Р. А. Салваторе
Градът на мрака (23)

21
За слава на богинята

— Е, прославихте ли богинята? — попита матрона Малис, а думите й прозвучаха повече като заплаха, отколкото като въпрос.

До нея стояха върховните жрици на дома До’Урден — Бриса, Виерна и Мая — и изглеждаха съвсем невъзмутими, стараеха се да прикриват завистта си към членовете на отряда, завърнал се от Повърхността.

— Нито един мрачен елф не падна в битката — с пресипнал от сладка злоба глас отвърна Дайнин. — Посякохме светлите елфи, накълцахме телата им! — споменът за клането му припомни дивата страст, която бе изпитал. — Изкормихме ги, насякохме ги на парченца!

— А ти как се справи? — прекъсна го матроната-майка, която се интересуваше много повече от представянето на собственото си семейство, отколкото от общия успех на отряда.

— Пет — с гордост отвърна Дайнин. — Убих пет, всичките жени!

Усмивката на Малис накара сърцето му да забие по-бързо. После матроната се обърна към Дризт и се намръщи.

— А той? — попита тя и предчувстваше, че отговора няма да й хареса. Не се съмняваше в бойните умения на своя син, но подозираше, че младежът е наследил твърде много от чувствителния нрав на Закнафейн, за да допринесе с нещо в такива битки.

Усмивката на Дайнин я озадачи. Той се приближи до своя брат и доволно го прегърна през рамо.

— Дризт уби само една елфка, но тя беше дете — малко момиче.

— Само една? — изръмжа Малис.

Притихнал в сенките на залата и изтръпнал от ужас, Закнафейн слушаше разговора им. Искаше да си запуши ушите, да не чува ужасните думи на първия син на До’Урден, но те го грабнаха и задържаха в своя плен. От всички злини в Мензоберанзан, които бе виждал, тази беше най-разочароваща. Дризт беше убил дете.

— Ала да бяхте видели как го направи! — възкликна Дайнин. — Той я разсече на две; използва цялата ярост на Лот в своя удар и заби ятагана си в треперещото тяло. Сигурно това убийство се е понравило на Кралицата на Паяците повече от всички останали.

— Само едно — повтори Малис и едва смекчи изражението си.

— Можеха да са две — продължи първият син. — Шар Надал от дома Маевре го изпревари — отне му убийството на една жена, направо му я отмъкна.

— Тогава Лот ще възнагради дома Маевре — обади се Бриса.

— Не, няма — отвърна Дайнин. — Дризт наказа Шар Надал за постъпката му. Синът на дома Маевре не можа да отвърне на предизвикателството.

Този спомен се бе запечатал в съзнанието на Дризт. Копнееше този Шар Надал да се защити, да му даде повод да излее гнева си върху него. Това желание бе накарало втория син на До’Урден да се чувства виновен.

— Свършили сте добра работа, деца мои — зарадва се матроната — доволна, че двамата й синове са се представили подобаващо в нападението. — Кралицата на Паяците ще възнагради дома До’Урден. Ще ни помогне да надвием този дом, които желае нашето унищожение.

* * *

Закнафейн напусна залата за аудиенции със сведена глава, а пръстите му не спираха да се разхождат по дръжката на меча. Припомняше си онзи момент, когато бе измамил Дризт с експлозията от светлина, когато невинният младеж лежеше под него беззащитен и победен. Още тогава можеше да му спести тази противна участ. Можеше да се смили над него и да го убие на място — щеше да го освободи от неизбежната реалност на Мензоберанзан.

Повелителят на меча спря в дългия коридор и се обърна, за да наблюдава преддверието на големия параклис, откъдето излязоха двамата братя До’Урден. Дризт хвърли към Закнафейн бегъл, изпълнен с обвинение, поглед и нарочно сви по един от страничните коридори.

Изражението на младежа нарани старият му учител.

— Е, значи се стигна и до тук — тихо промълви той. — Най-младият войн на дома До’Урден, пропит с омразата на нашата раса, е започнал да ме презира за това, което съм.

Зак отново си припомни онзи съдбовен момент в тренировъчната зала, в който животът на Дризт висеше на косъм, зависеше от неговия меч. Наистина, ако тогава беше убил младия До’Урден, постъпката му щеше да е акт на милосърдие.

Но погледът на Дризт не спираше да пробожда сърцето на Закнафейн. Повелителят на меча вече не знаеше на кого е щяло да помогне това убийство — на него или на Дризт.

* * *

— Остави ни — нареди матрона СиНафей, когато влезе в малката стаичка, осветена от няколко свещи.

