Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (10)

Глава девета

— Трябва да хапнете нещо, Йън! — Джейн погледна обезпокоена недокоснатия поднос до него. — Как ще съберете сили, като нищо не ядете?

— Извинете! Аз съм истинско наказание, нали? — Йън взе вилицата и хапна няколко залъка. — Ето, сега вече ядох.

— Но не достатъчно.

— Повече от достатъчно за човек, който само лежи по гръб. Енергията, която изразходвам, е нищожна. — Той отново легна от страна на гръб. — Но Рюъл не бива да знае. И без това се безпокои излишно.

— Той само иска да се засилите, за да можете да се върнете в Гленкларън.

— Мислих по това… — Йън остана вгледан в чинията си. — Може би ще е най-добре, ако не се върна там.

Тя го изгледа смаяно:

— Не искате да се върнете у дома?!

— Тук прислугата е много евтина… А аз ще имам нужда от гледане… известно време.

Тя го загледа със съчувствие. Тъмната му коса се бе сплъстила и загубила блясъка си, бе ужасяващо слаб, но най-много я тревожеше желанието му да си отиде от този свят.

— Но вие обичате Гленкларън!

Той стисна устни.

— Точно затова не искам да се върна. Вече не мога да бъда полезен за Гленкларън.

— Глупости! Вие ще бъдете от голяма помощ за…

— Маргарет? — Лицето му бе пропито с безкрайно отчаяние. — Да, ще бъда от голяма помощ за Маргарет… Още един инвалид… Един сакат човек, който само ще тежи на ръцете й.

— Ако Маргарет е такава, каквато ми я описахте, тя положително ще иска да се върнете при нея.

— По-добре да бях умрял при злополуката! Бог искаше да умра през онази нощ. Рюъл не е трябвало да ме изважда.

— Да не мислиш, че е в моя власт да се противостоя на волята божия? — На вратата стоеше Рюъл. Престорената усмивка бе като лепната на бледото му лице. — Чуден човек си, Йън! Не хули божията милост! А освен това и безкрайно ме ласкаеш като мислиш, че мога да влияя на съдбата. — Той пристъпи напред. — Виждам, че още не си ял. Защо не направиш опит да хапнеш?

— Не мога, Рюъл… — Той улови погледа, който му отправи Рюъл, въздъхна, посегна към вилицата и започна да яде.

Джейн излезе навън. Не издържаше повече. Застана на верандата и скръсти ръце пред гърдите си, за да не треперят толкова силно. След десетина минути Рюъл дойде при нея.

— Можа ли да го накараш да хапне? — попита тя.

— Да, все някак успявам да го накарам да направи каквото искам.

— Той иска да остане в Казанпур.

— И на мене го каза. — Рюъл поклати глава. — Ако му позволя да остане тук, ще започне да крее и ще умре. В Гленкларън поне има известен шанс да остане жив.

— Изглежда се тревожи, че вече няма да може да управлява Гленкларън.

— Така е. Това не е работа за човек, прикован на легло. Баща ми бе непрекъснато навън, той се разпореждаше с всичко.

— Дали Йън не може да назначи някого?

Рюъл поклати уморено глава:

— Писах на Маги и запазих място на „Бони Лейди“, който ще отплава след три седмици от Наринт.

— Ще го придружиш ли?

Той отново поклати глава.

— Тръгвам за Цинидар, щом Йън потегли за дома. — Той се извърна рязко към нея: — Не ме гледай така! В момента не мога да направя нищо за него в Гленкларън! Но ида ли в Цинидар, ще имам поне шанса да му осигуря малко средства за това проклето парче земя, което е всичко за него. С пари човек може да си купи ако не щастлив, то поне сносен живот.

— Как бих могла да те укорявам! Ти направи за Йън повече, отколкото човек изобщо би могъл да си представи!

Около устните му трепна горчива усмивка.

— Да, във всички случаи повече, отколкото той самият искаше. — Рюъл се надигна. — Трябва да ида в офицерския клуб да помоля полковник Пикеринг да вземе Йън с някой военен транспорт до Наринт. Ще го наглеждаш ли, докато се оправя?

Джейн се вцепени. Връхлетя я панически ужас. От катастрофата насам Рюъл не се бе отделял от леглото на Йън, не знаеше за разследването, което бе започнал полковник Пикеринг, какво ще стане, ако той!?

— Какво става? Някакви проблеми ли има?

— Не, нищо. Естествено, че ще се грижа за Йън.

— Естествено — повтори той, усмивката му бе сърдечна и мила. — В този случай думата „естествено“ не е подходяща. Ти направи толкова много, изтърпя такива ужаси, и виковете на Йън, и моите гневни изблици! Съсипа се през последните седмици. Заприличала си на сянка. А аз не съм ти казал дори едно благодаря!

— Не искам твоята благодарност. Просто не можех да постъпя другояче.

Рюъл я изгледа пронизително.

