Р. А. Салваторе
Градът на мрака (11)

9
Семейства

Една вечер, след като бяха приключили с тренировките, Зак нареди на момчето:

— Бързо, ела!

От тона, а и от факта, че учителят не спря, дори за да го изчака, Дризт разбра, че се бе случило нещо важно.

Накрая настигна Зак. Той беше на балкона на дома До’Урден заедно с Мая и Бриса.

— Какво има? — попита момчето.

Зак го придърпа по-близо и посочи напред в голямата пещера към мястото, където градът се простираше на североизток. Светлини избухваха и угасваха изведнъж. Огнен стълб се издигна във въздуха, а после изчезна.

— Нападение — без да се замисли каза Бриса. — По-малки домове, които определено не ни засягат.

Повелителят на меча видя, че момчето не разбира.

— Едно семейство извършва покушение срещу друго — обясни му той. — Може да е отмъщение, но най-вероятно се опитват да се издигнат в обществената йерархия на града.

— Битката продължава дълго — отбеляза Бриса, — огньовете още не са угаснали.

Зак продължи да разяснява ситуацията на объркания втори син на дома.

— Нападателите е трябвало да прикрият покушението — да призоват пръстен от черен мрак. Това, че не са успели да го сторят, означава, че поразеният дом е бил подготвен за сблъсъка.

— Атакуващите невинаги имат късмет — съгласи се Мая.

Дризт не можеше да повярва на ушите си. Начинът, по който семейството му говореше за нападението, беше много по-смущаващ дори от самото събитие. Обсъждаха го толкова спокойно, сякаш беше нещо съвсем обичайно.

— Нападателите не бива да оставят свидетели — обясни му Зак. — В противен случай ще се сблъскат с гнева на управляващия съвет.

— Но ние сме свидетели — отбеляза Дризт.

— Не — отвърна му учителят. — Ние сме просто наблюдатели. Тази битка не ни засяга. Само благородниците на похитения дом имат право да повдигат обвинение.

— Ако са още живи, разбира се — добави Бриса като се наслаждаваше на гледката.

В този момент Дризт не беше сигурен дали това ново откритие му харесва. Не знаеше как се чувства, но не можеше да откъсне погледа си от продължаващия спектакъл, от битката на мрачните елфи. Целият дом До’Урден беше на крака. Войници и роби търчаха наоколо в търсене на места, откъдето да виждат по-добре, крещяха, коментираха случката и разнасяха слухове за нападателите.

Такова беше обществото на мрачните елфи — толкова ужасяващо действаха те. В сърцето си Дризт усещаше, че всичко това е грешно, но не можеше да отрече, че тази нощ бе вълнуваща. Нито можеше да отрече наслаждението, изписано по лицата на тримата, които бяха с него на балкона.

* * *

Алтън обиколи покоите си за последен път. Искаше да се увери, че всички артефакти или книги, които оскверняваха религията на мрачните елфи, са скрити добре. Очакваше посещението на една матрона — майка, а това се случваше рядко на учителите от Академията, освен ако не бяха свързани с Арах-Тинилит — школата на Лот. Алтън много се тревожеше защо точно тази матрона желае да го види. Това беше матрона СиНафей Хюнет, глава на петия дом в града и майка на Масой — съучастник в заговора на ДеВир.

Почукване по каменната врата на антрето му подсказа, че гостенката е пристигнала. Той оправи мантията си и още веднъж се огледа наоколо. Вратата се отвори преди Алтън да стигне до нея и в стаята величествено пристъпи матрона СиНафей. Колко лесно нагоди зрението си, как леко премина от непрогледния коридор в ярко осветената от свещи стая на Безликия — направи го без дори да трепне.

СиНафей беше по-дребна, отколкото си бе представял магьосникът. Всъщност беше по-дребна от повечето мрачни елфи. Изгледаше висока около четири фута и, доколкото можеше да прецени Алтън, тежеше не повече от петдесет паунда^[1]. Въпреки това, тя беше матрона-майка, припомни си ДеВир — можеше да го повали мъртъв само с едно заклинание.

Безликият престана да я гледа втренчено и се опита да си внуши, че в това посещение няма нищо необичайно. Обаче му стана доста трудно, когато Масой дотича, застана до майка си и се усмихна самодоволно.

— Домът Хюнет те поздравява, Гелруус — каза матроната. — От последната ни среща изминаха повече от двайсет и пет години.

