Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (4)

Глава трета

Въпреки полумрака Рюъл позна лъскавата коса на Джейн Барнаби още щом тя влезе в стаята.

Целият се изпъна от напрежение, чак слабините го заболяха.

„Спокойно! — каза си той. — Тук съм с друга цел, а не да угаждам на тялото си!“

Спокойствие? Какво спокойствие, когато в този момент нямаше място нито за спокойствие, нито за благоразумие…

Ето я пред него. Скоро ще узнае за нея повече, отколкото е знаел досега. Скоро ще я докосне за първи път…

 

Джейн чу как ключът се превъртя в ключалката зад гърба й. Щракна и вратата в другия край на стаята. Беше заключена.

Още не можеше да си поеме дъх от уплаха. Малката маслена лампа на масичката до Джейн се силеше да разпръсне мрака в стаята, тежкият мирис на мускус и опиум заплашваше да я задуши.

— Най-после! Приближи се, искам да те видя!

Джейн подскочи. Погледът й се стрелна към мъжа, легнал на леглото в другия край на стаята.

На оскъдната светлина можа да види само, че е гол и гледа към нея, излегнал се на една страна. Подпрял глава на ръката си, той я оглеждаше напрегнато.

— Колко странно! Изглежда Забри се е хванала на думите ми.

Джейн чак сега различи говора му — шотландецът, мъжът, който Забри нареди да въведат в тази стая!

— Забри ще се позабави. Заета е в момента.

— И изпраща тебе, за да се позабавляваш, така ли? — Той й направи знак с ръка да се приближи. — Успокой се! Не се сърдя. Вярно е, че казах на Забри, че ми се ще англичанка този път.

Той бе изтълкувал нейната паника като страх, че е недоволен! Идеше й да се изсмее на глас.

— Не съм англичанка, а и не съм притеснена. Просто вие разбирате погрешно положението.

— Погрешно ще е, ако не дойдеш по-близо да те видя. Тогава вече ще се ядосам!

Милостиви боже! Как може да има толкова красив мъж?! Прилича на лъв — златиста кожа, златисто кестенява коса, прихваната на опашка отзад на тила, така че оставя открити съвършените линии на лицето му… Но очите са сини, не са зеленикави или жълти като на котка, не, те сияят, някак си тъмносини, пронизващи…

Шотландецът вдигна вежда:

— И колко ще се забави Забри?

Джейн съвсем забрави какво се готвеше да каже. Сега бързо се окопити:

— Трябва да имате търпение.

Мъжът се изсмя:

— Понякога е доста трудно да имаш търпение. — И той посочи към слабините си: — Както виждаш.

Погледът й проследи жеста му, но тя бързо изви очи отново към лицето му.

— Забри ще дойде съвсем скоро.

— Не Забри е виновна за това състояние. Ти влезе и желанието ми избухна изведнъж.

Джейн го изгледа недоумяваща.

— И аз самият съм изненадан — продължи той. — Не съм очаквал такова нещо. Още повече, че в тези твои мъжки дрехи не изглеждаш много съблазнителна. — Той се пресегна и я хвана за китката. — Свали си дрехите.

От неговото докосване цялото й тяло пламна, побиха я тръпки — стори й се, че й призлява, не можеше да си поеме въздух.

— Не.

— Предпочиташ аз да те съблека? — Той я притегли към себе си и тя седна на леглото до него. Мъжът не откъсваше очи от нея. Миризмата му я обгърна. — И защо не? — прошепна той. — Предполагам, че ще е много интересно да видиш как едно момче се превръща в момиче…

— Не съм казала, че аз…

Той започна да разкопчава ризата й.

Джейн инстинктивно се дръпна назад. Сега вече той сграбчи с една ръка и двете й китки.

— Шшт, спокойно! — С другата си ръка започна да гали гърдите й през мекия плат на ризата. — Искам само да те разгледам… Виж колко е добре… Колко е хубаво така… — И той погали зърната на гърдите й, ясно очертани под ризата.

Джейн усети някаква пареща тръпка, сякаш огън прониза тялото й и остави жарава между краката й…

Защо не се съпротивлява? Има достатъчно сили да се освободи от ръцете му, стига наистина да иска да го направи… Пахтал! Разбира се, Пахтал! Тя се вкопчи в единственото разумно обяснение, което й дойде на ум. Пахтал е причината. Тя се бои, че Пахтал може да дойде, ако сега се развика.

Ароматът на тютюн я опиваше.

— Аз… Не искам.

— Искаш, разбира се, че искаш! — Той разкопча още две копчета. — Защо иначе си тук…

— Не разбирате — изхлипа тя.

— Каза го вече. Лъжеш се. Дори много добре разбирам. Попитай Забри… — Още едно копче. — Ние с теб можем…

— Оставете това!

— Не искаш да те съблека? Моля! — Той остави ризата и хвана отново двете й китки с една ръка. — Ето на, престанах. Палецът му опипваше бавно дланта й. — Мазоли! — Той бавно обърна и разгледа ръката й. — Охлузена и грапава. Надали е от бране на цветя в някоя английска градина.

Тя направи опит да издърпа ръката си, но хватката му само стана още по-здрава.

— Не исках да те обидя. Обичам мазолести ръце. — Той тръкна своята длан върху ръката й. — Усещаш ли? Зная какво е да работиш, да работиш толкова, че да не можеш да ходиш от изтощение. Зная какво е умора и отчаяние. Зная какво значи да упорстваш, да се изтрепваш от работа и все да не можеш да стигнеш до целта… — Гласът му бе като топла милувка, словата му плетяха златни мрежи да уловят чувствата й. — И затова трябва да използваме всеки шанс да се продаваме…

— Не искам да се…

— Тихо! — Той се наведе към гърдите й и впи устни в тях. — Исках само да те погледам, но така е много по-добре. Дори е по-възбуждащо, когато гледам зърната през ризата ти. Жените, които идват тук, носят маска, а ето че и ти си маскирана в мъжки дрехи.

