Р. А. Салваторе
Градът на мрака (17)

15
Тъмната страна

— Аз съм Дризт…

— Знам кой си — отвърна ученикът-магьосник — ръководителят на Дризт в Сорсъри. — Репутацията ти ни е добре известна. Почти всички в Академията са чували за теб и за невероятните ти умения да боравиш с оръжие.

Леко притеснен, вторият син на До’Урден се поклони ниско.

— Е, тези умения няма да ти послужат тук — продължи магьосникът. — Аз съм избран, за да те посветя в тънкостите на магията, в тъмната страна на магията — така ги наричаме тук. Това ще бъде изпитание за твоя ум и твоята смелост и никакви оръжия няма да ти помогнат. В магията се крие същинската сила на нашия народ!

Дризт изтърпя лекцията, без да го прекъсне. Знаеше, че тънкостите, с които този млад мрачен елф така се гордееше, също бяха много необходими за един истински боец. Физическите качества играеха второстепенна роля в бойния стил на младия До’Урден. Той печелеше благодарение на силната си воля и добре обмислените ходове — всичко, което магьосникът смяташе, че се постига, само ако владееш магията.

— През следващите няколко месеца ще ти покажа много чудеса — продължи възпитаникът на Сорсъри, — магически предмети, за които едва ли вярваш, че съществуват, и заклинания със сила, простираща се отвъд всичко, което си виждал!

— Мога ли да узная името ти? — попита Дризт като се опитваше да звучи впечатлен от ученика и неговата славна, безспирна реч.

Вторият син на До’Урден беше научил доста за магьосничеството от Закнафейн, и най-вече за слабостите, присъщи на магьосниците. Полагаше им се висок пост в обществото на мрачните елфи — над тях стояха само жриците на Лот — защото заклинанията им се използваха във всички ситуации, с изключение на военните. Притежателите на магическа сила можеха да палят огъня в Нарбондел, да украсяват домовете с вълшебни светлини.

Закнафейн не уважаваше магьосниците. Те убиваха бързо и от голямо разстояние, но ако се приближиш към тях — трудно можеха да се защитят от елмазните остриета, така учеше Дризт Повелителят на меча.

— Масой — отвърна ученикът. — Масой Хюнет от дома Хюнет. Сега започнах тринайсетата и последна година от моето обучение. Скоро ще ме признаят за пълноправен магьосник на Мензоберанзан и ще се ползвам с всички привилегии, полагащи се на този пост.

— Поздравления тогава, Масой Хюнет — каза Дризт. — На мен също ми остава само една година в Академията. Нашето обучение — на бойците — трае само десет години.

— Имате по-малко способности за развиване — побърза да отбележи Масой. — Магьосниците се обучават в продължение на трийсет години, преди да се дипломират и да започнат да практикуват занаята си.

Дризт отново понесе безмълвно обидата. Искаше да приключи с тази фаза от обучението си, после да завърши годината и веднъж завинаги да се махне от Академията.

* * *

Шестте месеца, които вторият син прекара в Сорсъри под напътствията на Масой бяха най-приятните от целия му престой в Академията. Не, че Дризт харесваше Хюнет. Бъдещият магьосник не пропускаше удобен случай да му покаже колко неспособни са истинските воини — сякаш постоянно се съревноваваше с него, сякаш го подготвяше за предстоящ сблъсък. Младият боец, както обикновено, свиваше рамене и забравяше оскърбленията, опитваше се да се съсредоточи повече върху уроците си.

Дризт откри, че овладява доста добре тънкостите на магията. Всички мрачни елфи, включително бойците, притежаваха вродена способност да правят заклинания. Дори децата можеха да призоват кълбо от мрак или да затворят противниците си в обръч от безобидни цветни пламъци. Синът на До’Урден ги владееше отлично, а след време вече се справяше с няколко вещерски магии и не особено сложни заклинания.

Мрачните елфи, освен вродени магически способности, притежаваха и определена устойчивост на магии. Закнафейн беше забелязал, че именно там се криеше най-голямата слабост на магьосниците. Те можеха да направят най-могъщото заклинание, но насочеха ли го срещу мрачен елф усилията им често оставаха напразни — затова Повелителят на меча предпочиташе сигурността на добре премерения точен удар.

През първите няколко седмици, прекарани в компанията на Масой, Дризт осъзна недостатъците на магията и започна да оценява тренировките и обучението си като войн. Но въпреки това, много от нещата, които Масой му показваше, продължаваха да му носят истинска наслада — особено вълшебните предмети, намиращи се в кулата на Сорсъри. Вторият син на До’Урден беше държал в ръцете си жезли и тояжки с невероятна магическа сила, беше опитал няколко удара с меч, който беше толкова омагьосан, че ръцете на Дризт изтръпваха от допира със стоманата.

