Джейн Арчър
Непокорна страст (12)

Десета глава

Александра изморено се отпусна на разкривеното легло и събу протритите си обувки. Въздъхна дълбоко и започна да разтрива зачервените си, подути крака. Никога досега възможността да поседне не беше я радвала толкова. Зачуди се дали някога краката й отново щяха да се възстановят след една цяла нощ, прекарана в опити да танцува, отбягвайки тромавите, обути в ботуши крака на цяла тълпа мъже. Какво ли не би дала за леген с гореща вода, в който да натопи отеклите си крака, но тук, в танцувалния салон, почти не бяха чували за вода. Тук дори никой не я пиеше!

Каква нощ, или по-скоро каква сутрин! Всички заведения работеха до зори, а след това повечето мъже плащаха, за да споделят леглото на някоя от жените и се качваха горе. Предложиха й пари, за да споделят леглото й. Не й беше лесно да откаже, без просто да бъде отнесена в леглото, но шефът постоянно я държеше под око и не позволи да й досаждат.

На шефът не му пукаше какво става на дансинга, освен ако не започнеше свада, която да съсипе мебелите му. Всъщност, танци не беше точната дума за онова, което се разигра с напредването на нощта. Жените пиеха все повече и повече, и скоро започнаха да събличат дрехите си. Александра с ужас видя как няколко двойки танцуват напълно голи. Много от партньорите и опитваха да свалят и нейните дрехи. Не беше лесно да остане трезва и облечена през безкрайната нощ. Всъщност накрая се наложи биячите да изхвърлят танцуващите голи двойки, когато онова, което правеха, в някакъв случай не можеше да бъде оприличено на танц или поне на нещо, което да наподобява танц. И нямаше съмнение, че двойките задоволяваха безумната си похот направо на улицата или в някоя тъмна пресечка наблизо. Вече знаеше, че на улица „Галатен“ всичко беше възможно. Но тя бе решила, че трябва да се измъкне от „Галатен“ и от танцувалния салон през деня, когато всички щяха да си отспиват след безсънната нощ.

Шефът беше решил да я задържи за постоянна танцьорка, като й намекна, че ще обслужва и него. За сега не й се налагаше да отиде в леглото му, просто защото през тази нощ имаше много работа. Трябваше да се измъкне, преди да е затънала в калта на този живот и силите й за бягство да са се стопили. Защото една жена, която танцува по цели нощи, а през останалото време обслужва тези необуздани мъже, скоро губеше енергията си или просто я изхвърляха, когато вече не ставаше за нищо. Вече й бе лесно да разбере защо жените, които работеха тук, изглеждат толкова изморени и състарени. Те бързо се разделяха със своята младост и свежест в ръцете на тези ненаситни мъже. Трябваше да се махне оттук и то по-скоро. Но първо имаше нужда да си почине. Усети как сънят я оборва.

Смразяващ кръвта писък събуди Александра от дълбокия й сън. По тялото й пролазиха тръпки. Бързо огледа малката си, невзрачна стая. Нямаше никой. Колко ли време бе проспала? Беше изгубила чувство за ориентация и нямаше представа колко е часа.

Тишината отново се наруши от крясъци, проклятия и шум от борба в съседната стая, които след това продължиха в коридора. Разпозна дълбокия, звучен глас на Уанда. Стана, изтича до вратата и леко я открехна.

Двама от биячите влачеха надолу един мъж, който крещеше:

— Ограбиха ме. Тая кучка ми взе всичко. Искам си парите обратно! Върнете ми парите!

Мъжът вдигаше толкова силен шум, че накрая се наложи единият от биячите да му стовари силен удар. Мъжът увисна безпомощно между двете горили, които продължиха да го влачат надолу по стълбите.

Александра забеляза, че Уанда я наблюдава. Жената й намигна и с жест я покани да отиде в нейната стая. Александра прие поканата с тайна надежда, че може би Уанда ще пожелае да й помогне да се измъкне от танцувалния салон и от улица „Галатен“.

— Седни, мила — рече й Уанда, посочвайки към разхвърляното, мръсно легло, докато оправяше колана на роклята си. Тя едва прикриваше пищните й форми, но Уанда или не забелязваше, или не обръщаше внимание на този факт.