— Трябва да знаеш, че никога няма да забравя какво направи за мене. Ще намеря начин да ти се отблагодаря.

За първи път след злополуката той я погледна в очите така, че тя цялата потръпна. Усмивката й стана несигурна.

— И на мене ли ще построиш дворец?

— И това може да стане. — Рюъл протегна ръка и погали бузата й с върха на показалеца си. — Ще измисля нещо. Ти май каза веднъж, че не би се чувствала добре в дворец.

Тази нежна ласка… какво прекрасно усещане!

— Невероятно е, че си го запомнил.

— Имам добра памет. — Той отпусна ръка. — За важните неща.

Как копнее да протегне ръка, да го докосне, да се стопли с неговата топлина… И по-рано знаеше, че го обича, но сега, след съвместно прекараните дни чувството й бе станало още по-силно.

— Ще се видим след няколко часа! — Той бързо се обърна и излезе.

Джейн потрепери. Може страхът й да е неоснователен. Може пък съдбата да прояви милост и да й позволи да задържи този дар! Дано само Пикеринг не каже на Рюъл!

 

— Следващият военен транспорт ще отплава нагоре по реката на двадесет и седми — каза Джон Пикеринг. — Мога да помоля дежурния офицер да предостави своята койка. Ще бъде ли дотогава Йън в състояние да пътува?

— Дотолкова, доколкото е възможно. — Рюъл стана. — Много сте любезен. Благодаря ви, полковник.

— Няма защо. Ние всички обичаме лорд Макларън. Наистина чудесен човек! — Полковникът кимна. — А сега седнете, искам да пийнем по чашка! Изглеждате така, като че ли наистина имате нужда да пийнете нещо.

Рюъл поклати глава.

— Трябва да се връщам при…

— Седнете! — повтори Пикеринг натъртено.

Рюъл се отпусна назад в креслото.

— Добре, по чашка. Съгласен съм.

Полковникът направи знак на момчето зад бара.

— Ако не се щадите, ще се наложи вас да пренасяме с носилка нагоре по реката. — Той изчака прислужникът да им сервира чашите с уиски и продължи. — Виждал съм немалко мъже, изтощени до смърт като вас, но това бяха все хора, излизащи от битка…

„Аз също излизам от една битка“ — помисли си Рюъл и отпи от чашата.

— Нищо ми няма. Бедата е с Иън.

— И от какво е тогава това треперене на ръцете ви?

„Пикеринг има право!“ — констатира с изненада Рюъл. Ръката, с която държеше чашата, трепереше силно. Трябваше да употреби цялата си воля, за да успокои ръцете си.

— Преуморих се напоследък. Но това не значи, че съм болен.

— Абдар сигурно ще съжалява, че не сте.

Рюъл погледна полковника недоумяващо:

— Абдар?

— По поръчение на Абдар Пахтал прояви твърде голям интерес към вас. Дойде миналата седмица да ме разпитва за покупката на Цинидар.

— Какво да разпитва?

— Най-прекият въпрос беше за причината, която ви е накарала да купите острова. И понеже вие нищо не ми бяхте обяснили, и аз не можах да му отговоря… — Полковникът сви рамене. — Но останах с впечатление, че това съвсем не го задоволи. Ще продължава да рови. Най-добре е да напуснете Казанпур.

— Представихте ли договора за покупката в Калкута?

Пикеринг кимна:

— Всичко е регистрирано както му е редът. Цинидар е ваша законна собственост.

— Или поне липсва законна причина да ми вземат острова.

— Докато баща му е жив, няма защо да се страхувате. Абдар няма да посмее да се меси в работата на махараджата.

— Ще видим.

— Просто реших, че е добре да го знаете. — Полковникът замълча. — Видели са Пахтал в каньона Ланпур. Можете да се сетите каква може да бъде причината за този внезапен интерес към разследванията там.

Картаук! Сигурно Абдар не е повярвал, че Картаук е загинал в придошлите вода. Не би могъл да си обясни по друг начин появата на Пахтал в пролома… Изведнъж до съзнанието му достигнаха последните думи на Пикеринг.

— Разследванията? Какви разследвания?

Полковникът го погледна изненадан:

— Ами разследванията на железопътната катастрофа. Махараджата нареди да установим причините. — Усмивката му бе повече от многозначителна. — Твърде неприятна задача, както можете да предположите. Патрик Райли винаги ми е бил много симпатичен. Неприятно ми е, че заради моя доклад той ще загуби парите си.

— Какво говорите? — Рюъл го гледаше недоумяващ. — Патрик ми обясни, че от придошлите води са се насложили вибрации и релсите са поддали. Това са форсмажорни обстоятелства…

Пикеринг поклати глава със съжаление.

— Нашият инженер установи, че релсите са щели да издържат, ако не са били толкова лошокачествени.

Рюъл имаше чувството, че някой го блъсна с юмрук в корема. Вложи цялата си предпазливост във въпроса, който зададе:

— Искате да кажете… че злополуката е могла да бъде избегната?