Дъхът му пареше кожата й. Собствената й възбуда я изгаряше. Чувстваше се като замаяна, зашеметена, не си даваше сметка къде е. Сигурно е от този тютюн…

Той държеше главата си наведена и тя не можеше да види неговите светли, искрящи очи. Но изрусялата му от слънцето коса светлееше в полумрака. Едно непознато, диво, изпълнено със сила животно, готово за скок…

Топлите му устни засмукаха зърното на гърдата й през тънкия плат на ризата.

Тя нададе приглушен вик, изпаднала в паника.

— Ето така… — шептеше той. — Почувствай ме! Пожелай ме! Кажи, че имаш нужда от мене…

Нужда?! Как лудо се нуждае тя от него!

Джейн осъзна това въпреки своята обърканост. Винаги бе смятала, че мъжете са тези, които изпитват нужда от жена, че всичките онези приглушени викове и стенания, които бе слушала от майка си и другите проститутки, са само някаква задължителна игра, че се преструват, защото такъв им е занаятът. А сега се бореше отчаяно, за да възпре именно такива стенания, обезумяла от ласките на този непознат… Господи! Дали именно тази наслада не бе докарала майка й до робска зависимост, а не лулата с опиум?

Не! Тя няма да се остави да бъде подчинена. Уличница няма да стане! Не желае да робува на нищо!

— Пуснете ме! — Тя се освободи от ръцете му и скочи. Трескаво започна да закопчава ризата си. — Не ме докосвайте! Не съм курва!

Той не направи опит нито да я задържи, нито да прикрие голотата си. Остана легнал, вперил очи в нея, развеселен, отпуснат и… възбуден.

— Не съм те помислил за курва. От Забри знам, че някои от жените на британските офицери от форта идват понякога да се позабавляват.

— Казах ви, че не съм англичанка! — Гласът й трепереше така, че тя млъкна, за да пооправи дишането си. — Има някаква грешка. Нямам никакво желание да се въргалям с вас.

— Позволи ми да възразя. — Очите му потърсиха набъбналите й гърди, зърната се очертаваха чак неприлично под ризата й. — Мисля, че точно това желаеш!

— Това е някаква грешка — повтори тя още по-рязко. — Просто се уплаших и се оставих да ме натикат тук.

— Уплаши се? Не от мен, предполагам?

— Не от вас. — Тя отстъпи няколко крачки назад и опря гръб във вратата. Вече нямаше къде да отстъпва, а не можеше да излезе, преди да дойде Забри и да отключи. — Не, не от вас.

Мъжът седна и отпусна крака на пода.

Джейн се наежи.

— Охо! Каква варварщина! — Той не помръдна от леглото. — Не исках да те нападна. Ще почакам за онова, което съм поръчал, след като ти явно не си склонна да ми доставиш удоволствие. Няма ли да седнеш?

Погледът й стрелна заплашителната възбуда в слабините му.

— Да, положението си остава непроменено! — Той се засмя. — Но аз мога да се владея… — Нещо в напрегнатото й изражение го накара да смени темата: — Защо не избяга?

— Забри заключи.

— Интересно. Да не би да иска да придаде така още по-голямо очарование на обстановката?

— Не. Но в къщата й има един човек, когото не искам да срещна.

Мъжът наостри уши:

— Кой?

Отговор не последва.

— Е, нищо. Няма значение. — Той стана и отиде към масата до вратата, в единствения осветен от лампата ъгъл.

Джейн напразно се силеше да не го поглежда. Всемогъщи боже! Беше толкова красив и гъвкав, като някакво животно в джунглата, екзотично, свободно, незнаещо що е свян. Кестенявите му, завързани на тила коси бяха прошарени с по-светли кичури, които сега блестяха на светлината. Светлината очертаваше извивката на гърба му, изпълнените му хълбоци, силните мускули на раменете му. Чак сега Джейн видя бялата превръзка на лявото му рамо.

Той посегна към бутилката на масата и си наля чаша вино.

— Искаш ли една глътка?

— Не.

Той поднесе чашата към устните си.

— От кого се страхуваш? От някой любовник?

Тя не отговори.

Някакъв предмет върху масата привлече вниманието му. Устните му се свиха в усмивка, като посегна към него:

— Това тук сигурно е било предназначено за тебе.

Беше някаква причудлива маска от пъстри паунови пера — кафяви, черни, тюркоазени.

— Красива работа. Много бих искал да те видя с нея. — Той приближи маската към очите си. — Ще ми доставиш ли това удоволствие?

Странната маска покри цялата горна част на лицето му. Пъстрите паунови пера се разстилаха като ветрила от двете страни на главата. През бадемовидните прорези за очите светеше синият му поглед, маската бе изрязана така, че разкриваше красиво очертаните му скули. Изглеждаше необуздан, коварно развратен. Някакво рядко, разкошно мъжко същество от незнайни земи.

— Не, ще изглеждам нелепо с нея.

— Колко жалко! — Той свали маската и погледна към Джейн, опрян на масата, с подигравателно изражение: — И кой всъщност те преследва? Съпругът ти? Чакай, остави ме да отгатна. Някой застаряващ съпруг, който не може да ти предложи никакво удоволствие вече, та си принудена да търсиш тук облекчение?