Александра все още беше облечена в роклята, с която беше на дансинга, защото нямаше нищо друго. Седна на леглото, тъй като в стаята нямаше нищо друго за сядане. Загледа се в Уанда, която наля бренди в една чаша, след което й я подаде.

— Не, благодаря.

— Това не е онази гадост, която ти изгаря червата, дето я сервират на бедните нещастници долу. Брендито е хубаво. Сама си го купувам.

— Не, благодаря — повтори Александра.

Уанда сви рамене, след това се приближи и седна на леглото до Александра. Преди отново да заговори, подпъхна една възглавница зад гърба си и се облегна назад към стената.

— Какъв глупак! Би трябвало да знае, че с толкова пари не се идва на улица „Галатен“. Ако не бях го разтоварила аз, някой друг щеше да го стори, но тогава едва ли щеше да има щастието да остане жив. Разбира се, сега ще трябва да ги разделя с горилите, но мисля, че си струва. Мисля, че го поохладиха. Събуди се, когато му претърсвах джобовете. Проклет късмет!

— С всичките ли клиенти постъпваш така? Мислех, че те си плащат за… обслужването.

— Разбира се, че ми плащат — ухили се Уанда, — но се опитвам да си избера такива, които имат пари. Взимам всичко ценно, което мъжът носи със себе си. Всички го правим. И ти ще се научиш, ако имаш намерение да останеш — при тези думи Уанда погледна към Александра.

Александра започваше да разбира, че Уанда не я иска край себе си — не желаеше конкуренция. Добре. Щеше да го използва, за да изпълни плана си.

— Честно казано, Уанда, просто се нуждаех от място, където да прекарам нощта. Сега…

— Платила си за нощуването, но не си спечелила никакви пари. А можеше да си избереш някой паралия мъж. Защо не го направи?

Уанда изглеждаше искрено озадачена, но Александра не желаеше да й разкрива истината. Затова просто сви рамене.

— Хайде, мила. Зная, че играеш някаква игра. А шефът? Сигурна съм, че ти е хвърлил око, но няма обичая да задържа дълго време жена около себе си, след като й се насити, а той бързо се насища. Може да ти е дал стая, но, повярвай ми, ще му плащаш много повече, ако го задоволяваш, вместо просто да работиш като останалите. Разбираш ли, момичето на шефа трябва да обслужва специалните му гости. Предполагам, че не искаш това, мила. Познавам доста, които не са оживявали след такива нощи. Няма да живееш дълго. Много деликатна си за такава работа. Всеки може да го забележи. Погледни ме. Доста усилия ще са нужни, за да ме убият, и въпреки това, не искам да се замесвам в работите на шефа.

Александра се загледа внимателно в жената, без напълно да разбира какво се опитва да й каже за шефа, но беше сигурна, че Уанда говори искрено.

— Значи би предпочела да се махна оттук, в случай че шефът реши да ме задържи на постоянна работа? — попита Александра, за да се увери, че правилно е разбрала Уанда.

— Досетлива си, мила — кимна Уанда. — Не си от улица „Галатен“. От теб би излязла чудесна любовница на някой богаташ. Виждаш ли, шефът е мой. За своите истории може да си търси други жени, но щом става дума за постоянна жена, нямам намерение да допусна някоя друга да заеме мястото ми. Разбра ли?

— Добре, Уанда. Виж, не искам да се карам с теб, защото ще загубя. Но ако искаш да се махна, трябва да ми помогнеш.

— Да се махнеш ли? — присви очи Уанда.

— Разбира се.

— Добре. Мога да те измъкна оттук.

— Е, ще имам нужда и от още нещо.

Уанда се намръщи, а лицето й стана безжалостно.

— Искам не само да се махна от този дом. Искам да се махна от улица „Галатен“ — продължи Александра.

— Разбирам — кимна отново Уанда. — Искаш да се настаниш в публичния дом на „Вию Каре“. Защо ли просто не ти счупя главата и после да те изхвърля в реката или в залива?

Сърцето на Александра подскочи в гърдите й. Уанда би могла да го направи и без съмнение би го сторила, ако решеше, че е нужно. Трябваше да внимава.

— Това не е необходимо, Уанда. Мога да приема помощта ти и това е всичко. Но не настоявам да я получа.

— Дяволски си права, че не настояваш. Никой не би посмял! Е, донякъде ми харесваш. Куражлия си и имаш умна глава. Не ми се иска да те видя как си отиваш от този живот. Но не давам пукната пара за теб и това е факт.

