Р. А. Салваторе
Градът на мрака (18)

16
Светотатство

— Последен ден — въздъхна с облекчение Дризт, докато обличаше церемониалните си одежди.

Ако първите шест месеца от последната му година в Сорсъри, преминали в изучаване на тънкостите на магията, бяха най-приятните, то това съвсем не можеше да се каже за последните шест, прекарани в школата на Лот. Всеки ден Дризт и съучениците му трябваше да търпят безкрайните речи във възхвала на Кралицата на Паяците, разказите и легендите за нейната мощ и за това как възнаграждавала най-преданите си служители.

Вторият син на До’Урден си мислеше, че трябва по-скоро да ги наричат роби, защото никъде досега не беше чувал да се говори за обич; във величествената школа на Лот тази дума дори не се споменаваше. Народът се прекланяше пред своята богиня. Жените в Мензоберанзан посвещаваха целия си живот в служба на Кралицата. Но подбудите им бяха изцяло егоистични — служителките на Лот се стремяха към поста на върховни жрици само заради могъществото и властта, които им осигуряваше тази титла.

С цялата си душа Дризт усещаше колко покварено бе това съществуване.

Благодарение на характерната си твърдост, мълчаливо и със сведена глава, вторият син на До’Урден успя да изтърпи шестте месеца в Арах-Тинилит — до последния ден. Беше издържал до Церемонията по Завършването — най-свещеното събитие за мрачните елфи, до деня, в който — както му бе обещала Виерна — щеше да осъзнае величието на Кралицата на Паяците.

С нерешителна крачка Дризт прекрачи прага на своето убежище; отдалечи се от сигурността на малката си, гола стая. Опасяваше се, че тази церемония ще бъде неговото изпитание. До този момент не беше разбрал обществото на мрачните елфи и — въпреки обещанието на Виерна — се питаше дали днешното събитие ще му позволи да види света през очите на собствения си народ. Вълни от страх заляха Дризт, преплитаха се една в друга, извиваха се около него и го обвиваха в жестоката си хватка.

Може би се притесняваше, истински се страхуваше, че казаното от Виерна наистина ще се сбъдне.

Когато пристъпи в овалната обредна зала на Арах-Тинилит, Дризт закри очите си. В средата на помещението, в осмокрак казан, наподобяващ паяк, гореше силен огън. Върховната повелителка на Академията, матроната-повелителка и останалите дванайсет върховни жрици — учителки в Арах-Тинилит, включително и сестра му, бяха насядали с кръстосани крака около казана. Наредени до стената, зад жриците стояха Дризт и неговите съученици от военната школа.

— Ма ку! — заповяда матроната-повелителка и в залата настана пълна тишина, нарушавана само от пращенето на огъня. Вратата се отвори и в помещението влезе млада жрица. Тя щеше да е първата, завършила Арах-Тинилит през тази година, така казаха на Дризт. Елфката беше най-добрата възпитаничка на школата на Лот и й беше отредена най-висока чест по време на церемонията. Момичето остави одеждите да се свлекат от раменете й, пристъпи гола сред кръга от насядали жрици и застана пред казана, с гръб към матроната.

Дризт прехапа устни, засрамен и леко възбуден. Никога не бе виждал жена в такава светлина и предполагаше, че потта, избила по челото му, не е само от горещината в стаята. Той се огледа бързо наоколо и видя, че и другите ученици се терзаеха от същото.

— Рае-го си’н’ее каламей — прошепна матроната-повелителка.

От казана започна да се издига червен дим и залата се изпълни с цветна мъгла. Разнесе се наситен, неприятно сладникав аромат. Дризт вдишваше уханните изпарения, чувстваше се все по-лек и се зачуди дали скоро няма да се понесе във въздуха.

Изведнъж огънят се разгоря със страшна сила — беше толкова ярък, че младият До’Урден трябваше да стисне очите си и да извърне глава. Жриците подеха ритуален напев, чиито думи Дризт не разбираше. Той дори едва ги чуваше, беше съсредоточил всичките си сили, за да запази разсъдъка си, за да не изпадне в несвяст от опияняващия го дим.

