Джейн Арчър
Непокорна страст (16)

Четиринадесета глава

Задъхана и потна, Александра вдигна тежкия поднос с храна, за да го отнесе в къщата. Никога през живота си не беше работила толкова много, както този следобед в кухнята. Помещението беше голямо, старомодно и беше пригодено за много слуги. Сега бяха само двете с Ейба. Разбира се, не готвеха за много хора, но въпреки това работа за вършене не беше малко. Бяха готвили и чистили през целия следобед. Александра едва сега разбираше колко много работа е нужна, за да се поддържа една къща. Погледна зачервените си, подути ръце и разбра, че вече не са меките, бели ръце на дама. Но това сякаш нямаше никакво значение. Тези хора се нуждаеха от нейната помощ и тя се радваше, че може да им я окаже.

В кухнята беше неприятно горещо. Досега не беше попадала в подобен влажен въздух. Сякаш се задушаваше при всяко вдишване. Направо си беше за учудване, че Елинър е издържала толкова дълго.

Пристъпи навън в хладната привечер и красивата къща се извиси пред нея. Последните слънчеви лъчи я къпеха в златен дъжд, който прикриваше упадъка и бавното разрушение. Представи си как е изглеждала някога — меки гласове, носещи се в знойния въздух, песни откъм полята и колибите на робите. Сигурно животът е бил хубав за онези, които не са поглеждали извън къщата, към колибите зад нея или към дългите редици роби, работещи под палещото южно слънце.

Кухнята се намираше в отделна постройка, така че топлината и миризмите да не безпокоят хората, живеещи в къщата. Сега вече това бяха подробности. Разстоянието между двете сгради се стори ненужно голямо на Александра, която залиташе под тежкия товар върху изморените си нозе. Макар вече да нямаше причини за това, мистър Джермън все още спазваше порядките, така че на Ейба и Елинър се налагаше да изпълняват желанията му, независимо от това колко работа им се отваряше. Той все още беше глава на плантацията на Джермънови и те работеха за него, както бяха работили всички жени преди тях.

Ейба стоеше в кухнята, която сега й служеше за дом. Постройката беше достатъчно голяма. През зимата беше топла и в нея не духаше постоянно, като в главната постройка. Освен това тя беше негърка. Мистър Джермън никога не би й позволил да заеме стая в дома му, въпреки че вече не беше робиня. За него миналото не беше мъртво, а бъдещето беше без значение.

Александра с нетърпение очакваше срещата си с него, тъй като не бе видяла никой друг, освен Ейба и Елинър. Те й разказаха за него. Как ли щеше да приеме появата на нова жена в къщата? Е, определено нямаше да му бъде в тежест, тъй като работеше за поддържането на дома.

Не посмя да мисли за Джайлс. Просто не можеше да повярва, че и той е от семейство Джермън. Защо бе скрил този факт от нея? Какви ли други планове кроят с мадам Льоблан за нея? А може би вече са постигнали онова, което са искали? Не можеше да разбере нито тях, нито мотивите им, но беше твърдо решена скоро да открие тайната. При първата възможност щеше да се противопостави на Джайлс. Не се боеше от него, само се чувстваше смутена и любопитна, а най-вече изпълнена с омраза.

Следвайки указанията на Ейба, Александра побърза да влезе в къщата, като бутна с крак вратата. Жените вече не носеха поли с широки обръчи, но въпреки това голямата врата стоеше като спомен за отминалото време.

Ръцете я боляха от тежестта на подноса. Тръгна по слабо осветения коридор към стаята, за която Ейба й беше казала, че е главната столова. Задържа подноса с една ръка, с другата отвори широко вратата и влезе. Силната светлина я заслепи, така че се наложи няколко секунди да остане неподвижна, докато очите й привикнат.

Най-накрая отново можеше да вижда. Бързо се насочи към голямата маса, пренебрегвайки погледите, който чувстваше, че са вперени в нея и остави тежкия си товар. Избърса ръцете си в грубата памучна престилка, препасана около кръста й и огледа хората, насядали край масата. Елинър, която изглеждаше по-силна и отпочинала, й се усмихна. Джайлс изглеждаше много развеселен. Погледите им се срещнаха и веждите му леко се повдигнаха нагоре. Мистър Джермън я изгледа над очилата си и сбърчи нос.

— Това ли е момичето, Елинър? — наруши мълчанието мистър Джермън.

— Да, това е Александра Кларк, мистър Джермън, младата дама, за която ви казах.