Пикеринг примигна смутено:

— Мислех, че знаете. Патрик сигурно е споделил с мис Барнаби за дознанието.

— Ако го е направил, тя не е сметнала за необходимо да ме информира. — Рюъл се надигна бавно от мястото си. — Мисля, че се налага да посетя Патрик Райли. Искам да му задам няколко въпроса.

— Боя се, че няма да ви отговори. Напоследък е пиян още от обяд. — Полковникът замълча и добави с променен тон: — Защо не поставите тези въпроси на мис Барнаби? Ако може да се вярва на Патрик, тя знаела много добре за какво става дума.

Рюъл се закова на мястото си.

— Какво трябва да означава това?!

Пикеринг се поразмърда неспокойно.

— Патрик се опита да я защити, но неколцина от доставчиците заявиха единодушно, че тя единствена е отговаряла за доставките. Накрая Патрик се видя принуден да признае, че тя е поръчала релсите. Истинска беда! Да остави работата в ръцете на една жена! Това ще означава навярно край на кариерата му.

„Трябваше да пестя от всяко нещо…“

Той сякаш чуваше отново думите на Джейн, изречени в каньона.

„Тази врата ни излезе страшно скъпа…“

„Моя е вината…“

— Трябва да вървя! — каза Рюъл с глух глас. — Налага се.

Той се втурна към изхода, без дори да чуе как Пикеринг извика името му, опитвайки се да го спре.

 

Джейн стисна нервно подлакътниците на креслото като чу, че Рюъл се връща. Беше успяла да си втълпи, че всъщност желае да се стигне най-после до този разговор, но би дала всичко, само и само да може да го избегне.

Дано Рюъл иде направо в стаята на Йън!

— Джейн! — Гласът му бе тих и спокоен.

„Може Пикеринг да не му е казал! — помисли си тя с надежда. — Дано, господи, Пикеринг да не е проговорил!“

— На верандата съм. Имаше ли някакви проблеми с полковника?

Той застана на вратата — тъмен силует на фона на осветената дневна.

— Защо питаш за проблеми?

Странната интонация на гласа му я накара да застане нащрек.

— Защото се забави с часове. Минава десет.

— Имаше ли трудности с Йън?

— Не, само се питах… — Тя се поколеба и след това бързо докладва: — Йън хапна и му дадох лауданум. Сигурно вече е заспал.

— О, и лауданумът вече не помага. По-рано се събуждаше и крещеше от болки, сега вече само си лежи и плаче… — Гласът му стана по-твърд. — Можеш ли да си представиш какво означава това за един мъж? Той се срамува от себе си. Трябва да се правя на заспал, за да не се налага той да ми се извинява за слабостта си. Господи! Каква ирония! Йън и слабост!

„Той знае.“

Замаяна, Джейн се надигна.

— Ще си легна. Лека нощ, Рюъл.

— Не още! Искам да те питам нещо.

Започва се… Трябва да е готова за всичко.

— Какво има?

— За релсите.

Джейн смяташе, че е подготвена, но сега се вцепени от страх.

— Защо се стресна така?

— Рюъл… аз…

— Аз също се стреснах. Стреснах се така, че трябваше да направя една дълга разходка… — Рюъл преглътна мъчително. — Разходих се чак до Ланпур.

Джейн трябваше да навлажни устните си, за да може да проговори.

— Защо?

— Исках да погледна тия релси. И като ги видях такива разкривени, се сетих отново за Йън. — Той вдигна глава и впи очи в нейните.

Дъхът й секна при вида на толкова болка и гняв.

— И реших, че ще убия Патрик Райли.

— Не! — Един вик, който неволно се изтръгна от устата й.

— И защо не? Той само това заслужава. Никой друг не заслужава повече от него да бъде убит… — Рюъл помълча. — Освен тебе.

Тя го гледаше безпомощно.

— Защо мълчиш? Защо не казваш нито дума? — Гневът, за който тя само подозираше, сега се разрази като буря. — По дяволите! Не стой като истукан! Кажи ми, че греша! Кажи, че Пикеринг греши!

— Какво ти каза той?

— Каза, че ти си отговаряла за поръчките. Вярно ли е?

— Да, вярно е — прошепна тя без глас.

Като че някой го удари.

— Това ли имаше предвид, когато каза, че катастрофата е по твоя вина?

Тя цялата се сви.

— Да.

— Ти, проклето… — Той пристъпи към нея и я хвана за гърлото. — И всичко това, за да угодиш на твоя Патрик! — Погледът му я изгаряше.

Тя отчаяно се бореше да си поеме дъх, но хватката му я стегна още повече. Това е краят… Джейн посегна към гърлото си, опитвайки се да откопчи ръката му, взряна безпомощно в това напрегнато, непознато лице.

— Моля те! — Прозвуча като някакво проскърцване. Тя осъзна, че той не може да я е чул. Изражението на лицето му бе диво, безумно, измъчено.