Масой държеше младият войн под око, наблюдаваше всяко негово движение; търсеше слабост, от която да се възползва, когато семейство му реши да нападне дома на До’Урден. На няколко пъти бе имал възможност да убие Дризт, но в сърцето си знаеше, че постъпката му няма да е разумна. Трябваше да следва точните и ясни инструкции на своята майка.

Матрона СиНафей тайно беше уредила да назначат Масой за учител на Дризт. Това не беше необикновена ситуация — обучението на всеки един от бойците, през шестте месеца от техния престой в Сорсъри, се поемаше от отделен ученик, на когото предстоеше да се дипломира. Когато матрона Хюнет съобщи на Масой за новата му длъжност, тя побърза да му напомни, че часовете с талантливия До’Урден ще бъдат просто негова разузнавателна мисия. Масой не биваше да издава с нищо предстоящата война между двете семейства, а и не беше толкова глупав, че да се противопостави на думите на майка си.

* * *

Но в сенките се спотайваше още един магьосник. Той беше толкова отчаян, че дори предупрежденията на матрона СиНафей не бяха в състояние да го спрат.

— Масой — моят ученик — ми спомена за твоя голям напредък — каза един ден Алтън ДеВир на Дризт.

— Благодаря ви, Безлики учителю — запелтечи мрачният елф, уплашен от поканата на магьосника да разговарят насаме.

— Е, допадат ли ти заклинанията, млади боецо? — попита Алтън. — Успя ли да те впечатли Масой?

Дризт не знаеше какво да отговори. Магията не го беше завладяла дотолкова, че да се превърне в негова бъдеща професия. Страхуваше се, че истината може да обиди Повелителя на този занаят.

— Магията не е най-силното ми оръжие — тактично отвърна вторият син на До’Урден. — Вероятно за някои тя е най-правилният избор, но за мен… Вярвам, че моят най-голям талант е боравенето с меча.

— Нима можеш да надвиеш магия с твоите оръжия? — изсъска Безликият, но побърза да скрие презрителната си усмивка; не биваше да издава своя замисъл.

Дризт сви рамене.

— В битката и заклинанията, и мечът имат своето приложение. Не може да се каже кое оръжие е помощно, защото на бойното поле всичко зависи от самите участници.

— Кажи ми, според теб как е? — притискаше го Алтън. — Разбрах, че през всичките години си бил първи в класа. Учителите от Мелей-Магтеър не спират да хвалят уменията ти.

Младият войн се изчерви от притеснение. Но въпреки това се почуди откъде тези мрачни елфи — учители ученик от Сорсъри — знаеха толкова много за него.

— Можеш ли да се изправиш срещу силата на магията? — попита Безликият. — Срещу учител от Сорсъри, може би?

— Аз не бих… — започна Дризт, но Алтън беше толкова погълнат от собственото си красноречие, че дори не го чу.

— Да проверим! — изкрещя магьосникът.

Той извади тънък жезъл и запрати една мълния право към Дризт. Вторият син на До’Урден се наведе и огненото кълбо се разби във вратата, водеща към най-високо разположената стая от покоите на Безликия. Каменният вход се раздроби на парчета, а мълнията започна да рикошира и да отскача от стените на съседното помещение — обгаряше ги и чупеше всички предмети по пътя си.

Дризт се претърколи в един отдалечен край на стаята, изправи се на крака и извади ятаганите си. Все още не беше сигурен в намерението на този учител.

— Колко такива можеш да избегнеш? — дразнеше го Алтън и размахваше жезъла си в заплашителен кръг. — А какво ще кажеш за другите заклинания, които мога да използвам — тези, които поразяват ума, а не тялото?

Младият воин се опитваше да проумее смисъла на този урок и ролята, която заемаше в него. Трябваше ли да нападне Безликия?

— Тези не са като дървените остриета в Мелей-Магтеър — предупреди го той, насочил ятаганите си към учителя.

Още една мълния изсвистя във въздуха и отново накара Дризт да отскочи.

— А това да не би да ти прилича на учебна тренировка, глупав До’Урден? — изрева магьосникът. — Ти знаеш ли кой съм аз? Проклети да са заповедите на матрона СиНафей! Настъпи часът на отмъщението на Алтън.

Тъкмо щеше да разкрие самоличността си, когато някаква черна фигура го блъсна в гърба и го повали на земята. Безликият се опита да се измъкне под тежестта й, но видя, че е попаднал в лапите на огромна черна пантера.