— Гелруус? — промърмори на себе си Алгин, после се прокашля, за да прикрие изненадата си. — И аз ви приветствам, матрона СиНафей — едва измънка той. — Нима беше толкова отдавна?

— Трябва да се върнеш в дома ни — предложи му тя. — Покоите ти са непокътнати.

— Покоите ми? — помисли си магьосникът и започна да му призлява.

Изражението му не можа да убегне на матрона Хюнет. Тя го погледна свъсено с присвити от злоба очи.

Алтън предположи, че тайната му е разкрита. Как щеше да успее да заблуди матроната-майка, ако Безликият е бил член на нейния дом? ДеВир се озърна наоколо. Търсеше начин да избяга — преди СиНафей да го е поразила с някоя мълния — или поне да убие Масой, който го беше предал.

Безликият отново погледна към матроната. Тя тихо напяваше заклинание. Когато го завърши, очите й щяха изскочат — подозренията й се бяха потвърдили.

— Кой си ти? — попита тя, но звучеше по-скоро любопитно, отколкото заплашително.

Магьосникът не можеше да избяга, не можеше и да се добере до своя чирак, застанал удобно до влиятелната си майка.

— Кой си ти? — отново попита СиНафей и измъкна триглавото чудовище от колана си — ужасяващият змийски камшик, който притежаваше най-болезнената и парализираща отрова, позната на мрачните елфи.

— Алтън — измънка той, останал без избор — знаеше, че тя не изпуска нищо от погледа си, че ще използва магия и така ще разкрие всяка негова лъжа. — Аз съм Алтън ДеВир.

— ДеВир? — матроната изглеждаше заинтригувана. — От дома ДеВир, разрушен преди няколко години?

— Аз съм единственият оцелял — призна той.

— И ти си убил Гелруус — Гелруус Хюнет — и си заел мястото му в Сорсъри — злобно предположи СиНафей.

Алтън беше обречен.

— Не съм… Не можех да знам името му… Той искаше да ме убие! — запелтечи той.

— Аз убих Гелруус — чу се глас отстрани.

Матроната и Безликият се обърнаха към Масой, който за пореден път държеше любимия си арбалет.

— С това — обясни младият Хюнет. — В нощта на покушението срещу ДеВир. Уцелих подходящото време, докато Гелруус се биеше с него — посочи към Алтън той.

— Той беше твой брат — припомни му СиНафей.

— Костите му да изгният! — прокле го Масой. — Четири мизерни години му слугувах, сякаш е матрона — майка! Искаше да ме държи далеч от Сорсъри и да ме прати в Мелей-Магтеър.

Матроната премести погледа си към Алтън, после отново се обърна към своя син.

— И си го оставил жив — с усмивка разсъждаваше тя. — Убил си неприятеля и веднага си се съюзил с новия учител.

— Така съм научен — процеди през зъби Масой, без да знае какво го очаква — наказание или поощрение.

— А беше едва дете — припомни си майката.

Младият Хюнет прие комплимента без да отговори.

Алтън наблюдаваше всичко, изпълнен със страх.

— А какво ще стане с мен? — извика той. — Ще жертвате живота ми?

СиНафей го погледна.

— Животът ти като Алтън ДеВир е приключил в нощта, в която семейството ти е намерило смъртта си, или поне така изглежда. Следователно ще продължиш да бъдеш Безликия, Гелруус Хюнет. Ще ми бъдеш от полза в Академията — ще държиш под око сина ми и враговете ми.

Магьосникът стоеше онемял. Как така изведнъж се бе превърнал в съюзник на един от най-влиятелните домове в Мензоберанзан! Безброй възможности и мисли нахлуха в главата му, но само един въпрос го преследваше вече две десетилетия.

Неговата осиновителка — матроната-майка — веднага почувства вълнението му.

— Кажи какво си наумил? — заповяда му тя.

— Вие сте върховна жрица на Лот — Алтън желаеше само едно и нямаше да се спре пред нищо, за да го получи. — Във ваша власт е да изпълните най-силното ми желание.

— Нима смееш да ме молиш за услуга? — тросна се СиНафей, въпреки че видя измъченото лице на магьосника и полюбопитства да узнае кое е това нещо, толкова важно за него. — Много добре.

— Кой е виновен за смъртта на моето семейство? — изръмжа Алтън. — Умолявам ви, матрона СиНафей, попитайте света на духовете.

Матроната се замисли. Чудеше се дали Алтън копнее за отмъщение отчаяно и дали това щеше да е още едно предимство да го допусне в своя дом. СиНафей се колебаеше.

