Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (12)

Глава единадесета

— За там пък съвсем няма да се съгласи! — каза тихо Маргарет. — Мислиш ли, че ще пропътува половината свят, за да стигне до Цинидар, след като отказа да иде дори в Испания?

— Ще го убедим. Испания е твърде близо, за да може да представлява някакво решение. Все ще си мисли за Гленкларън, а самата ти няма да се усетиш как ще се качите на първия кораб, потеглящ за Шотландия.

— Възможно е — Маргарет присви очи. — Но доколкото зная Ориентът е страшно горещ и изморителен.

— Аз изморен ли ти изглеждам?

Рюъл изглеждаше великолепно както винаги. „Като мощно дърво“ — помисли Маргарет, но гласно каза хлипаво:

— Не, но сатаната се грижи за своите изчадия.

Рюъл избухна в смях:

— Маги, Маги! Струва ми се, че наистина ми липсваше! Ти винаги си ме познавала по-добре отколкото Йън.

— По-рано и аз мислех така, но твоята щедрост към Йън и Гленкларън през тези години ме накара да се усъмня в собствените си преценки.

Смехът му секна.

— Сърцето ме боли. Обичам Йън.

— Променил си се. Когато едно време замина оттук, никога не би направил такова признание! — Тя го изгледа предизвикателно. — Ако го обичаш, ела с нас в Испания и се погрижи щото Йън да не се сети дори за Шотландия, преди да е напълно оздравял.

— Не мога. Още със следващия кораб трябва да се върна в Цинидар. Положението на острова е… критично.

— Критично е и състоянието на Йън.

Той набръчка чело.

— Цинидар не е като Казанпур. Там непрекъснато духа бризът, не е така горещо. Допускаш ли, че ще рискувам положението на Йън да се влоши отново?

Маргарет го погледна изпитателно и каза простичко:

— Не. Ти никога не би му навредил.

— Мога да ти осигуря толкова много слуги да ти помагат за Йън, че чак ще ти се пречкат.

— Но как е с настаняването?

— Има цял дворец. Семейството Савистар е построило преди много години лятна резиденция над каньона. Постройката е изоставена от десетилетия, но преди да тръгна за насам, поръчах да се ремонтира всичко и да се обзаведе наново. — Рюъл й се усмихна. — Няма да имаш основание да се оплакваш от настаняването.

— Ще видим. Но защо ли изобщо говорим!? Никога няма да го придумаш.

— Той ще ми откаже, ако се страхува, че в негово отсъствие Гленкларън няма да бъде управляван както той иска. Има ли някой, който би могъл да се грижи добре за имота?

— Той би имал вяра на Джейн.

— Джейн идва с нас — прекъсна я Рюъл. — Помисли за някой друг!

— Не е толкова лесно.

— Не е речено, че трябва днес да го решим. Имаме още няколко дни.

— Искаш ли да се качиш при Йън?

Рюъл поклати глава.

— Йън не е глупак. Види ли ме, веднага ще се сети за какво съм дошъл. Да го оставим да си отспи още една нощ, преди да го атакувам.

— В такъв случай ще кажа на Мери да те заведе в стаята ти.

Той отново поклати глава.

— Няма да остана тук. Баща ми ще се обърне в гроба, ако разбере, че нощувам в тези заветни покои.

— Но къде ще отидеш тогава?

Той сви рамене.

— Все ще се намери къде. А утре съм тука, за да потърсим начин да убедим Йън.

— О, той ще ти се опре!

— В началото. Но накрая ще се съгласи, стига ти да намериш някой, който да поеме Гленкларън.

Маргарет сбърчи чело в размисъл.

— Може би викарият да знае някой. Аз бих предложила Картаук, но Йън никога не би му поверил управлението, ще се бои, че Джон може да се заплесне дотолкова в работата си, че да изгори замъка до основи.

— Картаук също ще дойде с нас. Нужен ми е.

— Ще береш ядове с него — каза тя сухо. — Той прави само онова, което той иска.

— Това ли си установила?

— Картаук… Той се оказа много… полезен — Маргарет избегна погледа на девера си. — Той много забавлява Йън.

— А тебе? Тебе не те ли развлича, Маги?

Когато вдигна изненадана поглед към него, видя изпитателните му очи, взрени в нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. — Той отново сви рамене. — Толкова дълго не съм бил тука, бях забравил колко си добродетелна.

— Добродетелна? — Тя го изгледа възмутено, като че бе изрекъл обидна дума. — Значи наистина предполагаш, че аз бих могла…

— Просто ми се изплъзна от устата. Забрави го!