Алтън ги изгледа глупаво. Все пак, тази стая си беше лично негова! После бързо си припомни, че СиНафей Хюнет бе матроната-майка и абсолютна владетелка на този дом, поклони се тромаво няколко пъти, извини се за двоумението си и излезе от стаята.

Докато го чакаше да напусне помещението, Масой не изпускаше от очи своята майка. По разтревожения й глас бе разбрал, че посещението е важно. Дали не я бе ядосал с нещо? Или Алтън го е сторил? Когато СиНафей се обърна към своя син и устните й се разшириха в зла усмивка, той разбра, че тя всъщност не е притеснена или ядосана, а просто развълнувана.

— Домът До’Урден е направил грешка — злобно заяви тя. — Вече не се ползват с благоразположението на Кралицата на Паяците.

— Как така? — попита Масой.

Той знаеше, че Дайнин и Дризт са се завърнали от успешна мисия. Целият град възхваляваше това нападение.

— Не знам подробности — отвърна малко по-спокойно матрона СиНафей. — Може би един от синовете на До’Урден е направил нещо и е разгневил Лот. Това ми го каза една от прислужниците на Кралицата. Трябва да е вярно!

— Матрона Малис ще се погрижи бързо да оправи това положение — каза Масой. — С колко време разполагаме?

— Недоволството на Лот няма да бъде разгласявано. Малис няма да узнае. Поне не скоро. Кралицата знае всичко, дори и това, че се готвим да нападнем дома До’Урден. И преди да го унищожим само някакво злощастно събитие може да подскаже на матроната в какво окаяно положение се намира!

— Трябва да действаме бързо — продължи матрона СиНафей. — Трябва да сме извършили първото покушение срещу До’Урден до десет цикъла на Нарбондел. Същинската битка ще започне малко след него, преди да са ни заподозрели в извършването на това убийство.

— Кой ще падне първи? — веднага попита Масой, надявайки се, че знае отговора.

Думите на майка му прозвучаха като музика за неговите уши.

— Дризт До’Урден — измърка тя. — Любимият син. Убий го.

Масой се облегна назад и постави ръцете си на тила, наслаждавайки се на заповедта.

— И да не ме посрамиш — предупреди го СиНафей.

— Няма — увери я той. — Дризт е опасен съперник, нищо че е още млад. Брат му, бившият учител от Мелей-Магтеър, никога не се отделя от него.

Със светещи очи, Масой погледна към матроната-майка и попита:

— Може ли да убия и Дайнин?

— Внимавай, сине — промълви тя. — Дризт До’Урден е твоята цел. Съсредоточи всичките си усилия в неговото убийство.

— Както наредите — отвърна Масой и се поклони.

СиНафей Хюнет харесваше своя син — той винаги се вслушваше в думите й, без да протестира. Тя излезе от стаята, убедена, че Масой ще изпълни заповедта й.

— Ако Дайнин До’Урден ти се изпречи на пътя — тя се обърна към него, за да го възнагради за послушанието му, — можеш да убиеш и него.

Масой изглеждаше сякаш нямаше нетърпение да изпълни втората си задача.

— И да не ме посрамиш! — повтори предупреждението си СиНафей.

Този път то прозвуча като чиста заплаха и попари малко от ентусиазма на Масой.

— Дризт До’Урден трябва да умре в рамките на десет дни!

Магьосникът се опита да отхвърли от съзнанието си всички разсейващи мисли за Дайнин и неговото убийство.

— Дризт трябва да умре — шепнеше си отново и отново, дълго след като майка му бе излязла от стаята.

Вече бе решил как иска да го направи. Надяваше се скоро да има възможност.

* * *

Докато Дризт се луташе по коридорите на Даермон Н’а’шезбаернон, ужасният спомен за покушението над светлите елфи от Повърхността не го оставяше на мира, не спираше да го преследва. Веднага след като матрона Малис го бе освободила, той излезе от стаята за аудиенции и в първия удобен момент се изплъзна от погледа на Дайнин. Вторият син на До’Урден желаеше само едно — да бъде сам.

Ала образите не го напускаха — угасналият пламък в очите на детето, надвесило се над трупа на своята майка; ужасеното и изкривено от болка лице на жената в момента, в който Шар Надал бе сложил край на живота й. Светлите елфи бяха там — в съзнанието на Дризт и той не можеше да ги прогони. Крачеха до него, докато той се луташе из коридорите и изглеждаха така истински, както когато отрядът бе прекъснал веселата им песен.