— Нападателят ми е известен — отвърна тя. — Може би ще ти кажа, когато се докажеш пред мен…

— Не! — изрева Алтън и се сепна, осъзнал, че е прекъснал не кой да е, а матроната-майка; че е извършил престъпление, което понякога се наказваше със смърт.

СиНафей Хюнет сдържа гнева си.

— Този въпрос трябва да е много важен за теб, за да се държиш така безразсъдно — отбеляза тя.

— Умолявам ви. Трябва да разбера. Убийте ме, ако желаете, но първо ми кажете кой го е извършил.

Неговата смелост й хареса, а обсебеността му от тази мисъл беше важно за нея.

— Домът До’Урден — каза тя.

— До’Урден — повтори той, без да може да повярва, че един дом, стоящ толкова ниско в йерархията на града, е успял да победи дома ДеВир.

— Ако не предприемаш никакви действия срещу тях, ще ти простя за безочливото държание, но само този път. Вече си син на дома Хюнет и трябва да знаеш къде ти е мястото!

Тя не каза нищо повече. Знаеше, че щом е толкова хитър, за да си служи с измама в продължение на две десетилетия, няма да е толкова глупав, че да се противопостави на волята на матроната-майка.

— Ела, Масой — обърна се тя към своя син. — Да го оставим да размисли над новата си самоличност.

* * *

— Трябва да ви предупредя, матрона СиНафей — осмели се да промълви Масой, когато напуснаха Сорсъри. — Алтън ДеВир е един жалък шут. Може да навреди на дома Хюнет.

— Оцелял е след нападението над неговия дом — отвърна тя, — и успешно се е представял за Безликия в продължение на деветнайсет години. Дали е шут? Може би, но поне е находчив.

Масой несъзнателно потърка белега на веждата си.

— През всичките тези години доста съм си патил от странното му поведение. Признавам, винаги има голям късмет и успява да се измъкне от неприятностите, но той сам се забърква в тях!

— Не се страхувай — засмя се матроната. — Алтън ще ни е от полза.

— Какво ще спечелим от него?

— Той е учител в Академията — отвърна тя. — Ще ни е нужен — ще държи под око тези, които ме интересуват — тя спря своя син и се обърна с лице към него, за да разбере смисъла на думите й. — Претенциите на Алтън ДеВир към дома До’Урден ще заработят в наша полза. Той е със знатно потекло и има право да повдигне обвинение.

— Искаш да кажеш, че ще използваш обвинението на Алтън и ще обединиш влиятелните домове, за да накажат дома До’Урден? — попита Масой.

— Предполагам, че първите домове няма да пожелаят да го накажат заради нещо, случило се преди двайсет години. Домът До’Урден извърши нападението срещу ДеВир почти перфектно — едно чисто убийство. Ако сега повдигнем открито обвинение срещу него, това само ще предизвика гнева на най-влиятелните в Мензоберанзан и ще ги настрои против нас.

— Тогава, за какво ни е нужен Алтън ДеВир? Претенциите му са безполезни.

— Ти си мъж и не разбираш колко сложна е борбата за влияние и за по-висок пост в йерархията на града. Можем да подшушнем на подходящите хора за претенциите на ДеВир. Тогава, ако един-единствен дом отмъсти от името на Алтън, можем да насочим вниманието на управляващия съвет в друга посока.

— И какво ще се случи? — Масой не разбираше смисъла. — Ще рискуваш загубите от такава битка, за да унищожиш по-слаб дом?

— И семейство ДеВир е мислело така за До’Урден — обясни му СиНафей. — Но в свят като нашия трябва да се внимава както със силните, така и със слабите домове. Влиятелните семейства вече ще бъдат по-предпазливи и ще наблюдават отблизо всяко действие на Даермон Н’а’шезбаернон — деветият дом познат като До’Урден. Сега той разполага с учител и повелителка в Академията, с три върховни жрици, а остава малко до посвещаването на четвърта.

— Четири върховни жрици? — замисли се Масой. — В едно семейство.

Само три фамилии от първите осем разполагаха с повече. Обикновено сестрите, които се стремяха към този пост, започваха да си съперничат и това неминуемо отслабваше позициите им.

— А войските на До’Урден наброяват близо триста и петдесет мрачни елфа — продължи СиНафей. — Всичките са обучени от най-умелия повелител на меча в цял Мензоберанзан.

— Закнафейн До’Урден, разбира се! — припомни си Масой.