— Глупости! Нямам съпруг. — Джейн смръщи лице. — А и да имах, никога не бих го мамила. Човек трябва да бъде верен на думата си.

— Съгласен съм — той отпи от виното. — Ето че отново се връщаме към любовника. — Той се отблъсна рязко от масата и отиде към леглото. — Как му е името?

„Колко време откак съм заключена в тази стая! — помисли си Джейн отчаяно. Въздухът бе спарен и душен — с нож да го режеш. — А и тази непоносима близост! Само да дойде Забри да я освободи от тоя капан…“

Мъжът седна отново на леглото и се облегна на таблата.

— Поговори малко с мене! Явно е, че ще поседим още доста време заключени двамата. Нека се опитаме да направим престоя си колкото е възможно по-приятен.

— Не съм задължена да ви забавлявам.

— Ах, да! Носиш нож. — Той потопи устни във виното. — Аз съм силен и ловък, защо ще рискуваш да не ме улучиш с ножа, когато би могла да ме задоволиш с малко приказки? — Той посочи към стола до леглото. — Сядай. Аз съм Рюъл Макларън.

— Рюъл? Странно име.

— Не и в Шотландия. Преди всичко, това е едно много старинно име. Сядай! — повтори той. — Е, няма ли да отговориш със същата учтивост? Как се казваш?

Тя прекоси стаята и седна предпазливо на предложения стол.

— Джейн.

— Джейн коя?

Тя не отговори.

— Права си, естествено. При създалите се обстоятелства имената са доста нелепа формалност. Просто исках да науча нещо повече за тебе. — Той сбърчи чело. — Джейн… — Изведнъж лицето му просветна и той щракна с пръсти: — Джейн Барнаби! Патрик Райли. Железницата.

Тя го погледна смаяна.

Но той вече се смееше.

— Не предполагаше, че мога да направя такава връзка, нали? След като Райли никога не те води в офицерския клуб… Ами да! Акцентът ти не е нито английски, нито шотландски, а американците в Казанпур се броят на пръсти. Ще се смаеш, като ти разкажа какво се говори из Казанпур за Райли и неговата повереница.

Джейн трепна.

— Лъжете се. Не можете да ме смаете.

— Да не би да се криеш от Райли?

— Не, разбира се.

— Тогава защо ти…

— Ами вие? Вие защо сте в Казанпур, господин Макларън?

— Охо, значи преминаваме в настъпление! — засмя се Рюъл. — Очаквах да атакувате по-рано. — Той отново отпи с наслада от чашата си. — Опитвам се да си издействам аудиенция при махараджата. Досега не можах да стигна до него.

— Защо искате да говорите с него?

— Той притежава нещо, което бих искал да имам. — Рюъл замълча. — Дали не можеш да му кажеш две-три добри думи за мене? Както чувам, той често идва да проверява лично как напредва строежът.

— И е все недоволен. — Джейн скръсти ръце в скута си. — Аз съм последният човек, който би могъл да му въздейства.

— Твърде жалко. — Той потърка босото си стъпало в изпънатия матрак. — Ще трябва да търся помощ другаде.

Вниманието й бе приковано от голия му крак, в движението на мускулите на прасеца, в контраста между златистата му кожа и белия чаршаф. Тя с усилие откъсна очи и насочи погледа си към превръзката на рамото му.

— Къде сте се наранили?

— Позволих да отклонят вниманието ми и моментално получих урок заради своята разсеяност. Друг път няма да се повтори. — Изведнъж той остави чашата настрани и скочи на крака. — Ама сега вече наистина губя търпение! Дайте да видим как можем да се измъкнем оттук.

— Трябва да изчакаме Забри.

— Не си падам по чакането. — Той отиде към един стол в тъмния ъгъл на стаята и посегна към бялата ленена риза. — А още по-малко по заключените врати. — Обличаше се вървешком. — А най-малко пък ме блазни представата за това как някой жадуващ мъст любовник се втурва тук и ме насича на парчета. Мисля, че при създалите се обстоятелства трябва да изчезваме час по-скоро! — Той се наведе, за да обуе левия си ботуш. — Жалко. Представях си вечерта малко по-иначе.

— Как можем да излезем оттук? И двете врати са заключени.

— Разполагаме с прозорците.

— На горния етаж сме.

Той обу и десния си ботуш.

— Нещо, което не би трябвало да ни попречи.

— Не бих искала да си счупя краката.

— Представях си, че ще се окажете по-решителна.

— Цялата ми решителност е насочена към завършването на тази проклета линия. А счупя ли крак, свършено е.

— Линията. Съвсем я забравих. — Той се изправи усмихнат и отиде до прозореца. — Не се бой. Ще имам грижата да не си причиниш непоправими увреждания. — Рюъл седна на перваза и преметна крака навън. — Доколкото разбирам, тази стая гледа към западната страна. Май че долу имаше една тясна уличка… — Той се намръщи. — Да, точно така! Спор няма. Чак тук вони от мръсотията.

Джейн пристъпи до него и погледна през рамото му. Луната осветяваше задната уличка, която изглеждаше безкрайно дълбоко долу под прозореца.

— Да не сте полудял?! Как можете да…

Той се напрегна и скочи. Падна приклекнал, ловко се превъртя и се претърколи. Веднага рипна на крака като котка и застана под прозореца.

— Това е. Хайде, скачай!

Тя го гледаше със зяпнала уста.

— Как успяхте?

— Хайде! Не се бой! Скачаш и те хващам.

Джейн го гледаше стъписана.