— Не го очаквам. Мислех, че би могла да ме представиш на някой познат.

— Мога да го направя — кимна Уанда. — Но трябва да побързаме, докато не е станало твърде късно. Напомням ти обаче, че не искам отново да те виждам на улица „Галатен“. Ако отново те мерна тук, ще те убия!

— Ако уредим това, няма да се връщам — кимна бързо Александра.

— Значи се споразумяхме.

Уанда протегна голямата си, силна лапа и здраво стисна ръката на Александра. Погледът й за миг остана прикован в изморените зелени очи на Александра, сякаш искаше да й внуши важността на сделката. Договорът не търпеше пазарлъци, но пък вършеше работа.

— Ще ти дам един шал — заяви Уанда, като ставаше. — Тази рокля е добра за танцувален салон, но ти отиваш на „Плас д’Армес“, на площад „Джексън“, а за там ме е подходяща. Шалът ще я прикрие. В края на краищата и ти си проститутка като всички други.

Александра знаеше, че ако не се измъкнеше от улица „Галатен“ скоро думите на Уанда щяха да станат истина. За една жена тук нямаше много възможности.

Уанда измъкна два шала от едно чекмедже и подхвърли единия на Александра, която го наметна на раменете си и го загърна плътно, опитвайки се да прикрие дълбоко деколтираната рокля.

Уанда отиде до вратата, отвори я и внимателно се огледа, преди да махне на Александра да я последва. След като излязоха от стаята, бързо преминаха през няколко коридора и накрая стигнаха до стълбището, което водеше към задния вход на танцувалния салон. Уанда отново спря, направи знак на Александра да мълчи и да стои неподвижно, след което слезе надолу по стълбите. След миг се върна и махна на Александра да я последва. Промъкнаха се по стълбите, после се шмугнаха през задната врата и излязоха на уличка, задръстена от боклук и въргалящи се пияници, които спяха след нощното препиване. Главите на някои от тях бяха покрити с рани, а косите им бяха сплъстени от съсирената кръв. Джобовете на всички бяха обърнати наопаки.

Александра внимателно се опитваше да заобикаля проснатите тела и боклуците, но тази задача не беше лесна и на няколко пъти се препъна така, че едва не падна. По този начин двете жени изминаха в мълчание няколко пресечки.

— Скоро ще се измъкнем от „Галатен“ — замислено каза Уанда. — Не обичам да се разхождам така. Не е безопасно. Полицията ме търси.

Продължиха да вървят още малко и внезапно Уанда спря. Завъртя глава, оглеждайки пресечката и се обърна към Александра.

— Виж, мила, тук свършва улица „Галатен“. А сега ще ти обясня как да стигнеш до „Кафе дьо Монд“ на площад „Джексън“. Поръчай си кафе или каквото и да е. Изчакай, докато при теб дойде една жена. Тя е наистина красива — мадам Льоблан. Тя е собственичка на едно местенце, наистина хубаво, на улица „Бензин“. Ще изпратя бележка. Ще се отнася добре с теб и ще ти урежда срещи с богати янки. Сега парите са в тях.

Александра кимна, като се оглеждаше неспокойно. Да, забелязваше се разликата отвъд тази точка, но беше удивително, че „Галатен“ е една толкова къса улица, докато предишната вечер беше й се сторила безкрайна. Най-сетне щеше да се махне от „Галатен“.

— Благодаря, Уанда — каза Александра, като обърна очи към жената, която първо се беше сбила с нея, а сега й помагаше.

— Ето ти малко пари, мила. Купи си кафе, нещо за ядене и изчакай, както ти казах. Предполагам, че мадам ще дойде привечер. Внимавай с полицаите, за да си нямаш неприятности. Правят се на важни, когато не са на улица „Галатен“. Страхуват се да дойдат тук, защото не излизат живи. „Не, сър“ — усмихна се неочаквано Уанда. Усмивката изцяло промени лицето й. Виждаше се, че някога е била красиво момиче, но съдбата отдавна я беше променила.

— Ще се оправя — отвърна Александра по-уверено, отколкото всъщност се чувстваше.

— Не се съмнявам, мила, но помни сделката ни. Никога вече не искам да те виждам.