— Чувал си за него?

— Името му често се споменава в Академията, дори и в Сорсъри.

— Добре — измърка като котка матроната. — Значи ще разбереш колко отговорна е задачата, с която ще те натоваря.

В очите на Масой проблесна нетърпеливо пламъче.

— Скоро в Академията ще постъпи още един До’Урден — обясни му СиНафей. — Не като учител, а като ученик. Тези, които са виждали това момче — Дризт — да тренира, казват, че той ще стане отличен боец, също като Закнафейн. Не трябва да позволяваме това да се случи.

— Искаш да убия момчето? — попита развълнуван младият Хюнет.

— Не — отвърна му матроната, — още не. Искам да го проучиш, да разбереш причините за всяко негово действие. И когато наближи времето, да нанесеш своя удар — да бъдеш готов.

Непочтената задача му хареса, но все още имаше нещо, което го притесняваше.

— Не бива да забравяме за Алтън — каза той. — Той е нетърпелив и безразсъден. Какви ще са последствията за нас, ако се опита да организира нападение срещу До’Урден, преди да е настъпил подходящият момент? Може ли да предизвика война в града и да нарочи домът Хюнет за виновен?

— Не се тревожи, сине — успокои го матрона СиНафей. — Ако Алтън ДеВир направи такава ужасна грешка и все още се представя за Гелруус Хюнет, ние ще го провъзгласим за убиец и самозванец и ще обявим, че не принадлежи към семейството ни. Така той ще се превърне в бездомен крадец, а палачите ще го следват на всяка стъпка.

Непринуденото й обяснение успокои Масой, но матрона СиНафей, която познаваше нравите на мрачните елфи, много добре осъзнаваше, че поема голям риск с приемането на Алтън ДеВир в дома си. Планът й изглеждаше елементарен и ползата, която можеха да извлекат от него, беше доста изкусителна — унищожаването на прогресиращия дом на До’Урден.

Но все пак съществуваше опасност. Един дом тайно можеше да си позволи да унищожи друг, но последствията от евентуалния неуспех щяха да бъдат фатални за него. По-рано същата вечер, по-слаб дом бе нападнал дома на неприятел и, ако се съдеше по слуховете, се бе провалил. Утрешните илюминации сигурно щяха да принудят управляващият съвет да докаже справедливостта си и да даде пример на обществото. През дългия си живот, Матрона СиНафей бе ставала свидетел на подобно „правосъдие“ доста пъти.

Нито един член на провинилите се семейства не беше оцелял, а на нея й беше забранено да си спомня имената им.

* * *

Закнафейн събуди Дризт рано на следващата сутрин.

— Ела — каза той. — Наредиха ни да излезем.

Когато чу това, младежът веднага се разсъни.

— Извън дома? — несигурно попита той.

Досега не беше напускал границите на дома. Никога не бе преминавал отвъд елмазената ограда на До’Урден. Беше наблюдавал останалата част от Мензоберанзан само през терасата.

Докато Зак го чакаше, Дризт бързо приготви меките си ботуши и своя пиуафуи.

— Днес няма ли да имаме урок? — попита той.

— Ще видим — лаконично отвърна Повелителят на меча — представяше си как Дризт е на път да направи едно от най-потресаващите разкрития в своя живот.

Един от домовете бе извършил нападение над друг — беше се провалил и управляващият съвет държеше всички благородници в града да станат свидетели на раздаването на справедливост.

Бриса се разхождаше в коридора пред тренировъчната зала.

— По-бързо — сгълча ги тя. — Матрона Малис не иска да пристигнем последни на събирането.

Процесията премина през огромната порта на До’Урден, начело със самата матрона, която се носеше във въздуха върху диск, искрящ в синя светлина — матроните-майки рядко излизаха пеша из града. Бриса вървеше отстрани до майка си, следваха я Мая и Ризен, а Дризт и Зак бяха най-отзад. Виерна и Дайнин, които изпълняваха задълженията си в Академията, се бяха отзовали на призива на управляващия съвет с друга група.

Тази сутрин целият град се вълнуваше. Всички говореха за неуспешната атака. В суматохата Дризт поглъщаше отблизо с разширени от удивление очи гледката на украсените домове на мрачните елфи. Роби от всяка по-низша раса — гоблини, орки и дори великани — бързаха да се отдръпнат от пътя на Малис и нейния омагьосан превоз, разбирайки, че тя е матрона-майка. Обикновените жители на Мензоберанзан прекъсваха разговорите си, запазваха почтително мълчание и така изчакваха знатното семейство да отмине.