— Никога няма да го забравя! — Гневът я задушаваше. — Аз обичам съпруга си. Как се осмеляваш…

— По дяволите! Извини ме! За в бъдеще ще си сдържам езика.

— По-добре сдържай мръсните си мисли! — Тя се врътна на токовете си и тръгна към вратата. — И знай, че името ми е Маргарет. Когато беше хлапе, ти се позволяваха някои неща, но ако ме наречеш само още веднъж Маги, ще си понесеш наказанието за това безочие!

— Да, Маргарет.

Престореното разкаяние в тона му я раздразни още повече.

— Принудена съм да ревизирам мнението си. Ти изобщо не си се променил, нито на йота! Продължаваш да си толкова непоносим и разпасан, какъвто си си бил винаги.

Той дори не се опита да скрие колко е развеселен.

— Слушай, Маргарет! Нужна ми е твоята помощ, за да закарам Йън в Цинидар. Не позволявай гневът ти да му навреди!

— Мислиш ли, че мога да направя такова нещо? — Маргарет изпъшка и обяви: — Още днес ще говоря с Йън и ще се опитам да проправя път за тебе.

— Повече и не искам.

— Но много се съмнявам дали това ще помогне. — Тя отвори вратата. — По-добре се приготви да се откажеш от твоя план и да заведем Йън поне в Испания.

— Ако аз не се върна скоро в Цинидар, много е възможно да си останем изобщо без Цинидар, а също и без… Гленкларън. — Той замълча и после изведнъж неочаквано промени темата: — Странно! Питам се, защо ти толкова се ядоса?

Тя затръшна вратата на кабинета и продължи надолу по коридора към стълбите.

Ето, Рюъл още не е дошъл, дето се казва, и вече успя да я обърка напълно с разпасания си език и с още по-разпасаните си мисли. Трябваше да го перне през това негово красиво лице, трябваше да…

Но защо, всъщност? Рюъл има право. Иначе тя никога не би изпуснала така нервите си. Само истината боде…

„Трябва да пропъдя този нагъл тип от съзнанието си!“ — реши тя. Нуждае се от цялата си енергия за други, много по-важни неща. Трябва да подготви Йън за предстоящото посещение на Рюъл.

 

— Охо-о! Не е луксозно, но светло и приятно! — Рюъл надзърташе над главата на Джейн към вътрешността на стаята. — Може ли да вляза?

— Не! — каза Джейн без заобикалки.

— Бях убеден, че именно това ще бъде отговорът ти. Тогава ти излез да се поразходим.

„Да направим една разходка…“

Същите думи, които бе казал и тогава в Казанпур. Тя изведнъж си спомни всичко, сякаш бе станало вчера.

— Но този път няма да те ухажвам — каза тихо той. — С тези глупости отдавна е свършено. Искам да ти направя едно делово предложение.

„Как става така, че този дявол винаги знае какво мисля?“ — запита се Джейн смаяна.

— Няма какво да ти кажа.

— О, и без това по всяка вероятност аз ще съм този, който ще говори. Единствената думичка, която се иска да кажеш, е „да“.

В погледа й светна упорство.

— Можеш да се поразтъпчеш с мене малко или аз да вляза. Но в никакъв случай няма да си тръгна.

Тя се поколеба, след това се пресегна и нарочно взе от закачалката тъкмо макларъновия шал.

— Ето, така вече е по-добре. — Той затвори вратата и тръгна редом с нея по пътечката.

— Аз няма да дойда в Цинидар. Трябва да си луд, ако мислиш, че Йън ще се съгласи да дойде с тебе. Говори ли вече с него?

— Тази сутрин.

— И?

— Отказа, разбира се.

Облекчението, което тя изпита, й се стори смешно дори на нея самата. Разбира се, че Йън ще откаже! Напразно се бе притеснявала толкова.

— Днес пак ще говоря с него. Ако се наложи и утре също. Ще говоря дотогава, докато най-сетне се съгласи.

Усмивката остана на устните му, докато се изкачваха нагоре по хълма.

— Аз няма да тръгна — заяви тя с някаква отчаяна пламенност. Няма да се оставя да ме принудиш! Глупаво ще е от моя страна да се оставя да ме манипулираш така, че да изпадна в положение, в което да можеш да ме тормозиш…

— Освен ако в това положение видиш все пак някаква изгода за себе си.

— Да, нали? Да ти падна изведнъж в мрежата.

— Нищо подобно, Джейн! Ти ще бъдеш съвсем предпазлива, ти правиш всичко възможно да се измъкнеш и ще се предадеш чак след като нямаш друг изход… — Рюъл я погледна изкъсо. — Защото стръвта, която ще ти подам, ще е толкова съблазнителна, че съпротивата ти ще бъде сломена.

