Айрис Йохансен
Целувката на тигъра (3)

Глава втора

Дворецът Савистар

Казанпур, Индия

30 май 1876

 

— Не съм виждал такова нещо! — Йън се взираше в скулптурата, поставена на украсената с разкошна резба маса от тиково дърво. — Що за варварщина! — изкриви той лице с отвращение.

— Изключително произведение на изкуството… — Рюъл докосна с благоговение златните капки кръв, които сякаш ей сега щяха да потекат по кинжала, стиснат в десницата на жената. Той разгледа скулптурата от всички страни. — Погледни само изражението на лицето й! Да се чудиш как е могъл да изобрази толкова злоба…

— Не ми е приятно да гледам повече този езически идол! Принц Абдар трябва да е много особен човек, щом като е поставил тази фигура в приемната си… — Йън млъкна по средата на изречението и се намръщи. — Впрочем, разбирам. Заради златото ще да е. На тебе и дяволът ще ти се стори съблазнителен, стига да е със златна наметка.

Рюъл го изгледа през рамо и се усмихна.

— Не само с наметка. Би трябвало да е толкова разкошно облечен, колкото тази зашеметяваща дама тук. Интересно, кой ли е скулпторът.

— Някой смахнат, мъртъв от столетия. — Йън сви рамене. — Само да не вземеш да задаваш разни недискретни въпроси на принц Абдар за тази грозотия. Тези варвари почитат божествата си и нямам никакво желание да ме хвърлят за храна на крокодилите.

— За това няма защо да се тревожиш. Крокодилите само биха се задавили с тебе — промърмори Рюъл. — Коравият ти гръбнак и дваж по-коравите ти морални принципи ще им заседнат в гърлото. — Той приклекна до масичката, за да разгледа по-добре фигурата. — Докато мене, виж, ще си ме глътнат много лесно. Греховете винаги са били по-апетитни от добродетелите.

— Остави тия глупости! — пресече го Йън рязко. — Съвсем не си толкова развратен, колкото се изкарваш.

— Напротив, такъв съм. — На лицето на Рюъл трепна подигравателна усмивчица. — Ти би трябвало да знаеш най-добре това… Като си помислиш само от какъв ад ме измъкна преди няколко месеца! Останал ми е морал колкото на някой изпосталял бездомен котарак, а и нямам никакво желание да се поправя. Най-добре ще е да ме зарежеш и да се върнеш в красивата Шотландия при Маги.

— Маргарет. — Поправката бе направена автоматично. — Знаеш, че тя не понася да я наричат Маги.

— Маргарет — поправи се Рюъл сериозно. — Ти трябва да си се върнеш при Маргарет, при прохладните, обвити в мъгли хълмове, към нормалния живот. Тук не е за тебе.

— И за тебе! — Йън млъкна за малко. — Цивилизованите хора не могат да живеят в такава варварска страна.

— Тука е много по-цивилизовано, отколкото на повечето места, в които живях през последните дванадесет години. Да беше видял какво бе в лагера на златотърсачите в Званигар! Но като премислям сега, по-добре, че ти не беше там. Там имаше други крокодили, от човешка порода, а ти си прекалено благопристоен, за да живееш всред такива гадове.

— И ти си останал жив.

— Само защото се обявих за крал на крокодилите! — Усмивката отново просветна на лицето му. — И защото се научих да си служа със зъбите си.

— Още една причина за това, че трябва да се върнеш у дома. Тази прокълната дива Индия ти вреди.

— О, тук не е по-зле от другаде. — Усмивката на Рюъл се стопи като зърна горчивото изражение на брат си. Той знаеше с каква неохота Йън е обърнал гръб на Шотландия, но от пристигането им в Казанпур бе проявил забележително търпение и готовност да помогне… Рюъл добави тихичко: — Обещавам, че няма да гневя Негово кралско височество с непочтителни въпроси, след като с толкова мъки успя да издействаш за мен тази аудиенция.

— Така е. Освен това моите усилия сигурно ще се окажат безрезултатни — продължи Йън. — Полковникът даде да се разбере, че принц Абдар не питае особена обич към татко си, махараджата, и не общува много-много с него.

Върху лицето на Рюъл бе изчезнала и последната сянка от шеговитост.

— Въпреки това съм ти безкрайно благодарен за усилията. Зная, че за тебе цялата тази история е чиста лудост.

— Благодарен? — Йън изглеждаше искрено изненадан. След това обветреното му неправилно лице светна в усмивка. — Внимавай, Рюъл, благодарността е вече част от нежните чувства! Тя разкрива пътеката към добродетелите!

— За мене няма страшно! — Погледът на Рюъл се върна отново върху скулптурата. Имаше нещо смущаващо в тази фигура.

„Впрочем не, не самата фигура — опита да се успокои той — а самото й поставяне в тази зала, явно, с цел да покаже какво значение й отдава нейният притежател…“

Рюъл се обърна към брат си:

— Ти свърши своята част от работата. Сега вече аз сам ще доизкарам номера. Защо не се прибереш в хотела и не ме изчакаш там?

— Може да ти потрябвам.

— Ами, бродил съм из тази част на света къде-къде по-дълго от тебе. Зная как да…

— Ще видим.

— Обещавам ти, че няма да се оставя Абдар да нахрани крокодилите с мене.

Йън не отговори.

— Добре де, остани тогава, но искам аз да говоря. Нещо ми подсказва, че между Абдар и мене няма да възникнат проблеми и ще се разберем.