Той потръпна и ръката му се отпусна. Най-после тя пое мъчително въздух.

— Трябваше да те довърша! — изръмжа той. — Заслужаваш си го. Никой не го заслужава повече от… — Той рязко се обърна и тръгна към стаята на Йън. — Да не си ми се мярнала пред очите! Ако ти е мил животът…

Тя очакваше, че той ще затръшне с все сила вратата. Предпазливостта, с която я притвори, й се стори още по-зловеща.

С трепереща ръка тя посегна към нараненото си гърло. Никога не се бе намирала толкова близо до смъртта. Дали щеше да удържи обещанието си и да запази тайната за вината на Патрик, ако Рюъл не я бе пуснал в последния момент?

Влачейки крака, тя тръгна бавно към стаята си.

„Трябва да престана да го обичам!“ — помисли тя като на сън. Отсега нататък любовта й към него ще се превърне в оръжие срещу нея самата. Трябва да гледа на Рюъл като на враг и да се пази от него! Да, трябва да престане да го обича.

 

За спане не можеше да става и дума. И все пак трябва да бе позадрямала, защото изведнъж се сепна и видя Рюъл до леглото си, посред нощ. Ужасена, тя се дръпна към възглавницата.

Светлината на газовата лампа, която той държеше в ръката си позволяваше да види горчивата усмивка на лицето му.

— Не се бой, няма да те убия. Това мина! — Той замълча. — Може би е по-добре, че не мога да те убия. Смъртта би била твърде слабо отмъщение. Ти щеше да се отървеш от този мизерен живот, докато Йън ще е принуден да се моли ден и нощ, за да се отърве от него.

И да я убиеше в този миг, нямаше да се съпротивлява. Животът бе по-убийствен. Всяка негова дума я нараняваше в сърцето. Той приседна на леглото и остави лампата на нощната масичка.

— Трепериш. — Той се пресегна и най-спокойно разкопча нощницата й. — Не се ли боиш, че ще те изнасиля? Знаеш, че мога да го направя. Все едно е дали те мразя или не. Само като те видя и вече съм готов. Не мисля, че някога ще престана да те желая… — Той разгърна нощницата и обхвана с топлата си шепа гърдите й.

Джейн си пое шумно въздух и се отдръпна:

— Моля ти се! Ти изобщо не го искаш…

— Напротив. — Той посегна към ръката й, за да й покаже колко е възбуден. — Виждаш ли? — Палецът му продължаваше да търка настойчиво пъпката на гърдата й. Заедно с болката я прониза призивно желание. — А и ти го искаш. Няма да се наложи да те насилвам. Бих могъл да те взема тук, сега, на това легло… И ще направя така, че ще виеш от блаженство.

Очите му светеха с безумен блясък, около устните му играеше решителност. Сега красотата му бе по-ярка, отколкото онази първа вечер у Забри. Като че ли цялата стая се изпълни с присъствието му.

Господи, той има право! Тя го желае. Иска й се да намерят заедно лек за взаимната болка, това бе единствено възможният начин. Какво безумие, да си помисли, че тяхното сливане може да бъде мъчително или унизително! Телата им не се интересуваха от това какво изпитва Рюъл към нея в момента. Тялото й знаеше една-единствена жажда и само Рюъл можеше да я утоли… След тази нощ Рюъл навярно няма никога да я докосне отново. Но тя копнееше за това единствено докосване сега, тя жадуваше за близостта му. О, така силно го иска!

— … Но няма да ти доставя това удоволствие! — каза той тихо. Няма да си го позволя. — Той пусна гърдите й и загърна нощницата и с рязко дръпване. — Ще намеря друг начин.

Навярно той изобщо не бе възнамерявал да я обладае. Искаше само да й демонстрира нейната собствена слабост и своята власт над нея. Джейн изхлипа и преглътна конвулсивно, за да освободи гърлото си от буцата, която я задушаваше.

— Искам да ти кажа… че ужасно съжалявам за онова, което се случи с Йън…

— Това не е достатъчно. Би трябвало не само да съжаляваш, но и да страдаш, както страда Йън… — Той изведнъж избухна: — Не, Джейн! Няма да те оставя да се измъкнеш от тази история!

— Не съм и очаквала това.

Рюъл се засмя горчиво:

— Не си очаквала, така ли? Да ти кажа ли какво си очаквала? Смятала си, че стига да предложиш къщата си на Йън и да ми се усмихнеш чаровно и всичко ще е наред. Не, не ти казвам! Ще се погрижа да стане така, че и ти да се почувстваш зазидана като Йън. Аз не мога да бъда с него в Гленкларън, но ти ще отидеш! Ти ще се грижиш за него, ти ще го слушаш как крещи нощем и винаги ще знаеш, че ти си виновна за неговите страдания. Очите й бяха станали огромни от ужас.

— Искаш да ида с него в Гленкларън?

— Ще изкупваш вината си. Или ще го направиш, или ще се погрижа този твой Патрик да се измъчи повече от Йън, преди да го убия.