Дризт се чудеше дали някога отново ще бъде сам. Със сведен поглед, погълнат от собственото си усещане за загуба и празнота, той се луташе, без да знае къде отива. Неочаквано сви в един коридор и се блъсна в някого. Сепнат, вторият син на До’Урден отскочи назад и видя, че пред него стои Закнафейн.

— Ти се върна у дома — вяло отбеляза Повелителят на меча, прикрил с безизразен поглед силните чувства, бушуващи в душата му.

Дризт се запита дали би могъл да прикрие добре собственото си изражение.

— Само за ден — отвърна равнодушно младежът, въпреки че бе разгневен на Закнафейн толкова, колкото и той на него.

Откакто Дризт бе видял яростта на мрачните елфи със собствените си очи, деянията на Повелителя на меча започнаха да му се струват още по-непростими и зли.

— Патрулът ни излиза веднага щом светлината на Нарбондел обяви началото на новия ден.

— Толкова рано? — изненада се Зак.

— Призоваха ни — отвърна младежът и понечи да си тръгне.

Възрастният елф го хвана за ръката.

— Като редовен патрул? — попита той.

— Не, изпращат ни в определен район. Открили са активност в източните тунели.

— Значи героите са призовани — подсмихна се Зак.

Дризт не отвърна веднага. Беше ли усетил сарказъм в гласа на учителя? Завист, може би — Дризт и Дайнин отиваха да се бият, докато той оставаше затворен в дома До’Урден, за да изпълнява задълженията си. Нима беше толкова кръвожаден, че не можеше да приеме задачите, които му бяха възложени?

Той беше обучил и Дризт, и Дайнин. И още стотици младежи — беше ги превърнал в хищници, в убийци.

— Колко дълго няма да си тук? — продължи Закнафейн, заинтересуван от отсъствието на младежа.

Вторият син сви рамене.

— Седмица най-много.

— А после?

— После у дома.

— Това е добре — заяви Зак. — Ще се радвам отново да те видя в дома До’Урден.

Дризт въобще не повярва на думите му.

Изведнъж учителят го удари по рамото с рязко движение, предназначено да провери рефлексите на младия войн. Изненадан Дризт не отговори на предизвикателството и не го прие като заплаха — просто не беше сигурен в намеренията на чичо си.

— В тренировъчната зала може би? — попита Зак. — Аз и ти, както правехме на времето.

Невъзможно! Младежът искаше да изкрещи. Вече никога — нищо — няма да е както преди. Но той премълча тези мисли и кимна в съгласие.

— Ще се радвам — отвърна и се зачуди какво ли удоволствие ще изпита, ако накълца Закнафейн.

Дризт знаеше истината за същността на своя народ и беше безсилен да я промени, но можеше да промени нещо друго — собствения си живот. Ако унищожи Повелителя на меча — най-голямото му разочарование — можеше да се изолира от покварената реалност, която го заобикаляше.

— Аз също — каза Закнафейн с приятелски тон, който прикриваше мислите му, подобни на тези на Дризт.

— До другата седмица тогава — отвърна младежът и се отдръпна.

Нямаше сили да продължи разговора с мрачния елф, който някога бе най-добрият му приятел и който — както впоследствие бе разбрал Дризт — бе толкова непочтен и зъл, колкото и останалите представители на неговата раса.

* * *

— Моля ви, моя матрона-майко — хленчеше Алтън. — Мое право е. Умолявам ви!

— Успокой се, глупав ДеВир — отвърна СиНафей Хюнет и в гласа й прозвуча съжаление — емоция, която мрачните елфи рядко изпитваха и почти никога не показваха.

— Но аз чаках…

— Часът почти настъпи — матроната звучеше заплашително. — Опитвал си се и преди, нали?

Алтън я зяпна, а гротескната му физиономия я накара да се засмее.

— Да — призна тя. — Знам за жалкия ти опит да убиеш Дризт До’Урден. Ако Масой не бе пристигнал навреме, сигурно си щял да бъдеш убит.

— Щях да го унищожа! — изръмжа Алтън.

Матроната не възрази.

— Може би и щяхме да те провъзгласим за убиец и шарлатанин — целият гняв на Мензоберанзан щеше да се стовари върху теб.

— Това не ме интересуваше.

— А е трябвало — гарантирам ти го! — с презрение се усмихна тя. — Щеше да пропилееш възможността да си отмъстиш напълно. Повярвай ми, Алтън ДеВир. Твоята — нашата победа предстои.

— Масой ще убие Дризт До’Урден; може би и Дайнин — започна да недоволства Безликият.

