Р. А. Салваторе
Градът на мрака (13)

11
Зли намерения

Зак издърпа един меч от ножницата си и се възхити на удивителната му изработка. Този меч, както повечето оръжия на мрачните елфи, беше изкован от сивите джуджета и после продаден на Мензоберанзан. Но не направата от дуергарите го правеше толкова специален, а последвалата работа по него след закупуването му. Нито една от расите на Повърхността или на Подземния мрак, не можеше да се мери с мрачните елфи в омагьосването на оръжия. Попаднали в ръцете на войн, техните остриета ставаха по-кръвожадни от всички други. Оръжията бяха благословени от нечестивите жрици на Лот и пропити с необяснимата същност на Подземния мрак, с неповторимата магическа сила на тъмнината.

И другите раси, но най-вече джуджетата и светлите елфи, се славеха с изработката на оръжия. Острите мечове и огромните чукове красяха мантиите на бардове, които бяха винаги готови да разкажат поредната история, започваща обикновено така: „Някога, преди много време…“

Но оръжията на мрачните елфи бяха различни — те не бяха само за показ. Притискаше ги нуждата на ежедневието и не ги оставяха да тънат в прах. Предназначението им оставаше непроменено, докато бяха достатъчно остри, за да се сражават, достатъчно остри, за да убиват.

Зак вдигна меча пред очите си. В ръцете му, той не беше просто едно оръжие. Превръщаше се в инструмент на неговия гняв, в отговор на един живот, който не можеше да приеме. И може би, в неговия начин да се справи със ситуацията, от която сякаш нямаше изход.

Той влезе в тренировъчната зала, където Дризт усилено упражняваше удари чрез завъртане върху едно чучело. Закнафейн спря, за да го погледа. Чудеше се дали младежът някога пак ще възприема танца на оръжието като чиста игра. Колко плавно се спускаха и издигаха ятаганите на Дризт! Преплитаха се с необичайна точност, пореха въздуха в съвършен синхрон, а всяко острие, сякаш предвиждаше действието на другото.

Скоро този млад мрачен елф можеше да се превърне в ненадминат боец, много по-добър дори от Повелителя на меча.

— Ще оцелееш ли? — прошепна Зак. — Носиш ли сърцето на войн от мрачните елфи?

Той се надяваше отговорът да е категорично „не“, но при всички случаи Дризт беше обречен.

Зак отново погледна към меча си и разбра какво трябва да стори. Извади и другото си острие от ножницата му и забърза към младия До’Урден.

Момчето го видя и отвърна с готовност на предизвикателството му.

— Последна битка, преди да постъпя в Академията? — засмя се то.

Учителят поспря, за да погледне усмивката му. Дали се преструваше? Или си е простил за стореното с Бючюч? Това не беше важно сега, припомни си Зак. Академията щеше да го унищожи — независимо дали младежът се е възстановил от изтезанията на матроната или не. Повелителят на меча не каза нищо. Налетя като вихър на момчето — нанасяше удари отляво и отдясно — и го принуди да действа само в отбрана. Дризт се справяше с лекота, без да осъзнава, че тази последна битка с неговия учител се различава от обичайните им тренировки.

— Няма да забравя на какво си ме научил — обеща младият До’Урден, като избегна един удар и ожесточено се хвърли в атака. — Ще гравирам името си по стените на Мелей-Магтеър. Ще те накарам да се гордееш с мен.

Младежът се учуди от смръщеното изражение на своя учител и съвсем се обърка, когато мечът на Повелителя едва не го прониза в сърцето. Дризт отскочи назад, в пълно отчаяние отблъсна оръжието, което едва не го прободе.

— Нима си толкова самоуверен? — безмилостно го преследваше Зак.

Младежът се изпълни с решителност, когато оръжията им яростно се преплетоха едно в друго.

— Аз съм боец! — заяви той. — Мрачен войн!