— Аз съм по-възрастният. Редно е аз да изложа молбата ни.

„Мили боже! Та той говори напълно сериозно!“ — помисли си Рюъл. Йън не разбира, че техните седем години разлика изобщо нямат никакво значение! Животът на Йън в Гленкларън бе текъл в спокойни води, докато около Рюъл бушуваха вихри, сякаш се намираше в самото око на бурята…

Рюъл неволно прокара пръст по златния кинжал на фигурата.

— Желая ви добър ден, господа! Виждам, възхищавате се от моята скулптура! Не е ли прекрасна?

Йън и Рюъл се обърнаха едновременно. В залата се бе появил индус с дълъг до коленете тъмносин копринен жакет, бял копринен панталон и бял тюрбан. Висок и строен, той тръгна припряно към тях по излъсканата мозайка.

— Много съм горд с моята богиня. Извънредно ми е скъпа. — Мъжът застана пред тях. — Аз съм Абдар Савистар.

Лицето на принца бе кръгло, гладко като на бебе, но големите му тъмни очи изглеждаха безизразни и празни, бездънни като оникси.

— Ваше Височество! — Йън направи кратък поклон. — Бе много любезно от ваша страна да ни приемете. Аз съм Йън Макларън, лорд Гленкларън, а това е моят брат Рюъл.

— Англичанин?

— Шотландец.

Абдар реагира с небрежно движение.

— Все едно.

— Не и за един шотландец — отвърна Рюъл дръзко.

Абдар се извърна към него и го изгледа. Въпреки бебешкото изражение на обърнатото към него лице, Рюъл изпита същото неприятно чувство, каквото извика у него и скулптурата.

След като внимателно огледа Рюъл, принцът насочи погледа си отново към Йън.

— Не си приличате като братя. Не мога да доловя приликата.

— Ние сме само наполовина братя.

Погледът на Абдар се спря върху ръката на Рюъл, която все още докосваше златния кинжал на статуята.

— Не бива да я пипате! Докосването на богинята от чужденец е светотатство!

Рюъл дръпна ръката си.

— Извинете! Но златото просто моли да го пипнеш, не можах да устоя на изкушението.

— Имате слабост към златото? — присви очи Абдар.

— По-скоро страст, бих казал.

— В такъв случай имаме нещо общо — кимна Абдар. — Аз също изпитвам такава страст. — Той прекоси салона и се отпусна на тюркоазените възглавници в едно богато инкрустирано кресло с крака като лъвски лапи. — Полковник Пикеринг е съобщил на секретаря ми, че искате да ме помолите за някаква услуга. Нямам много време. Моля, изложете молбата си.

— Бихме искали да получим аудиенция при вашия баща, махараджата — каза Йън. — От две седмици сме в Казанпур и правим опити да стигнем до него.

— Той приема все по-малко посетители напоследък. Интересува се единствено от новата си приумица, железницата. — Абдар разтегли устни в горчива усмивка. — Изненадан съм, че досега не сте имали успех. Баща ми смята британците за свои кръвни братя, настоя дори аз да бъда възпитаван в Оксфорд. Не осъзнава, че кралицата на британците иска да превърне и него, и Казанпур в марионетки.

— Искаме да направим на баща ви едно делово предложение — поясни Йън. — Ще му отнемем не повече от десетина минути.

— И това дори е твърде много за него. — Абдар се надигна. — Не мога да ви помогна.

Рюъл почувства как вълната на разочарованието го залива, но щом улови погледа на Абдар, моментално се окопити. Самият той бе достатъчно опитен, стар покерджия, та да не може да изтълкува правилно изражението в очите на индуса. Това не беше отказ. Беше опит за изнудване.

— Не можете или не желаете да помогнете? — уточни Рюъл тихо.

— Какво безочие! — избухна гневно Абдар. — За един второроден син сте твърде дързък!

— Простете, Ваше Височество, но според мене човек не бива да се бои да загуби онова, което не притежава. А и не бива да искаш онова, за което не си готов да платиш.

— И колко струва, според вас, моето застъпничество?

— Вие колко ще искате?

— Смешно е да искам нещо от вас! — С презрителна усмивка принцът направи широк жест с ръка към разкоша около себе си. — Не мислите, предполагам, че може да има нещо, от което да се нуждая. Само с камъка на малкия ми пръст мога да купя навярно целия ваш Гленкларън.

— Възможно е. — Рюъл се облегна на масата. — Но едно желание невинаги е непременно израз на потребност. Всъщност защо ни приехте, Ваше Височество?

— Просто за да услужа на полковник Пикеринг.

Рюъл поклати глава:

— Не вярвам. Вижда се, че не изпитвате към нас, британците, неудържими симпатии.

— И защо тогава благоволявам да разговарям с вас?

— Да, и аз се питам защо!

Абдар се поколеба за миг, преди да си позволи да се усмихне.

— Бихме могли да сключим нещо като сделка. Има едно нещо, което аз бих искал да имам и което вие можете да ми доставите.

— И то е?

— Един човек. — Принцът кимна към скулптурата на масичката. — Един майстор — златар на име Джон Картаук.

— Той ли е правил това тук? — Рюъл отново насочи очи към женската фигура. — Майсторска работа!

— Той е гений. Преди шест години баща ми го доведе със себе си от Турция и го взе под царствената си закрила. Картаук е сътворил какви ли не скъпоценни изделия, истински произведения на изкуството, които красят двореца ни. — Абдар отново разтегли устни в нещо като усмивка. — А сега този неблагодарник презря нашето благоволение и избяга.

