Джейн Арчър
Непокорна страст (15)

Тринадесета глава

Александра лежеше в леглото и не смееше да помръдне, за да не й прилошее отново. Остана неподвижна, докато усещането постепенно отмина и мислите й отново се проясниха. Последното, което си спомняше, беше необяснимата й страст към Джайлс. Не можеше да забрави безсрамието и желанието си. Как се беше случило това? Сега изпитваше само отвращение.

Трябва да се махне от публичния дом. Повече не можеше да вярва на мадам Льоблан. Очевидно беше помогнала на Джайлс да влезе в спалнята й. Колко ли беше платил Джайлс за тялото й?

Реши да провери силите си. Надигна се от леглото. Ахна от изненада. Не се намираше в публичния дом. Стаята пак беше спалня, но беше боядисана в бледи, хармонични цветове и подредена с вкус, макар всичко да говореше за бавен упадък.

— Всичко е наред, мила. Не се страхувай — каза нечий мек глас.

Александра се огледа. В един люлеещ се стол до леглото седеше дребна жена, която се усмихваше. Приглушената слънчева светлина влизаше в стаята през прозореца зад жената и хвърляше златисто сияние върху неподвижното й тяло. Слаб, влажен ветрец полюляваше ефирните, бели пердета, които закриваха прозореца. Не се чуваше никакъв звук. Александра потрепери. Мястото изглеждаше някак странно — сякаш в него нямаше живот и все пак не беше мъртва пустош. Къде ли се намираше?

— Добре дошла в плантацията на семейство Джермън, Александра — продължи тихият глас.

Джермън! Александра бързо спря очи върху жената. Беше дребна, свита, кожата беше изпъната върху костите й, но все още имаше следи от някогашната й красота. Не беше старица, но вече не беше млада. А в чертите й имаше нещо познато. Но преди всичко жената изглеждаше болна, сякаш постоянно я мъчеше нещо.

— Плантацията на Джермънови ли? — попита Александра, оглеждайки се смутено. Как беше попаднала тук? Последното, което си спомняше, беше, че се намира с Джайлс в публичния дом.

— Да, радваме се, че си тук. Не е толкова хубаво, колкото беше някога, но въпреки това си добре дошла — продължи жената със същия тих глас. Тя отметна назад един сиво рус кичур със слабата си, похабена от работа ръка. — Разбрах, че си дошла в Луизиана, за да откриеш Елинър и Джейкъб Джермън.

Александра се наклони към нея.

— Да. Всъщност, да. Трябва да се срещна с тях. Изминах доста път.

— Много приличаш на баща си, Александра.

Александра учудено ококори очи.

— Баща ми пи? Не… не разбирам.

— Аз съм Елинър Торсен Джермън. Моля, наричай ме Елинър. А ти трябва да си дъщерята на Александър Кларк?

Александра се усмихна и кимна на жената, изпускайки въздишка на облекчение.

— Елинър Джермън. Толкова се радвам — отпусна се тя на възглавницата.

— Много съм щастлива, че си тук, но, честно казано, не разбирам нищо. Джайлс не ми каза нищо друго, освен, че търсиш мен и моя син.

Александра неочаквано се намръщи и отново седна.

— Джайлс ли? Джайлс Бомонт? Какво общо има той с цялата история?

Елинър изглеждаше малко смутена.

— Но Джайлс те доведе тук. Джайлс Бомонт Джермън.

Александра се втренчи в нея съвсем изненадана.

— Тук ли живее Джайлс Бомонт Джермън?

— Да. Той е доведен брат на Джейкъб Джермън. Джайлс Бомонт Джермън-трети е първородният син на съпруга ми от една жена от Ню Орлиънс с креолски произход.

— Да, разбирам — бавно каза Александра. Наистина започваше да разбира, че мадам Льоблан вероятно се е свързала с Джайлс, когато научи от нея за желанието й да отиде до тяхната плантация. Но защо?

— Съжалявам, че моят син не е тук. Предполагам, че си искала да видиш и него, нали?

— Да, така е — Александра й хвърли остър поглед. — Той не е ли тук? Не разбирам. Това не е ли неговият дом?