— Глабрезу — изстена матроната. По гласа й Дризт позна, че това беше призив — името на обитател от долните земи.

Младият войн отново погледна към жриците и видя матроната-повелителка да държи странен камшик с една-единствена змия, чийто език не беше раздвоен.

— Откъде ли го е взела? — измърмори Дризт.

После осъзна, че го е казал на висок глас — надяваше се да не е обезпокоил церемонията. Но младежът се успокои, когато се огледа наоколо и видя, че много от съучениците му също говореха на себе си; някои дори едва се държаха на краката си.

— Повикай го — заповяда матроната-повелителка на голата ученичка.

С колебание младата жрица разтвори широко ръце и прошепна:

— Глабрезу.

Пламъците затанцуваха по ръба на казана. Димът се разнесе примамливо наоколо и Дризт едва се удържаше да не го вдиша. Краката му изтръпнаха и почти се вкочаниха, но въпреки това младежът ги усещаше така осезателно — по-чувствителни и по-живи от когато и да било.

— Глабрезу — ученичката призова съществото този път с по-силен глас.

Дризт чу жрицата, чу и мощния рев на пламъците. Ярката светлина го заслепи, но той сякаш не я чувстваше. Погледът му бродеше из стаята, неспособен да се фокусира, неспособен да съчетае чудатите и танцуващи образи със звуците на ритуала.

Той чуваше как върховните жрици запъхтени окуражаваха ученичката, усещаха, че заклинанието е към своя край. Чуваше поощрителното плющене на змийския камшик и призивите й „Глабрезу!“

Виковете й бяха толкова първични, толкова могъщи — пронизваха с невероятна сила Дризт и останалите младежи в помещението.

Пламъците чуваха повика на жрицата. Ревяха, издигаха се високо и все по-високо, и започнаха да придобиват определена форма. Един образ привлече погледите на всички в залата и никой не можеше да извърне очите си от него. Сред пламъците се показа огромна кучешка глава с рога като на козел и започна да изучава примамливата ученичка, дръзнала да я безпокои.

Някъде отвъд това създание, змийският камшик отново изплющя и ученичката повтори призива си. Гласът й звучеше сякаш приканваше, молеше огромното същество.

То пристъпи през пламъците. Дризт беше потресен от неподправената зла сила, струяща от това създание. Глабрезу се извисяваше на повече от девет фута височина. Мускулестите му ръце, завършваха с гигантски щипки, а от гърдите му се подаваха две по-малки, нормални ръце.

Инстинктите на младия До’Урден му подсказваха да се нахвърли върху чудовището и да спаси жрицата, но когато се огледа наоколо за подкрепа, той видя как матроната-повелителка и останалите учителки продължиха ритуалния напев и този път думите им бяха пропити с възбуда.

Димът беше пропълзял навсякъде, всички бяха замаяни, а изкусителният, опияняващ аромат на червен тамян продължаваше борбата си с реалността. Дризт трепереше и едва успяваше да запази самоконтрол. Яростта вътре в него растеше и се опитваше да надвие този мирис, който така непреодолимо го примамваше. Несъзнателно, ръцете му посегнаха към ятаганите, закрепени на колана му.

В този миг нещо го погали по крака.

Той погледна надолу и видя една от учителките. Жрицата се беше излегнала и го молеше да се присъедини към нея — изведнъж всички в залата бяха започнали да правят това.

Димът продължаваше да се бори със съзнанието му.

Жената го прикани с жест; ноктите й лекичко драскаха кожата му.

Дризт прокара пръсти през гъстата си коса — опитваше се да концентрира вниманието си върху нещо, но се чувстваше толкова замаян. Тази липса на контрол не му харесваше. Не можеше да разсъждава трезво; беше загубил всичките си рефлекси, цялата си бдителност.

Още по-грозна беше гледката, разкриваща се пред очите му. Абсолютната й поквареност порази душата на младия До’Урден. Той се откъсна от ръцете на умоляващата го жрица и тръгна през стаята. Препъваше се в безброй тела, преплетени едно в друго, твърде заети, за да го забележат. Въпреки че едва се държеше на краката си, възможно най-бързо излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.

