Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (20)

Глава деветнадесета

Дилам препусна насреща им, когато оставаха още цели две мили до лагера.

Джейн изтръпна от безпокойство.

— Пак ли?

Дилам се усмихна.

— Не, с работата всичко е наред.

— Но защо идваш тогава?

— От любопитство, нетърпелива съм да разбера какво стана със слона?

— Намерихме го — отвърна Джейн. — Открихме и него, и причината за този негов бяс да руши.

— Убихте ли го?

— Не стана нужда. — Джейн се усмихна на Дилам, преди да продължи. — Но ще се наложи да променим малко трасето на железницата.

 

 

Когато пристигнаха в лагера, предадоха на Рюъл бележка от Джеймс Медфорд. Той прочете листчето със сериозно лице.

— За железницата ли е? Някакви проблеми?

— Не, но може би много скоро ще имаме проблеми, и то много повече, отколкото можем да си помислим. Медфорд е получил известие от Пикеринг, че старият махараджа е мъртъв.

— Толкова скоро?

— Пикеринг се съмнява, че може Абдар да му е помогнал, но за това сега не бива да се говори, тъй като вече Абдар е на власт.

— И сигурно веднага ще тръгне за Цинидар.

Рюъл поклати глава.

— Преди да се възкачи на престола трябва да мине официалният траур от три месеца. Дотогава той няма да притежава повече власт, отколкото е имал досега. А после, ако е милостив господ, може да имаме още един-два месеца, докато се сети за нас. Но трябва да сме готови.

— Три месеца! — промълви Джейн. — Не мога да свърша линията толкова скоро.

Тя помисли за това колко допълнително време ще загуби, за да заобиколи пътеката, по която слоновете се отправяха към своето вечно жилище. Но това трябваше да се направи. Така животните нямаше да нападат и да рушат построеното.

— За два месеца трябва да свършим! — прошепна Рюъл на себе си. — През третия месец ще прекарам златото и ще укрепя пристанището.

— Изключено.

— Трябва да стане. Медфорд е почти готов. Ще го прехвърля да довърши участъка покрай каньона… — Той бе смръщил чело, мислейки напрегнато. — Ето какво ще направя. Ще затворя мината и ще прехвърля работниците на линията. Аз сам ще ги надзиравам. Мислиш ли, че така ще успеем?

— Може би, но е малко вероятно. Джунглата там е по-гъста, имаме да изкореняваме широка полоса.

— Ще наема още хора от селото.

— И пак няма да са достатъчни.

— Трябва да стане, Джейн! Ако не го направим, може да загубя всичко, което съм изработил през последните години. — Той я погледна в очите: — Нуждая се от помощта ти! Ще ми помогнеш ли?

Не бе и помислила, че някога Рюъл Макларън може да я моли за нещо. Винаги бе изисквал. Но сега беше друго. Този път той дори не се опита да заиграва с едва ли не хипнотичния си чар, негово вярно оръжие. Говореше просто и открито.

„Той обича този остров, той се е превърнал в негова родина…“

Джейн го погледна и почувства някакво странно желание да го закриля.

По дяволите! Тя не може да позволи Абдар да дойде и да го лиши от всичко!

— Ще се опитам. — Тя се обърна и отиде към палатката. — Ела. Дай да погледнем пак картата! Можем да заобиколим пътя на слоновете и все пак да съкратим много мили, ако решим да минем през блатото… Ще трябва непрекъснато да опипваме почвата, да работим в тинята, не можем да спестим седем мили. Ако с това успеем да си помогнем…

— Седем мили са много нещо! — оживи се той.

— Ти можеш да поемеш с хората си отсечката отвъд блатото, а ние с Дилам ще работим в блатото. Стига да можем да…

— Джейн?

— Да?

Пак неговата невероятна, толкова рядка усмивка!

— Благодаря ти, Джейн.

Не беше само усмивката. Думите му също бяха сърдечни и я изпълниха с такова измамно щастие! Тя повдигна платнището на изхода на палатката:

— За мене е истинско удоволствие!

— Моля? — не разбра той.

С малко подигравателна гримаса тя добави:

— Поне засега. Не зная дали ще продължа да бъда толкова великодушна, когато нагазя в блатото.

 

 

— Това не можеш да направиш! — каза Пахтал натъртено.

— Разбира се, че мога. Аз съм махараджата.

— Още не си се възкачил на трона. Преди да имаш право да тръгнеш за Цинидар, трябва да мине най-малко месец още.