— Не прилича много на такава. Защо е облечена така? Мислех, че ви е някаква роднина.

— Тя, тя помогна на…

— През целия следобед работих в кухнята ви, мистър Джермън. Някой трябва да свърши работата, а Елинър очевидно е твърде болна — Александра сама се изненада от думите си, защото избухването й бе неочаквано дори за самата нея. Беше изморена и разгневена, а високомерието на мистър Джермън беше последната капка, преляла чашата на търпението й.

Мистър Джермън отвърна очи от нея, сякаш видът й беше противен.

— Всички янки си приличат. Никаква почит и уважение към по-възрастните.

— Мистър Джермън… — намеси се Елинър.

— Е, щом иска да работи като слугиня в къщата ми, така да бъде. Предполагам, че така или иначе, тези проклети янки разбират само от това — продължи той, все още, без да гледа към Александра. — Добре, сервирай храната, преди да е изстинала, момиче.

Александра не можеше да повярва на ушите си. Какво нахалство! Искаше й се да хвърли храната в лицето му и да си излезе, но вместо това пое дълбоко дъх, за да се овладее и започна да вдига капаците от съдовете.

— Ще ти помогна, Александра — предложи Елинър и понечи да стане от стола си.

— Не, не, моля те, Елинър. Бих предпочела да не го правиш. И без това достатъчно дълго си сервирала на тази маса. Имаш нужда от почивка.

— Остави момичето да сервира щом иска, Елинър. И без това не можем да си позволим да храним още един янки за нищо — изръмжа мистър Джермън, впервайки поглед в Александра.

Александра видя, че Елинър заби поглед в скута си. Започваше да й става съвсем ясно какво й се бе налагало да понася сред това честолюбиво и непреклонно семейство. Никога не бе мислила, че ще издържи да се отнасят с нея като с по-низш северняк, независимо от причините. Но, ето, тя стоеше тук и мълчаливо приемаше думите и поведението на този човек. Да, имаше причини, поради които една жена можеше да изтърпи този начин на живот.

Постави храната в средата на масата. Не възнамеряваше да сервира на всеки поотделно. Беше твърде изморена, а и не се налагаше. За щастие всички седяха в единия край на дългата маса. Трапезарията беше хубава, с масивни, тъмни мебели, които все още ярко блестяха от редовното почистване на Елинър. Обаче масата вече не беше украсена със сребърни прибори и хубав порцелан. Използваха най-обикновена съдове от кухнята.

След като освободи подноса, Александра седна на свободното място до Елинър. Обиколи с поглед останалите, всички гледаха към нея, като че ли очакваха още нещо.

— Не е нужно да сервирам на всеки. Изморена съм и можем просто да си подаваме блюдата един на друг. И без това не са много.

— Разбира се, мила — бързо рече Елинър, вдигна едно блюдо и го подаде на мистър Джермън.

Той го пое и гневно я погледна.

— Ако няма много да ви затрудни, нека първо се помолим, както правят добрите християни.

Елинър хвърли бърз поглед към Александра, давайки й знак с глава, че това е обичай в къщата, така че тя сведе глава. Нямаше нищо против, но можеха да й кажат за привичките в дома им. Мистър Джермън продължи молитвата толкова дълго, че накрая Александра реши, че яденето несъмнено ще изстине. Най-накрая молитвата завърши. Започнаха да си сипват от блюдата. Храната беше добра, макар и проста. Александра иронично си помисли, че проститутките в публичния дом на мадам Льоблан се хранят по-добре от изисканите плантаторски семейства. Старата аристокрация от Юга сигурно си мислеше, че светът се е преобърнал надолу с главата.

На масата не се водеха много разговори. Елинър се хранеше с малки хапки, като птиче, сякаш се боеше да не изяде прекалено много. Александра ядеше с апетит, чувствайки гневните погледи, които старецът често-често й отправя. Джайлс изглеждаше странно незаинтересован, което я озадачаваше. Не му обърна внимание, тъй като не искаше Елинър да узнае, че познанството им е повече от случайно. Но Елинър като че ли не забелязваше нищо на масата. Александра се досети, че вероятно се чувства много неудобно и с нетърпения очаква да привършат. Може би, ако й отнесеше поднос с храна в нейната стая, Елинър би изяла повече. Струваше си да опита. Атмосферата в столовата беше потискаща, а мистър Джермън и Джайлс изобщо не се стараеха да я разведрят.

