Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (11)

Глава десета

4 октомври 1879 г.

Гленкларън

 

Опряла гръб на зида, Джейн чакаше Маргарет да излезе от стаята на Иън.

— Как е? — попита тя щом Маргарет притвори вратата зад себе си.

— Ох, упорит както винаги! — Маргарет тръгна с бързи стъпки по коридора. — Не иска и да чуе за Испания. С този човек нищо не можеш да предприемеш.

— Лекарят не говори ли още веднъж с него?

— Тази сутрин. Ала Йън настоява на своето, Гленкларън не можел тук без него. За Испания е съгласен да идем чак напролет. — Маргарет неволно стисна гневно перилата. — Казвам му на този инат, че ще ме остави вдовица, ако не иде да лекува тази проклета кашлица. Тук никога няма да се отърве от нея. При тия люти зими в Гленкларън!

Джейн, която бе прекарала вече три тежки зими тук, споделяше тревогата на Маргарет.

— Дано промени мнението си!

— Три месеца вече упорства. Повтаря все едно и също: какво имал да върши тук, как не можел да се отдели точно през зимата… Така ще си умре! — Маргарет изкриви лице, но не заплака. — Така е. След като цели три години се чудя как да го убеждавам, че Гленкларън не може да съществува без него, сега не мога изведнъж да започна да му разправям, че се налага да зареже тук всичко и да отиде малко да полежи на слънце.

— Затова ли изпрати да ме извикат? Аз вече му докладвах, че всичко в мелницата е наред, че… Впрочем докладвала съм му за всичко. — Джейн сви вежди. — Но няма да навреди, ако поговоря още малко с него.

— Хич няма да те чуе. Добре, че предвидих нещата и предприех съответните стъпки.

— Какви стъпки?

— Рюъл.

Джейн остана като закована по средата на крачката си. Маргарет й хвърли само един тежък поглед — знаещ, разбиращ.

— Ето че пак стана по-бяла от брашното в твоята мелница. Достатъчно е само да помислиш за Рюъл и загубваш ума и дума.

Джейн се качи на следващото стъпало.

— Какви ги измисляш! Разбира се, че не е така. Ако изглеждам бледна, от осветлението е.

— Още е само следобед и нищо му няма на осветлението.

— Защо трябва да съм объркана, когато говориш за Рюъл?

— Ами ще да е онази същата причина, която те кара откакто си дошла изобщо да не споменеш името му. — Маргарет поклати примирено глава. — Не е моя работа какво е сторил Рюъл, за да предизвика твоята неприязън. Зная, че той притежава специален талант да бъде неприятен. След като не искаш сама да ми кажеш, аз не…

— Не говоря за това, защото няма нищо съществено — прекъсна я Джейн. — Всичко това е отдавна минало.

Маргарет взе синия си вълнен шал от стола до вратата и го метна на раменете си.

— Преди три месеца писах на Рюъл — още когато Йън отказа да прекара зимата в Мадрид. Днес получих писмо от Единбург. Рюъл пристига утре.

— Тука? В Гленкларън?

— Рюъл винаги е успявал да излезе на глава с Йън.

„Рюъл винаги е успявал да излезе на глава с всекиго“ — помисли си Джейн.

— Но какво е станало с Цинидар?

— Изглежда, че след последното ни виждане нещо в Рюъл се е променило към добро. По всичко личи, че животът на брат му му е станал по-скъп от златотърсачеството… — Маргарет отвори вратата. — Смятам, че по тази именно причина и ти трябва да погребеш всички дрязги с Рюъл, докато той успее да убеди Йън колко наложителен е един престой в Испания. А след това вече можеш да се разправяш с него колкото искаш.

— Благодаря. — Джейн се насили да се усмихне. — Но много се съмнявам дали изобщо ще се срещнем. В мелницата имам толкова работа, надали ще идвам до замъка.

Маргарет вече пресичаше двора.

— Къде отиваш?

— При Джон Картаук. — Около устните на Маргарет се образува горчива гънка. — Малко ми е да се разправям с Йън, та сега трябва да направя опит да дръпна малко юздите на този разгонен бик.

Джейн скри усмивката си.

— Пак ли?

— Не ми направи кой знае каква услуга, като ми го доведе в Гленкларън. Вчера ми пристига Елин Мактавиш, реве, чупи ръце, Картаук я бил обезчестил.

— Сериозно обвинение.