Последваха го единствено писъците на ученичката. Никаква преграда, метална или каменна, не можеше да ги заглуши.

Дризт тежко се отпусна на студената каменна стена и се хвана за стомаха. Дори не беше спрял, не се беше замислил за последиците от своите действия — знаеше само едно — трябваше да се махне от онази противна стая.

Изведнъж пред него се озова Виерна, с небрежно разтворена отпред мантия. Умът на младия воин бе започнал да се избистря и той се зачуди колко ли скъпо ще му струва неговата постъпка. Но се обърка още повече, когато срещна очите на сестра си — в тях не се четеше презрение.

— Предпочиташ уединението — каза тя и положи ръка на рамото му без дори да си направи труда да закопчае одеждите си. — Разбирам те.

Дризт сграбчи ръката й и я отблъсна.

— Какво ти става, да не си полудяла? — изкрещя той.

Лицето на Виерна се изкриви, когато проумя истинската причина брат й да напусне церемонията.

— Ти пренебрегна една върховна жрица! — изръмжа тя. — Според законите, тя би могла да те убие за тази дързост.

— Та аз дори не я познавам — сопна се младежът. — Нима от мен се очаква да…

— От теб се очаква да изпълняваш заповедите ни!

— Тя не ме интересува — заекна Дризт и откри, че му е трудно да контролира ръцете си.

— Да не мислиш, че Закнафейн се е интересувал от матрона Малис? — Тя знаеше, че споменаването на неговия идол ще засегне Дризт. Когато видя, че е успяла да го наскърби, Виерна смекчи изражението си и хвана своя брат за ръката. — Върни се в стаята — нежно каза тя. — Още не е късно да го сториш.

Свирепият поглед на Дризт я сряза сякаш със силата на ятаган.

— Кралицата на Паяците е богинята на нашия народ — строго му припомни Виерна. — Аз съм една от онези, които разгласяват нейната воля.

— На твое място не бих се гордял толкова с това — възрази Дризт, уповавайки се само на своя гняв, с надеждата да отблъсне вълната от истински страх, която заплашваше да го залее и да разруши твърдата му позиция.

Виерна му удари силен шамар.

— Връщай се на церемонията! — настоя тя.

— Я целуни някой паяк! — отвърна младият До’Урден. — И дано целувката му изтръгне проклетия ти език.

Сега сестра му беше тази, която едва удържаше ръцете си.

— Трябва да си по-внимателен, когато говориш с върховна жрица! — предупреди го тя.

— Проклета да е Кралицата на Паяците! — тросна се Дризт. — Макар да съм сигурен, че проклятието я е сполетяло още преди векове!

— Тя ни дарява със сила! — изкрещя Виерна.

— Тя ни отнема всичко, което ни прави по-достойни от камъните, по които стъпваме! — изкрещя в отговор Дризт.

— Светотатство! — надсмя му се тя, а думата, процедила се от устата й, наподобяваше лющенето на змийския камшик на матроната-повелителка.

От дъното на залата изригна вик на екстаз, пропит с болка.

— Нечестиво сборище — промърмори младежът, погледнал настрани.

— Все пак има полза от всичко това — отвърна сестра му, успяла бързо да овладее раздразнението си.

Дризт й хвърли обвинителен поглед.

— Нима си имала подобно преживяване?

— Аз съм върховна жрица — отвърна простичко Виерна.

Изведнъж на Дризт му причерня — яростта му беше толкова силна, че младежът едва не загуби съзнание.

— И какво? Достави ли ти удоволствие? — изкрещя той.

— Направи ме по-силна — изръмжа в отговор Виерна. — Не можеш да си представиш колко ценно е това.

— А какво ти струваше?

Плесницата й едва не го повали на земята.

— Ела с мен! — каза тя и го сграбчи за дрехата. — Искам да ти покажа едно място.

Те напуснаха Арах-Тинилит и прекосиха двора на Академията. Когато стигнаха до колоните, бележещи входа към Тиер Брех, Дризт се поколеба.

— Не мога да мина между тях — припомни той на сестра си. — Все още не съм завършил Мелей-Магтеър.