— Избяга?! — вдигна вежди Рюъл. — Твърде странно! Защо трябва да бяга един толкова високо оценяван майстор?

— Моят английски понякога ми играе твърде лоши шеги. Виждате ли, исках само да кажа, че си тръгна, без да се сбогува.

„Английският ти е по-добър и от моя!“ — помисли си Рюъл подигравателно. Принцът бе изразил точно онова, което мислеше всъщност.

— И той не посочи причините?

— Нали ги знаете хората на изкуството? Често пъти са толкова небрежни, ръководят се само от прищевките си… — Абдар сви рамене. — И все пак съм склонен да му простя и отново да го приема в двореца си.

— Колко милостиво!

Абдар се направи, че не долови иронията.

— Да, така е. Ала трябва да го намеря, за да го убедя да се върне.

— Възможно е той изобщо да не е вече в Казанпур — подхвърли Йън.

— Тук е все още. Тези дни видях негово произведение.

— Къде?

— Знаете, че баща ми строи железница от Казанпур до Летния дворец в Наринт, нали?

— Трудно би било човек да не забележи това — усмихна се Йън. — Като че целият град работи само за железницата.

— Баща ми е като дете, прехласнато в новата си играчка. Извикал е чак от Англия този Патрик Райли, строителя, и му е поверил строежа. Не го занимава нищо друго, освен железницата, само за това говори. Локомотиви, свирки, плюшени седалки… — Абдар замълча да си поеме дъх. — На мене тази модерна шумотевица не ми харесва, а железницата ми е направо противна. Но както и да е. И така, баща ми поискал за своя салонен вагон златна врата с различни сцени, изобразени на нея. Райли се заел да я достави.

— Наистина твърде екстравагантна приумица.

— Не и за един махараджа. — Абдар вирна надменно глава. — Наше право е да поискаме от поданиците си онова, което може да ни възрадва.

— И доставил ли е Райли такава врата?

— С известно закъснение. Баща ми го заплашил, че ако не успее да поръча вратата, няма да му плати за железницата и ще си потърси друг инженер.

— Голям подтик за действие, няма що — отбеляза Рюъл сухо.

— Вратата е била изработена от Джон Картаук.

— Сигурен ли сте?

— Познавам добре работата му. — Устните на Абдар се изпънаха в тясна черта. — Вратата на Картаук е една изтънчена низост!

— Изтънчена? Низост? Би трябвало да е или едното, или другото!

Абдар сви рамене:

— Ето, виждате ли, пак моя злощастен английски…

— Но тогава вие имате просто решение. Защо не попитате Райли къде да намерите майстора?

— Да не мислите, че не мога и сам да се сетя? Разбира се, че го попитах, но той заяви, че не знае къде се е настанил Картаук. Каза, че неговата храненица намерила в града някакъв човек, който изработил вратата, но когато я разпитах, не пожела нищо да каже. Съобщи ми само, че бил някакъв местен майстор — златар, който след това заминал за Калкута.

— Тя ли казахте? Жена ли е възложила изпълнението на поръчката?

Абдар кимна сърдито:

— Райли я представя за своя храненица, но положително е някаква уличница. Джейн Барнаби, едно нагло създание, езикът й не знае нито свян, нито почтителност. Мотае се из къщата на удоволствията на Забри, навърта се около чужденците и работниците от най-низшето съсловие, въргаля се с тях…

— Трябва да подкупите тази жена! — прекъсна Рюъл задъханата тирада на принца.

— На курви и на лъжци пари не давам! Накарал съм да я следят. За съжаление, това зверче ни се изплъзна на няколко пъти.

— И какво се очаква от нас? — побърза да попита Йън.

— Казах вече. Трябва да намеря Картаук, доведете ми го. Тъй като майка му е била шотландка, той питае към вашия народ същите чувства, каквито изпитва и моят баща. На вас той сигурно би се доверил, докато ще е изпълнен с подозрения към човек от моето потекло.

— А как ще го намерим?

— Чрез тази жена, Джейн Барнаби. Тази уличница сигурно спи и с Картаук, иначе не би поела такъв огромен риск. Но всъщност съвсем не е чудно, Райли е вече попреминал, докато Картаук е мъж в разцвета на силите си.

— А в отплата вие ще ни уредите среща с вашия баща?

— Да.

— И ще ни съдействате да получим онова, което желаем?

— И какво по-точно?

Рюъл поклати глава:

— В момента това е без значение.

— И вие очаквате от мен да дам предварително обещание „на тъмно“? — Принцът не изчака отговора — Всъщност няма значение! Доведете ми Картаук и аз ще ви осигуря каквото пожелаете. — Той се обърна и тръгна към вратата, там поспря и погледна Рюъл през рамо. Около устните му заигра странна усмивка. — Мисля, че вие бихте могли да позирате на Картаук като модел.

— Какво?!

— Чертите ви притежават изключителна красота. Напомняте ми бога на слънцето у древните гърци. Ако си получа Картаук обратно, може да му позирате за изработването на една златна маска, ще й намеря място на някоя от стените в моя кабинет.

— Малко е вероятно.

— О, моето изкуство да убеждавам понякога е невероятно! Друг път ще обсъдим това.

Когато вратата се хлопна след принца, Йън изръмжа:

— Арогантен дявол!