— Стръвта? И каква е тя?

— Една железница.

Очите й се разшириха от изненада.

— Какво?

— Да. Железница. И при това толкова много пари, че ще можеш да водиш съвсем независим живот. Е, проявяваш ли интерес?

— Не.

— Напротив, интересува те, но се боиш, че прилагам някакъв трик, за да те привлека. Аз не прилагам трикове, Джейн Барнаби! Играя с открити карти. Ще знаеш предварително какво възнаграждение и какви неустойки ще можеш да очакваш.

— Целият този разговор е безсмислен.

— Значи трябва да избързам с обясненията, за да престане да бъде безсмислен. Нужна ми е железница, която да пренася златната руда от мината през джунглата, да изкачва стената на каньона и да спира на пристанището. Накарах да просекат път, но по него не можеш да пренесеш и една десета от онова, което може да пренесе железницата. Нуждая се от златото.

— Нуждаеш се или го искаш?

— И двете. Искам го, защото ще ме направи богат като цар Мидас. А се нуждая от него, за да осигуря препитанието на Гленкларън. А трябва да пазя Цинидар и от Абдар.

— От Абдар? — оживи се Джейн.

— Да не мислиш, че след като ти си замина от Казанпур земята се е отворила и е погълнала Абдар?

— Престанах да мисля за него. — Джейн помълча. — Също както и за тебе.

Рюъл като че не чу тази забележка.

— Абдар е страшно активен и се интересува живо от Цинидар.

— Откъде знаеш?

— Преди повече от година на острова се появи Пахтал. Сигурно е докладвал на Абдар за златото, което вадя.

— Но какво значение има това? Цинидар е твоя собственост. Той не може да си го вземе обратно.

— Засега не. Но Пикеринг смята, че Абдар скоро ще поеме престола. Махараджата е болен от туберкулоза. Пикеринг се съмнява дали ще живее и година. А това значи, че Цинидар трябва да е подготвен за отбрана, дойде ли Абдар на власт.

— Нали островът е твой?

— На времето династията Савистар е завзела острова със сила. Ако реши, Абдар няма да се поколебае да обяви договора за нищожен и да вземе отново острова под свое владение.

— Англичаните не биха…

— Англичаните няма да си мръднат пръста за това, че Абдар си присвоил остров, находящ се на двеста и петдесет мили от брега. Ако искам да задържа Цинидар, трябва да съм готов сам да го защитавам.

— И затова ти е нужна железница?

— Да, железница и някой, който да я построи. — Рюъл направи многозначителна пауза. — Този някой си ти, Джейн.

Тя поклати глава отрицателно.

— Трудно начинание, но не невъзможно. Възложих на Джеймс Медфорд да направи геодезични измервания. Той е техник, препоръчан ми от Пикеринг. Говори ли ти нещо името му?

— Естествено. Много уважаван човек.

— Медфорд казва, че проектът бил истински кошмар, но можел да се изпълни.

— Защо ми казваш всичко това? Твоите условия не ме интересуват.

— Ще те заинтересуват. Защото ако построиш участъка в срок, ще получиш достатъчно пари, за да основеш собствена строителна компания, та и ще останат за начален капитал.

— Не говориш сериозно. — Тя го погледна отегчено.

— Всичко е записано в договора. Построиш ли железницата, цялата сума е твоя. За мене вече ще е похарчена, ала за тебе би могла да означава много. Не е ли така?

— Да.

Би било истинско чудо. Да има свободата да строи. Свободата да работи. О, не! Това е само клопка. Той сам каза: апетитна стръв. Не бива да мисли за това повече.

— Така ти ще имаш и достатъчно пари да се погрижиш прилично за Патрик.

— Млъкни! — изсъска смутено тя.

— Ти искаш това, Джейн! — Говореше тихо и подмамващо. — Знаеш, че го искаш.

— Не и от тебе.

— А кой друг би могъл да ти го даде? Познавам десетки хора, които за такава възможност биха продали и душата си. Сигурност. И шансът да забогатееш…

„Свобода…“

— Не искам да чувам повече за това.

— Но защо не? Не искаш да го чуваш, след като звучи толкова сладко в ушите ти?

Тя се обърна и понечи да тръгне обратно надолу по склона. Той веднага се озова до нея, сложи ръка на рамото й.

— Ти отдавна щеше да си си отишла оттук, ако бе намерила работа някъде другаде. Ти искаш този проект, аз също го искам.

— Заслужава ли си да дадеш толкова много пари, за да ме имаш в Цинидар?