Младият До’Урден свали ятаганите си — не можеше да проумее какво се случва в стаята.

— Стига, Гуенивар! — чу се глас.

Дризт отмести поглед от котката и падналия учител и видя как Масой влезе в стаята.

Пантерата се подчини, отскочи от Алтън и тръгна към своя господар, но спря за миг, за да огледа Дризт, застанал в средата на стаята и заел отбранителна позиция.

Мрачният елф беше толкова поразен от този див звяр, от грациозните му движения, от интелекта в големите му очи, че почти не поглеждаше към Безликия. Магьосникът се бе изправил; беше здрав и читав и очевидно много разстроен.

— Моята любимка — обясни Масой.

Вторият син на До’Урден наблюдаваше с удивление как Хюнет изпрати пантерата в собствения й свят, как духът й се върна в изваяната от оникс вълшебна статуетка, която младият учител държеше в ръката си.

— Откъде имаш този верен спътник? — попита Дризт.

— Не подценявай мощта на магията — отвърна Масой и пусна фигурката в дълбокия си джоб.

Когато погледна към Алтън, лъчезарната му усмивка се стопи, а на лицето му се изписа навъсено изражение. Младият До’Урден също се взря в безликия магьосник. Един ученик току-що бе посмял да нападне своя учител — това му изглеждаше много странно, почти невъзможно. С всяка изминала минута цялата ситуация изглеждаше все по-объркана.

Алтън знаеше, че е превишил правата си и ще плати скъпо за извършената глупост, освен ако не предприемеше нещо, за да се измъкне от тази каша.

— Е, Дризт, разбра ли днешния урок? — попита Масой, а Безликият усети, че въпросът беше отправен и към него.

Младият мрачен елф поклати глава.

— Не съм сигурен, че проумях целта на всичко това — искрено отвърна той.

— Трябваше да ти покаже недостатъците на магията — обясни Хюнет, опитвайки се да прикрие истината за случилото се, — вредите, нанесени от постоянното напрежение, под което се намира всеки практикуващ магьосник. Трябваше да видиш колко уязвими са, когато магията ги обсеби и се превърне в тяхна фиксидея — каза той и погледът му се стрелна към Алтън. — Пълната им уязвимост, когато преследваната от тях жертва се превърне в смисъла на техния живот.

Дризт прозря лъжата, но не можеше да разбере причините за събитията през този ден. Защо Безликият го нападна по този начин? Защо Масой — един ученик — рискува толкова много, за да му помогне?

— Да не притесняваме учителя повече — каза бъдещият магьосник с надеждата, че ще разсее любопитството на младия До’Урден. — Ела с мен, нека се върнем в залата за упражнения. Ще разбереш повече за моята пантера — Гуенивар.

Вторият син погледна към Алтън и се зачуди как ли ще реагира непредвидимият магьосник.

— Да, вървете — спокойно заяви той, гледайки към своя ученик. — Убеден съм, че днешният урок е вече разбран.

Безликият знаеше, че лъжата, която Масой бе измислил преди малко, бе единственият му шанс да избегне гнева на матрона СиНафей Хюнет.

Дризт отново ги погледна — първо своя наставник, после учителя, и реши, че няма смисъл да стои повече в тази стая. Искаше да научи повече за Гуенивар.

* * *

Когато се върнаха в стаята на Масой, той извади статуетката от шлифован оникс и призова Гуенивар. Вече се чувстваше по-спокоен. Запозна Дризт с животното и младият До’Урден сякаш забрави за случката с Алтън.

Досега не беше виждал такова вълшебство. Усещаше могъществото на Гуенивар — достойнството й, контрастиращо с омагьосаната природа на този звяр. Със здравите си мускули и грациозни движения, тя беше въплъщение на всичко, което един ловец мрачен елф копнееше да бъде. Дризт смяташе, че може да подобри бойната си техника само като наблюдава тази пантера.

Масой ги остави да си играят заедно, да се боричкат с часове, и се чувстваше благодарен, че всеки път, когато Алтън извършеше някоя глупост, Гуенивар можеше да му помогне да изгладят нещата.

Младият До’Урден вече отдавна беше забравил за безликия магьосник.

* * *

По-късно същия ден, когато останаха насаме, Масой предупреди Алтън:

— Матрона СиНафей няма да узнае за случилото се.

— Ще й кажеш — безразлично заяви учителят.

Беше толкова разочарован, че не успя да убие Дризт До’Урден, че сякаш нищо друго не го интересуваше.