— Няма — обеща Александра и след като внимателно изслуша нарежданията, които й даде Уанда, усмихна се и тръгна, обръщайки гръб на улица „Галатен“.

Александра се запъти бързо с изморените си, тръпнещи нозе към площад „Джексън“, решена да се добере там колкото е възможно по-бързо. В тази част на Ню Орлиънс имаше полиция и се чувстваше по-безопасно. Нямаше намерение да се среща с тази мадам Льоблан, но трябваше да хапне нещо и може би щеше да забележи някоя църква по пътя.

Докато вървеше по „Вию Каре“ или, както още го наричаха, „Френския квартал“ нямаше как да не забележи красивите къщи. Навсякъде се виждаха великолепни орнаменти от желязо, които украсяваха врати, балкони и прозорци. Лесно се забелязваше френското влияние, макар че този архитектурен стил по-скоро загатваше за богатството и красотата на вътрешността на сградата, отколкото можеше да се съди по фасадите.

Виждаха се разнообразни къщи, ресторанти, магазини. Нямаше много хора по улиците, а слънцето клонеше към залез. Трябваше да намери някоя църква, преди да се е здрачило.

Следвайки точно указанията на Уанда, Александра най-сетне излезе на голям площад, заобиколен от множество сгради. Изглежда, че това беше площад „Джексън“. Насочи се към красиво оформения център на площада — парк с гъста трева, вековни дървета, цветя и пейки. С благодарност се отпусна на една от тях. Най-накрая се почувства в безопасност. А сега трябваше да намери някоя църка. Проблемът й скоро бе решен, защото забеляза наблизо величествената сграда на една катедрала.

Александра се изправи доволна и тръгна към нея, като приглади полата си. След това си спомни с какви дрехи е облечена и слисано се заоглежда. Измъчваше я силен глад. Оправянето на дрехите и косата не даде голям резултат. Изгледаше като уличница и го знаеше. А ако в църквата не поискаха да й помогнат? Може би дори нямаше да я допуснат вътре? Е, може би беше по-добре първо да хапне нещо, а след това да се опита да почисти лицето и да пооправи дрехите си. С пълен стомах щеше да се почувства по-силна и по-уверена в себе си.

Решението бе взето. Александра се насочи към кафенето на открито. Твърде късно разбра, че е същото, за което Уанда й беше говорила — „Кафе дьо Монд“. Е, беше още рано и тя щеше да успее да хапне и да си тръгне, преди да е пристигнала мадам Льоблан. Беше прекалено изморена и гладна, за да търси друго място. Съвсем изтощена се отпусна в малкия стол от ковано желязо до една кръгла масичка, под яркия слънчев чадър и даде поръчката си на надменната келнерка.

Зачуди се дали наистина изглежда толкова зле, докато оправяше дългата си коса. Единственият отговор беше „да“, тъй като хората я оглеждаха така, сякаш не принадлежеше към това място и не трябваше да бъде тук.

Младата келнерка бързо й донесе димяща чаша cafe au lait^[1] и горещи beginets^[2]. Александра й подаде парите. Бързо си помисли, че това, което й остана, беше недостатъчно, за да яде отново. Уанда не беше чак толкова щедра. Отпи от кафето и бавно загриза сладките френски понички, обзета от желание да удължи, доколкото е възможно, удоволствието. Не беше осъзнала колко е гладна и изморена. Но докато седеше тук с чувството, че е в безопасност за момента, всичките й проблеми отново застанаха пред нея с цялата си сила. Щом приключи с оскъдната си вечеря, Александра уморено отпусна глава върху кръстосаните си ръце и затвори очи.

— Извинете, госпожице. Вие ли сте Лани? Видях косата ви и със сигурност друг такъв цвят няма в цял Ню Орлиънс. Аз съм мадам Льоблан — каза нечий глас със странен чуждоземен акцент толкова тихо, че само Александра да чуе думите.

Александра трепна и скочи на крака. Мадам Льоблан! Взря се изплашено в големите тъмни очи на една красива жена — може би една от най-красивите, които беше виждала. Мадам Льоблан беше дребна на ръст, със съвършена фигура и разкошна черна коса, вдигната над главата. Но най-поразителна беше кожата й, която имаше такъв топъл, мек цвят, сякаш потъмняла от целувката на слънцето. Дрехите й бяха скъпи, изящно ушити, при това жената ги носеше с естествена грация и стил. Александра никога не бе виждала подобна жена.