— Няма да се нараниш. Остави на мене! — Тъй като тя се оглеждаше все още нерешително, той обясни нетърпеливо: — Като младеж в Лондон известно време си изкарвах хляба като уличен акробат.

Да, нали тя видя колко гъвкаво и умело бе скочил — нямаше нужда от други доказателства за това, че казва истината.

Джейн се поколеба… Там долу е свободата. Няма никакво желание да седи и да чака Забри… Или пък да я намери Пахтал… Прехвърли се през перваза на прозореца, пусна крака, както бе направил Рюъл.

— Така — каза той и разпери ръце. — Хоп, долу при мене!

Това „долу“ й се струваше все по-далече.

— Какво чакаш? Само помни едно: в момента на скачането да се отблъснеш от перваза, за да не се удариш в стената.

Тя пое дълбоко въздух, замижа и се отпусна. Стори й се, че лети във въздуха безкрайно дълго. Рюъл я хвана.

— Браво… — Но изгуби равновесие, олюля се и падна, както я държеше на ръце. — Уф! — изръмжа той. — Ударих се, дявол да го вземе!

Джейн остана за миг като замаяна, но си пое дъх, измъкна се изпод него и застана на колене.

— Казахте, мисля, че сте бил акробат…

Той я изгледа мрачно:

— Да, но не съм казал, че съм бил добър акробат. Тогава бях на петнадесет години и бях толкова слаб, че и перце не можех да вдигна. — Той се надигна и изпъшка. — Затова след половин година зарязах акробатството и станах викач на пазара.

Джейн го изгледа гневно:

— Какъв човек сте! Можех да си строша врата!

— И все пак именно моят задник тупна всред тази смрадлива смет!

— Олеле, как само… — Тя млъкна и след това избухна в смях.

Двамата представляваха забележителна гледка: коленичили един срещу друг в купчината гнили отпадъци.

Рюъл наклони глава и остана така загледан в нея. На устните му разцъфна усмивка:

— Не те бях чул да се смееш.

— Нищо чудно. Та ние се познаваме едва от половин час.

Той стана и й помогна да се изправи.

— Не ми се вярва, че се смееш, кой знае колко често. — Той се озърна предпазливо и сви край ъгъла на къщата. — Хайде да изчезваме, преди да се е появил господин любовникът. Нямам намерение да ме накълца.

Думите му я върнаха към действителността. Света богородице! Как можа да забрави Пахтал и опасността, която той олицетворява? А ето че изобщо не се сеща за него! Като че всичко е както трябва и не я грози никаква опасност…

— Казах ви вече, че не се крия от никакъв любовник. — Джейн последва Рюъл по уличката и зави след него край ъгъла. — Вие изобщо не ме чухте… Пази се!

В мрака проблесна нож, насочен към незащитения гръб на Рюъл. Без да помисли, Джейн се впусна между Рюъл и кинжала. Болката впи зъби в рамото й и спря дъха й. Залитайки настрани, тя мярна като в мъгла образа на нападателя. Висок, слаб… белите гънки на тюрбана… „Пахтал! — помисли си тя замаяна. — Сигурно е Пахтал…“

Джейн чу като от далеч проклятието, с което Рюъл се втурна след нападателя. С едната си ръка той хвана ножа, с другата стискаше мъжа за гърлото.

Около нея изведнъж падна мрак. Вече не можеше да различи лицето на Рюъл — Джейн бавно се свлече по зида.

„Не, трябва да остане права! Трябва да помогне! Ножът… Пахтал ще го…“

Някой я вдигна на ръце.

Тя отвори очи. Над нея бе надвесено обезпокоеното лице на Рюъл.

— Рани ли ви? — прошепна тя нечуто.

— Защо мене? — възрази той с хрипкав глас. — Той не удари мене.

— Мислех, че… Пахтал… Той…

Джейн не продължи, защото съзря недалеч на земята тялото на нападателя. Устата му бе зейнала в застинал вик, оцъклените му, излезли от орбитите очи, гледаха в нищото. Не познаваше този човек.

— Не е Пахтал — простена тя. — Мъртъв ли е?

— Окончателно. — Рюъл бързо пресече улицата. — Но със закъснение. Успя да те нарани. Кротко сега, трябва да те махна оттук.

По ръката й се стичаше нещо топло.

— Тече ми кръв…

— Зная, по дяволите! Ще се погрижа за раната. Но преди това трябва…

— Какво си направил с нея, за бога?

Гласът беше силен с шотландски акцент… Един мъж излезе из сянката и се наведе над нея.

— Нищо не съм й направил. Тя сама се навря под ножа, предназначен за мене! — отвърна Рюъл грубо.

— Майко божия, още една Мила, значи! Изглежда просто предизвикваш жертвоготовността на възвишената женственост.

— Радвам се, че можеш да видиш нещо смешно в случилото се, Йън. Ще продължаваш ли да се хилиш, докато й изтече всичката кръв?

Лицето на мъжа, когото Рюъл нарече Йън, изведнъж стана сериозно.

— Тежко ли е ранена? Остави я да легне. Искам да видя раната.

— Тя каза, че някой я преследва. Затова исках да я махна оттук. Стегни носната си кърпа над раната, да спрем кръвта.

— Веднага! — Йън побърза да изпълни нареждането, без да сваля очи от лицето на момичето. — Малко може да те заболи сега…

Заболя я, но не малко. Джейн стисна зъби и се разтресе от болка.

— Стягай! — нареди Рюъл. — Не е време сега за глезотии. Не виждаш ли, че още кърви?

Йън стегна още кърпата. Джейн прехапа устни да не изпищи, но Рюъл добре чу странния задавен звук, който тя издаде, защото не откъсваше изпитателни очи от лицето й.