Елинър въздъхна дълбоко. Започна тихо да кашля. Кашлицата се усили, докато накрая разтърси цялото й тяло. Измъкна памучна кърпичка и я притисна към устните си. Когато най-накрая пристъпът отмина, Елинър се отпусна в стола, бледа и изтощена, и бързо прибира кърпичката.

Но Александра все пак успя да види кървавите петна по нея. Погледна внимателно жената и разбра, че тя наистина е много болна.

— Мога ли да ви помогна? — колебливо попита тя.

Елинър поклати отрицателно глава, без да каже нищо.

Александра смутено се огледа, без да знае какво да прави или как да действа по-нататък.

— Всичко е наред, Александра. Добре съм — най-накрая рече Елинър.

Александра погледна към Елинър и видя, че изморените й, сини очи я наблюдават с голямо любопитство.

— Дошла си тук, за да търсиш мен и семейството ми, но все още не си ми казала защо?

— Съжалявам — изчерви се Александра. — Предполагам, че изглеждам като същинска янки с лоши маниери.

— Не, скъпа — тихо се разсмя Елинър. — Трябва да помниш, че и аз съм севернячка. Не успях да привикна към Юга и странностите на южняците — рече тя с такъв глас, че Александра усети колко е самотна и изморена.

Александра се досети, че вероятно с бързия си говор и рязката си реч на севернячка е напомнила на Елинър за изгубения й дом и семейство. Затова побърза да разкаже историята си.

— Съжалявам, Елинър, но баща ви почина няколко дни, преди да напусна Ню Йорк.

Елинър скри лице в скута си, а малкото й, слабо тяло се разтърси от мълчаливи ридания.

Александра погледна съчувствено към нея. Все още не беше плакала за човека, когато бе обичала повече от всеки друг. Не би могла и сега да заплаче, дори с дъщеря му. Сърцето й сякаш се бе вледенило. Беше преживяла такива неща, че единственото чувство, което все още можеше да изпитва към някой мъж, беше омразата.

Най-сетне Елинър вдигна глава и избърса насълзените си очи.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Много повече, Елинър. Когато баща ви умираше, той ме помоли да дойда тук и да ви кажа, че съжалява и че винаги ви е обичал.

В очите на Елинър отново бликнаха сълзи.

— И аз го обичах, Александра. Той беше всичко, което имах, преди да срещна съпруга си. Сърцето ми се късаше, когато го напусках, но се налагаше — толкова силно обичах съпруга си. Освен това исках Джейкъб да наследи бащиното си имение. Исках онова, което беше най-доброто за сина ми. Исках да наследи бащината си плантация. Само че…

— Да? — подкани я Александра.

— Само че — продължи Александра, сдържайки сълзите си — съпругът ми беше вече мъртъв, когато пристигнах тук. Мъртъв. Изминах целия този път, скарах се с баща си, за да открия, че той е мъртъв и погребан. Дори не успя да види сина си. Умрял на място, хвърлен от един кон.

— О, съжалявам. Колко ужасно! Но защо не се върнахте при баща си?

Елинър леко вдигна брадичката си.

— От гордост. Бях твърде горда, за да призная, че съм сгрешила, твърде неопитна, за да кажа, че съжалявам, а освен това мислех, че Джейкъб трябва да расте със семейството си, дори след като научих, че баща му… — тя се поколеба малко преди да продължи. — Беше жесток удар за мен да науча, че съпруга ми е бил женен и преди. За една красива креолка от Ню Орлиънс. Тя умряла при раждането. Преди да се влюби в мен, е бил влюбен в нея. Никога не успях да разбера дали ме е обичал толкова силно, както аз го обичах. Остави ме бременна в Ню Йорк, за да се върне тук, когато разбра, че баща му е болен. Каза ми, че трябвало да ръководи плантацията, но вътрешно съм се съмнявала. Винаги съм се съмнявала.

— Разбира се, че ви е обичал. Та той се е оженил за вас, нали?

Елинър слабо се усмихна.

— Да, ожени се, а аз не му предложих нищо — нито пари, нито известно фамилно име, като първата му жена. Сигурно ме е обичал, нали?

— Разбира се — кимна Александра, — а и вие сте била много красива.