— Мога ли да седна при вас, госпожице? — любезно попита мадам Льоблан.

Александра колебливо се огледа, без да знае дали да каже да или не. Накрая кимна утвърдително.

— Моля, седнете.

Жената грациозно седна и кимна на Александра да се върне на мястото си. Александра машинално го направи, твърде изморена, за да обмисли създалото се положение или пък да отиде някъде другаде. Никога не беше виждала истинска „мадам“, а тази интригуваща жена се държеше и изглеждаше като истинска дама. При тази констатация Александра изпита известно облекчение.

— Chere^[3], Уанда не ми каза, че си такава изключителна красавица. Само косата ти струва цяло състояние, а съм сигурна, че и тялото ти е съвършено, при все че, разбира се, ще искам да видя нещо повече, преди да се споразумеем.

Александра я погледна стъписано.

— А, но аз прибързвам. Виждам, че си яла, но, моля те, бъди моя гостенка. Толкова мразя да храня сама.

Александра продължаваше само да я гледа смутено и объркано.

Поръчката на мадам Льоблан бе изпълнена бързо. На малката маса пред Александра се появи препълнена чиния с толкова горещи beginets, че не можеха да се сложат в уста. Докато се хранеше, тя наблюдаваше внимателно мадам Льоблан, която извади малко шишенце от дамската си чанта и наля по малко златиста течност в чашите им с кафе.

— Мисля, че имаш нужда от нещо по-силно от кафе, chere — рече тя. — Изглеждаш изтощена. Как си се озовала на улица „Галатен“? Там не е безопасно, особено за млада дама като тебе.

Любезните думи и ободряващото кафе с коняк започнаха да възстановяват духа и силите на Александра. Усмихна се колебливо на мадам Льоблан.

— Много съм ви благодарна, че дойдохте, мадам, но се боя да не се окаже, че идването ви е било напразно.

— Нима? — попита мадам Льоблан.

— Виждате ли, случайно попаднах на улица „Галатен“ и… е, просто съм твърде признателна, че успях да се измъкна оттам.

Жената тихо се разсмя, показвайки малките си, ослепително бели зъби.

— Нищо чудно, chere. Това място е самия ад. Често се чудя защо Уанда настоява да стои там, но мисля, че се досещам. Цяло щастие е, че си се измъкнала жива, ma chere^[4].

— Да, сега го разбирам.

— Но как си могла да се заблудиш? — повтори тя.

— Не съм от Ню Орлиънс. Пристигнах едва вчера и понеже не знаех пътя, се загубих.

— Една млада дама, при това без придружител? По акцента ти личи, че не си южнячка. Това ми се струва странно. Ако не търсиш работа в публичен дом, какво правиш в Ню Орлиънс и как мислиш, че ще оцелееш? — попита тя с глас, в който се прокраднаха нотки на съмнение дали Александра не е побъркана.

Александра се усмихна, довършвайки още една beginet.

— Дойдох да търся роднините на един приятел, който почина наскоро. Изгубих спътниците си.

Мадам Льоблан леко повдигна съвършено извитите си вежди.

— Разбирам. Разбира се, това е възможно да се случи. Ако мога, ще ти помогна да намериш приятелите си. Как се казват?

— Джермън — тихо отвърна Александра.

Очите на мадам Льоблан се разшириха, изразявайки повече чувства при тази единствена дума, отколкото бяха показали през целия им досегашен разговор.

— Джермън? Джермън ли каза?

— Да, това е фамилното им име. Мисля, че имат плантация или поне са имали преди войната.

— О, да, имаха и все още имат — усмихна се мадам Льоблан, а очите й проблеснаха. — Добре познавам семейство Джермън, особено двамата им сина.

— Наистина пи? — попита Александра, чувствайки как я обзема облекчението, без да обърне внимание на споменаването на синовете.

— Те в Ню Орлиънс ли са? Дали ще мога скоро да се срещна с тях?

Мадам Льоблан вдигна ръка, за да спре потока от въпроси.

— Сега живеят в плантацията си. Не ги виждам толкова често, колкото преди, но така е с всичко останало. Войната промени всичко — тъжно рече тя. — Всички се мъчехме да оцелеем.

Александра погледна очите й, които бяха като тъмни езерца от тъга.