— И невярно на това отгоре! Тя е готова да се разкрачи на всяко момче от околността. — Маргарет се потърси. — Но това сега е страничен въпрос. Важното е, че трети път за два месеца трябва да се разправям с неговите истории. Той да не си въобразява, че нямам друго за правене, освен да слушам оплакванията на любовниците му.

Маргарет изчезна в работилницата на Картаук. Мигновено изчезна и пресилената усмивка от лицето на Джейн. Когато се метна на седлото на Бедилайа, ръцете й трепереха. Тя пришпори коня, но някак импулсивно тръгна на юг, а не на север към мелницата.

Съобщението за предстоящото пристигане на Рюъл я свари на пълно неподготвена. Не е възможно все още да го обича! Бе направила всичко възможно, за да угаси въглените от онази страст, за която смяташе, че вечно ще трае. По-вероятно е това нейно състояние сега да е естествена реакция, тъй като не бе виждала Рюъл след онзи последен, всяващ страх поглед на пристанището.

Няма откъде да разбере дали все още й е сърдит. Раздялата съвсем ги е отчуждила. Той сигурно се е променил, годините навярно са го направили по-благ. Но и сигурно ще бърза да се завърне час по-скоро в Цинидар. Много възможно е изобщо да не намери време да я посети…

Стиснала очи, Джейн отправи пламенна молитва към небето.

„Моля ти се, господи, направи така, че той да не ме потърси!“

 

— О, небеса! Каква воня! — Маргарет сбърчи нос със самото влизане при Картаук. — Какво горите в тази пещ, мирише на оборски тор.

Картаук й се ухили през рамо:

— Именно. Оборският тор е главната му съставка. Това е твърде евтино гориво. — Той отвори вратичката на пещта, за да вкара таблата с глинени форми. — А това би трябвало да възрадва вашето свидливо сърце, преблагородна!

— Точно на тази воня не мога да се възрадвам. — Тя застана близо до него. — Ще кажа каквото имам да казвам и веднага се махам.

Той дори не вдигна очи.

— Предстои ми конско евангелие, така ли? Какво прегрешение съм извършил този път?

— Ако ми отделите миг внимание, ще ви кажа.

— Веднага. Ако желаете, можете да си сипете чашка кафе.

— И да си разваля стомаха с вашите буламачи! — Маргарет се приближи към пещта. — Но друго не ми остава, след като непременно сте решили да ме оставите да ви чакам.

— Точно така, друго не ви остава.

Маргарет сипа кафе в една пукната, но блестяща от чистота чаша. Вече бе разбрала, че това е една от маниите на Картаук. Живееше в невъобразим хаос, но всичко, до което се докосваше, трябваше да свети от чистота.

Тя го погледна със сериозни очи.

— Става въпрос за Елин Мактавиш.

Картаук пусна усмивчица.

— Жизнерадостно създание, истинска наслада!

— Но за вас не може да се каже същото. Дойде при мене и се оплака, че сте отнел девствеността й.

Изражението му стана сериозно.

— Не е вярно! Мъж съм и имам своите нужди, но винаги съм избягвал да се разправям с неопитни жени. Джок ме увери, че тя…

— Джок? Вие позволявате на прислужниците на Йън да ви пробутват разни жени?!

— Един мъж има своите нужди — повтори нравоучително Картаук. Той седна на едно ниско столче пред работната маса. — Та заради Елин Мактавиш ще ми четете проповеди…

— И заради Дайдри Камерън, и за Марта Белмър…

— Брей, какви бъбривки били тези шотландки! И всички ли идват да ви се жалват?

— Аз съм съпругата на господаря. Така е прието — когато са в затруднение, жените от долината да търсят помощ при господарите на замъка.

— Та аз им създадох удоволствие, а не затруднение! И на никоя не съм обещавал брак. Да не би някоя да е твърдяла противното?

— Не. — Маргарет смръщи чело. — Мяукаха като разгонени котки…

Картаук избухна в гръмък смях.

Маргарет стисна очи.

— И все пак, голямо магаре сте! Просто не разбирам как мога да седя в една и съща стая с вас!

— Защото съм ви потребен.

— Потребен? На мене?! — Тя се опули насреща му. — Никой не ми е потребен. А най-малкото пък един безсрамен тип, който презира жените и не ги смята за нищо, освен ако не легнат с него или не му позират.

— Не е така, не съм казал, че са съвсем нищо. Ето, вас например ви търпя, макар че нито искате да бъдете мой модел, нито ми доставяте някакви плътски…

— А, така значи, търпите ме? — Маргарет скочи на крака, мятайки мълнии с очите си. — Аз съм тази, дето ви търпя! Заехте ми обора, дето ни трябва за добитъка, не помагате с нищо…

— Правилно.