— Да, бях. Той обожаваше русата ми коса и сините ми очи. Беше толкова привикнал към красотата на тъмната креолка, че моята светла коса му доставяше голямо удоволствие.

— Значи — колебливо каза Александра, — в края на краищата всичко е било наред при вас.

— В някои отношения всичко беше наред. А в някои отношения изобщо не беше. Разбирате ли, плантацията и всичко друго остава за първия син, а за втория няма нищо. По този начин се наследява в това семейство. А и за първия син няма да остане много, ако данъците продължават да растат.

— Какво имате предвид?

— Искам да кажа, че ако не можем да платим прекомерните данъци, които ни налагат северните политици, ще изгубим плантацията.

— Не можете да изкарвате прехраната от тази хубава земя? — очите на Александра се ококориха.

— Не. Югът тъне в разруха и се съмнявам дали някога ще се възстанови — тъжно рече тя.

— А земята, памукът?

— Има земя, но няма роби? Няма памук, защото няма роби, които да обработват земята и да берат памука. Не разбирате ли? Без тези работници Югът вече не съществува. Мразех робството, но за някои хора то осигуряваше прекрасен живот.

— А синът ви? — кимна Александра, без напълно да я разбира.

Елинър се усмихна, а мислите за сина й промениха изцяло лицето й. Стана отново почти красива.

— В края на краищата Джейкъб спечели. Той не се нуждае от теглото на Юга. Малко след като престана да бъде момче, избра свой начин на живот. Мисля, че винаги е знаел. Не, нищо от тази плантация няма да остане за него. Когато дядо му умре, всичко ще остане на Джайлс.

— Все още ли е жив?

— Разбира се — дрезгаво се засмя Елинър. — Трудно ще се намери нещо, което би могло да умори този старец. Войната само го направи още по-силен. Ще остави всичко на Джайлс, на първия син, както преди това баща му оставил всичко на него, на първия син. Знаете ли, той има по-малък брат, Ламар. За него не е имало нищо, така че той напуснал и отишъл в Тексас.

— В Тексас ли? — попита Александра, а това й напомни за Джейк, но бързо пропъди тази мисъл от главата си.

— Да, той притежава голям парцел земя, който мексиканското правителство му е предоставило безвъзмездно и успял да го запази през всички несгоди, дори през войните. Не е успял да натрупа състояние и животът винаги е бил суров към него, но има своята земя и своите мечти. Там живее синът ми. Преди известно време отиде в Тексас при чичо си, Ламар Джермън. Искаше да замина и аз с него, но Тексас не е място за жени, а и здравето и годините ми не са подходящи за такъв суров живот. Твърде късно е за мен.

— Твърде късно ли? Какво искате да кажете? Ако искате да отидете в Тексас, ще отидем двете.

Елинър тъжно погледна Александра.

— Не, скъпа моя. Не съм добре. Не ми остава още много да живея. Животът беше прекалено суров към мен, а и климатът тук е твърде влажен за дробовете ми. Но скоро всичко ще свърши.

— О, не! Току-що ви открих. Аз, аз…

Елинър поклати глава.

— Идването ти тук е голяма радост за мен. Щом знам, че баща ми все още ме е обичал и ми е простил, когато е умирал, това ще облекчи собствената ми смърт. Винаги съм изпитвала чувство за вина и съжаление. С годините тези чувства ставаха все по-силни. Но твоите думи променят нещата, за което трябва да благодаря на теб.

— Щастлива съм, че ви помогнах, но все още…

— Можехте да видите и сина ми. Той си тръгна едва вчера. Дойде да ме види, преди да се върне в Тексас. Отново настояваше да тръгна с него. Сега казва, че там е по-добре и че той и Ламар имат големи планове за Тексас и за тяхното ранчо. Ще се справят, сигурна съм. Но не мога да отида. Няма да понеса пътуването.

— Съжалявам, че съм го изпуснала. Дядо му много го обичаше. Трябва да се срещна и с него. Дадох дума.

— Пътят до Тексас е дълъг, а там цивилизацията прави първите си стъпки, при все че и тук вече не е това, което беше някога. За самотна жена Югът е твърде опасен. Изненадана съм, че си успяла да стигнеш дотук. Цяло щастие е, че са попаднала на Джайлс.