Когато най-сетне вечерята приключи, мъжете бързо се отправиха към библиотеката за пура и бренди, сякаш никога не бе имало война и не бяха на ръба на бедността. Александра бе удивена от поведението им. На тяхно място отчаяно би опитвала да спаси онова, което бе останало от предишния й живот. Изхвърли проблемите им от ума си и започна да събира съдовете. Елинър понечи да й помогне.

— Не, Елинър. Трябва да се върнеш в леглото си. Почини си и може би утре ще се чувстваш достатъчно добре, за да свършиш нещо.

Елинър се усмихна приветливо, но лицето й бе засенчено от тъга.

— Благодаря ти, Александра. Толкова ми облекчаваш с оставането си тук. Утре ще съм отново добре и ще помогна на теб и Ейба.

— Първо да видим как ще се чувстваш — каза Александра, продължавайки да събира приборите на купчина върху тежкия поднос.

— В такъв случай, лека нощ — рече Елинър и нежно целуна Александра по бузата. — Все едно, че имам дъщеря. Толкова се радвам, че дойде.

Александра отнесе съдовете обратно в кухнята, където двете с Ейба ги измиха. Излезе от кухнята и се огледа. Над плантацията се беше спуснала нощта. Чуваха се нощните призиви на насекомите и животните. Леко потрепери от непознатите звуци и побърза към къщата. Стори й се, че в мрака вижда странни сенки наоколо, които се надигаха и се движеха на лунната светлина. Не беше привикнала към живота на открито. Тишината я потискаше и сякаш беше изпълнена със скрита заплаха.

Продължи бързо, без да гледа напред, с поглед вперен в земята. Изведнъж се заплете в мъхнати ластари, които висяха от всички дървета и изохка стреснато, опита се да ги махне от себе си, но само се оплете още повече. Усещаше меката им, прилепваща влага, те сякаш я впримчваха в клопка с цялата си сила. С много пъшкане успя да се освободи и хукна към къщата, далеч от всички тези покрити с мъх дървета, чиито клони стърчаха надолу, сякаш растяха в посока обратна на слънцето. Никога не бе виждала такова място или такива дървета. Ако не беше Елинър, не би останала тук.

Докато бягаше, отчаяно потърси с очи светлината, която трябваше да се вижда от вратата на къщата. Нарочно остави вратата отворена, когато излизаше, за да намери лесно обратния път, но наоколо не се виждаше никаква светлина. Дали някой не беше затворил вратата? В тъмнината се спъна в нещо и падна на земята, влажна от росата.

— Александра, chere, позволете да ви помогна. Изглежда, че сте се спънала в нещо.

Александра потисна желанието си да извика и се втренчи в тъмната фигура пред нея.

— Какво правите тук? — раздразнено попита тя.

— Бях вътре, ma chere, но нощта ме привлече — изсмя се Джайлс. — Не е ли прекрасно навън, на лунната светлина? Идеално време за ухажване на една красива жена, не мислите ли?

Александра започна да се изправя. Джайлс бързо й помогна, подхващайки я със силната си ръка.

— Оставете ме, Джайлс. Трябва да вляза вътре.

— Трябва ли? Не мисля така, Александра — твърдо рече Джайлс и я поведе настрани от къщата, към гъстата горичка.

— Не. Няма да дойда с вас. Прибирам се вътре.

— Не трябва ли да обсъдим някои неща, chere? Нямате ли някакви въпроси към мен?

Александра се поколеба. Искаше да поговори с него, но не тук, в мрака, съвсем сами.

— Аз… не знам.

— Е, аз пък знам. Елате, моя хубава Александра. Няма да ви нараня. Нима съм го правил някога?

— Да, мисля, че сте го правил.

Джайлс отново се разсмя тихо, продължавайки да я отдалечава от къщата.

— Елате с мене, мое малко гълъбче. Трябва да поговорим за много неща, а не искам да ни подслушват, нали?

— Сигурна съм, че има стаи…

— Не, няма. Нощем старецът броди из къщата, занича по ъглите, безпокои старите духове. Няма да позволи на миналото да бъде погребано — грубо рече Джайлс.

Александра се страхуваше от този мъж — този мъж, който бе използвал тялото й. Или може би сама му се беше отдала? Не знаеше, тъй като онази нощ беше като забулена в мъгла в съзнанието й, нереална, невъзможна, невероятна. Но решителността й се разколеба. Искаше да говори с Джайлс и въпреки това не смееше. От една страна го мразеше, от друга — не.