— Заплахите са излишни — каза Джейн спокойно. — Готова съм да ида в Гленкларън. Просто трябваше да ме попиташ.

— Аз не задавам въпроси. Само те уведомявам в какво ще се състои първата част от погасяването на дълга ти.

— Първата част?

— Ти да не си въобразяваш, че няколко години служба ще изкупят цялата ти вина?

Джейн понечи да каже, че той вече достатъчно я е наказал, но знаеше, че няма да я разбере. Никога не би разбрал колко голямо е огорчението, което й причинява.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна на Йън. — Тя се опита да притисне с ръка слепоочията си, за да спре чуковете, блъскащи в главата й. Каква болка, господи! — Ала Картаук трябва да дойде с мен. Твърде опасно би било да остане тук.

— Щом смяташ. В Гленкларън е нужна всякаква работна ръка.

— И Патрик. — Тези думи, като че изведнъж паднали от небето я изплашиха, сякаш не ги беше произнесла тя. Смяташе, че вече веднъж завинаги е приключила с Патрик, но изглежда многогодишната връзка не можеше да се скъса изведнъж въпреки презрението и отвращението, което изпитваше към него. Не можеше да остави Патрик беззащитен пред смъртната омраза на Рюъл Макларън.

Той я изгледа втренчено:

— Бях решил най-сериозно да взема Патрик в Цинидар като гаранция, че ти ще изпълниш задълженията си.

— Той само ще ти пречи — побърза да каже тя.

— Боиш се, че може да го убия. — Рюъл помълча замислен. — Може би имаш право. Само като си спомня за Йън и може да го убия. Заложници не са ми нужни. Ще поддържам постоянно връзка с Маги и от нея ще узнавам държиш ли на думата си.

— Ще спазя обещанието си — въздъхна тя уморено. — Може пък след време да промениш решението си.

— Не се надявай! Вече ти казах, че такива работи не забравям.

 

Три седмици по-късно корабът „Бони Лейди“ отплава с Джейн. Йън, Патрик и Картаук на борда.

Джейн хвърли последен поглед на Рюъл, застанал самотен на дока. Той също я гледаше. Гледаше я така, че тя не издържа погледа му и отмести очи. Рюъл като че ли искаше да й внуши, че тази раздяла е само временна и че тя никога няма да успее да избяга от него.

— В последно време той се държи твърде странно с тебе! — Джон Картаук ги бе наблюдавал. — Ти явно не искаш да ми кажеш какво се е случило…

— Не, не искам.

Докато Картаук се криеше в Наринт, не бе чул нищо за резултатите от разследването на злополуката и тя нямаше намерение да го посвещава.

Защо Рюъл не отмества очи от нея! Погледът му я пронизва… Тя побърза да се отдръпне от релинга.

— Не мога да остана повече тук. Трябва да ида при Йън.

Картаук поклати глава.

— Той спи. Да го оставим на спокойствие. Къде е Патрик?

— Където е винаги. Пак гледа да се скрие с бутилка уиски. След катастрофата той е още по-зле с пиенето.

— И въпреки това го вземаш в Гленкларън?

— Той няма да дойде в Гленкларън.

Картаук я погледна изненадано:

— Но той ми каза, че идвал с нас?

— Ще го настаня в един малък пансион в Единбург. Останаха ни малко пари — достатъчно, за да задържи поне една година на повърхността. След това ще трябва да си търси работа.

Рюъл продължаваше да я гледа.

„Защо, господи, не се обърне да си върви?!“ Почувства раздираща болка. Трябва… трябва да се освободи от този човек!

— Извинявай, Джон! Трябва да сляза до трюма, искам да видя как са настанени Сам и Бедилайа.

 

— Всички ще се радват да ви видят отново! — Джейн взе леденостудената ръка на Йън. — Вашият Гленкларън е прекрасен. Чак сега разбирам защо сте толкова привързан към него.

Йън не откъсваше очи от очертаващите се в далечината кули и оловни покриви.

— Да, прекрасно е.

Джейн го зави по-плътно. „Това уморително пътуване го съсипа!“ — помисли си тя. Бе пребледнял още повече, изглеждаше по-зле, отколкото преди два дни, когато го свалиха с носилката на пристанището в Единбург.

— Сега вече положително всичко ще се оправи.

— Ще ми се да вярвам — прошепна той, без да вдига очи от скута си. — Може би наистина има някаква надежда…

Десет минути по-късно каруцата заподскача по дървения мост и влезе в покрития с плочи вътрешен двор.

В средата на двора имаше поразкъртен кладенец, покрит с петна от стар мъх. Между камъните бе прорасла трева. Накъдето и да се обърнеше, Джейн откриваше тъжните белези на старост и занемареност.

— Не е било вината така — каза Йън, уловил погледа й. — Много дълго отсъствах, а такива стари сгради имат нужда от непрекъснато поддържане.

— Или от бързо разрушаване — изръмжа Картаук.