— Не мога да чакам. Твоят информатор съобщи, че са на път да завършат линията. Какво искаш? Да чакам, докато Макларън има достатъчно средства да превърне острова в непристъпна крепост, така ли? — Абдар се обърна и впи очи в златните маски, накачени по стената. — Ще кажа на Бенарес да опакова маските.

— Мислиш да ги вземеш? — учуди се Пахтал. — Всичките ли?

— Разбира се. А и Бенарес ще дойде с мене, в случай че срещна някой, който е достоен за Локи. Сила ми трябва! За да надвия Макларън. — Абдар се усмихна надменно. — А на потъналите в скръб поданици на моя баща ще оповестим, че съм се оттеглил в Наринт, за да възстановя здравето си.

— Ами армия?

— За пътуването ще ми е необходим един по-голям ескорт като лична охрана, нали всички знаят, че британският полковник само гледа как да ме изтласка от властта, стига да намери сгоден случай. А ако Макларънови ме нападнат внезапно, голяма армия не ни трябва. Ти ще имаш грижата в устието на реката да ни чака кораб.

— Ами ако Пикеринг подразбере нещо? Той не е глупак.

— Не мога аз да мисля за всичко! Надявам се, че Локи ще се заеме с Пикеринг. — Той се усмихна на Пахтал. — Локи и… моят приятел Пахтал.

Пахтал го изгледа притеснен:

— Чакай! Англичани не мога да убивам…

— Че кой ти говори за убийство? Достатъчно е малко да му се поразвали стомахът, да полежи малко, та да не се изпречва на пътя ни. Само няколко седмици, колко е!

Пахтал се засмя с облекчение.

— Никакъв проблем!

 

 

— Много си мълчалива! — Рюъл наля кафе на Джейн и на себе си и седна до нея пред огъня.

— Нямам какво да кажа. — Тя отпи глътка, вперила мрачно очи в огъня.

До ушите й достигаха обичайните весели разговори край огъня, чуваше приятелските гласове, но й се струваха толкова далечни!

— Трябва ли непрекъснато да говоря?

— Не непрекъснато. Само когато нещо те притеснява. Няма нищо по-неприятно от това — да зная, че нещо те безпокои, без да мога да ти помогна. Свързано ли е с мене?

— Не зная какво имаш предвид?

— Нищо.

Той сложи ръка върху нейната. Топлото силно докосване я накара да вдигне очи към него.

— Ето, така вече е по-добре! — каза той кратко. — Погледай ме. Сега остава и да поговориш с мене. Заради мене се съсипа от работа, а през последните три дни дори не намери една усмивка.

— Не знаех, че в изискванията се предвиждат и усмивки.

— Кой ти говори за изисквания! Просто ми липсва усмивката ти. — Той обърна ръката й и прокара пръст по дланта й, като че нарисува нещо. — Стопля ме.

Джейн го погледна, изплашена не на шега.

— Рюъл…

Натискът на пръста му върху дланта й изпрати тръпки чак до китката и нагоре по ръката й. Беше я докосвал така, когато седяха на верандата в Казанпур… Бе галил дланта й и й бе разказвал за Цинидар. И за картината на махараджата.

„Станал ми е толкова близък!“ — помисли си тя, изтръпнала от безпокойство. През изминалите дни той бе неин другар и съюзник, без намек дори за някаква физическа близост. А ето че сега в него отново се чувстваше любовното желание, неразделна част от природата му.

Пронизаха я горещи тръпки.

— Остави ме, моля те!

— Защо? — Погледът му бе насочен към работниците, струпани около лагерния огън, докато пръстите му продължаваха да галят китката й. — Никой не ни гледа. Тук хората непрекъснато си разменят милувки.

Джейн знаеше, че е така и тази интимност няма да направи впечатление. Но това не й помогна да се освободи от тревожното чувство за несигурност.

— А и самата ти го желаеш. Приятно ти е. Нека да дойда днес в палатката ти! Ще те…

До тях изникна Дилам и седна.

— Налага се да обсъдя нещо с вас.

Джейн изпусна една разтреперана въздишка на облекчение, когато Рюъл пусна ръката й. Той я погледна с разочарование и тъга, взе чашката си и се извърна към Дилам:

— Хайде, казвай!

— Мисля, че има една възможност да избързаме още повече.

— Но как?

— Ще използваме слоновете. Изкореняването е най-тежко, то най-много ни бави. В другите страни използват слонове…

— Диви слонове?