Джайлс я отведе обратно към дърветата, към гъстата растителност, повдигайки лепкавите мъхнати ластари, така че Александра да може да мине под тях. Между дърветата беше тясно и влажно. Усещането беше тягостно и я караше да се чувства апатична и отпусната. Това летаргично състояние започна да се засилва, докато продължаваха да се промъкват между дърветата, към една беседка. Някога беседката е била прекрасна — все още личеше бялата боя върху дървото. Все още изглеждаше хубава и романтична на лунната светлина. Но щом наближиха, Александра забеляза падналите дъски, белещата се боя и отново почувства как мъртвилото и разрухата на Юга се стоварват върху нея. Не искаше да стои на това място, заобиколено от скупчени дървета с натрапчиво силна миризма, докато влагата пронизваше тялото й. Не, тук не й харесваше. Искаше да се измъкне, да побегне и да забрави за безпомощното състояние, в което бе изпаднала.

Но Джайлс държеше ръката й здраво. Искаше нещо от Александра, а тук, в плантацията той винаги бе получавал това, което желае. Някога имаше стотици роби, които се подчиняваха на едно кимване или заповед. Никога нямаше да забрави на каква власт и подчинение се бе радвал тогава. Възнамеряваше отново да ги има, а ако не можеше да наложи волята си дори над една жена, значи не беше никакъв мъж. Спомни си за робините, с най-различен цвят на кожата, различни по ръст и форми, и кръвта му отново закипя. Тогава той беше техния господар и те трябваше да му се подчиняват. Белите му зъби проблеснаха в мрака при мисълта за нещата, които ги беше карал да правят или да му правят. Да, това беше живот — пари и власт, колкото поиска, жени, с колкото може да се справи. Защото имаше не само робините. В Ню Орлиънс го очакваха наслади и при възхитителната Бела Льоблан. Тя му принадлежеше така, както му принадлежаха робините, когато я откри в квартала на квартеронките. За съжаление никога не можа да проникне до дъното на душата й. Винаги една част оставаше скрита от него. Отначало я биеше заради това, но скоро научи, че боят не помага. А освен това съществуваше и Джейкъб. Видя очите на Бела, вперени в Джейкъб и разбра онова, което не трябваше да узнава. Не успя да намери никакви доказателства, но мисълта и до днес продължаваше да разяжда ума му.

Може би щеше да си намери жена, която да му роди деца и да стопанисва плантацията, но войната изпревари намеренията му. Войната промени всичко, сега отново имаше шанс да получи власт, пари и жена — жена, която желаеше. Погледна към раздалечените й зелени очи и устните му се изкривиха във вълча усмивка.

Александра видя изражението му и неочаквано си спомни за Стен Луис. Отдръпна се от Джайлс, но той я блъсна в беседката.

Вътре беше тъмно. Само неспокойната лунна светлина се процеждаше през безшумно полюляващите се клони на дърветата. На Александра й се стори, че чува шумоленето на хиляди малки създания навсякъде край нея. Плътната миризма на мухъл беше по-силна и проникваше навсякъде, дори в самата нея. Едва успяваше да диша в тежкия въздух. Почувства, че се отпуска и не може вече да се контролира, докато изведнъж не усети ръцете на Джайлс върху тялото си.

Отдръпна се от него, решена да не му позволи отново да я докосне. Но той беше още по-решителен и я тласна към стената на беседката. Застана пред нея, препречвайки й пътя за бягство.

— Не ме докосвай, Джайлс. Каза, че искаш да поговорим — отчаяно заговори Александра.

— Няма да те нараня, Александра — усмихна се Джайлс. — Но как бих могъл да забравя нощта, която прекарахме заедно? Ти тръпнеше от желание да почувстваш моите ръце, моите ласки, моите целувки…

— Не! Не. Не знам какво се случи тогава.

— Но признаваш, че се е случило, нали?

— Как бих могла да го отрека? — нещастно отвърна Александра.

— Наистина. Тогава ми се радваше. Защо да не се надявам, че ще получа още от същото? Доведох те в дома си и бихме могли да го споделим. Нима изведнъж реши, че съм ти неприятен, а домът ми не те задоволява?

— Аз… аз…

Джайлс сложи длани на раменете й. Александра почувства, че се задушава, но потисна порива си да побегне.

— Сега е по-добре. Ще се опознаем добре, наистина много добре. Добре ни е заедно. Вече го доказахме, нали?

— Не знам какво се случи снощи — прошепна тя, а очите й проблеснаха като две зелени светлинни.