— Ти си палячо! — присмя му се Зак и отблъсна ятагана толкова свирепо, че ръката на момчето изтръпна. — Самозванец! — не спираше да крещи Повелителят на меча. — Стремиш се към титла, която дори не си започнал да разбираш!

Дризт започна да се отбранява. Очите му горяха с лилав пламък, а в ударите на ятаганите му се усещаше нов прилив на енергия и увереност.

Но Закнафейн беше безмилостен. Той отбиваше атаките и продължи урока си:

— Нима знаеш как се чувства един елф, когато убива? — изкрещя той. — Нима си се примирил с това, което стори?

Момчето изръмжа отчаяно и отново се хвърли напред.

— Ах, какво, удоволствие е да забиеш меча си в гърдите на върховна жрица — продължаваше саркастично учителят. — Да видиш как топлината на тялото й я напуска, докато устните й тихо сипят проклятия в лицето ти! Или… някога да си чувал писъците на умиращи деца?

Дризт прекрати атаката си, но Зак не можеше да си позволи да спре. Повелителят на меча пое офанзивата. Всеки негов удар беше смъртоносен.

— Знаеш ли колко пронизителни са тези писъци? Те отекват в мислите ти, преследват те с векове, каквото и да сториш — учителят спря битката, за да може Дризт да се вслуша внимателно в думите му. — Никога не си ги чувал, нали така, палячо? — Закнафейн разпери ръце, приканваше го. — Хайде, давай, извърши второто си убийство — каза той и се потупа по стомаха. — Удряй в корема, там боли най-много. Удряй, така че писъците ми да отекнат в съзнанието ти. Докажи ми, че си такъв, какъвто твърдиш — мрачен войн.

Върховете на ятаганите бавно се спуснаха към каменния под. Момчето вече не се усмихваше.

— Колебаеш се — изсмя му се Зак. — Хайде, това е твоят шанс. Така ще си извоюваш име. Един-единствен удар и славата ти ще се разнесе из цялата Академия, още преди да си постъпил там. Другите ученици, дори учителите, ще шепнат името ти, когато преминаваш край тях: „Дризт До’Урден — ще казват те, — момчето, което уби най-почитания повелител на меча в цял Мензоберанзан!“. Нима не желаеш това?

— Проклет да си! — злобно изсъска Дризт, но без да помръдне.

— Мрачен войн, а? — крещеше Закнафейн. — Никога не си присвоявай звание, което не можеш да разбереш!

Тогава младежът се нахвърли върху него с такава ярост, каквато не познаваше. Той не искаше да го убива, а да защити своя учител, да сложи край на подигравките му, като му покаже внушителните си умения — умения, които той нямаше да може да осмее.

Дризт се биеше възхитително. Отговаряше на всеки удар с други три, притискаше Зак от всички страни. Повелителят на меча много по-често усещаше ритниците на момчето, отколкото то неговите. Той внимаваше, опитваше се да се пази от неумолимите ятагани и нямаше време дори да си помисли да премине в атака. Дълго време Закнафейн остави своят ученик да води битката, защото се страхуваше от нейния край; от изхода, който смяташе за най-приемлив.

След това осъзна, че не може да отлага повече. Лениво замахна с меча и Дризт на секундата го изби от ръката му.

Предвкусващ победата, младежът яростно настъпи към Зак, но това не попречи на учителя да шмугне празната си ръка в една кесийка и да сграбчи малка керамична топка — една от онези, които толкова често му помагаха в битките.

— Не и този път, Закнафейн! — заяви ученикът, без да губи контрол над ударите си — много добре си спомняше умението на Зак да извлича чисто предимство от неизгодните позиции.

Повелителят на меча опипа топката — не можеше да се примири с решението, което беше взел.

Дризт го притисна със серия от удари, после с още една — искаше да прецени надмощието си над своя учител, след като бе избил оръжието му. Сигурен в позицията си, Дризт замахна силно и ятаганът му се спусна надолу.