Докато До’Урден си проправяха път към северозападната част на града, където се намираше домът на престъпниците, се натъкнаха на алея, препречена от керван на дуергари — сиви джуджета — които се разправяха помежду си. Както изглеждаше, дузина каручки се бяха преобърнали или заклещили една в друга, а две групи дуергари се бяха спречкали в тясната уличка и никой не искаше да отстъпи.

Бриса измъкна змийския камшик от колана си и пропъди няколко джуджета — така разчистваше пътя на матроната до водачите им. Те я изгледаха злобно, докато не осъзнаха нейното обществено положение.

— Молим да ни извините, госпожо — заекна едно от тях. — За съжаление, случи се малка злополука.

Малис огледа съдържанието на най-близките каручки — щайги с крака от морски паяк и други деликатеси.

— Вие ме забавихте — каза тя спокойно.

— Пристигнахме във вашия град с надежда да потъгуваме — обясни другият водач.

Той хвърли яростен поглед към своя съперник и тя разбра, че двамата бяха конкуренти и най-вероятно предлагаха еднакви стоки на едно и също семейство.

— Ще ви простя нахалството… — любезно им предложи тя, докато разглеждаше каручките.

Джуджетата предполагаха какво ще се случи. Зак също.

— Довечера добре ще си хапнем — прошепна учителя и леко намигна на Дризт. — Матрона Малис няма да изпусне такава възможност.

— … ако успеете да доставите половината от стоката си на дома До’Урден, още тази вечер — добави тя.

Дуергарите запротестираха, но бързо прекратиха неразумното си поведение. Как мразеха да си имат работа с мрачни елфи!

— Ще ви възнаградим добре — продължи Малис. — Домът До’Урден не е от бедните. При това ще ви остане достатъчно стока и ще можете да я предложите на семейството, заради което сте дошли.

Те не можеха да оспорят думите й, но знаеха, че при тези обстоятелства — при условие, че бяха засегнали матроната-майка — заплащането на ценните им стоки едва ли щеше да е подобаващо. Въпреки всичко, не им оставаше друг избор, освен да приемат предложението й — търговията в Мензоберанзан винаги криеше рискове. Поклониха се учтиво и дадоха знак на групите си да разчистят пътя.

* * *

Несполучилите нападатели от миналата нощ — семейство Текен’дуис — се бяха укрили в сградата на своя дом, построен между два сталагмита, и всеки момент очакваха да се случи най-лошото. Отвъд портите на дома се бяха събрали всички благородници на Мензоберанзан — повече от хиляда мрачни елфа, предвождани от матрона Баенре и останалите седем матрони от управляващия съвет. Истинската заплаха за виновника бяха учителите и учениците от трите школи в Академията, наобиколили двора на Текен’дуис. Малис изведе напред своето семейство и зае мястото си зад управляващите върховни жрици. Тя беше матрона на деветия дом — първият след управляващите осем — и останалите мрачни елфи с охота се отдръпваха от пътя й.

— Домът Текен’дуис разгневи Кралицата на Паяците! — оповести матрона Баенре с глас, усилен с помощта на заклинания.

— Само защото се провалиха — прошепна Зак на Дризт.

Бриса злобно изгледа двамата мъже.

Първата матрона покани до себе си три деца — две момичета и едно момче.

— Тези деца са оцелелите от дома Фрет — обясни тя. — Можете ли да ни съобщите, сираци на дома Фрет — обърна се към тях Баенре, — кое семейство нападна вашия дом?

— Текен’дуис! — извикаха в един глас децата.

— Репетирали са го — отбеляза Зак.

Бриса отново се обърна към тях.

— Тихо! — грубо им прошепна тя.

Зак шляпна Дризт по тила.

— Да — съгласи се той. — Пази тишина!

Дризт започна да негодува, но Бриса вече не ги гледаше, а Зак се беше усмихнал така широко, че нямаше смисъл да се спори с него.

— Тогава, нека бъде изпълнена волята на управляващия съвет — продължи матрона Баенре. — Нека този дом — Текен’дуис — понесе последствията от собственото си деяние!

— А какво ще се случи със сираците Фрет? — попита някой от публиката.

Първата матрона погали по главата по-голямото от момичетата — жрица, наскоро завършила обучението си в Академията.

— Родени са благородници и такива ще останат — каза Баенре. — Първият дом ще им осигури закрила. От днес те ще носят името Баенре.