— Съжалявам. Аз…

— Не, госпожице. Всичко вече свърши. Раните ни или ще зараснат или трябва да умрем, както умря нашият Юг.

Александра не знаеше какво да каже. Не беше се замисляла за Юга след края на войната. Очевидно тя беше нещо ужасно за южняците и едва сега започна да го разбира. На север почти не почувстваха войната, освен търговския бум, особено в тяхната корабна компания. Северът безкрайно се нуждаеше от кораби и по онова време състоянието й доста нарасна. Но след края на войната на тези бедни хора не беше им останало много. Ужасяваше я мисълта да види някога процъфтяващата плантация. Нима цялата беше в развалини? Но поне знаеше, че семейство Джермън все още са живи.

— А сега, искаш ли да се присъединиш към спътниците си в Ню Орлиънс — онези, които си изгубила снощи?

Александра знаеше, че мадам не е повярвала на историята й, която на всичко отгоре бе и лошо скалъпена.

— Дойдох сама. Изгубих всичките си куфари в една буря близо до Бахамските острови.

Този път Александра забеляза в очите на мадам Льоблан вместо недоверието да проблясва силно любопитство.

— Уанда спомена, че се казваш Лани, но то не е истинското ти име, нали?

— Не, казвам се Александра или, ако предпочитате, Алекс.

Мадам Льоблан се усмихна като доволна котка и нещо в тази усмивка разтревожи Александра.

— Александра, разбира се. Става все по-интересно, госпожице. Казваш, че искаш да посетиш семейство Джермън, но те не са ти роднини, нали?

Александра не искаше да й разкрива нищо повече, но чувстваше, че жената не би могла да й помогне, ако не й разкажеше някаква история.

— Както споменах, те са роднини на един мой приятел, който почина наскоро. Реших да ги посетя и да им съобщя за смъртта му.

— Кого точно от семейство Джермън възнамеряваш да посетиш?

Александра си помисли, че мадам Льоблан прави разговора труден, но определено нямаше начин да научи истинската й самоличност от тази скромна информация.

— Ами, възнамерявам да посетя Елинър Джермън и сина й, Джейкъб Джермън.

Мадам Льоблан се усмихна самодоволно.

— Значи ти си Александра и си пристигнала снощи в Ню Орлиънс, за да посетиш Елинър и Джейкъб Джермън. Ма chere, ти осмисляш деня ми, седмицата ми, целия ми живот.

Очите на мадам Льоблан просветнаха от някакво чувство, което Александра не можа да определи. Стана подозрителна. Дали жена като тази би й помогнала? Дали изобщо някога бе помагала на някой друг, освен на себе си? Трябваше да се добере до плантацията на Джермън с или без помощта на мадам Льоблан.

— Да, така е. Трябва по-скоро да ги видя. Би било добре, ако ми кажете къде се намира тяхната плантация — Александра оправи дрипавия си шал.

Мадам Льоблан се разсмя със звънък глас, от който Александра настръхна.

— Ма chere, очевидно си прекарала целия си живот в град. Нямаш представа колко акра^[5] може да има една плантация и колко мили ще се наложи да изминеш, за да стигнеш дотам. Освен това по пътищата скита всякаква паплач. Определено не можеш да изминеш пеш това разстояние, дори ако беше подходящо облечена. Сигурно ще ти досаждат, а може би дори няма да оцелееш.

Александра, която не беше се замисляла за тези подробности, пребледня. Наистина ли из Юга беше толкова опасно? Само ако можеше да изтегли пари, всичките й проблеми щяха да бъдат решени.

— Нямам представа.

— Очевидно. Какво ще направиш за мен, ако ти помогна да стигнеш до плантацията на семейство Джермън?

Лицето на Александра пребледня още повече, а очите й се разшириха, но тя не се изплаши. Не беше се замисляла, че ще трябва да плати на тази жена за помощта, но, разбира се, трябваше да го направи.

— В момента нямам пари, но по-късно ще ви ги върна.

Мадам Льоблан изсумтя презрително.

— Не искам да ти давам заем, ma chere. От него няма да имам никаква печалба.

— Съжалявам, но нямам нищо, съвсем нищо.

— Не си девствена, нали?

— Не — бавно отвърна Александра, страхувайки се от следващия въпрос.