— Зная — каза той сурово. — Но трябва да спрем кръвта. Няма да те оставя да умреш. — Той се обърна към другия мъж. — Трябва да я отнесем оттука.

— Аз ще я нося — каза Йън.

— Не. Аз ще се погрижа. Ти ще пазиш гърба ми.

 

Джейн отвори очи и видя сянката на някакъв мъж до леглото си.

— Ще се оправиш, моето момиче. Просто драскотина, макар че изтече толкова кръв. — Мъжът се усмихна. — Мисля, че все още не сме представени един на друг. Аз съм Йън Макларън, лорд Гленкларън. Рюъл е мой брат.

Тя погледна надолу към ръката си. Беше облечена, но с отрязан ръкав на ризата и на рамото й имаше чиста превръзка.

— Къде…

— В хотел „Напала“. Това е стаята на Рюъл. Когато изгубихте съзнание, решихме да ви доведем тук. Рюъл каза, че тук е по-близо до вашето бунгало.

— Аз никога не губя съзнание — опита се да протестира Джейн.

— Разбира се, че не. Да речем тогава, когато заспахте.

— Къде е Рюъл?

— Изцапа се с кръв, докато ви носеше. Изпратих го да се преоблече оттатък.

Говореше така, като че е изпратил навън някакво непослушно хлапе. Джейн не можеше да си представи, че мъжът, когото срещна у Забри, може да се остави да бъде „изпратен“.

— Колко е часът? — попита тя, като погледна към тъмния прозорец.

— Почти един през нощта. Нали ви казах, че бяхте дълго… Че доста дремнахте.

Джейн с усилие се надигна и седна в леглото.

— Трябва да се връщам у дома.

— Можете да пренощувате тук. Аз ще се разположа при Йън! — На вратата стоеше Рюъл. Преоблечен в кафяв панталон, кафяви ботуши и чиста бяла ленена риза. Той тръгна към леглото, с тази негова животинска грациозност, която бе забелязала у Забри. — Ще предупредя Райли къде си.

— Не! — възрази Джейн. — Тоест… много благодаря, но не бих искала той да се тревожи.

— А и не би искала той да разбере къде си била снощи, нали? Кой е Пахтал?

Отговор не последва.

— Ще позволиш ли да ти припомня, че снощи заради тебе пратих човек на оня свят? — Рюъл сви рамене. — Не че съжалявам. Не мога да постъпя иначе с един подлец, който дебне в тъмното. Но поне да зная дали трябва да очаквам някакви последици.

— Мисля, че е някой от слугите на Пахтал.

— А кой е Пахтал?

— Служи при принц Абдар… — Тя изведнъж заговори бързо-бързо: — Но не бива да се боите, че махараджата ще научи за това. Абдар гледа да го държи настрана от своите работи.

— Какви свои работи?

Тя бе длъжна да разсее опасенията му, но не и да му издава тайни. Джейн отметна завивката:

— Искам да се върна в нашето бунгало. В зори трябва да ставам за работа.

— Твоята железница може да мине и без тебе ден-два. Загубила си толкава много кръв, редно е да си позволиш малко отдих.

— Ден-два… — Тя го погледна, като че си е загубил ума. — След две седмици започва мусонът. Не мога да си позволя и час почивка.

— Рейли ще се понапъне. Нали проектът е негов?

Джейн безмълвно стана от леглото.

Стаята се завъртя пред очите й и тя полетя нанякъде.

— Какво правиш, по дяволите! — С две крачки Рюъл се озова до нея и я подхвана да не падне. — Лягай веднага!

— Не, вече съм по-добре. — Така беше наистина. Чувстваше се слаба, но сега стаята си стоеше на мястото. — Трябва да ида…

— При проклетата си железница, разбрах! Върви по дяволите!

— В присъствието на дама не бива да ругаеш! — обади се Йън предупредително. — Но признавам, че имаш право. Вие трябва да си отпочинете, моето момиче!

— Нищо ми няма. Благодаря ви за вашата загриженост.

— Загриженост! — избухна Рюъл. — Само защото си толкова глупава да се навреш под кинжала, предназначен за мене!

— Надали са искали да ударят вас. Сигурно е някаква грешка. Просто не разбирам. Вие изобщо не сте заплетен…

— Да, но излиза, че яко съм заплетен! — каза той ядно. — Задължен съм ти, а задълженията си аз винаги заплащам.

— Не ми дължите нищо.

Внезапна усмивка проблесна на лицето му и прогони гневното изражение, сякаш изобщо не го е имало.

— Китайците казват, че ако спасиш някого, неговият живот ти принадлежи. Няма как, момичето ми — гласът му бе станал ласкав и топъл, — сега вече просто не можеш да ме зарежеш.

„Той знае точно как да постигне целта! — помисли си Джейн изненадана. — И с последната клетчица от своето красиво, силно тяло той знае как да постъпи, за да убеди една жена… Научил го е при безчет такива срещи… като снощната…“

— Не! — Джейн реши да сложи край на спора. — Благодаря ви, че се погрижихте за раната ми. Не се тревожете! Убедена съм, че няма да последват никакви неприятности.

— Не, не си убедена! — Рюъл й препречи пътя към вратата. Лицето му отново бе станало мрачно. — Лягай в леглото!

Тя не помръдна. Само стоеше и го гледаше. Най-после той не издържа:

— Добре тогава! Ще те пусна да идеш да се трепеш на твоя обект, но поне си почини няколко часа. Наспи се и щом съмне, тръгваме двамата.

