Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (19)

Глава осемнадесета

— И какво ще правим, ако го настигнем? — попита Джейн, докато се опитваше да разрови главните в огъня. От два дни бяха по следите на слона.

— Ще го застрелям — каза Рюъл.

— Един слон надали може лесно да бъде ударен.

— Стреля се в очите. — Рюъл гледаше в пламъците. — Дилам каза, че само така може да бъде убит.

Тръбният зов на слон проряза мрака. Рюъл скочи, вперил очи на запад.

— Съвсем наблизо е!

„Прав е — помисли си Джейн. — Животното трябва да е до нас!“

Рюъл вече бе грабнал пушката си.

— Рюъл, изчакай поне да се съмне! — помоли го Джейн. — Ако е толкова близо, няколко часа няма да имат никакво значение.

Слонът отново изрева. Имаше нещо тъжно в този самотен зов.

Рюъл стисна пушката си и започна да си пробива път всред джунглата.

— Идваш ли? — подвикна той, спря и й подаде ръка.

Вървяха известно време в посоката, откъдето се бе обадил слонът.

Рюъл рязко спря. Погледът му бе прикован в поляната, открила се пред тях. Скелети!

Цялата поляна бе осеяна с големи белеещи се скелети. Купчини бели кости. Луната се скри зад облак, но костите сякаш продължаваха да светят в тъмното с някаква призрачна светлина.

— Какво е това? — попита Джейн, невярваща на очите си.

— Гробище — отвърна Рюъл. — Слонско гробище… Значи затова отиват винаги все на запад…

 

 

— Харесва ли ти? — Маргарет се взираше с вълнение в изражението на Иън. — Гербът на Гленкларън ми се видя твърде сложен, затова избрах само твоите инициали и китка полски треви.

— Прекрасен е! — Йън прокара показалеца си нежно по релефа на златния печат. — Точно каквото исках. Гербът би бил прекалено претенциозен и твърде величествен за мене.

— Но защо? — Тя седна на ниското столче до леглото му. — Нима не си господарят на Гленкларън? Наложи се два пъти да го правя. Първия път го оплесках. Разбира се, Картаук, този неверник, дори не благоволи да ми каже къде съм сбъркала. Трябваше да повторя всичко отначало. Каза, че човек се учи най-добре от собствените си грешки.

— Типично за Картаук. Той е на мнение, че трябва да се стигне до дъното на всяко преживяване, да го изчерпиш до край, независимо от това дали сетне ще се разкайваш.

— Не всяко преживяване.

В тона на Маргарет имаше нещо, което накара Йън да вдигне очи към нея. Бе твърде изненадан, когато установи, че цялата е поруменяла.

— Исках да кажа, че той не е толкова повърхностен, колкото би могъл да си помисли някой — побърза да обясни тя.

— Не е ли?

— Работата му… — Тя се поколеба само за миг и бързо добави: — Той подхожда много взискателно към всичко… — Маргарет стана от столчето. — Време е за вечеря. Ще кажа на Тамар да я донесе.

— Не съм гладен още.

— Скоро ще огладнееш. Трябва да ядеш.

— Маргарет?

Тя постоя на вратата.

— Да?

— Помоли Джон Картаук да ни прави компания на вечеря.

— Защо това?

Страх. Изпита страх. Неговата Маргарет, дето не се боеше от никого и от нищо, сега изпитва страх!

— Иска ми се да възстановя малко уменията си в шаха, а и толкова отдавна не е вечерял с нас. Липсва ми.

Йън видя как мускулите на гърба й се отпуснаха.

— Той е зает човек.

— Все би могъл да отдели една вечер. — Йън говореше подчертано нехайно. — Искам да му поблагодаря, че ти помогна да направиш печата.

— Мога да му кажа, разбира се, но не гарантирам, че ще дойде.

— Дали да не му напиша няколко думи, да го поканя?