Джайлс тихо се разсмя до ухото й.

— Аз знам, chere. Понякога жените имат нужда от малко стимул…

— Какво? — остро рече Александра.

— Опитах се. Наистина опитах, chere, но ти не показа никакво влечение към мен. Никога преди не бях имал подобен проблем. Не можех да разбера какво става. Бела — мадам Льоблан, която е компетентна в тази област, предложи да ти дадем да изпиеш нещо, което да ти помогне да се възбудиш.

— О! Ти, чудовище такова! — изсъска Александра и понечи да вдигне ръка, за да го удари, но Джайлс се предпази.

— Спокойно, скъпа. Не е толкова необичайно. А Бела беше решила да ми даде онова, което исках.

— И двамата сте чудовища! — извика Александра, усещайки как яростта й се развихря.

— Ни най-малко. Просто имаме необичайни вкусове, които държим да задоволим на всяка цена.

— Пусни ме да си вървя, чудовище…

— Не ме предизвиквай, Александра — каза Джайлс, като дръпна ръцете й зад гърба й. — Искам да поговоря с теб.

Гласът му стана неясен от страст, щом почувства тялото й, което в съпротивата си се опираше в неговото. Притисна я към себе си, придърпа лицето й към своето и впи устата си в меките й устни. Тя беше толкова сладка! Заби зъби в нежните й устни и я чу как крещи от болка. В мига, в който устните й се разтвориха, за да извика, езика му се плъзна в устата й. Потъна дълбоко, изучавайки дълбините, които беше открил едва наскоро. Да! Да, тя беше наистина толкова чудесна, колкото си спомняше.

Продължи да притиска ръцете й зад гърба й, но смени хватката си, така че едната му ръка да може да опипва прелестите й. Устата му остана притисната към нейната, за да задоволи нарастващото се желание и за да я принуди да мълчи. Ръката му се плъзна по рамото й, надолу към връхчетата на зрелите й, заоблени гърди. Бързо разкопча корсажа й и безсрамно пъхна ръка при топлата й, гола плът, тъй като Александра не носеше нищо под роклята си. Тя се задърпа, щом ръката му алчно замилва прекрасните й извивки. Това само го разпали още повече. Откъсна устни от нейните и погледна надолу, за да види двете й бели гърди, с тъмни, твърди връхчета, окъпани в сребърната лунна светлина. Притисна я силно към себе си с нарастваща възбуда.

— Пусни ме, Джайлс — простена Александра. — Не прави това с мен. Не съм достатъчно силна, за да се боря с теб.

Наистина усещаше как силите й се стопяват пред горещото желание на този мъж. Не искаше да я докосва и същевременно не можеше да се съпротивлява. Къде бе отишла силата й?

— Не искаш да се бориш с мен, Александра. Искаш да правим любов, така, както правихме вчера, така, както ще направим отново. Остави ме да те любя, остави ме да те докосвам цялата, да почувствам допира на твоето великолепно тяло до моето. Ела, любов моя, свали роклята си. Тук нямаш нужда от дрехи. Дърветата ни скриват. Никой няма да узнае. Ще те накарам да ме желаеш така, както в дома на Бела.

— Не! Не, Джайлс. Отведи ме обратно. Не искам да ме докосваш. Каза, че миналата нощ сте ми дали нещо.

— Нещо, което само е освободило естествените ти влечения — каза Джайлс, докато разкопчаваше роклята й. Отпусна ръцете й и остави роклята да се плъзне надолу по тялото й и да се скупчи върху пода на беседката.

Хладният, влажен въздух погали тялото на Александра, Тя потрепери, но не се опита да прикрие голотата си с ръце.

— Не, Джайлс! Тази вечер не съм твоята играчка — посегна да вдигне роклята си, но Джайлс я изрита встрани.

Глух за думите й, Джайлс лакомо пиеше с поглед красотата на тялото й. Притисна я към себе си, но Александра остана стегната и хладна в ръцете му, без да откликва на настоятелните му ласки.

— Александра, Александра — стенеше той в меката й коса, — защо не можеш да ме обикнеш? Обикнах те в мига, в който те видях за първи път. Защо ме предизвикваш да те нараня?

Но думите му бяха толкова тихи, че Александра едва ли ги чу. Всичко, за което можеше да мисли, бяха болката, унижението и омразата, които пораждаха в нея изгарящо желание за отмъщение.

— Не!

С цялата сила, която притежаваше, Александра се отблъсна от него, грабна роклята си и побягна към къщата.