— Двамата?!

— Цял Казанпур се е струпал там да работи. Защо не и аз? След снощи бих казал, че ти е нужен някой, който да ти прикрива гърба поне.

— Нямам нужда от пазач. Мога сама да се пазя.

— В такъв случай ще бдя над теб, да не се съсипеш от работа.

„Ще бдя над тебе…“

Думите извикаха някаква сладка, болезнена омая.

— Строежът на линията не е работа за вас.

— Няколко дни няма да ми навредят.

Джейн се огледа в богато подредената хотелска стая.

— Надали ще бъдете от голяма полза…

— Защото не живея в коптор? Попитай Йън къде ме намери в Крюгервил. Когато искаш аудиенция с махараджата, не бива да се скъпиш за рупиите. Уверявам те, че мога да се окажа полезен в много случаи, а и не се боя от тежка работа.

Тя си спомни грубата длан, която я бе погалила.

— Сега си лягаш! — повтори Рюъл. — Ще те събудя призори, за да тръгнем с конете за обекта.

Джейн послушно се обърна, отиде до леглото и вдигна покривката. Ако рече да спори с него, хем нищо няма да постигне, хем само ще хаби сили. Като позабива цял ден болтове, няма да има повече никакви угризения на съвестта…

— Ще ми трябва друга риза, за да не се вижда превръзката. Никой не бива да разбере, че съм ранена.

— Мисля, че мога да ти намеря.

— И не забравяйте да ме събудите! — Тя затвори очи.

— Да кажа ли на Райли, че си тук? — попита Рюъл.

— Не, той няма да забележи отсъствието ми. Когато става сутрин, аз вече отдавна съм тръгнала.

— Колко мило от негова страна — каза Рюъл саркастично.

— Вървете си — каза тя, без да отвори очи. — Пречите ми да заспя.

Тя чу смеха на Йън:

— Охо, ако и това не беше поставяне на място! Ела да пийнем при мене по глътка уиски. Тази пъклена горещина ме съсипва. Веднъж да си ида в Гленкларън.

— Не минава ден да не го кажеш.

Джейн остана сама. Чу как се затвориха двете врати след тях. Каква странна противоположност са тези двама мъже! Рюъл — непредсказуем и бляскав, като живак, брат му — солиден и тежък като необработен гранит. И въпреки това такава спойка между двамата, макар и толкова различни…

Не бива да мисли повече за Рюъл и брат му. Никакви шотландски благородници, никакви красиви, екзотични мъже нямат място в живота й. Сега да спи, да събере сили, да превъзмогне тази слабост…

 

— Харесва ми! — Йън подаде пълната чаша на Рюъл. — Мило момиче.

— Харесва ти, защото упоритостта й е не по-малка от твоята.

— Признавам, че винаги ми е било забавно, когато се намери жена, която успее да ти каже „не“. Това е полезно за характера ти. — Йън взе своята чаша и застана до прозореца. — Имам впечатлението, че заплахата за това момиче далеч не се свежда само до неблагоразположението на махараджата…

— И аз мисля така.

Стояха мълчаливи, всеки с мислите си. Изведнъж Йън попита:

— Снощи много се забави. Да не си… — Той се поколеба и млъкна.

— Хм, питаш ме дали съм… мърсувал с нашето гостенче?

— Нещо такова.

— Не съм. — Рюъл отпи от чашата си. — Още не.

— Все още ли мислиш, че този… Картаук й е любовник?

Рюъл примижа.

— Не виждам защо би трябвало да променя мнението си. Тя поема голям риск заради него.

— Можеше днес да е мъртва. — Йън смръщи чело. — Но сега всичко се промени. Всичко. Искам да те помоля да се откажеш от тази лудост да използваш момичето като примамка за Картаук.

Рюъл не отговори.

— Рюъл? Не ме ли чу?

— Нищо не се е променило, освен това, че сега съм в малко по-изгодна позиция и мога да се добера до повече информация. — Той се усмихна цинично. — Махни това ужасено изражение от лицето си!

— Искаш само да ме шокираш — каза тихо Йън. — Това момиче ти спаси живота! Не можеш да злоупотребиш с доверието й.

— Доверие в мене? Глупости! Тя изглежда има доверие само на този Картаук.

— И това те вбесява, прав ли съм?

— Глупости! Съвсем не съм ядосан — Рюъл удари чашата си на масата и скочи. — Единственото, което ме ядосва, са тези твои безконечни въпроси. Писна ми! — И той се запъти към вратата.

— Къде тръгна?

— Ще изляза малко на въздух. Задушавам се тук вътре. — Рюъл изгледа ядно брат си. — Пет пари не давам нито за твоя Гленкларън, нито за това глупаво момиче! Единственото, което ме интересува, е Цинидар.

Вратата се затвори с трясък зад гърба му.

 

— Мъртъв е. — Коленичила до трупа, Забри вдигна очи към Пахтал. — Като гледам тия белези по врата му, мисля, че са го удушили, това обърква ли нещо твоите работи?

— Не, разбира се. Смъртта на Резар няма никакво значение. — Пахтал отново спря очи на безжизненото лице на своя слуга. — Стига да е изпълнил задачата си.

— По ножа му има кръв, а и по улицата има кървава следа… Ти какво? Искаше само да ранят шотландеца, така ли?

Пахтал кимна.

— Принцът изгуби търпение да ги гледа как всичко провлачват. Просто искаше да подтикне шотландеца да се сближи с момичето. — Около устните му трепна усмивчица, като спря очи върху ножа, захвърлен на каменната настилка. — Мисля, че сега вече мога да го уведомя, че желанието му е изпълнено.