— Недей. — Тя чак сега се обърна към него. — Наистина ли ти се иска да го видиш?

— Винаги е приятно да видиш приятел — каза Йън тихо. — Откога не е идвал…

— Добре, ще имам грижата да осигуря неговата компания.

Маргарет се обърна и излезе.

Усмивката му угасна, той се облегна назад, затворил очи, отдаде на болката си.

„Боже всемилостиви! Защо не се смилиш над нас? Защо е нужно Маргарет да поеме такъв тежък кръст на плещите си?“

Възможно е да се лъже. Може би изобщо няма такова нещо.

Ще знае истината, когато ги види двамата заедно.

 

 

— Тамар, донеси бутилка друго вино! — Йън се понамръщи и отново насочи вниманието си към партията шах. — Този сорт нещо не ми харесва.

— Разбира се, самир Йън! — Тамар излезе веднага. — Съжалявам, че ви разочаровах. Не искате ли малко уиски? Зная, че го предпочитате.

— Знаеш, Тамар, че той не бива да пие уиски! — намеси се бързо Маргарет. — Лекарят казва, че не може да пие нищо по-силно от вино.

— Лекарят не би трябвало да му забрани уиски, след като той го обича — каза Тамар сериозно. — Малко уиски, самир Йън?

— На мен пък това вино ми хареса — каза Картаук.

— Когато самир Йън казва, че не е добро, значи не е добро — обърна се веднага Тамар леко нападателно.

— Добре, Тамар, донеси ни само бутилка вино — каза Йън.

Картаук се разсмя на глас, когато вратата се затвори след прислужника.

— Мили боже! Сега разбирам какво имаш предвид, Маргарет. Винаги ли е толкова изпълнителен?

— Винаги. — Йън се засмя. — Хората от острова са с такова желязно здраве, че страданията и болестите за тях са истински ужас. Тамар би предпочел да се хвърли в морето, отколкото да приеме един живот на инвалид като моя. Просто не може да си представи как може да ми откаже едно удоволствие, само и само да удължи живота ми.

Маргарет го погледна с укор:

— Ти не си инвалид и той не би трябвало да ти предлага…

— Той просто иска да ми достави радост — прекъсна я Йън. След това побърза да смени темата. — Маргарет не може да се нахвали с твоето майсторство, когато си правил печата на Рюъл. Но не ми се вярва да е по-хубав от моя, Картаук. — Йън премести коня си. — Един слон може да е красив и представителен, но някак си му липсва достойнство…

— Да не искаш да кажеш, че чиракът е по-талантлив от майстора? — Картаук вдигна поглед от дъската за шах и го изгледа развеселен. — Какво оскърбление!

— Казвам само, че ми се иска сам да преценя. Покажи ми този прехвален печат!

— Сега, веднага?

Йън кимна.

— Гризе ме любопитство. Искам да го видя.

— Ще ида да го донеса от ателието. — Картаук понечи да се повдигна от стола си. — След минутка съм тук.

— Не, остави! — Йън се обърна към Маргарет. — Не искаш ли ти да го донесеш, скъпа? Възнамерявам да ликвидирам този господин след няколко хода!

— Щом искаш… — Тя бързо тръгна към вратата. — Макар че ще останеш разочарован. В сравнение с произведението на Картаук моята работа е нескопосана.

— Маргарет, ти никога не можеш да ме разочароваш.

Когато тя излезе, настъпи мълчание.

„Би трябвало да зная, че Картаук веднага ще разбере, че това е само претекст“ — помисли си Йън с облекчение. Слава богу, прямотата на Картаук може да се мери с неговата проницателност!

— Не се чувстваше добре. Тази вечер бе цяло мъчение за нея, горкичката.

— Така ли?

— Знаеш го много добре. — Погледът на Йън остана вперен във фигурите на шаха, но той усети как Картаук настръхна. — Затова никога няма да те моля повече да идваш да ме видиш.

— Защо ме покани днес?