Джейн го сряза с един-единствен унищожителен поглед.

— О, Йън, положително ще имаме време да ремонтираме по нещо…

Бе странно да си представи, че Рюъл е раснал тук, тези обветрени от времето полуразрушени зидове така не му подхождаха!

— Къде е той?

Обкованата с месинг парадна порта зейна и надолу по стълбата заслиза бързо с изправен гръб млада жена. — Господи, Йън! Още ли не можеш да сядаш?

— Маргарет! — Йън не можеше да повярва на ушите си. Той се подпря на лакът, за да може да вижда над страничните дъски на каруцата. — Какво правиш тук?!

— А къде да бъда? — Тя се спусна стремително към каруцата. — Щом получих писмото на Рюъл, тръгнахме с татко за Гленкларън. Реших, че така ще е най-разумно, докато се привдигнеш.

За Джейн Маргарет Макдоналд бе, меко казано, истинска изненада. Тя си спомни как си я бе представяла, когато разговаряха с Йън на гарата. „Нежни гледани ръце, дантели…“ Но затворената до врата тъмносиня рокля бе стара и износена. Изпълнените със сдържано достойнство движения на високата и тънка Маргарет, с прибрана на гладък, нисък кок пшениченоруса коса, издаваха непоколебима увереност. Силната брадичка и широката уста бяха прекалено впечатляващи, за да бъде наречена хубава, но сивите очи придаваха на лицето й очарование, което завладяваше хората около нея.

Маргарет се покатери на каруцата и коленичи до Йън.

— Изглеждаш ужасно! — заяви тя направо. — Крайно време беше да си дойдеш у дома. — Тя го целуна бързо и продължи енергично: — Ти само почакай, всичко ще дойде отново на мястото си!

— Маргарет… — Йън погали с пръст бузата й. — Хубавата ми Маргарет…

— Явно болката е засегнала зрението ти! — отвърна тя закачливо. — Съвсем не съм хубава. — Тя се обърна към Джейн. — Вие коя сте?

— Джейн Барнаби. — Тя посочи към мъжа до кочияша. — А това е Джон Картаук.

— И защо сте тук?

— Рюъл изпрати…

— Достатъчно, това обяснява всичко — прекъсна я Маргарет. — Рюъл винаги е дружал с най-странни типове… — Погледът й се плъзна към Картаук. — Вие здрав ли сте в ръцете?

Картаук примигна объркан.

— Силен съм като бик. Или като Херкулес…

— Надявам се, че не преувеличавате. — Тя се обърна и се провикна: — Джок!

Дребен набит мъж с червен перчем дотича надолу по стълбите Маргарет изкомандва Картаук:

— Слезте от мястото си и помогнете на Джок да внесем Йън. — Тя скочи пъргаво от каруцата. — Джок, сложете го да си легне, а аз ще ида в кухнята да намеря нещо, което става за ядене. — След това Маргарет се обърна към Джейн. — Елате с мене и се опитайте да бъдете полезна. Имаме само три прислужнички за целия този огромен замък, но не можех да си позволя да храня повече гладни гърла…

— Ние няма да ви бъдем в тежест — каза бързо Джейн.

— Това може да важи за останалите — подметна Картаук, докато двамата с Джок внимателно вдигнаха носилката. — Но един художник е твърде скъпоценен товар. Да го храниш и гледаш е истинска привилегия.

— Работите с бои, така ли? — попита Маргарет.

— Хм. Не работя, а създавам епохални произведения. Кова злато. Аз съм майстор на златоковането…

— Нямам нищо против, стига да сте майстор на носилконосенето, да не изтървете Йън по стълбата.

— Отнасяш се с гостите ни като със слуги! — запротестира Йън.

— Гленкларън не може да си позволи гости, които не си изкарват хляба. — Мекият жест, с който приглади назад косите, нападали по челото му, опроверга грубите й думи. — А ти кротувай и ми се подчинявай! Ще дойда при теб щом Джок те настани да си легнеш и си починеш малко. — Тя се обърна и прекоси двора на замъка, като пътьом подвикна на Джейн през рамо: — Идвате ли?

Джейн се затича след нея.

— Идвам.

— Почакайте! — Погледът на Маргарет остана вперен в Сам, който се втурна след Джейн. — Ваше ли е кучето?

— Сам няма да създава трудности.

Погледът на Маргарет се премести към Бедилайа, която тръгна след каруцата към обора.

— А конят?

— Не можех да оставя Бедилайа в Казанпур.

— Гледайте да се отървете от тези животни. Не можем да си ги позволим — каза Маргарет твърдо.

Джейн пое въздух дълбоко:

— Невъзможно.

Маргарет изглеждаше смаяна:

— Невъзможно?

— Животните са мои, аз ще се грижа за тях.

— Разбирам. — Гняв, примесен с респект трепна в погледа на Маргарет. Тя се обърна и влезе в замъка. — Ами в такъв случай… грижете се за тях.

