който може да ме направи напълно щастлива… ако поиска.

Александра веднага си помисли за Джейк. А и думите на Леона — „мъжът на Керълайн“. Значи Керълайн искаше Джейк да се ожени за нея и да я отведе със себе си, далеч от островния начин на живот. Но дали би го направил?

— Толкова се радвам, че сте си допаднали един на друг — натъртено рече Керълайн. — Знаете ли, Алекс, на острова няма чак толкова много млади дами, които да подхождат на Хейуърд. Той е много специален, а вие, несъмнено, сте добре възпитана, доколкото може да се разбере от спомените ви.

— Керълайн… — започна Хейуърд.

— О, Хейуърд, очевидно е, че си принадлежите един на друг, така че защо трябва да го криете — убедено рече Керълайн.

Александра се изчерви, много добре разбирайки какво цели с натиска си Керълайн. Тласкаше ги един към друг, нещастно си помисли Александра. Но защо?

— Керълайн, притесняваш Александра. Трябва да й дадеш време да разбере навиците ни и самите нас. Не е привикнала към нашата откровеност.

— О, съжалявам, Алекс. Просто искам всички останали да са щастливи така, както сме ние с Джейк — самодоволно каза тя.

Александра погледна бързо към кафявите й очи, чувствайки внезапен пристъп на отвращение, след което се обърна въпросително към Хейуърд.

— Керълайн, не трябва да говориш толкова прибързано за Джейк. Той е…

— Глупости. Той е тук, нали? Това доказва онова, което ви казах. Върнал се е за мен и точно заради това трябва да сме много щастливи, нали, Алекс?

Александра преглътна и кимна утвърдително.

— Да, наистина. Много се радвам за вас и за Джейк, Керълайн.

— Благодаря — отвърна Керълайн с горящи тъмни очи.

— Керълайн, след като си се преоблякла за вечеря, не би ли могла и Александра да го стори? — намеси се Хейуърд със загрижен глас.

— О, разбира се, и трябва да побързате. Гостите ще пристигнат всеки момент.

Александра се измъкна с признателност от компанията им. Бързо влезе в къщата, казвайки си, че няма ни най-малко значение, че Джейк се е върнал за Керълайн.