— Трябваше да зная. Да съм сигурен.

Само Йън можа да долови напрежението на Картаук, може би защото го дебнеше.

— Сигурност за какво?

Йън не бързаше да отговори. Изглежда търсеше подходящата дума.

— Тук не става въпрос за мене. Макар че отначало дойде като известен удар… Обичал съм я през целия си живот, смятах я за моя собственост. Всичко и сега е като че пред очите ми: как се катерим по склона зад замъка, когато беше още съвсем малко момиченце, на десетина години… Тогава си мислех, че цял живот ще е все така. Ще бъдем винаги заедно. Какво щастливо време беше… — Йън замълча и се усмихна с усилие. — Но с всичко това е свършено, завинаги. Всичко е отдавна минало. И би било несправедливо да я виня за нещо. Съдбата не е пожелала да бъде иначе. Не Маргарет ме остави, по-скоро аз съм този, който я изостави през последните години…

Картаук помълча дълго, преди да вдигне очи:

— От мене се очаква да отрека, така ли?

— Без лъжи! — възкликна Йън. — Моля те, само без лъжи! Нямаме време за това.

— Добре тогава, без лъжи. — Картаук отново дълго мълча, преди да изрече с пресекващ се глас. — Не исках да я обичам… Но не се разкайвам.

— И не е нужно. Любовта е нещо рядко и красиво. Тя ни прави богати…

— Маргарет винаги ти е била вярна! — Картаук сви рамене. — Аз не съм като тебе. Не споделям увереността, че физическите радости са прегрешение. Имаше време, когато… Но никога не се стигна до това.

— Зная. И никога няма да се стигне. — Йън вдигна очи от шахматната дъска. — Най-честно ще е, ако осъзнаеш тази истина. Тя може да те обича, но няма да ми изневери до последния ми ден. — Той се намръщи. — А ето, аз не мога да обещая, че този ден ще дойде скоро. Не мога да извърша смъртен грях, като сложа край на живота си. Ако можех, отдавна да съм се махнал от пътя ви.

— Никой не иска да се махнеш! — възрази Картаук тревожно.

— Никой, освен аз самият. — Йън се усмихна болезнено. — Всяка вечер се моля за това, но бог не си ме прибира… — Той тръсна глава и добави бързо: — Всичко това не е важно. Важно е Маргарет да бъде спокойна.

— Искаш ли да напусна Цинидар?

— В никакъв случай! Не бих искал да лиша Маргарет от твоето присъствие. Ти ще продължиш да поддържаш духа й, да й даваш работа… Ти ще се грижиш за нея и ще я обичаш така, както го правиш и сега. Но аз съм този, който трябва да принесе жертва и да се лиши от тебе. За Маргарет е истинско мъчение да ни вижда заедно. — Той издържа на погледа на Джон. — Тя никога не бива да разбере, че сме водили този разговор. Мислиш ли, че постъпвам правилно?

— Да. — Картаук кимна тежко. Той премигна няколко пъти и бързо насочи отново поглед към шаха. — Ти си чудесен човек, Йън Макларън. И си много по-силен, отколкото бих бил аз в подобна ситуация.

— Силен? Не се чувствам такъв. — Йън се отпусна изтощен на възглавниците. — Просто се опитвам да направя онова, което трябва, за да оцелеем. Не мога да причиня на Маргарет още страдание, като я… — Той погледна към вратата. — Тя идва. — Бързо премести една фигурка и погледна усмихнат към нея. — Много бързо се върна! Още не съм го матирал! Дай да видим този печат!

Маргарет му подаде златния печат на Рюъл и остана изправена до него, докато той го разглеждаше.

— Нали ти казах, този е много по-хубав.

— Великолепен е. — Йън го постави до своя собствен печат върху дъската. След това взе ръката й и притисна устни към дланта й. — Но твоят печат ми харесва повече. Снопчето трева ми напомня за Гленкларън.