— Какво казахте?

Смехът му бе пълен с добросърдечност.

— Казвам, че аз съм един егоцентричен нехранимайко, който само ви създава ядове.

— Такъв сте! — Тя го изгледа подозрително. — И защо тези неочаквани признания?

— Може би съм самотен и не ми се иска да си тръгнете. Седнете за малко, де, поне да изпиете спокойно кафето си!

Тя седна отново в креслото.

— Вие никога не сте самотен.

— Откъде сте толкова сигурна? — Той отиде по пещта и си наля чаша кафе. — Потребностите на един мъж не са само от физическо естество. — Той седна отново на тезгяха. — Чудя се само, защо чак днес дойдохте да ми искате обяснение за моите любовни похождения, след като Елин е била още вчера при вас.

— Вчера бях заета. — Маргарет отбягна погледа му. — Нямах време за глупости. Предполагам не искате да твърдите, че си търся поводи, за да ви посетя.

— Опазил ме бог, да си въобразявам такива неща! — Той отпи глътка кафе. — Но не мога да не отбележа, че днес ми изглеждате твърде притеснена.

— Елин Мактавиш…

— За Елин Мактавиш не давате и пет пари! Сигурен съм, че хубаво сте я наругали, задето се държи като стърчиопашка и сте я изпъдили. Какво всъщност има? — Той издържа погледа й. — Да не би нещо с Йън?

Облекчението я заля като вълна, която оставя след себе си само успокоение. Той бе отгатнал. Сега вече можеше да говори. Картаук винаги успяваше да изтръгне от нея истината и да разбере какво й е на душата.

— Йън не иска да замине за Испания.

— Това го знаете от три месеца. Рюъл ще го убеди. Кога пристига Рюъл?

— Утре.

— Тогава всичките ви безпокойства са излишни.

— Цяла нощ ми е кашлял. — Тя стисна чашата. — Но направо ми се изсмя щом споменах пак за Испания. Казва, че Гленкларън има нужда от него. А това, че аз имам нужда от него, изобщо като че ли няма значение.

— Казахте ли му това?

— Да не сте луд? Не е ли товарът му и без това достатъчно тежък, та да го обременявам и с чувство за вина.

Погледът му пронизваше лицето й, Маргарет го усети като някакъв мощен поток, който я заливаше с неговата воля.

— Облекчете сърцето си — каза той тихо. — Прехвърлете всичко на моите плещи! И така. Започваме от миналата нощ, когато Йън се закашлял…

Тя пое дълбоко дъх и заговори.

Джон Картаук слушаше внимателно, красивите му пръсти продължаваха да мачкат парче глина, докато потокът на думите й не спираше. Маргарет не усети как мина времето. Картаук стана, запали лампата на дървената стойка до масата и седна безмълвно отново, за да я изслуша докрай.

Най-после мълчание. Мир.

Картаук вдигна гневно мощната си ръка и я стовари върху парчето глина пред себе си.

— Какво? — Маргарет го погледна ужасена. — Защо го развалихте? Цял следобед работихте по него, а сега…

— Не беше добре. — Той се пресегна и взе кърпа, за да избърше ръцете си. — По-добре е да разрушиш всичко с един удар, отколкото да се опитваш да превърнеш баналното в нещо велико. — Той се засмя. — Въпреки че банален аз никога не мога да бъда!

Моментната й реакция попремина. Маргарет също се разсмя:

— Такава арогантност!

— Такава истина. — Той се изправи и се протегна мързеливо. — А ето и още една истина: време е да се връщате при своя Йън. Скоро ще мръкне и той ще се безпокои.

— Да. — Тя се изправи и остана замислено така. — Ще изиграете ли след вечеря партия шах с Йън?

— Днес не. — Изражението на лицето му даде останалото пояснение. Той погледна раздробената глина и каза кратко: — Трябва да поработя тук.

Маргарет тръгна към вратата.

— Значи ще се видим, когато пристигне Рюъл.

— Възможно е… — Джон бе смръщил чело, мислите му бяха вече някъде надалеч. Ръцете му машинално месеха глината.