— Ала има други До’Урден, които ще бъдат повалени от безмилостната ръка на Алтън ДеВир — обеща му СиНафей. — Върховни жрици.

Безликият не можеше да прикрие разочарованието си — беше се надявал той да се погрижи за Дризт. Толкова силно копнееше да го убие. Трябваше да го стори бързо и без много шум още тогава — през онзи ден в Сорсъри, ала не успя — младежът го бе унижил. И сега Алтън искаше да поправи грешката си.

Но не можеше да пренебрегне и обещанието, което матрона СиНафей му бе дала току-що. Възможността да убие една или повече от върховните жрици на До’Урден беше доста примамлива.

* * *

Мекотата на възглавничките и плюшеното легло, макар и толкова различни от студения, каменен свят на Мензоберанзан, не можеха да облекчат болката на Дризт. Друг призрак бе нахлул в съзнанието му и бе изместил спомена за светлите елфи и касапницата, станала на Повърхността — призракът на Закнафейн.

Дайнин и Виерна бяха разказали на Дризт за истинската същност на Повелителя на меча, за ролята му в покушението срещу ДеВир и за удоволствието, с което убивал мрачни елфи — същества, които не бяха сторили нищо, за да заслужат неговия гняв.

Значи Закнафейн също бе участвал в злата игра на неговите събратя, в безкрайната надпревара за благоволението на Кралицата на Паяците.

— Както и аз я прославих на Повърхността? — тихичко измънка Дризт, а сарказмът на думите му го поуспокои.

Но утехата, която бе намерил в спасяването на крехкия живот на малката елфка, изглеждаше толкова мимолетна в сравнение с непростимите злини, причинени на нейния народ през онази нощ. Матрона Малис беше толкова доволна, когато й разказаха за кървавото събитие. Ала Дризт си спомняше ужаса в очите на това момиченце, видяло мъртвата си майка. Дали той или някой друг мрачен елф щеше да е така съкрушен, ако беше на нейно място.

— Едва ли — помисли си той.

Нямаше обич, която да свързва Дризт и Малис; а мрачните елфи биха се разстроили много повече от мисълта как смъртта на майка им ще навреди на тяхното положение, отколкото да страдат от загубата й.

Дали матроната щеше да се разтревожи, ако един от двамата й синове бе загинал при нападението? Младежът знаеше отговора и на този въпрос. Единственото, което я вълнуваше, бе как това нападение ще се отрази на влиянието й в Мензоберанзан. Наслаждаваше се само на мисълта, че нейните деца бяха прославили злата богиня.

Какво ли благоволение щеше да си спечели дома До’Урден, ако Лот разбереше за постъпката на Дризт? Той не знаеше дали тя въобще имаше някакъв интерес от тази битка. За него Лот си оставаше мистерия, която нямаше никакво желание да я разгадава. Дали щеше да се разгневи, ако узнаеше истината за това нападение? Или ако знаеше какво мисли Дризт в този момент?

Вторият син сви рамене. Не искаше да си представя яростта, която си навлича със собствените си постъпки; твърдо бе решен как да действа и не се страхуваше от последствията. След една седмица щеше да се завърне в дома До’Урден. Щеше да влезе в тренировъчната зала, за да се сдобри със стария си учител… След една седмица щеше да убие Закнафейн.

* * *

Погълнат от чувствата и мислите си за опасното и искрено решение, което бе взел, Закнафейн едва чуваше пронизителното стържене на точилния камък по проблясващото острие на своя меч.

Оръжието трябваше да е перфектно наточено — без ръбчета и грапавини. Трябваше да изпълни дълга си без злоба и гняв.

Един премерен удар и Зак щеше да се отърве от демоните, които го преследваха — демоните на собствените му провали. За пореден път щеше да се скрие в своето убежище, в тишината на личните си покои — неговия таен свят. Един-единствен удар щеше да стори това, което бе пропуснал преди десет години.

— Само да бях събрал смелост тогава — проплака той. — Колко мъки щях да спестя на Дризт? Колко ли болка му е причинил престоят в Академията, за да се завърне така променен?

Думите звучаха така глухо в тишината на празната стая. Сега те бяха просто думи и нищо повече — не бяха достатъчни, за да обяснят какъв е Дризт. Вторият син беше мрачен войн и притежаваше всички противни и зли качества, присъщи на един елф с тази титла.

Зак вече нямаше право на избор. Ако искаше да има полза от окаяното му съществуване, този път той не трябваше да спира меча си. Трябваше да убие Дризт.