— Формалност — отвърна Виерна, без да забавя крачка.

— Аз съм повелителка в Арах-Тинилит; разполагам с достатъчно власт, за да те дипломирам.

Дризт не беше убеден в правотата на думите й, но тя наистина беше учителка в школата на Лот. И макар да се страхуваше от строгия правилник на Академията, младежът предпочиташе да не ядосва сестра си отново.

Той я последва надолу — излязоха от Тиер Брех по широката каменна стълба и поеха по криволичещите улички на Мензоберанзан.

След известно време, Дризт събра смелост и я попита:

— Вкъщи ли отиваме?

— Не, не още — лаконично отвърна Виерна и младежът реши да не я заговаря повече.

Те се насочиха към източния край на голямото подземие — отвъд стената, в която беше изграден дома на До’Урден — и стигнаха до входовете на три малки тунела — всичките охранявани от статуи на огромни скорпиони, искрящи във вълшебен огън. Виерна спря за миг, за да реши накъде да тръгнат, после пое по най-малкия коридор.

Минутите се изнизаха в час, а двамата не спираха. Проходът се разшири и скоро ги отведе в една подземна гробница, в която се пресичаха много коридори. Докато вървяха напред, Дризт бързо изгуби представа за пътя, който бяха изминали, но Виерна следваше определен маршрут и изглежда добре го познаваше.

Изведнъж, след един нисък свод, подът на пещерата сякаш пропадна и те се озоваха на тясна издатина в камъка, пред която се разкриваше огромна пропаст. Дризт погледна сестра си с любопитство, но когато видя дълбоко съсредоточената Виерна, реши да отложи въпроса си. Тя промълви няколко прости заклинания, после потупа себе си и младия До’Урден по челото.

— Ела — изкомандва тя.

Двамата с Дризт пристъпиха през ръба и с помощта на левитацията се понесоха плавно надолу към дъното на пропастта.

Дризт можеше да усети опасността, която криеше това място. Лека мъгла от далечен топъл извор или катранена яма обгръщаше камъка. Във въздуха се носеше мрачно зло.

— Не се страхувай — на езика на жестовете му каза Виерна. — Направих магия, която ще ни прикрие. Те не могат да ни видят.

— Те? — попита с ръце Дризт, но веднага щом помръдна усети бързо, припкащо движение до себе си.

Той проследи погледа на Виерна — напред към една далечна заоблена скала и видя как злочестото същество застана върху нея.

В началото Дризт си помисли, че това бе мрачен елф. И наистина от кръста нагоре съществото беше мрачен елф, макар и изпит и блед. Долната му част, обаче, наподобяваше паяк с девет крака, които поддържаха тялото му. В ръцете си, създанието държеше опънат лък и изглеждаше объркано — явно не можеше да различи кой е натрапникът, нахлул в бърлогата му.

Виерна остана доволна, когато видя погнусата, изписана по лицето на своя брат, докато той наблюдаваше съществото.

— Огледай го добре, малки братко — жестикулира тя. — Виж каква е съдбата на онези, дръзнали да разгневят Кралицата на Паяците.

— Какво е това? — бързо попита Дризт.

— Драйдер — прошепна Виерна на ухото му, а после добави на езика на жестовете. — Лот не е от милостивите богини.

Дризт гледаше като хипнотизиран как драйдерът се въртеше върху камъка и търсеше неканените гости. Младият воин не можеше да определи дали е мъжки или женски, така издуто бе тялото му, но знаеше, че това не е от значение. Създанието не беше родено по естествен начин и нямаше да остави поколение след себе си, независимо от своя пол. То не бе нищо повече от едно измъчено същество, което по всяка вероятност мразеше себе си повече от всичко, което го заобикаляше.

— Но аз съм милостива — продължи с жестове Виерна, макар да знаеше, че вниманието на брат й е погълнато изцяло от драйдера.

Тя се облегна на стената. Изведнъж, Дризт се досети за намеренията й и се обърна към нея. Но бе късно — Виерна потъна в камъка.

— Сбогом, малко братче — долетя последният й вик. — Тази съдба е по-добра от онова, което наистина заслужаваш.