— Да — повтори Рюъл разсеяно, вперил очи в разкошно инкрустираната врата.

— Но той може да ми осигури Цинидар.

— Значи смяташ да се заемеш да търсиш този Картаук?

— Не. — Рюъл отиде до прозореца. — Просто ще го намеря!

Йън застана до брат си, смръщил чело.

— Не съм сигурен дали трябва да се забъркваме в интригите на този Абдар. Картаук може да си е имал основателни съображения да бяга от двореца.

— Убеден съм, че е така. Но моите причини, които ме карат да го намеря, не са по-малко основателни.

— Ти си полудял!

— Възможно е.

— И да го намериш, ти никога няма да го предадеш на Абдар.

— На твое място не бих бил чак толкова сигурен. Ще взема решение, след като го намеря.

— Ще следиш жената, така ли?

Рюъл мълчаливо кимна, без да сваля очи от статуята пред себе си.

— Какво представлява всъщност?

— Богинята Локи.

— Това нищо не ми говори. Знаеш, че тези варварски обичаи не ме интересуват.

— Тя е съпруга на Дива…

Рюъл бързо тръгна по коридора, мина край двамата увенчани с тюрбани войници на пост пред вратата и излезе от двореца през главния вход. Йън се опитваше да го следва. На най-горното стъпало на широкото парадно стълбище Рюъл спря. Влажният горещ въздух пресече дъха му. Остана така на стъпалата, загледан надолу към мръсните води на Засту — реката, която се виеше като змия около двореца. Някакъв парцалив, полугол просяк бе клекнал в сянката на един палмов лист край реката и подвикваше ту плачливи благословии на онези, които му подхвърляха по някоя рупия, ту злобни проклятия на отминаващите, без да му дадат милостиня.

Казанпур. Господи, какво мизерно място! Знойно, вонливо — само болести и змии… И пълзящи по земята, и ходещи на два крака по улиците…

Рюъл измина стоте стъпала до рикшата, която го чакаше долу пред портала на двореца. Чак там той се обърна към брат си:

— Божеството, което Абдар толкова почита, е богинята на унищожението.

 

Джейн Барнаби се оказа съвсем различна от онова, което бе очаквал.

Рюъл се облегна на скалата и дръпна напред филцовата си шапка, за да засенчи очите си от слънцето. Погледът му бе отправен към дълбоката долина, където работниците поставяха релсите. Описанието, дадено от Абдар, бе извикало у него представата за някакво разпуснато същество, ала Джейн Барнаби бе нещо съвсем различно! Дребничка и крехка, с тези дрехи — широк панталон, синя работническа риза и кафяви ботуши от необработена кожа, тя приличаше по-скоро на дете. Сламената шапка пазеше главата й от безмилостното слънце. Тя крачеше бавно край линията, поспираше да провери връзката между релсите или да накара да дозатегнат някой небрежно поставен в траверсата болт. Днес всяка нейна крачка, всяко движение преливаха от енергия и жизненост, макар че невинаги беше така. Рюъл много пъти вече бе забелязал как към края на деня, когато разпускаха работниците да си вървят и когато тя си мислеше, че никой не я наблюдава, Джейн с хлътнали от умора рамене опираше чело в седлото на кобилата си Бедилайа и оставаше дълго така.

Тя преустанови разходката си. Погледът й се спря върху един мършав индус, който нехайно и отпуснато забиваше болта в траверсата. Рюъл не можа да скрие усмивката си, като видя как Джейн изпъна рамене и вирна решително брадичка, докато му говореше нещо. Рюъл вече познаваше този признак на гняв и решимост — вече можеше да разтълкува всеки неин жест, всяко движение. Отначало мислеше, че непрекъснатото наблюдение ще го отегчи, но с изненада констатира, че е увлечен, че е все по-любопитен, да, дори, че това често го забавлява.

Момичето продължаваше спора си с индуса. Рюъл не можеше да чуе думите й, но по изражението на човечеца бе ясно, че младата дама съвсем не си поплюва. После тя се обърна и уплашеното, покорно лице на индуса се разкриви от злоба. Но работникът не помръдна от мястото си и това се дължеше не толкова на Робинсън, енергичния надзирател, който зорко наблюдаваше как работят хората му, а на обстоятелството, че индусът добре знаеше за ножа, пъхнат в левия ботуш на Джейн.

Рюъл също знаеше за този нож.

— Няма ли да се откажеш?

Рюъл погледна назад през рамо. Йън слизаше към него по склона, след като бе завързал коня си в горичката на хълма до коня на Рюъл.

— Защо да се откажа? Тя е ключът към Картаук.

— От четири дни я следиш без успех. — Йън се отпусна на земята до брат си. — Не си ли наясно, че Абдар наговори куп лъжи. Не е възможно да е любовница на Картаук. Тя е още почти дете.

— Външността често лъже. Някой път ще ти разкажа за една малка проститутка, с която спах веднъж в Сингапур. Тази Мей Ли имаше лице на ангел и невероятните умения на истинска Далила… — Погледът му отново се върна към жената долу в низината. — Можа ли да научиш нещо за Райли от полковника?

— Не много. Райли минава за недодялан, но добродушен. Пие като бездънен. В Йоркшир се ползвал с добро име, като приключил там му поверили строежа на отсечката в Сализбъри, а после го поканили тук.

— А жената?

Йън сви рамене.

— Почти никой не я познава отблизо. В клуба тя никога не се появява с Патрик. Изглежда, че Райли я държи под похлупак.