— Да, нали — хладно каза Александра, решена да напомни на Джайлс за играта, която беше играл с нея. Нямаше желание да съжителства под един покрив с този мъж, но все още не можеше да изостави Елинър.

— Радвам се, че си тук, Александра. Тук е доста самотно за една жена. Все пак ми се искаше да се беше срещнала с Джейкъб. Чувствам, че двамата ще си допаднете. Той е смел мъж. Вярвам, че и ти притежаваш смелостта, а също и гордостта, които има Джейкъб. Но нека не говорим за него, нека просто да се порадваме една на друга. Толкова дълго не съм разговаряла с млада жена.

В този момента се чу почукване. Вратата се открехна, и в процепа се видя едра чернокожа жена, която носеше поднос.

— Влез, Ейба — каза Елинър с очевидна топлина в гласа си.

Жената влезе в стаята с широка усмивка и постави подноса в скута на Александра.

— Ето, дете. Яж. Обзалагам се, че си огладняла — рече Ейба, като отстъпи назад и кръстоса ръце върху едрия си бюст.

— Благодаря — усмихна се Александра. — Много мило, но не трябва да се тревожите за мене.

— Нямаме чак толкова грижи, дете. Разбира се, имаше време, когато…

— Преди войната всичко беше различно — прекъсна я Елинър. — Това е Ейба, Александра. Ейба, това е една близка приятелка на баща ми. Той е бил неин покровител. Това е мис Александра Кларк. Донесе ми новини от къщи. Баща ми е умрял. Вече нямам друго семейство, освен това тук, — в гласа й прозвуча тъга.

— Съжалявам, мис Елинър наистина съжалявам, но вие имате хубав син, Джейкъб Джермън наистина е хубав мъж.

— Благодаря. Ейба. Александра би искала да види и него, но го изпуска, нали?

— Да, изпусна го. Жалко.

— Съжалявам, че съм го изпуснала, но той сигурно ще се връща от време на време. Искам да прекарам известно време с Елинър. Затова дойдох тук — заяви Александра, мислейки си, че не би могла да напусне дъщерята на Олаф, дори да иска. Вече знаеше, че Джейкъб Джермън е добре, но не и Елинър. Трябваше да остане и да помогне на Елинър, доколкото можеше.

— Благодаря ти, мила. Разбира се Джейкъб ще се връща, но човек не знае кога ще реши да си дойде.

Александра започна да яде гъстата супа. Беше много вкусна, особено с дебелия резен царевичен хляб. Наистина не предполагаше, че е толкова гладна. След разкоша на публичния дом не можеше да не забележи, че чинията и лъжицата вероятно са взети от кухнята. Изглежда, че за Юга наистина бяха настанали тежки времена.

След като приключи с храната, Александра погледа към двете жени.

— Искам да ви кажа, че съм готова да направя всичко, каквото е необходимо. Може би не съм много добра в домакинската работа, но ще се радвам да ви помогна. Можете да бъдете сигурни.

— Много се радваме, че си дошла да ни видиш, но все пак си наш гост. И дума не може да става да работиш — възрази Елинър.

— Но аз имам точно такива намерения. Синът ви нали ви помагаше?

— Разбира се. Джейкъб винаги прави каквото е по силите му, когато е тук, но…

— Тогава мислете за мен по същия начин. Чувствам се част от семейството.

По лицето на Елинър протекоха сълзи.

— Толкова си добра, скъпа. Разбирам, че искаш да ни помогнеш, но наистина…

— А сега, мис Елинър, достатъчно. Трябва да ви отведа в леглото — прекъсна я Ейба. — Мис Александра, остани тук. Аз ще се върна за подноса.

Ейба помогна на Елинър да стане от креслото и я поведе през стаята. До вратата двете се обърнаха.

— Благодаря, че дойде, мила. Ще се чувствам много по-добре. Само се страхувам, че ми се струпа доста — каза Елинър.

Двете жени излязоха от стаята. Александра седна в голямото легло и се замисли за тежкото положение на тези хора. Ейба й напомни за чернокожата жена на Бахамските острови. Зачуди се защо ли е останала тук, след като беше свободна.