Бе забравил вече за нейното присъствие, а може би и думите й. Всъщност тя точно това искаше. Или не точно това? Даде й успокоение и мир и след това я изключи напълно от мислите си. И все пак днес това безразличие някак си я засегна, един господ знае защо…

Вече на вратата, Маргарет се поспря:

— Не ви казах истината. Ще липсвате на Гленкларън… когато си… отидете — думите излизаха на пресекулки от устата й.

Без да я погледне, той застина неподвижно, по средата на своята работа.

— Йън ли ще чувства липсата ми?

— Да — тя навлажни устни, преди да изрече смутено: — И аз също. Мисля, че вие сте много по-мил, отколкото искате да покажете.

 

Джейн пристегна шала на зелени и черни карета. Слънцето бе залязло и есенният вятър тук горе на хълма бе леден. Тя вървеше бързо, почти тичаше по стръмната пътека нагоре. По-разумно беше да се върне в мелницата, където сега живееше, да си приготви вечерята и да си легне. Но не се чувстваше уморена, въпреки че бе на крак от ранни зори. През целия ден бе надзиравала работата в мелницата, след това Маргарет я бе извикала в замъка…

Утре всичко ще бъде съвсем различно. Утре, когато очакват да пристигне Рюъл…

Не искаше да мисли за Рюъл. По-добре да мисли за работата, за всичко онова, което има да се върши още в Гленкларън.

— Охо, виждам цветовете на клана Макларън! Тях ли носиш вече?

Джейн замръзна на мястото си.

Гласът на Рюъл!

Да, гласът на Рюъл, подигравателен както винаги:

— Червената ти грива е в твърде рязък контраст с тези цветове. Бих ти избрал съвсем други дрехи.

Джейн бавно се обърна. Рюъл идваше след нея нагоре по пътеката. Беше си съшият. Нямаше и следа от някаква деликатност, за каквато се бе молила, когато гледаше къщата на Ани долу под краката си. Не се бе променил, може би беше само малко по-жилав и по-слаб.

Господи! Но какво й става?! Имаше чувството, че ще припадне всеки миг. Мъчейки се да си поеме въздух, тя се почувства също така ужасно, както в деня, когато напускаше Казанпур — отчаяна, тъжна. Сърцето й биеше лудо не само в гърдите, а като че ли по цялото й тяло.

— Очакват те… едва утре.

— Никога не предизвестявай за идването си, така само даваш възможност на враговете си да се въоръжат!

— Тук нямаш врагове.

— Така ли? — Сега вече той се изравни с нея. — Защо тогава мисълта за теб ме плаши повече от който и да било враг? — Той се засмя кратко. — Кажи, и ти ли мислеше за мене?

— Не — излъга бързо тя. — Бях прекалено заета.

Вятърът духна косите от челото му и сякаш повдигна завеса, за да разкрие строгата красота на чертите му. Джейн се улови, че го гледа прехласнато, като че го виждаше за първи път.

— Маги ми писа. — Той погледна към мелницата в долината под краката им. — За възстановителните работи в замъка, за мандрата, за новата мелница. Сигурно Йън е страшно доволен.

— Нали ти точно това искаше?

— Не точно. — Погледът му се плъзна по лицето й. — Исках да страдаш, а вместо това си избрала по-лекия път.

— Лек?! — Очите й показаха колко е засегната. — Толкова усилна работа…

— Да, работа, която ти носи удовлетворение. Без нея щеше да се чувстваш нещастна.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но за личните потребности на Йън се грижи Маргарет.

— Аз очаквах именно това да те тормози. — Той се усмихна. — Но сега съм тук и ще поправя тази грешка. Ще ти кажа какво да правиш.

Джейн го погледна гневно:

— Няма какво да ми казваш. Дойдох тук по своя воля и мое ще бъде решението кога да си отида.

— Отдавна се каниш да напуснеш Гленкларън, така ли? — попита той с глух глас.

— Предполагам, че Маргарет ти е казала, че си търся работа при някои железопътни компании.

— Не, с нея говорихме само за Гленкларън, но си представях, че ще търсиш начин да избягаш.

Тя цялата потръпна.

— Ти ме мразиш.

— Сам не зная вече какво изпитвам към тебе. Зная само, че трябва някак си да се освободя от теб! — Той помълча. — А мога да го постигна само след като зная, че си наказана достатъчно за онова, което причини на Йън.

— О, господи, малко ли бях наказана? Всеки път като го погледна, сърцето ми се къса от мъка.

— Да, но ето че не го поглеждаш. Откъснала си се от замъка, седиш си в мелницата и все по-рядко ставаш свидетел на неговите мъки.