— Не, опитомени. Обучават ги с години, за да изпълняват командите на своя водач. Ако успея да накарам някой слон да изкоренява дървета, останалите животни могат да го последват. Слоновете и без това повалят дървета, за да ядат шумата. Бихме могли да ги насочим така, че да ни помагат.

Рюъл се обърна към Джейн:

— Мислиш ли, че може да стане?

— Поне да опитаме — каза тя замислено. — Ако Върховният съвет ни даде хора, които да работят със слоновете.

— Ще го направи! — В усмивката на Дилам имаше увереност и упование. — Вчера говорих със съвета. Водачите ще са тук утре.

— Ти си истинска вълшебница! — Джейн се насили да се усмихне. — Идеята е добра. Остава само да са осъществи.

 

 

— Да не повярва човек! — Рюъл наблюдаваше прехласнат как слонът притисна чело към дървото и започна да бута. — Не съм виждал такова нещо досега. Наистина невероятно!

Дървото се разклати, корените му се изкъртиха, щръкнаха нагоре и стволът падна на земята.

— Този водач изглежда може да накара слона да прави всичко каквото му нареди! — кимна Джейн. — Сега вече мисля, че ще успеем да свършим за два месеца.

— Ела — каза Рюъл. — Искам да ти покажа нещо.

— Не може ли малко по-късно? — Джейн избърса с ръкав потта от челото си. — Има няколко часа до мръкване.

— Не искам да чакам. Дилам ще дойде да гледа работниците.

Беше й ясно, че той няма да отстъпи, затова послушно се метна на Бедилайа.

— Какво има? Къде отиваме?

— Ще видиш. — Той препусна пред нея на юг. — Карай след мене!

В първия момент Джейн помисли, че той иска да огледат мястото, където вървеше изкореняването на дърветата, но малко преди да стигнат там той зави на изток и тръгна по тясна пътека всред джунглата. Двадесет минути по-късно те оставиха гората зад себе си и пред тях се ширна езеро.

— Ето ни! — Рюъл дръпна юздите на Нугет в пъстрата сянка на едно каузариново дърво и слезе от седлото. — Слизай!

— Къде сме? — попита Джейн учудено.

Докъдето поглед стигаше, всичко около тях бе само пъстри багри и красота. Червени огромни макове грееха по брега, оттатък езерото горяха яркооранжевите пламъци на огнените дървета, а прохладната гладка синева на водата ги отразяваше, сякаш и там се разразяваше пожар. Малко по-надалеч, на отсрещния бряг във водата играеха двадесетина, а може би и повече слонове.

— Не разбирам какво има за гледане!

Рюъл й помогна да слезе от коня.

— Какво ли? Ами цветове, вода, птици, слонове… — Той свали от Нугет едно одеяло и го просна на земята. — Мене.

— Доведе ме чак тука, за да гледам пейзажа?!

— Доведох те, за да си отдъхнеш. Хайде, започвай да си почиваш.

— Не искам да си почивам.

— И въпреки това опитай! — Той издържа упорито на погледа й. — Няма защо да се страхуваш от мене.

Това бяха глупости. Трябва да се върне на обекта!

— Добре, само за малко… — Джейн се отпусна на одеялото и обви с ръце сгънатите си колене.

Рюъл седна до нея, съвсем близо, почти я докосваше.

Останаха така няколко минути. Изведнъж напрежението й изчезна. Три сини диви пауна подхвръкнаха вяло, когато слоновете се попреместиха по-долу край брега. Пълно спокойствие. Никаква заплаха. Никаква припряност. Само красота…

Лекият бриз разхлаждаше телата им и донасяше упойващ аромат на нацъфтели цветя.

Джейн се обърна към Рюъл.

— Тук бих могла да забравя всичко… Железницата… Патрик и…

— Аз бих желал да ти заместя всичко това! — Рюъл я погледна и се усмихна. — Дори нещо повече. Бих искал да бъда за тебе по-важен от твоята проклета железница. Точно така! Искам да ти кажа, че бих желал да бъда онзи, който да те кара да се смееш и да… ти помогне да имаш деца!

Джейн го погледна смаяна.

— Всъщност искам да кажа, че аз… — Той млъкна и добави смутено: — Аз те обичам. Ето, казах ти го. Надявам се да си доволна.

Доволна?! Беше време, когато би дала всичко, за да чуе тези думи от него. Дори и сега те я изпълниха с горчиво-сладко чувство.

— Твърде късно е.