— Каква му е?

Йън се смути.

— Разни работи се говорят… — Той също погледна надолу към Джейн Барнаби. — Според мене това са глупости, аз лично съм убеден, че тя е само повереница на Райли.

— Защото така ти се ще.

Йън изгледа брат си, наклонил глава настрана:

— А на тебе не ти се ще. Защо?

Рюъл сам се изненада, че Йън има право. Искаше му се Джейн Барнаби да се окаже такава пропаднала пачавра, за каквато я представи Абдар. А причината за това желание бе странното очарование, което тя излъчваше. Тя го привличаше. Не, надали беше любовно желание — често бе мислил за това. Как би могъл да пожелае това щръклесто, големооко създание? Но не бе и съжаление… Дори когато бе изнурена от работа, тя излъчваше решителност и издръжливост, които изключваха всяка възможност за съжаление. Нещо в нея го вълнуваше, дявол знае какво.

Глупости! Това слънце съвсем разкашка мозъка му! Той не е позволявал никому, най-малкото пък на една жена, да обсебва чувствата му! Тази жена му е необходима дотолкова, доколкото именно тя ще го отведе до Картаук…

Той се обърна с иронична усмивка към брат си:

— Ето на, липсва ми твоето безкрайно доверие в човешката природа! Но всеки от нас двамата е онова, което е омесил животът от него. А мога да се обзаложа, че животът на Джейн Барнаби е бил не по-малко суров от моя.

— И все пак аз вярвам, че… — Йън прекъсна думите си, стреснат от погледа на брат си. — Ето, висиш с часове тук на слънцето… Не искаш ли аз да остана да я наблюдавам вместо тебе, поне до края на деня?

— Не! — Веждите на Йън чак подскочиха от удара на този отговор, но Рюъл веднага изравни тона си: — Аз съм привикнал с жегата. Само след час ти би получил топлинен удар.

— Навярно имаш право. Просто не проумявам как издържаш на това слънце. — В гласа на Йън прозвуча тъга. — В Гленкларън никога не става толкова жежко. Нали помниш още хладните утринни мъгли по хълмовете?

— Не, вече не ги помня.

Йън се усмихна.

— Тогава това ще бъде една приятна изненада като се върнеш. — Той се изправи. — Щом не позволяваш да ти помогна сега, ще поема тогава нощната вахта пред бунгалото.

— Ще видим.

— Ти просто нямаш мярка кога да спреш! Обзет си от мисълта да наблюдаваш това дете, също както си изгубил ума си и по Цинидар.

— Тя не е дете. — Отново думите бяха изречени толкова рязко, че Рюъл се видя принуден веднага да ги компенсира с усмивка на безразличие. — Ако искаш да ми помогнеш, опитай се да измъкнеш от полковник Пикеринг в офицерския клуб дали махараджата няма и други слабости, освен своята железница.

Йън кимна, извади кърпичката си и избърса челото си.

— Ще се видим в хотела.

— Да… Добре — каза Рюъл разсеяно, вперил отново поглед към долината.

Джейн бе застанала до носача на вода и точно поемаше от ръката му черпака. Започна да пие, отметнала назад глава — той виждаше прелестната извивка на шията й, та дори и тъмните мигли върху обгорелите й страни, когато замижа, за да не я заслепи яркото слънце.

Чакаше, обзет от нетърпение. Ето, след като се напие, тя както винаги ще намокри с длани бузите и гърлото си, ще отмести с още мокра ръка тежката тъмна плитка, за да поразхлади и врата си…

Джейн подаде черпака на носача, той ухилен го напълни отново и изля водата в шепите й.

Рюъл отново се облегна на скалата. Гледаше я как разхлажда страните и челото си, след това и вратлето си. Странното чувство на задоволство, че тя направи точно онова, което бе очаквал, беше направо абсурдно!

Ето, сега тя ще иде до мястото, откъдето започва новата отсечка, ще провери траверсите, ще премери междурелсовото разстояние, за да е сигурна, че всичко е точно изпълнено.

Джейн се обърна и с решителна крачка се отправи към новия участък от линията. Рюъл се засмя тихичко и бутна шапката на тила си. Господи! Той я познава! Има чувството, че през целия си живот не е познавал някого толкова добре, колкото познава вече Джейн Барнаби. Знае всеки жест, всяка реакция. Може би дори всяка нейна мисъл…

Усмивката му угасна, когато се улови с какво блаженство го изпълва това познание. Онова удоволствие, което би изпитал един мъж, когато познае стъпката на породист кон или когато долови първите чувствени трепети на любима жена.

Блаженството да притежаваш.

Глупости! Той няма желание да притежава, когото и да било, цялата му страст, цялото му трепетно очакване е насочено единствено към онова, което го очаква в Цинидар!

 

— Много бавно напредваме! — Патрик изтегна дългите си крака под масата и отпи от чашата с уиски. — Махараджата беше днеска при мене. Това гадно копеле настоява да свършим преди мусоните.

— Май ще си остане с настояването. — Джейн не откъсваше безизразни очи от ориза в чинията си. Бе твърде уморена, за да преглътне дори залък, а знаеше, че трябва да яде. Храната означава сила, а трябва да пести силите си. Отново взе вилицата. — Дъждовете ще настъпят след две седмици, а ние едва завършихме моста над каньона.