Нямаше смисъл да се оправдава. Той явно не би пожелал да я разбере.

— Няма да търся извинения. Онова, което имам да казвам, ти няма да поискаш да чуеш.

— Да, късно е, твърде късно е за извинения. Моя грешка е, че не предвидих колко усърдна е Маргарет. Но сега вече това няма значение. Тук съм и всичко ще се промени така, както съм решил. — Рюъл й се усмихна. — Трябва да вървя в замъка. Просто исках да мина и да те предупредя да не ми избягаш.

— Ако реша да си тръгна, ти не можеш да ме спреш.

— Ала мога да те намеря! Тебе или Патрик. — Той млъкна. — Споменах ли ти, че ходих да видя Патрик в неговия пансион в Единбург.

— Много добре знаеш, че не си ми споменал.

— Изглежда той бързо върви към провал. Сега вече бил непрекъснато пиян.

— Доколкото ми е известно, така е — каза тя безучастно.

— Цяло чудо е, че не си го прибрала под крилцето си. Възможно ли е твоята слабост към този стар негодник най-сетне да се е изпарила?

Тя не отговори.

— И все пак не е възможно такива чувства просто да изчезнат. Хазайката му каза, че парите, които му изпращаш на всеки три месена, го държат все още на повърхността. — Рюъл кимна. — Да, мисля си, че навярно Патрик ще ми бъде нужен. — Той се пресегна и със свойски жест я зави по-добре с шала, като че пазеше някаква своя собственост. — Връщай се в къщи. Ще се простудиш.

Този жест на близост я свари съвсем неподготвена. Тя го погледна слисана.

— И да замръзна, това не те интересува.

— Не е вярно. Би ми било всичко друго, но не и безразлично. Не бих искал нещо да ти се случи. — Говореше тихо, почти нехайно. Но в думите имаше някаква многозначителна настойчивост.

Той протегна ръка и погали леко шията й.

Гърлото й! Усети допира му като горещ тласък и отскочи назад, неволната й реакция го накара да се усмихне.

— Утре ще дойда пак. Дотогава ще съм поговорил с Маргарет и Йън, и ще ти кажа какво предлагам.

— Смяташ да убедиш Йън да отиде в Испания?

— Не, смятам да го взема при мен в Цинидар.

Очите й се разшириха.

— Той никога няма да иде чак там.

— Грешиш! Йън ще дойде с мене. — Той пресрещна погледа й. — А и ти с него, Джейн.

Тя забрави да диша.

— Не — гласът й секна.

— Не ходи утре в мелницата. Иначе и аз ще дойда.

— Заплашваш ли ме?

— Онова, което ще ти предложа, е решително в твоя полза, ще видиш. — Той се обърна и заслиза обратно по хълма. — Ах, да! Не носи утре този шал. Не ми харесва!

Този човек, който я бе молил някога да стане негова жена, сега считаше за недостойно тя да носи цветовете на неговия клан. Странното бе, че такава незначителна дреболия я засегна толкова остро! Беше понесла от него толкова много по-големи обиди…

— Ти може да си на мнение, че може да не принадлежа на Гленкларън, но този шал ми е дала Маргарет и смятам да го нося.

— Какво си въобразяваш? Че не желая да петниш честта на клана?! — Той поклати глава развеселен. — Ако мислех, че е така, бих те облякъл от глава до пети в нашите цветове. Та аз ненавиждам Гленкларън! Собственият ми баща заяви, че съм чужд тука! — Той извърна лице.

Паниката, която тя напразно се опитваше да прикрие от него, я връхлетя с още по-неудържима сила. Ето, достатъчно е той само да изникне отнякъде и вече я обзема съшият хаос от чувства, както при сбогуването в Казанпур. Преди той да се появи тук, тя се оплакваше от еднообразието на живота в Гленкларън. Ала сега жадуваше отчаяно за онази монотонност.

„Той не може да ме принуди да ида в Цинидар!“ — мислеше тя отчаяно. Изобщо за нищо не може да я накара насила. Мина онова време, когато той можеше да разчита на чувствата й и да я върти на пръста си. Сега вече той не представлява опасност за нея.

Джейн пое дълбоко въздух, бавно, няколко пъти, за да се успокои. Вярно е, тя изпита отново същото онова вълнение, което я тласкаше неудържимо към него, но сега говореше единствено плътта! Не е любов. Приключила е с това безумие. Успя да се освободи от него през всичките тези години, прекарани далеч от този човек.

Не е любов.