— Да. Защото да те имам в Цинидар ще означава, че ще намеря начин да търся изкупление от тебе. Няма да ми се изплъзнеш, както стана тук, в Гленкларън.

Да, това беше отговорът, който бе очаквала. Нямаше причина да се чувства толкова болезнено засегната. Тя се засмя, засмя се с безрадостен смях:

— Мили боже! И защо тогава да бъда толкова глупава, та да тръгна с тебе?

— Вече ти посочих всички съображения. — Той се усмихна. — С изключение на едно.

Джейн не реагира, изчаквайки мълчаливо да продължи.

— Ти все още желаеш онова, което имахме двамата в Казанпур.

— Не е вярно!

Да бяга! Далеч от неговата близост! Джейн се обърна отново и хукна надолу по пътеката. Студеният вятър щипеше лицето й, но тя не го усещаше.

Не спря да тича, докато не стигна до мелницата. Затръшна вратата след себе си, сложи резето и се хвърли на леглото. Лежеше там, трепереща от студ.

— Джейн!

Очите й се стрелнаха към вратата.

— Ще дойда утре, за да ми дадеш своя отговор! — извика Рюъл през вратата. — Ще пъхна под вратата договора и експертизата на Медфорд. Имаш достатъчно време да ги проучиш най-основно.

— Нищо не искам да гледам.

— И все пак ще прочетеш и едното, и другото. Помисли за Патрик! А помисли и за това, колко трудно е на една жена да си завоюва място в този свят. — Няколко сгънати листа се плъзнаха под вратата. — Ще се видим утре, Джейн!

 

Джон Картаук седеше на голия под, опрян на стената на обора.

— Какво? Как така без работа? — Рюъл се приближи към него с провлачени крачки. — Май че никога не съм те виждал толкова отпуснат.

— Сега изпекох една моя фигура в пещта. Чакам я да изстине. — Картаук го погледна подигравателно: — Маргарет ми каза, че ще бъда отведен в Цинидар. Колко любезно от твоя страна да ме поканиш!

— Исках да обсъдя това с тебе, но не можах да намеря време. Да, Картаук, нужен си ми.

— Целият свят има нужда от мене.

— Има нужда от твоята работа. Ала аз се нуждая от онова, което знаеш за Абдар. Нуждая се от твоята помощ, когато той се появи отново на хоризонта. Нещо, което с всеки изминал ден става все по-вероятно.

— Потроших три години, за да бягам от Абдар, а ти сега искаш да ме закараш точно там, където той няма как да не ме забележи.

— Имаш цял живот пред себе си. Не би ли искал да се отървеш от Абдар веднъж завинаги?

— Завинаги? И как смяташ да обезвредиш човек като него?

— Цинидар е мой, каквото и да се случи. Аз съм махараджата на Цинидар. Ако Абдар се опита да ми отнеме острова, имам законното право да изляза насреща му като срещу най-обикновен нападател…

— Е, и какво? В такъв случай аз спокойно мога да си остана тук и да те оставя ти да се справиш с него.

— Безспорно. Но мога да се справя по-бързо и по-ефикасно, ако имам съюзник, който познава нрава на тази твар.

— Твар? — Картаук премлясна, сякаш опитваше думичката на вкус. — Да, точно така, твар. Или по-скоро чудовище. Това е той. — Картаук поклати глава. — Но не мисля, че е разумно да идвам.

— Защо не?

— По редица причини.

— Би могъл да имаш собствено ателие в двореца.

— Свикнал съм и с тукашното ателие.

— А свикна ли и с това да работиш само с бронз и дърво?

Погледът на Картаук стана особено внимателен.

— Искаш да ме подкупиш, така ли?

— Да, подкуп. Златен подкуп, който не се отказва. Сухата пара момента ми е малко, но притежавам толкова много злато, че дори ти можеш да бъдеш задоволен.

— Искаш да се пишеш мой благодетел?

— Ти не казваше ли, че всеки владетел има нужда от художник, който да украси дома му?

— Злато, казваш…

— А също и моето обещание да те защитавам от Абдар.

— Само докато ти самият си жив, та да можеш да удържиш обещанието си, разбира се.

Рюъл наведе глава.

— Едно на нула! Ала имам твърдото намерение да надживея Абдар.

Картаук го изгледа изпитателно:

— Мислиш ли, че има начин да устоя?

 

Рюъл излезе тихо от стаята на Йън. Завари Маргарет да вписва нещо в домакинската си книга.

— Йън скланя полека-лека. Няма да е зле, ако идеш сега при него и подкрепиш каузата и с твоите собствени аргументи — каза той.