— Не! — изрева Дризт и задраска по празната стена.

Изведнъж кракът му беше пронизан от стрела. Мрачният елф се обърна, за да посрещне грозящата го опасност и ятаганите проблеснаха в ръцете му. Драйдерът се прицели за втори път.

Дризт искаше да се претърколи към някой камък, да се скрие зад него, но раненият му крак се парализира и остана съвсем безчувствен. Това беше отрова.

Младежът успя да вдигне ятагана си и да отклони летящата към него стрела, но след това падна на едно коляно и притисна с ръка раната си. Усещаше как студената отрова пълзи нагоре по крайника му, но не се поколеба, изтръгна стрелата и отново насочи вниманието си към нападателя. По-късно щеше да се тревожи за раната; само се надяваше да може да се погрижи за нея навреме. Сега най-важното бе да се измъкне от тази пропаст.

Дризт се обърна, за да избяга и да потърси закрито място, откъдето да левитира нагоре — обратно към издатината, но се озова лице в лице с още един драйдер.

Брадвата му профуча край рамото на младежа и пропусна своята цел на косъм. Дризт парира следващия удар на съществото; с другия си ятаган се опита да го промуши, но беше блокиран от втората брадва на драйдера.

Вторият син на До’Урден беше спокоен и уверен; знаеше, че е способен да победи този полуелф, въпреки неподвижния си крайник, докато не беше пронизан от друга стрела — този път в гърба.

От силата на удара Дризт политна напред, но успя да парира следващата атака на драйдера, застанал пред него. После падна на колене и се строполи на земята.

Съществото, размахващо брадвата, помисли, че Дризт е мъртъв и се понесе към него. Тогава мрачният елф се претърколи и се озова точно под издутия корем на създанието; с все сила заби ятагана си в него и с едно извъртане се измъкна изпод водопада от телесни течности на паяка.

Раненият драйдер се опита да побегне, ала падна на една страна и вътрешностите му се изсипаха по каменния под. Въпреки всичко, за Дризт нямаше надежда. Сега не само кракът, но и ръцете му бяха парализирани. Когато другото създание се спусна срещу него, той вече не се надяваше, че може да го победи. Опитваше се да запази съзнание, търсеше начин да се спаси — щеше да се бори до смъртта си.

Клепачите му натежаха…

Тогава младежът усети как една ръка го сграбчи за плаща, изправи го рязко и го блъсна в стената.

Той отвори очи и видя лицето на сестра си.

— Жив е — чу я да казва. — Бързо, трябва да го върнем у дома и да се погрижим за раните му.

Вторият син на До’Урден видя, че към него се приближи още една фигура.

— Мислех, че така ще е най-добре — извини се Виерна.

— Не можем да си позволим да го изгубим — прозвуча безчувствен отговор.

Дризт познаваше този глас. Пред очите му беше замъглено и той се помъчи да различи образите.

— Малис — прошепна той. — Майко…

Силният шамар прочисти съзнанието му.

— Матрона Малис! — изръмжа тя, само на инч от лицето на сина си. — Никога не го забравяй!

Студенината на майка му можеше да се мери само с тази на отровата и облекчението, което бе изпитал от присъствието й, се разсея толкова бързо, колкото смъртоносното вещество се разнасяше по тялото му.

— Трябва да научиш къде ти е мястото! — изрева Малис — повтаряше заповедта, преследвала Дризт през цялото му детство. — Слушай какво ще ти кажа! — настоя тя и вторият й син се заслуша внимателно. — Виерна те доведе тук, за да те убие. Опита се да прояви милост към теб — разочарована Малис погледна към дъщеря си и продължи. — Разбирам желанията на Кралицата на Паяците много по-добре от нея — при всяка дума на матроната, лицето на Дризт се посипваше със слюнка. — Ако някога пак злословиш по адрес на Лот, нашата богиня, аз самата ще те доведа тук. Но не за да те убия; това ще е прекалено лесно — тя обърна лицето на Дризт така, че да види добре гротескните останки от мъртвото същество. — Ти ще се върнеш на това място — увери го Малис, — за да се превърнеш в драйдер!