Забри потръпна едва забележимо, изправи се, взе фенера и тръгна към сводестата врата.

— Е, тогава Негово височество сигурно ще е доволен от нас двамата с тебе.

— Възнаграждението ще си го получиш. Но това змийче не спомена нито дума за Картаук, така ли?

— Нали ти казах. Нито дума.

Пахтал побърза да смени темата:

— Негово височество каза, че онази вечер си изглеждала страхотно.

— Нима?

Той се усмихна.

— Ами да. И каза още, че само да се намери Картаук, ще поръча да ти направи златна маска.

— Каква чест!

— Но има и къде-къде по-голяма чест — зашепна Пахтал. — Той може да те вземе в харема си. Представа нямаш какви са накити, какви са дрехи!

— Спомена ли такова нещо? — В гласа на жената трепна надежда.

— Не е. Но аз имам голямо влияние пред Негова светлост. Само да му напомня какъв рядък талант прояви ти, когато бяхме двамата с него при тебе…

— Ще направиш ли това за мене?! Вечно ще съм ти благодарна за преблагата щедрост…

— Има възможност. Но ти можеш още сега да ме дариш с радост.

Очакваният отговор дойде начаса:

— Ще те даря, ще те даря! — Забри се усмихваше трескаво. — Ела още сега горе, ела, ще ти покажа, че онова, което изпитахте тогава, е било само предвкусване.

Пахтал поклати глава.

— Не, не горе! Тука.

Забри се ококори. Озърна се нервно в тясната уличка и спря поглед на мъртвеца, проснат едва ли не в краката им.

— Ти все се шегуваш. Та тук вони, а и слугата ти…

— Точно това ме възбужда — прошепна той. — Обърни се и се опри с ръце на стената.

— В леглото ще е много по-хубаво. Имам копринени чаршафи, прохладни и меки…

— Не търся коприните ти. — Пахтал взе фенера от ръката й и го остави до главата на убития. — Точно така искам: той да лежи там и да ни гледа, да види колко е хубаво да си жив! — Ноздрите на Пахтал трепкаха конвулсивно, в очите му загоря див огън. — Ти лъжеш. Излъга, че ще ме зарадваш, курво мръсна!

Без да каже нито дума, Забри се наведе напред и опря длани на пръстения зид. Какво пък толкова! Правила го е къде-къде по-гадно, а и за къде-къде по-малък кяр…

Пахтал трескаво вдигна фустите й и я облада с един-единствен жесток тласък. Издаде някакъв вой, като ранен звяр, дъхът му хриптеше, пресеклив, тежък…

„Какво пък толкова?“

Има какво. Тя не е безстопанствена кучка. Обидно е. Унизително е. Всред смрадливата смет, от която й се повдига! С тия изцъклени очи на мъртвеца, втренчени в нея.

„Ох, само да има малко пари и власт! Само Абдар да рече да я прибере в двореца, ще видят те… Всички ще видят!“

 

Когато на сутринта излязоха от хотела, Джейн спря изумена — собствената й кобила Бедилайа стоеше до един червеникав жребец.

— Как я доведохте?!

— Не можах да спя. Накарах портиера да ми опише къде е бунгалото на сахиб Райли и така… Ах, да! Да знаеш, че от това куче, дето го държиш в обора, полза никаква! С близане и въртене на опашка обор не се пази.

— Зная. Опитах се да превърна Сам в куче — пазач, но е прекалено дружелюбен. Държа го в конюшнята само защото Патрик не го иска в къщи. — Джейн говореше тихичко и галеше разсеяно кобилата по муцуната. — Откъде разбрахте кой кон е моят?

Лицето на Рюъл доби някакво странно изражение. Но той небрежно каза:

— Не беше трудно. Конете бяха само два, а другият е по-голям, по-тромав, по-изоставен. Предположих, че и конят ти ще е напрегнат и изтощен като тебе. Ето че познах. — Той мина отляво на кобилата. — Трябва да вървим. Ела, ще ти помогна да се качиш.

Джейн се поколеба. Не помнеше вече кога ли за последен път някой й бе предложил този кавалерски жест. Не беше необходимо. Но толкова приятно… Видя как и той се метна на коня си.

— Защо не можахте да спите?

— Прекарах твърде вълнуваща вечер. — Той се усмихна многозначително и пришпори Нугет. — Но ти положително не си имала проблеми със заспиването.

— Не, никакви. Не можех да си позволя нищо друго, освен да спя. — Джейн отмести поглед. — Тази сутрин съм много по-добре. Съвсем не е необходимо да идвате и вие.

— Мисля, че вчера изяснихме този въпрос.

— Вчера вие изобщо не чухте какво ви казах.

— Сега също няма да те послушам. Колко път има до обекта?

— Около пет мили. Започнахме едновременна насрещна отсечка от Наринт, работата да върви паралелно, докато строим мостовете.

— Мостовете?

— Трасето минава през две дълбоки пропасти на разстояние десетина мили една от друга. Реката Засту идва от север и се разделя на два ръкава, които се събират отново на една миля от Казанпур. Строим моста едновременно с полагането на останалите линии.

— И сега вече е готов, така ли?

— Линията вече прехвърли каньона на Сикор, но има да се завършат още седем мили, докато стигнем до моста на Ланпур.

Продължиха да яздят мълчаливо един до друг, оставиха града зад себе си и се отправиха към Ланпур.

— Какво значи „викач на пазара“? — Дойде като гръм от ясно небе. На изумения поглед на Рюъл Джейн побърза да поясни: — Нали казахте, че сте станали викач на пазара, след като не ви е провървяло като акробат.