— Значи остават още двадесет и пет мили, за да се срещнем с отсечката, започната от Наринт. Ако правим по шест мили на ден, ние ще…

— По шест мили няма да можем. Истинско чудо ще е, ако правим по две на ден.

Патрик изруга.

— Ами подгони малко хората, по дяволите!

Джейн стисна вилицата като оръжие.

— Правя каквото мога. Но знаеш, че работниците не ми се подчиняват. — Тя се усмихна горчиво. — Малцината от тях, които не ме смятат за побъркана, гледат на мене само като на жена, тоест недостойна за тяхното внимание.

— Ама в Йоркшир хората те слушаха.

— Защото ти беше повечето време на строежа. Те смятаха, че аз съм само рупор за твоите нареждания. — Джейн пресрещна погледа му. — И тук би могло да е така, стига да се появяваш там всеки ден.

— Нали? — избухна той. — А знаеш ли как ме боли главата от тази адска горещина? Разполагаш с Робинсън, той ще ти помага.

— Робинсън е само надзирател. Ти би трябвало да си поне по един час там. А след това си се връщай в Казанпур.

Патрик замълча упорито, но след това усмивка стопли зачервеното му лице.

— Права си. От утре ще идвам всеки ден, докато завършим линията. Но ти? Виждаш ми се страшно изтощена. Най-добре остани да си полежиш утре в къщи.

— Няма нищо. Само веднъж да се наспя истински и ще стана като нова. — Джейн стана и започна да вдига чиниите. — Опитай се да хапнеш нещо, иначе утре пак ще се събудиш с главоболие.

— По-късно. — Патрик отпи от уискито си. Джейн знаеше, че няма и да се докосне до храната. — Приятелят на принца сега все се навърта около махараджата.

— Пахтал?

Патрик кимна.

— Изглежда ми приятно момче. Поръча да те поздравя.

— Така ли? — В гласа й имаше подчертано безразличие. — Нещо друго не каза ли?

— Не. — Патрик изкриви лице. — Махараджата е този, който все казва и все пита. Сега иска да му се докладва къде е неговият локомотив и кога ще приключи строежът.

— Не му ли каза, че локомотивът ще пристигне след няколко дни?

— Ако онази проклета лодка не вземе да потъне на дъното на реката. Само това ни липсва! Всичко върви наопаки! — Изведнъж мрачното му лице се поразведри. — Локомотивът обаче страшно ще му хареса. Целият този месинг по него направо ще го заслепи.

Джейн потърси с поглед лицето му.

— Можем ли да си позволим тази безсмислица? Едва намерихме парите за локомотива.

— Можах да поспестя нещо оттук-оттам. — Патрик отново пийна, без да я поглежда. — Махараджата си пада по лъскавите работи. Трябва да му угаждаме.

— Така е, наистина. — Джейн не откъсваше загрижени очи от лицето на Патрик. — И от какво можа да спестиш?

— Ами… посъкратих тук-там по някой детайл. Нищо съществено.

— Сигурен ли си?

— След като ти го казвам… — Патрик явно се подразни. — От четиринадесетгодишен строя железници. Предполага се, че зная какво върша.

— Исках само да съм сигурна…

— Уф, тук е страшно задушно! — Патрик блъсна назад стола си, изправи се и взе шишето и чашата. — Излизам на верандата, дано е по-хладно.

„И най-вече там никой няма да му задава мъчителни въпроси!“ — помисли си Джейн.

Тя го проследи с очи как отива към верандата — стъпката му беше малко несигурна, но не залиташе, а това означаваше, че при разговора с махараджата и Пахтал не е проличало, че е пиян.

Пахтал. Неговата поява и тези поздрави бяха предупреждение, че за Абдар тя не е потънала в забвение. През изтеклите две седмици Джейн бе особено внимателна. Абдар сигурно е бесен от яд! Лека усмивчица на задоволство трепна на устните й. Но надали имаше място да тържествува. Принцът скоро ще изгуби търпение. Крайно време е да посети Забри в нейния Дом на радостите и да я помоли да уреди най-сетне извеждането на Картаук от града…

Усети как изтощението я загръща като тежка, ледена пелена. Да се измие, да си легне… И да се опита да не мисли за Абдар, за баща му, за Картаук и за непосилния труд, който я очаква утре на обекта.

Докато прекосяваше дневната, за да се прибере в стаята си, Джейн чу Патрик да си тананика нещо. За миг усети как я залива вълната на гнева. Патрик! Той дави грижите си в уиски и оставя на нея да се трепе с проблемите…

— Джейн! — подвикна Патрик.

Тя остана на мястото си, без да се обърне.

— Какво има?

— Най-добре ще е утре да не ставаш от леглото. — Гласът му бе мек, топъл, почти сърдечен. — Не можем да си позволим пак да легнеш болна. Какво бих правил без тебе!

Целият й яд се изпари. Тя го обича, той има нужда от нея, бог е свидетел…

— Няма ми нищо. Само съм преуморена.

— Да, да, трябва да се щадиш!

В стаята си тя запали маслената лампа на масичката до тясното, скрито под мрежа за комари легло, и започна да разкопчава провисналата си риза. Сега се чувстваше вече по-добре, а ще се съвземе напълно като свали от себе си праха и потта от деня. Реши, че ще е глупаво да отлага за утре посещението при Забри — Абдар се превръщаше във все по-сериозна заплаха. Ще се поосвежи в банята и след това вече ще има сили да язди до града и да разговаря със Забри.