Рюъл смръщи чело:

— Зная, не го казах, както трябва, но това е истината и трябва да се примирим с нея. — Той протегна ръка и докосна нежно бузата й. — С всеки изминал ден това проклето нещо растеше в мен, ставаше все по-голямо, докато най-сетне разбрах, че не е само физическо желание. — Той изкриви устни в подигравателна усмивка. — Макар че, бог ми е свидетел, не бяха малко нощите, в които ми се струваше, че полудявам за тебе! Но исках да се грижа за тебе, да те направя щастлива. Вярваш ли ми?

О, тя искаше да му вярва. Но не се осмеляваше.

— Не.

Абсолютната му неподвижност й подсказа, че го е наранила дълбоко.

— Може да съм си го заслужил — каза той тихо, но после избухна: — За бога! Кълна се, че ти ще ми повярваш! Ще ми се довериш, ще се научиш отново да ме обичаш! И сега не съм ти безразличен, макар че не искаш да го признаеш! Добре, възможно е да не изпитваш толкова силни чувства към мене, каквито са моите, но все пак имаш някакви чувства! — Той въздъхна и сви безпомощно рамене. — Добре де, знаех си, че няма да е лесно. Просто трябва да имам търпение.

— Търпението няма да помогне — каза тя дрезгаво.

— Стига вече, по дяволите! Ти просто ми нямаш доверие! Боиш се, че може да те наскърбя! Това никога няма да стане, Джейн! Аз те обичам!

— Само дотогава, докато видиш мене и Йън един до друг. Да видя колко ще ме обичаш тогава.

Дори окото му не трепна.

— Обичам Йън, но това не може да се сравни с любовта ми към тебе. Опитай с мене, моля те!

Джейн поклати глава.

— Чак толкова кураж нямам. — Тя понечи да стане. — Трябва да се връщам.

— Седни на мястото си! Ще си тръгнем след залез-слънце. Не ми бягай сега! Обяснението в любов свърши. — Той се излетна назад и затвори очи.

„Как може да стои неподвижно и да мисли за онова, което той каза?! Такова сладко изкушение!“

Наблюдаваше го — излегнат, с пламтяща на слънцето светла коса и красиво, гъвкаво тяло. Олицетворение на решимост, сила и… опасност. Всичко онова, което радва очите и погубва душата… Всичко онова, което тя желае. Всичко, което не бива да има…

Обича го.

Прозрението дойде тихо, тъжно и абсолютно ясно. Как бе могла да помисли, че ще престане някога да го обича?! Защото се страхува — това е причината! Сега тя ясно осъзна това. Белезите бяха твърде дълбоки, рискът бе прекомерно голям.

— Излегни се назад — каза той, без да отваря очи.

Него тя не може да има… Но би могла да вземе този миг на покой и сладост…

Джейн се поколеба, но след това се излегна до него.

Когато си тръгнат от Цинидар, ще могат да отнесат само спомените… Спомените като този миг, тук, сега…

— Само за малко — каза тя и затвори очи, вслушана в цвърченето на птиците и тихото равномерно дишане на Рюъл до себе си.

 

 

— Джейн!

Отвори очи и видя Рюъл надвесен над нея. Слънцето беше сега зад гърба му, косата му бе като ореол от светлина, докато лицето му тънеше в сянка.

— Рюъл… — промълви тя сънено.

— Време е. Спа повече от час. Слънцето скоро ще залезе.

— Така ли? — Тя протегна ръка към косата му. — Колко е мека… — Погали бузата му.

Той застана като истукан.

— Събуди се, Джейн!

— Будна съм.

— Не, не си. — Изведнъж Рюъл я погледна обезпокоен: — Не те тресе пак, нали?

Беше й топло, унасяше се, но този път не беше от треската.

— Не.

Тя хвана ръката му и я сложи на гърдите си. Действаше, без да мисли, само следвайки вътрешния си подтик. Но не се разкайваше. Още един спомен…

— Остави това! — каза той прегракнало. — Не те доведох за това.

Тя се изви цялата, за да се притисне още повече към ръката му.

— Не ми се почива… Сега. — Каза тя без дъх.

— Забелязвам. — Ръката му жадно обхвана гърдата й. — Сигурна ли си?

Тя започна да трепери неудържимо.

— Да.

— Господи, Джейн! — той си пое дъх със свистене. — Толкова се радвам!

Той започна да разкопчава ризата й. Но беше различно от друг път. Правеше го по-бавно, движенията му сякаш я люлееха като люлчина песен… И всичко, всичко беше различно.