Чу се тихо почукване. Ейба влезе бързо със заговорническо изражение. Приближи се към леглото и заговори:

— Дете, радвам се, че дойде точно по това време. Мис Елинър отпада бързо, а настоява да работи. Господарят Джайлс дори пръст не помръдва. Постоянно ходи да играе комар в Ню Орлиънс. Мистър Джермън се е затворил в библиотеката и пресмята загубите от войната. Така всичко остава на ръцете на бедната мис Елинър и тя едва успява да свърже двата края. Аз готвя и чистя, но вече не съм толкова пъргава. Нямаме мъж, който да върши тежката работа.

— Как се справяте тогава?

— Трудно, дете. Трудно. Мистър Джейкъб току-що си тръгна, така че засега имаме дърва. Ремонтира някои неща из къщата. Той е добър работник, но едва ли скоро ще си дойде. Беше ужасно разстроен, че мис Елинър не иска да отиде с него. Сърцето й се къса, като си помисли, колко здрава и щастлива се чувства с него, а същевременно знае, че едва ли ще го види отново.

— Няма да го види отново ли?

— Докторът казва, че носи душа под наем. Щеше да изкара повече, ако живееше при по-сух климат и не й се налагаше да работи толкова много напоследък. Тази война я уби като куршум в сърцето.

— Толкова съжалявам — тъжно рече Александра.

— Виждаш, че не е добре. Почти се съсипа да се грижи за мистър Джейкъб, за да му доказва, че е силна както обикновено.

— А той повярва ли й?

— Сигурно. Той не иска да повярва колко болна е я. А и тя не иска мистър Джейкъб да се безпокои за нея. Освен това бързаше и не искаше да си губи времето с нея, за да я чака да умре. Разбира се, не би тръгнал, ако знаеше. Все пак никога не се е задържал дълго време. Не се разбира много с брат си и дядо си. Дете, нали няма да изоставиш мис Елинър?

— Няма, Ейба. Ще остана тук толкова дълго, колкото е необходимо.

Старата жена с облекчение въздъхна.

— Сваляш голям товар от плещите ми. Когато тя умре и аз ще си ида. Имам приятели на север. Дори бях уредила пътуването си дотам, но за нищо на света не бих оставила сама мис Елинър с тези двама мъже. Разбирате ли, когато мистър Джейкъб беше малък, се грижех за него така, както и за мистър Джайлс. Сега мога да кажа, че мистър Джейкъб ми беше любимец. Беше същински дявол, но и много добър. Постоянно правеше пакости, но не се криеше. А мистър Джайлс е креол и когато направеше някоя беля, се криеше като невестулка. Никога не трябва да вярваш на хубавото му личице — поклати глава Ейба и се усмихна на себе си. Те бяха нейни деца и щяха да останат такива.

— Виж, Ейба, нямам голям опит, но ще сторя каквото мога, за да помогна. Ако ми покажеш какво да правя, ще го правя с радост, стига да задържим Елинър в леглото.

Ейба бавно кимна, след това се усмихна широко.

— Съжалявам, че изпусна мистър Джейкъб. Имам някакво предчувствие за вас двамата в старите си кости — да, може би ще отидеш в Тексас. Той има нужда от хубава, силна жена като теб.

Александра се изчерви.

— Не си търся мъж, Ейба. Дойдох, за да изпълня обещанието, което дадох на Олаф Торсен, това е всичко.

Ейба не каза нищо, но вдигна вежди и тихо се засмя.

— Е, дете, сигурно мога да използвам помощта ти, но за това старо място не може да се направи много. Продадоха порцелановите съдове и сребърните прибори. Скоро ще започнат да продават мебелите и картините или ще продадат земята. Никога вече няма да бъде както преди, но с твоя помощ поне ще можем да поддържаме чисти и удобни няколко стаи.

— Тук ли са нещата ми? — попита Александра.

— Мистър Джайлс донесе една чанта. Много е забавно, че си го срещнала в Ню Орлиънс. Има нещо подозрително в цялата история, но няма значение. Никога не съм успявала напълно да разбирам мистър Джайлс.

Александра погледна встрани, защото се боеше, че Ейба би могла да прочете прекалено много в очите й. Джайлс! Само как го мразеше!