Из тълпата се разнесе неодобрителен шепот. Трите деца, две от които момичета, бяха доста добра печалба и всеки дом в града би се радвал да ги приеме.

— Баенре — прошепна Бриса на Малис. — Точно от това имат нужда в първия дом — повече върховни жрици!

— Изглежда шестнайсет са им малко — отвърна матрона До’Урден.

— Без съмнение ще приберат и оцелелите войници от армията на Фрет — разсъждаваше най-голямата й дъщеря.

Малис не беше сигурна в това. Матрона Баенре рискуваше дори с осиновяването на оцелелите благородници. Лот със сигурност щеше да възрази, ако първият дом се разраснеше прекалено много и увеличеше могъществото си.

В ситуации като тази, когато един дом е почти унищожен, обикновено се организираше търг, на който домовете наддаваха за оцелелите войници. Малис не искаше да го пропуска, ако и сега имаше такъв. Бойците не бяха евтини, но този път тя на драго сърце щеше да увеличи войската си, особено с магьосници.

Матрона Баенре се обърна към подсъдимото семейство.

— Дом Текен’дуис! — извика тя. — Вие престъпихте законите на мрачните елфи и бяхте заловени с основание. Имате право да се защитите, ако желаете, но знайте, че сами предопределихте съдбата си.

С един жест на ръката първата матрона даде сигнал на жриците от Академията да изпълнят присъдата.

Осем огромни казана бяха разположени около дома Текен’дуис, обслужвани от повелителки от Арах-Тинилит и техните ученички с най-високо положение. Огньове пламнаха и се изстреляха във въздуха, когато върховните жрици отвориха порталите към долната земя. Дризт наблюдаваше всичко внимателно като в транс и се надяваше да зърне Виерна или Дайнин.

Обитатели на долните земи — огромни, въоръжени до зъби, покрити със слуз и бълващи огън чудовища, пристъпиха от огнения ад. Дори жрицата, която се намираше най-близо до тях, се отдръпна при вида на уродливата орда. Тези същества с удоволствие се подчиняваха на зли заповеди — матрона Баенре им даде знак и те бясно нахлуха в дома Текен’дуис.

От всеки ъгъл на защитената със слаба магия ограда експлодираха отбранителни символи, но за призованите същества тези пречки бяха нищожни.

Тогава напред пристъпиха магьосниците и учениците от Сорсъри. Призоваваха светкавици, кълба с киселина и огнени мълнии. Учителите и учениците от Мелей-Магтеър — школата за бойци, сновяха наоколо с огромни арбалети и се прицелваха в прозорците, откъдето обреченото семейство можеше да се опита да избяга.

Орда чудовища разби вратите. Просветнаха светкавици и проехтя тътен.

Зак погледна към Дризт, усмивката му се стопи и на лицето му се изписа разочарование. Гледката наистина беше поразителна, но Дризт изглеждаше не само смаян от вълнение — изглежда сякаш благоговееше пред видяното.

От къщата долетяха първите писъци на обреченото семейство. Звучаха толкова ужасено и отчаяно, че младият До’Урден забрави за първичното удоволствие, което беше изпитал. Той сграбчи Повелителя на меча за раменете и го завъртя го към себе си — умоляваше го да му даде някакво обяснение.

Един от синовете на Текен’дуис се опитваше да избяга от едно десеторъко, въоръжено чудовище и пристъпи на терасата на висок прозорец. Дузина стрели го пронизаха едновременно. Но преди да е паднал мъртъв, три мълнии, една по една, го издигнаха над балкона и после го запратиха обратно върху него.

Обгорен и осакатен, трупът на мрачния елф започна да се търкаля надолу, но уродливото чудовище протегна огромната си ръка, завършваща с животински нокти, от прозореца, сграбчи тялото и го погълна.

— Такава е справедливостта на мрачните елфи — студено промълви Зак.

Той не искаше да утешава Дризт, искаше този брутален момент да остане запечатан в съзнанието на момчето до края на живота му.

Обсадата продължи повече от час и когато приключи, когато обитателите на долните земи бяха отпратени през порталите, а учителите и учениците поеха към Тиер Брех — Домът Текен’дуис приличаше на грамада от горящ и безжизнен камък.

Дризт беше потресен от ужас. Той не беше избягал — страхуваше от последствията. На път към дома До’Урден момчето не забелязваше нищо, дори красотата на Мензоберанзан.