Кухнята, в която Маргарет я въведе, бе огромна и се нуждаеше от ремонт не по-малко, отколкото вътрешния двор. Но просто плачеше не толкова за незабавен ремонт, колкото за основно почистване.

Критичният поглед на Джейн не убегна на Маргарет и тя побърза да обясни:

— Пристигнах само преди два дни и не мога да свърша сама всичко. Ако не ви харесва, ще трябва сама да почистите.

— Не исках да…

— Разбира се, че искахте. С мене се говори откровено. Аз съм за това, да се говори направо. Нямаме време за вежливи брътвежи.

Джейн не можа да скрие усмивката си.

— В такъв случай няма да ги чуете от мене. Но кухнята наистина прилича на кочина. Ще я изчистя.

— Много добре. — Маргарет посочи към една дребна посивяла женица, която белеше картофи до голямото огнище.

— Това е Мери Родее. Мери, това е Джейн Барнаби. Дойде с Йън.

— Още едно гърло за хранене — каза жената намусено. — Като че си нямаме достатъчно ядове.

— Тя ще си изработва за прехраната. — Маргарет отиде до огнището. — А не бих казала, че имаме ядове. Глупаво е човек да се тревожи за неща, които не може да промени. Готова ли е супата?

— Сега ще й сложа картофите.

— Аз ще го направя. Ти върви и приготви още две стаи.

— Две?

— Две — повтори Маргарет сърдито. — И няма защо да се притесняваш. Господ има грижа за всинца ни.

— Да, ама май вие сте таз, дето има грижа за всинца ни — избоботи Мери, като бутна в ръцете на Маргарет паницата с картофите и ножа. — Нещо ми се струва, че господ ви оставя да вършите сама твърде много работи. — Прислужницата отиде до вратата. — Като ида горе, ще погледна как е баща ви.

— Не си прави труда! — Лицето на Маргарет внезапно просия в усмивка. — И все пак, много ти благодаря, Мери. — Усмивката й угасна, когато отново се обърна към Джейн. — Рюъл ми писа, наистина, но не очаквах… — Тя приседна на Мериния стол и започна бързо да бели картофите. — Никаква ли надежда не дават все пак, че някой ден може да проходи?

— Докторът мисли, че няма — каза тихичко Джейн.

— Докторът! Един доктор може да греши, както всеки друг човек просто няма да се съгласим с него и ще направим всичко, което можем… — Маргарет сви рамене, като че отхвърли някакъв товар и после спря поглед на Джейн. — Защо ходите с панталони! Изглеждате странно.

Джейн изведнъж настръхна. Наистина Маргарет нямаше нежни ръце и не бе облечена модно, но надали все пак се отличаваше толкова много от останалите дами, колкото показваше на пръв поглед.

— Това са единствените дрехи, които имам. Ако не ви харесва облеклото ми, мога само да съжалявам.

Лицето на Маргарет стана мрачно.

— Жената трябва да изглежда като жена. Мъжете и без друго са достатъчно самоуверени, за да трябва да ги ласкаем допълнително, като им подражаваме.

Джейн я изгледа смаяна, но после се разсмя:

— Не е за подражание. На строежа работех с мъже и намирам тона облекло много практично.

— Така ли? Е, добре, сигурно си имате съображения да ходите така смешно облечена. Но все пак би трябвало да потърсите някакъв компромис… — В очите й изведнъж припламна интерес: — На обекта? На строежа на онази железница? Допадат ми жени, които правят нещо. Как стана така, че да сте на… железницата? — Тя млъкна и бързо додаде: — Това може да ми го разкажете и по-късно. Сега трябва да се концентрирам върху най-важното и най-неотложното. Колко смятате да останете тук?

— Обещах на Рюъл, че ще остана дотогава, докато Йън има нужда от мен.

Лицето на Маргарет помръкна.

— И само един господ знае колко време ще трае това. Йън е направо безпомощен. Гленкларън ще има нужда от всеки, който е готов да помогне.

— Така смяташе и Рюъл — каза Джейн.

— Така ли? Направо да не повярва човек! Ако беше останало на Рюъл, Гленкларън да е досега в развалини.

— О, обикновено всеки обича местата, където е прекарал детството си.

Маргарет я изгледа изненадано.

— Рюъл не е прекарал детството си тук. Ани имаше къща оттатък долината.

— Ани?

— Ани Камерън, майката на Рюъл. Не знаехте ли, че е незаконороден?

Очите на Джейн станаха огромни от вълнение.

— Но той се казва Макларън.

— Рюъл отказал да носи друго име, въпреки че баща му не го е признал. Не му е било толкова до Гленкларън, но го е направил просто от инат.

— Но Йън винаги говори за него като… — Джейн поклати глава. — Не разбирам…

— Йън изобщо не говори за Ани. Колко пъти се опитвам да му обясня, че не е негова вината, задето баща им се отнася зле с Рюъл, но Йън не иска и да чуе. За него Рюъл винаги е бил и си остава негов брат, а Йън дори има угризения, че заради него баща му не е поискал да се ожени за онази жена… И дето отказал да признае бащинството си…

— Защо го е направил?