Маргарет затвори голямата книга.

— Не се надявах, че ще успееш.

— Не е сигурен успех все още. Намери ли човек, който да поеме Гленкларън, докато ти отсъстваш?

— Тимоти Дръмънд — сина на пастора, се е върнал наскоро от Единибург, учил е там в университета. Съобразителен и способен младеж, съвсем подходящ да се грижи за Гленкларън, докато се върна.

— Ами кажи го тогава на Йън. Той си мисли, че Гленкларън е нещо като дете, което трябва да храни и наглежда. — Рюъл млъкна и след това добави предпазливо: — Той просто боледува, че не можете да имате дете.

— Мислиш ли, че не го зная? Но не ни било писано.

— Йън каза, че докторът е констатирал…

— Нищо не е констатирал. Просто го помолих да излъже Йън. Той никога не би се оженил за мене, ако знаеше, че няма никаква надежда…

— Съвсем никаква?

— Е, почти никаква. Стават и чудеса.

— Колко жалко!

— Жалко? Не е жалко, а страшно. Не само за това, че Йън се чувства виновен дето ще остана бездетна, а и защото едно детенце би означавало за него, че има за какво да живее.

— Съжалявам Маг… Маргарет.

— Няма полза от съжаления. — Тя изпъна рамене и тръгна към стаята на Йън. — Отивам да поговоря с него.

 

Собствен проект.

Тези думи дълбаеха все по-дълбоко в съзнанието на Джейн. Защо се е свила на това легло, уплашена и нерешителна, вместо да приеме предизвикателството? Рюъл е просто един мъж като всички останали… Не, може би не като всички останали, но все пак просто човек, съвсем не непогрешим. Той каза, че иска да си отмъсти, но нали тя го познава достатъчно добре, нали знае, че той никога няма да си послужи с нечестни средства?

Железница.

Железница. Но толкова се страхува, господи! Не бива и да се съмнява, че при всеки сблъсък Рюъл ще бъде безпощадно твърд.

Железница.

Откъде дойде това нейно предубеждение, че няма да намери сили да се бори с Рюъл? Три години се бе готвила именно за това. Вече не беше детето, което той познаваше от Казанпур. Кой може да твърди, че тя няма да се справи с него и дори да го парира?

Полунощ отдавна минаваше, когато Джейн се надигна бавно и взе листовете от пода. Запали лампата, седна до масата и разгъна експертизата на Медфорд.

 

— Приемам! — каза Джейн преди още да е отворила напълно вратата след почукването на Рюъл. Тя бързо му подаде договора. — Ето. Подписах. Експертизата ще запазя, искам да я проуча по-основно. Ще ти съобщя какви машини и какви материали ще са ми нужни. Когато пристигна в Цинидар, всичко да е доставено. Кога трябва да дойда?

— Колкото е възможно по-скоро. Аз ще тръгна с първия кораб. Йън днес се съгласи да дойде до един месец. Можеш да пътуваш с него и Маргарет. — Той спря изпитателно очи върху лицето й. — Изглеждаш зле. Пак ли безсънна нощ?

Без да обръща внимание на подигравката в гласа му, тя продължи делово:

— Видях доклада. Точен ли е?

— Толкова точен, колкото можа да го направи Медфорд. Изненади винаги могат да се появят.

— Ако нещо се обърка глобите, които трябва да платя, ще ме лишат от цялото ми възнаграждение.

Той кимна:

— Така е. Но такива клаузи има във всеки договор.

— Дори и махараджата не предвиждаше такива големи обезщетения. Намали глобите за просрочка на двадесет процента за първия етап и с още десет процента за втория.

Рюъл поклати глава.

— Намалим ли глобите за неизпълнение, значи да намалим и поощрението. Трябва да работиш с всички сили, за да спазиш сроковете.

— Това е значи. От мене се очаква да работя като роб и след това да загубя всичко.

— Да, и това е начин да ти отмъстя, не намираш ли? — Той се усмихна. — Искаш ли да скъсаш договора?

Бе хранила малка, почти незначителна надежда, че той може да предложи по-добри условия, но все пак трябваше да опита.

— Добре, ще спазя сроковете ти.

— Ами тогава няма какво да обсъждаме повече. — Той се поклони вежливо. — Значи ще се видим в Цинидар.

Джейн остана загледана след него — гледаше го как върви, наперен, забързан, самоуверен.

Не, няма да се остави да я уплаши. Никога вече.

Ще направи проклетата му железница, ще опита шанса да си осигури независим живот. Ще работи, ще работи толкова упорито, че да не й остане време да мисли за нищо друго.

Този път Рюъл няма да излезе победител.