Бурята изригна и ги вдигна във вихъра си, тъмна, жарка, безпощадна. Но сега нямаше убийствено унижение и подчинение, Рюъл я водеше със себе си…

Когато всичко свърши, Джейн остана да лежи като изчерпана, бездиханна, притиснала главата му към себе си.

— Защо, Джейн! — попита Рюъл глухо.

— Искам да имам някакъв спомен… — Долови, че го засегна с тези необмислени думи. — Исках да кажа… когато се събудих и те видях…

— Не са нужни обяснения. — Рюъл повдигна глава, вгледан в лицето й. — И друг път ми се е случвало жени да ме използват. Не ми е било неприятно. — Той се откъсна от нея, изправи се и я издърпа да стане. — Нямам намерение да се превърна в спомен, но не съм толкова придирчив, че да се откажа от няколко общи спомена…

Той я понесе на ръце към езерото.

— Какво си намислил? — настръхна тя. — Рюъл, това е…

Той нагази във водата. Студената вода пресече дишането й.

— И мислиш, че е приятно?

— Свиква се бързо. — Той посегна и разплете косите й, като разреса с пръсти бухналите им талази. — Като от коприна… Винаги съм обичал косата ти. — Той нави косата й на ръката си и изви главата й назад. — Обичам те.

Джейн не помръдваше, вперила безпомощно очи в лицето му.

Не, няма да му каже какво изпитва сега… Няма отново да се предаде в неговата власт!

— Ти, разбира се, не ми вярваш. — Той се усмихна насила. — Още ли ти е студено?

— Вече не — прошепна тя.

Той я пусна и отстъпи назад. След това умело плесна по водата и я изпръска цялата.

— А сега? — засмя се той заплашително.

Тя се отърси.

— Да ме удавиш ли искаш?

Той отново я обля с пръски.

— Е, Рюъл, това вече… — на лицето му бе изписана такава хлапашка закачливост, че тя не можа да се сдържи и се разсмя. — Хайде да поплуваме!

Той поклати глава.

— Не, предпочитам да те мокря. Приличаш ми на сърдито момиченце. Толкова си млада!

През целия следващ час тя имаше чувството, че той я връща в детството… Всъщност, че й подарява детството, което никога не бе имала. Докато плуваха и лудуваха във водата, тя се чувстваше млада, безгрижна, развеселена… Изпита разочарование, когато Рюъл най-после тръгна към брега и започна да се облича.

Тя неохотно го последва. Въздухът беше все още топъл, но тя потръпна от полъха на вятъра по мокрите им тела. Избърса се бързо в одеялото и потърси дрехите си.

Рюъл вдигна блузата й от земята и й я подаде. Тя пъхна ръце в ръкавите.

— Мога да се обличам и сама.

Но той посегна да закопчава копчетата.

— Аз ще го направя. Застани ми на колене! Има още едно нещо, което искам да направя.

Картината на махараджата! Очите й потърсиха погледа му. Връхлетя я споменът за онзи ден в Лятната къща…

Той сви устни, когато се досети за какво мисли тя в момента:

— О, не! Макар че бих искал да го повторим някой ден. Но тогава вече ще бъде истинско. Няма да имаш възражения, че в погледа ми не виждаш екстаз и нежност.

Тя си спомни за радостта, която грееше в погледа му, докато се къпеха в езерото.

Коленичи върху одеялото. Той посегна, хвана косите й. Пръстите му не бяха опитни като нейните. Трябваше му доста време, докато успее да сплете тежката мокра плитка.

„Има ли някакво значение как ще я сплете!“ — мислеше тя унесено. Чувстваше се галена и ухажвана, като че е някаква скъпоценност.

— Хайде, готово! — Рюъл стана и я изтегли да се изправи. — А сега трябва да те върна в лагера, преди да си се простудила.

Той я вдигна върху гърба на Бедилайа и ръката му улови нейната върху юздите на коня. Гласът му бе развълнуван и сериозен:

— Кога най-сетне ще разбереш, че никога повече няма да те наскърбя с нещо? Кога ще ми повярваш?

Искаше да му вярва, искаше да сграбчи този шанс…

Изкушението бе огромно и непреодолимо. Но страхът отново надви.

— Не мога. Казах ти… Има толкова много… — Тя се бореше със сълзите си. — Не мога.

В следващия миг препусна в див галоп през джунглата обратно към лагера.