— Заради Гленкларън. Господарят на Гленкларън вече е имал един син и не е искал изведнъж да се появи и втори. А освен това Ани не е била… почтена жена. — Маргарет сви устни. — Макар че това не го е вълнувало, преди да й се насити. Отначало е бил луд по нея. Разправят, че била толкова красива, точно какъвто е Рюъл сега. Хората мислели, че е омагьосала господаря на Гленкларън.

— Жива ли е?

Маргарет поклати глава.

— Рюъл бил на дванадесет години, когато заминала за Единбург. А после се чуло, че умряла от инфлуенца.

— И просто е изоставила Рюъл?

— Той вече е можел да се грижи сам за себе си. — Маргарет сви рамене. — Стига сега за Рюъл. Толкова много внимание за един мъж, дори и когато е на друг континент, е неоправдано. — Тя стана и се приближи до огнището, за да изсипе картофите във врящия котел. — А сега бих искала да ми кажете нещо за вашия придружител, този наперен самохвалко.

 

Два часа по-късно Маргарет влезе бързо в стаята на Йън.

— Пооправи ли се малко? — Погледът й падна на седналия до леглото Картаук. — Не сте ни нужен повече тук. Можете да идете да си потърсите някакво местенце за работилница. Джейн ми каза, че може би ще останете известно време и ще ви трябва място, където да се занимавате с вашата дейност.

— Хм, дейност. — Той го изрече така, като че думата остави лош вкус в устата му. — Вие нямате никакво чувство за значимостта на моята работа.

— Много по-добро чувство имам за значимостта на моята работа. — Тя кимна към вратата. — Занимавайте се със своята работа, където намерите за угодно, но си вървете сега.

Лицето на Картаук стана като буреносен облак.

— Какво ли друго би могло да се очаква в тази студена варварска земя! — Той затвори вратата след себе си.

— Слава тебе, господи! Най-сетне! — Маргарет приседна на леглото на Йън. — Поръчала съм до три дни викарият да дойде да ни венчае, затова трябва да си починеш и да се възстановиш след това убийствено пътуване.

— Няма да се венчаем.

— Разбира се, че ще го направим! Но очаквах да кажеш подобна глупост. — Тя приглади нежно косите на челото му. — Толкова време гледах как се мъчиш да спасяваш Рюъл, сега пък си решил, че аз трябва да бъда спасявана.

— Няма да допусна да се превърна в допълнително бреме за тебе. Баща ти…

— … чезне и в скоро време вече няма да го има.

Той я изгледа учудено:

— Не си ми писала нищо за това?

— Какво да ти гоила? Би ли могло това да помогне?

— Щях да се върна, да бъдем заедно.

Лицето й омекна.

— Да, Йън. Зная.

— Споделям мъката ти.

Тя изкриви лице.

— Много бих искала да изпитвам някаква мъка, но и двамата знаем, че баща ми не е човек за обичане… — Тя смени темата и отново заговори за Рюъл. — Вчера изпрати чек за две хиляди лири. Пише, че ще изпрати още, щом разполага с пари.

— Невъзможно! — Йън поклати безпомощно глава. — Така ще му останат само хиляда за неговата работа. Върни му парите обратно!

— Няма да направя нищо подобно. Гленкларън има нужда от тези пари. Ти имаш нужда от тях. Положително ще е полезно за Рюъл веднъж поне да помисли и за някой друг, освен за себе си.

— Той ми спаси живота. Рискува своя живот за мене.

— Какво толкова? Това е типично за него. Слабото му място е липсата на самодисциплина.

Йън се засмя.

— Господи, колко ми липсваше, Маргарет! — Усмивката му отново се стопи. — Но няма да позволя ти да се омъжиш за един сакат човек! Достатъчно дълго си прекарала край болнично легло.

— Кой може да каже, че ще останеш сакат? — Той се опита да възрази и тя бързо го пресече: — Освен това силното тяло е нещо красиво и добро, но много по-съществена е силата на сърцето и на духа!

— Не мога да ти дам деца. Ти толкова обичаш деца, Маргарет…

— Не е казано, че е изключено Бог да ни благослови… Ще поговоря с доктора.

Йън само тъжно поклати глава.

— Колко много двойки остават без деца. Господ можеше да не ни дари с дете, дори ако ти беше здрав.

— Не е така, Маргарет. Знаеш, че не е така.

— Добре де, съгласна съм да изчакаме с венчавката, докато бъдеш в състояние да сядаш. Дотогава вече ще си по-добре и да се надяваме, няма да си толкова упорит.

— Невъзможно е. Гърбът ми…

— Възможно е. Аз ще се погрижа за това! — Тя се наведе към него и го целуна от сърце по челото. — А сега трябва да почиваш. Това пътуване те е изтощило.

— Всяко нещо ме изтощава.