 

— Това пък какво е?! — прошепна Йън, вперил очи в голямата двуетажна, измазана с жълта пръст къща на отсрещната страна на улицата.

Рюъл гледаше входа, в който Джейн Барнаби изчезна.

— Това е къщата на Забри. Наричат я Къщата на радостите, казанпурска версия на долнопробен бардак. Но не и място, което се посещава от почтени жени.

— Забри? Ах, да, Абдар спомена нещо такова… — Йън намръщи чело. — Но Абдар може и да е излъгал…

— Не е излъгал.

— Ти откъде знаеш?

— Прекарах две нощи тук миналата седмица.

— Не си ми казал.

— Просто нямам навик да се изповядвам, когато хлътна в някой бордей — каза Рюъл тихо.

— И не научи ли нещо за Картаук?

— Не, не мога да тръгна от курва на курва да разпитвам.

— Тогава защо отиде в къщата?

— За да намериш богата златна жила, трябва да преровиш целия си участък. А специално това разузнаване си има своите прелести. Забри е ревностна жрица на Камасутра.

— Това пък какво е?

— Така се наричат осемдесет и осемте пози в любовната наслада.

— Варварски наслади… — Йън помълча малко, но не успя да обуздае любопитството си. — Ти колко от тях изучи?

Рюъл се засмя.

— Шест. Не можеш да очакваш повече за две посещения. — Усмивката му угасна, когато насочи отново поглед към къщата. — Ще ми се да знам докъде е стигнала мис Барнаби в радостите на Камасутра. Струва ми се, че ти тотално се излъга по отношение на нея.

— Не може да се твърди със сигурност. Възможно е Картаук да е скрит именно в тази къща.

— Възможно е — усмихна се Рюъл. — Ала не е много вероятно.

— И защо не?

— Абдар знае, че тя посещава къщата и съм сигурен, че е накарал да я претърсят из основи. Не, на мене ми изглежда по-вероятно, че сега й липсва нейният любовник и тя търси отдушник за своите желания. Решила е да се разтуши в този дом. Забри ми довери, че някои от онези привидно непорочни жени на офицерите от крепостта понякога посещавали къщата й. Тя им дава някакви невероятни маски, за да не бъдат разпознати, предоставя им някой полутъмен салон и вече те си припечелват каквото могат… — Рюъл говореше с подчертана небрежност, за да прикрие тревожната смесица от възбуда и разочарование, които изпита, като си представи Джейн Барнаби гола в някоя от тези затъмнени стаи за удоволствия. Той тръгна да пресече улицата.

— Къде отиваш?

— Ами искам да си предложа услугите. — Той погледна Йън с дръзка усмивка. — Писна ми да дебна и да чакам! Време е моят интерес към дамата да придобие по-конкретна форма.

— Ще поискаш от Забри да ти изпрати Джейн?!

— О, не, не по име. Име не е необходимо. Съмнявам се, че тази нощ у Забри има и някоя друга бяла жена.

— Чакай. Идвам с тебе.

— Заради мене си готов да се простиш с твоята непорочност?! — Гласът на Рюъл бе пълен с подигравка. — Дума да не става! Маги никога няма да ми го прости!

— Маргарет — поправи го Йън. — Съвсем не възнамерявам да се отдам на плътски удоволствия.

— Пошегувах се, Йън! — Рюъл изгледа брат си с любопитство. — Сгодени сте откакто Маргарет навърши шестнадесет. Да не твърдиш, че след толкова дълго чакане си й все още верен?

— Естествено.

— В тия работи няма „естествено“. Започвам да мисля, че призванието ти е било да станеш свещеник. — Рюъл се разсмя. — А у Забри един свещеник би бил съвсем не на място. Чакай ме тук!

 

— Не сте добре дошла тук! — В очите на Забри блесна ненавист. — Достатъчно ядове ми създадохте!

— Но ви дадох и достатъчно рупии, за да подсладя ядовете!

— Така е. — Лицето на Забри се поизглади, когато се обърна и се погледна в огледалото на тоалетната си масичка. — А и се радвам, когато мога да скалъпя някоя и друга неприятност на Негово величество. Поседнете, докато се приготвя за вечерта.

Джейн се отпусна върху копринените възглавници на дивана.

— Идвал ли е Абдар след онзи обиск?

Забри поклати глава отрицателно.

— Казах му, че тогава сте дошла само за да се предложите на моите клиенти. — Жената се усмихна хитро. — Казах му също, че за вас това е единствената възможност да се позабавлявате, без да се опозорите… Хитро го измислих, нали?

— Много хитро… — Джейн погледна Забри със сериозни очи. — Трябва да поговорим.

— За какво пък сега? — Забри не откъсваше очи от огледалото, напълно погълната от това да рисува очите си.

— Картаук.

— По дяволите! — Забри подскочи уплашено. — Това е опасна работа!

— Нали казахте, че Пахтал и Негово величество не са идвали оттогава?

— Но това съвсем не значи, че не ме следят. — Забри сложи ярко червило на устните си. — Трябва да измислите някаква друга възможност да го изведете от Казанпур. Не искам да си навлека гнева на Негово величество.

— А аз мислех, че се радвате, когато можете да изиграете някой номер на Абдар…

— За дребни работи. Но с всеки изминал ден той става все по-силен и много скоро ще бъде истински опасно да загубиш благоразположението на Негово величество.