— О, това е амбулантен търговец, който разказва разни истории. Например седи на някой ъгъл, продава вестници и разказва новините от тях, но трябва да ги разкрасява, та да се трупат хората.

— И биваше ли ви в тази работа?

— Отначало не, но след това бързо свикнах. Като си гладен, да видиш колко бързо се научаваш.

— Гладен? Вие сте брат на лорд.

Лицето му изведнъж се затвори — Джейн сякаш чу изщракването на скрития механизъм.

— Защото не съм Йън.

Явно, повече приказки на тази тема бяха нежелателни.

— А какво друго сте правили в Лондон?

— Ами… по едно време бях ловец на плъхове. — Рюъл я изгледа през полуспуснати клепачи. — Да ти разказвам ли за моите приключения из лондонските канали?

Джейн направи гримаса.

— Не е необходимо. Изобщо нямах представа, че има и такъв занаят в Лондон. Не че знам кой знае колко за Лондон. Бях там само няколко дни, когато се местехме в Сализбъри. Голям град, голямо гъмжило.

— Точно така. Трябва да забрави човек гъмжилото и да може да усети града. И не си ходила повече в Лондон?

— Не.

— Защо така?

— Бяхме страшно заети със строежа.

— Строежи много. Винаги все нещо трябва да се строи.

— Да, винаги — каза тя простичко.

— Някой би могъл да каже, че това не е работа за жена.

— Този някой трябва да е глупак. Защо да не е? Защото нямам мускули като буци, така ли? В тази работа е нужно много повече от физическа сила. Нужна е прецизност и изпълнителност, трябва да знаеш как трябва да мине трасето, кога да заобиколи, кога да пробиваш тунел… Трябва да си сигурен, че всяка релса, всяка траверса е легнала както трябва. А това аз го мога по-добре и от мъж.

— Не се впрягай! Съвсем не исках да споря. — Рюъл направи кратка пауза. — И кой те научи да бъдеш по-добра и от мъж, както казваш?

— Сама. Като отидохме в Сализбъри, не се отлепвах от Патрик, все по петите му, само очи и уши, и всичко научих.

— Къде си живяла, преди да идеш в Сализбъри?

— В Юта. — Тя бързо промени темата. — Урвата е веднага след този завой. — Тя дръпна юздите на коня си и посочи височината. — Там ще слезем от конете и ще вървим покрай траверсите.

— Ако успееш да вървиш, без да се строполиш. Все още си бледа като мъртвец.

— Няма да се строполя. Казах вече, че отново съм тип-топ. — Джейн слезе от седлото. — Най-добре се справяш с неразположението, като не мислиш за него.

Джейн почувства изпитателния му поглед върху себе си, докато сваляше седлото от Бедилайа. Завърза коня на едно бананово дърво недалеч от линията.

— Не, няма да се строполиш… — Гласът му прозвуча някак особено и тя го погледна изненадано през рамо. Изражението му си беше подигравателно, както винаги почти. — Я кажи, осъзнава ли Райли какво притежава в твое лице?

— Естествено.

— Но не толкова естествено, че да пусне в къщата едно кученце, към което си толкова привързана. Така ли?

— Според Патрик животните трябва да изпълняват някаква функция. — И тя бързо добави: — Много хора мислят именно така за домашните животни. Обзалагам се, че не сте имали някакъв домашен любимец?

— Ще загубиш облога. И аз си имах едно време… нещо такова.

Джейн го погледна изненадана:

— Куче?

— Лисиче.

— Какъв странен избор!

— Самият аз бях странно момче.

— И как се казваше?

— Не бях го кръстил.

— Защо?

— Приятел. Просто бе мой приятел. Би било твърде претенциозно да му давам име. Беше единственото ми другарче, така че нямаше с кого да го сбъркам.

— Странно… — Джейн внимателно крачеше по траверсите. — Само половин миля още и там вече ще разполагам с цяла група строителни работници да ме пазят. Няма защо да идвате по-нататък.

— Престани да търсиш как да се отървеш от мене! — Той слезе от коня и също го върза до нейния. — Абдар не е единствената заплаха. Ами ако се подхлъзнеш и паднеш от моста? — Той хвърли поглед надолу към тясната жълто-кафява нишка на реката, която се виеше на дъното на каньона. — За давене, няма да се удавиш, но положително ще се нараниш. Освен това, защо трябва да се махна? След като съм вече тук, мога да науча още един занаят.

— Няма какво толкова да се учи, за да може човек да полага релси — каза тя сухо. — Иска се само здрав гръб.

— Имам го.

Изведнъж тя отново видя мислено Рюъл — такъв, какъвто се бе излегнал на леглото, гъвкав и силен.

— Не се съмнявам — каза тя почти без глас.

— Означава ли това, че съм нает?

— Ами раната ви? С рана на рамото не може да се работи.

— Рамото ми заздравя. Държа още превръзката само защото Йън настоява.

Трябваше все пак да му откаже. Мястото му не е тук. Присъствието му ще бъде само едно отклоняване на вниманието й, абсолютно ненужно…

Но някакви странни тръпки я спряха да изрече думите, които биха го отрязали и поставили на място. Какво бе станало? Как той успя да придаде на тези няколко часа топлота и яркост, каквито тя никога не бе изпитала? Няма да е чак толкова лошо, ако му позволи да остане още малко с нея…

— При тази жега работата съвсем не е удоволствие. Ще ви омръзне само след ден-два.

— Няма. — Той се засмя. — Никога не зарязвам някоя работа, докато не се появи нещо по-интересно.