— Уанда ми каза, че снощи в танцувалния салон много са те харесали, но по-късно не си се продала на никого. Не е много умно, chere, но очевидно има да учиш още много.

— Не съм проститутка.

Мадам Льоблан се усмихна.

— Не ставай глупава, chere. Всички жени, дори и омъжените, са такива. Жените продават телата си за различни неща. Нямат друг избор. А ние, професионалистките, продаваме своите за пари. Струва ми се, че това положение е много по-добро.

Александра се опита да прикрие изненадата си, но забеляза, че мадам Льоблан е прочела чувствата й от изражението й. Никога не беше се замисляла за тази гледна точка, но може би тази жена имаше право. Ако се беше омъжила за Стен Луис, той щеше да има тялото й, в замяна, на което тя щеше да има сигурност, деца и нямаше да се грижи за нищо. Но не искаше такъв брак, при все че знаеше, че много жени се омъжват заради парите на мъжете си, заради положението им, заради онова, което биха направили за тях. Но имаше ли друг избор? Имаше щастието да е богата, което я освобождаваше от подобна житейска необходимост. Искаше да се омъжи по любов, а ако не можеше, нямаше никога да го стори. В любовта имаше взаимно себеотдаване и точно така трябваше да бъде.

— Подобна мисъл никога не ми е хрумвала — заяви най-накрая Александра.

— Не си женена, нали?

— Не съм.

— Добре. Не ти предлагам да блудстваш, докато си в дома ми, освен ако сама не пожелаеш. Просто ела, постои няколко дни и се забавлявай. Нямам предвид нищо лошо, разбира се. Предполагам, че пееш и свириш на пиано? В моя дом сме много дискретни. Няма да имаш проблеми с мъжете. Само ще ти се възхищават и ще говорят за твоята изключителна красота и необичайна коса. Мълвата бързо ще се разнесе из Ню Орлиънс. По този начин бизнеса ми ще се разшири. Това ще ми донесе печалба. Тогава ще можем да помислим за подходяща рокля и бельо, които да облечеш, щом тръгнеш към семейство Джермън. Ще те изпратя с личната си карета. Тази сделка, предполагам, е удобна за теб. Би било глупаво да ми откажеш. В края на краищата, прекарала си миналата нощ в танцувалния салон на улица „Галатен“. Ако откажеш, довечера отново ще се озовеш там, а може да те сполети и нещо по-лошо. А църквите? Дори не биха допуснали облечена като тебе жена да прекрачи прага на портите им. Полицията? Най-вероятно там ще те изнасилят. Виждаш ли, chere, предложението ми е много добро, дори ако те накарам да работиш в някоя от стаите за няколко вечери. Какво ще кажеш?

Александра не се колеба дълго. Струваше й се невероятно, че ще трябва да пее в публичен дом, но тази перспектива беше безкрайно по-добра от още една нощ на улица „Галатен“. А и вярваше на думите на мадам Льоблан за църквите и за полицията. Освен това как би могла да пристигне в този вид в плантацията на семейство Джермън? Решението не зависеше от нея.

— Приемам предложението ви. Ще пея и ще свиря на пиано, но за нещастие песните ми ще бъдат типични за янките.

Мадам Льоблан се разсмя. Тъмните й, интелигенти очи огледаха фигурата на Александра, преценявайки възможностите й.

— Идеално. Нима мислиш, че онези джентълмени от Юга, които са оцелели, могат да си позволят момичетата на Льоблан? Едва ли. Ние обслужваме янки, chere, и за това ни плащат добре.

— О, не се досетих.

— Янките са тук от доста време. Привикнахме към навиците им, макар че едва ли ще ги превърнем в наши собствени.

Александра кимна и сведе поглед, защото разбираше, че е една от омразните янки. Когато вдигна очи, до масата стоеше едър негър, облечен в ливрея. Слугата се поклони леко на двете жени.

Мадам Льоблан го погледна и заговори на Александра:

— Това е кочияшът ми, Джона. Той ще те придружи до каретата ми. Изчакай ме там. Скоро ще дойда.

Александра стана и тръгна пред огромния мъж с цялото достойнство, което позволяваха дрехите й. Каретата беше комфортна, скъпа и, за голяма изненада, не беше просташки лъскава. Кочияшът отвори вратичката и Александра признателно се отпусна на меките възглавници.