— Извинявайте за безпокойството! — На вратата се появи сърнооко девойче, същото, което бе въвело Джейн в стаята на Забри. Дошъл е един мъж. А ти каза…

— Аз съм заета, Ленар! Дай му някоя друга.

— Ама ти каза да ти съобщя, когато този мъж дойде отново…

Забри се извърна светкавично към момичето:

— Шотландеца?

Момичето кимна.

— Казва, че му се искало нещо различно. Искал бяла жена…

— О! — Около устните на Забри трепна едва забележима усмивчица. — Май ще трябва да го накарам да промени желанието си. — С кимване тя посочи към вратата на срещуположната стена. — Въведи го там и се погрижи да се чувства добре. Кажи му, че идвам след няколко минути. — Когато момичето излезе, Забри отново се обърна към Джейн. — Трябва да вървя. Имам клиент.

— Аз също съм клиент. Той може да почака.

Усмихната, Забри взе една четка със сребърна дръжка и я прокара през дългите си тъмни коси. — Да, ама аз не искам да го карам да чака. Той е… необикновен. Истинско предизвикателство. Досега не съм срещала европеец, който да ме превъзхожда по знания и опит. А с него не съм сигурна дали аз управлявам положението…

— В жилите ви тече английска кръв. И вие сте половин европейка.

Яркочервените устни се изпънаха в тънка черта.

— Британските офицери, които търсят моя дом, надали биха се съгласили с вас. В мене те виждат само тъмнокожата екзотична жена, която ги възбужда. Просто благоволяват снизходително да ме опитат… — Забри се изправи и приглади тежката си шафраненожълта роба. — Не разбират, че посегнат ли да ме вземат, всъщност аз ги взимам.

— Мразите ли ги?

— Изпитвам към тях не по-голяма симпатия, отколкото към индусите, които ме смятат за парий и им е забранено да ме докосват, тъй като съм със смесена кръв. Всъщност, всичко това няма значение. В скоро време ще бъда толкова богата, че няма да са ми нужни нито едните, нито другите. — Забри се усмихна подигравателно и погледна в огледалото към Джейн. — Ние и двете сме отхвърлени, всяка по свой начин. Не е ли така? Пристигате ми тук в тия мъжки дрехи, понякога толкова уморена, че едва се държите на краката си. А има по-лек живот от този, който водите. Защо не зарежете тази глупава железница и не ме оставите да ви науча как се правят пари?

Джейн поклати глава.

— Съвсем няма да ви е зле! — Забри я изгледа критично. — Млада сте и не сте непривлекателна. Понякога на британците им писва от екзотика и им се ще да се утешат със сънародничка.

— Както този ваш шотландец?

Забри сви вежди.

— Той е искал само да ме подразни. Обзалагам се, че ще остане разочарован, ако му изпратя, която и да е друга. — Пръстчетата й оправиха умело рюша около деколтето. — Е, какво мислите за моето предложение?

— Ще кажа не.

Забри сви нехайно рамене:

— Мога да чакам. Ще видите, че ще промените мнението си. За една сама и беззащитна жена има само един път.

Увереността, която лъхаше от думите й, ужаси Джейн.

— Казах не! Не съм сама, а дори и да бях, нямам нужда от никого! Мога сама да се грижа за себе си. Не съм проститутка. Никога няма да стана проститутка!

Забри се усмихна надменно:

— Значи и за вас една проститутка спада към париите, които не бива да бъдат докосвани?

Джейн пое с мъка въздух, опитвайки се да се овладее. Разпалеността, с която бе реагирала на думите на Забри изненада и нея самата.

— Не съм казала такова нещо. Не исках да ви засегна, а още по-малко пък да ви съдя. Моята майка бе проститутка при много по-мизерни условия. Всеки трябва сам да вземе решение, но аз… — Тя се поколеба за миг и издекламира още по-звънко: — Предпочитам да умра, отколкото да се продам и да се заробя…

— Зависи от това как човек вижда нещата. Ако жената е достатъчно изкусна, мъжът е този, който се заробва. — Забри се обърна с гръб към огледалото. — А сега трябва да си вървите.

— А Картаук?

Решителното изражение на Джейн накара Забри да се усмихне:

— Изглежда никога не падате по гръб. За много работи сме на различно мнение, но тук виждам една обща черта.

— Имате ли възможност поне да намерите за Картаук някакво скривалище в града, ако се наложи?

— Ако го направите така, че това да не ми навлече неприятности, аз ще се…

Вратата се отвори с трясък и младото момиче се втурна отново в стаята.

— Пахтал! Пристигна преди няколко минути. Иска да говори с тебе!

— Какво? — Забри се обърна към Джейн. — Глупачка такава!

— Той не ме е преследвал — възрази Джейн. — Познавам го и бих го забелязала. Сигурно е наблюдавал къщата.

— И ви е видял! Това е! Какво значение има как е дошъл? Важното е, че е тук.

Джейн потръпна от ужас, като си спомни зловещото изражение на Пахтал и болката, която й причини като извиваше ръката й.

— Как мога да се измъкна незабелязано?

— Вече е твърде късно. — Забри я хвана за ръката и я бутна към междинната врата. — Той сигурно ще прерови сега къщата да ви търси, но аз ще се опитам да го задържа далеч от тук…

— Но как?

— По най-простия начин. Когато дойдат тук, и Пахтал, и Абдар никога не пропускат да се възползват от моите услуги. Ще ви повикам щом е чисто.

Забри отвори вратата, избута Джейн в съседната стая и заключи вратата след нея.