Масой поклати отрицателно глава:

— Не, не е нужно да разбира.

По обезобразеното лице на Алтън се прокрадна недоверчива усмивка.

— Какво искаш? — с престорено мил глас попита той. — Обучението ти тук е почти към своя край. Какво друго да стори учителят за Масой?

— Нищо — отвърна чиракът. — Нищо не искам от теб.

— Но защо? — настояваше магьосникът. — Омръзна ми навсякъде да ме преследват дългове. С този проблем трябва да се приключи — още тук и сега.

— Приключили сме.

Алтън не изглеждаше сигурен в думите на своя ученик.

— Какво ще спечеля, ако кажа на матрона СиНафей за безумните ти действия? — заоправдава се Масой. — Тя ще те убие и какво? Предстоящата война с дома До’Урден няма да има никакъв смисъл. Ти ни трябваш, за да докажем правотата си в тази война. Толкова силно желая този сблъсък, че не бих рискувал. Не бих го заменил с някакво мимолетно удоволствие от мъчителната ти смърт.

— Постъпих глупаво — с още по-печален глас си призна Алтън. — Когато повиках Дризт в тази стая, аз нямах намерение да го убивам. Исках само да го видя, да науча нещо, което ще ми е от полза, когато настъпи дългоочакваният миг. Но щом го зърнах… проклетия До’Урден, да стои пред мен така беззащитен…!

— Разбирам — промълви искрено Масой. — И аз съм изпитвал същото, когато го погледна.

— Но ти нямаш зъб на дома До’Урден.

— Не на семейството — обясни чиракът. — Само на него! Наблюдавам го. Изминали са почти десет години, откакто следя всяка негова стъпка, всяко действие.

— И това, което виждаш не ти допада? — попита Безликият с надежда в гласа.

— Той сякаш не принадлежи на това място — злобно се ухили Масой. — Прекарах шест месеца с него и имам чувството, че го познавам по-малко и от преди. Той не показва никаква амбиция, макар че девет години подред е победител в Голямата битка в края на всеки изминал клас. Няма равен на себе си! Усетът му за магията е много силен. Можеше да бъде магьосник и щеше да е много могъщ, ако беше избрал да стане такъв — Масой Хюнет стисна юмрука си, мъчеше се да намери думи, с които да изрази истинските си чувства към Дризт. — Всичко му е толкова лесно — изръмжа ученикът. — Не жертва нищо с действията си. Няма белези от великите си постижения в избраната от него професия.

— Талантлив е — отбеляза Алтън, — според думите на всички. Явно се упражнява по-упорито от всеки друг, когото познавам.

— Не е там проблемът — отчаяно въздъхна Масой.

Имаше нещо в този До’Урден, нещо недоловимо, което наистина притесняваше младия Хюнет. Той не можеше да каже какво е със сигурност, защото не беше срещал подобна черта в характера на нито един мрачен елф, а и това, с което се отличаваше Дризт никак не му беше присъщо. Това, което безпокоеше не само Масой, но и голяма част от учениците и учителите, беше фактът, че младият войн владееше до съвършенство всички умения, които мрачните елфи толкова много ценяха, но в името на това не беше пожертвал страстта, с която се биеше. Не беше загубил това, от което останалите деца трябваше да се откажат много преди да са постъпили в Академията.

Изминаха няколко минути в безплодни размисли, накрая Масой промълви:

— Всъщност няма значение. С времето ще узная повече за младия До’Урден.

— Но периодът, в който ти трябваше да го обучаваш изтече или поне така си мисля — каза Алтън. — До дипломиране му остават шест месеца и той ще ги прекара в Арах-Тинилит, където едва ли ще те допуснат.

— И двамата завършваме след шест месеца — обясни чиракът. — Ще сме заедно по време на стаж — в патрулните войски.

— Но няма да сте само ти и той — много ученици ще карат същия стаж — припомни му Безликият. — Групите, охраняващи тунелите не са малко. Може никога да не видиш Дризт през годините на вашата служба.

— Всичко съм уредил. Ще ни сложат в една група — отвърна Масой, бръкна в джоба си и извади вълшебната фигурка на пантерата, изваяна от оникс.

— Решили сте го заедно — с доволна усмивка поздрави Алтън своя ученик.

— Май Дризт се привърза доста към домашния ми любимец — изкикоти се бъдещият магьосник.

— Само да не се е привързал прекалено много — предупреди го Безликият. — Пази си гърба от ятаганите му.

Масой се изсмя.

— А дали нашият приятел — До’Урден не трябва да се пази от ноктите на пантерата.