Въпреки че този път Зак не внимаваше, той успя да блокира атаката. Второто острие на момчето се стовари върху меча и притисна върха му в каменния под. Със светкавично движение, Дризт освободи другия ятаган, издигна го и замахна с него. Оръжието описа окръжност във въздуха и се спря на милиметри от гърлото на Зак.

— Сега те пипнах! — изрева младият елф.

Изведнъж избухна толкова силна експлозия от светлина, каквато младежът не можеше да си представи.

Закнафейн бе затворил очите си, но потресеният Дризт не беше подготвен за рязката промяна. Главата му изгаряше от болка. Той се олюля назад, опитваше се да се избяга от тази светлина и от Повелителя на меча.

В този момент, учителят не се нуждаеше от зрението си. Стиснал здраво очи, Зак се доверяваше напълно на острия си слух и лесно можеше да определи посоката на звука — на момчето, тътрещо се и препъващо се по пода. С едно движение, той изтръгна камшика от колана си и замахна с него — краят му се уви около глезените на Дризт и младежът се строполи на земята.

Повелителят на меча настъпваше бавно, страхуваше се от всяка своя стъпка, но не се отмяташе от правилното решение.

Вторият син на До’Урден усети, че Закнафейн го причаква, но не можеше да разбере защо. Чувстваше се зашеметен от светлината, но още по-смаян се бе почувствал, когато неговият учител не прекъсна битката. Дризт се успокои и се опита да измисли какво да стори — знаеше, че е лишен от зрение и че не може да избяга от клопката. Трябваше да почувства развоя на битката, да се ориентира по звуците и да предвижда посоката на всеки удар.

Той вдигна ятаганите пред тялото си, точно навреме, за да блокира носещия се към него меч, който можеше да раздроби черепа му.

Зак остана изненадан от парирането. Той отскочи и нападна момчето от друг ъгъл, но отново беше спрян.

В този момент, Повелителят на меча изпитваше повече любопитство, отколкото желание да убие младежа и започна да нанася серия от удари. Оръжието му пореше въздуха и можеше да накълца всеки, попаднал в обсега му.

Заслепен, ученикът му отвръщаше всеки път, а ятаганите му парираха всяко замахване.

— Измяна! — закрещя Дризт, а главата му продължаваше да се пръска от болка — от ярката светлина, още избухваща пред очите му. Разбираше, че не може вечно да се отбранява от легнало положение. Той блокира поредната атака на своя учител, опита се да си възвърне равновесието и да заеме удобна позиция.

Но болката го прониза отново. На прага на силите си, Дризт отново се строполи върху камъка, а единият от ятаганите се изплъзна от ръката му. Зак приближаваше и момчето яростно замахна към него.

Повелителят на меча изби и втория ятаган.

— Измяна! — отново изрева момчето. — Толкова ли мразиш да губиш?

— Нима не проумяваш? — крещеше Зак. — Да загубиш, значи да умреш! Можеш да спечелиш хиляда битки, но ще загубиш само една!

Той насочи меча си към гърлото на младежа. Трябваше му един-единствен добре премерен удар. Трябваше да го стори — да се смили над него — преди да е попаднал под влиянието на учителите от Академията.

Зак запрати меча си надалече, сграбчи момчето за дрехата и го изправи на крака.

Стояха така — лице в лице, почти не се виждаха от ярката светлина и никой не смееше да наруши тишината в този напрегнат миг. След известно време, магията на ахатовото топче започна да отслабва и в стаята стана по-поносимо. И наистина, учителят и ученикът се видяха в различна светлина.

— Една от хитрините на жриците на Лот — обясни Зак. — Винаги имат под ръка по една такава магия за призоваване на светлина — усмихна се малко пресилено той, в опит да успокой гнева на момчето. — Смея да кажа, че и аз съм използвал, повече от няколко пъти, тази магия срещу тях, дори и срещу върховни жрици.

— Измяна — за трети път изръмжа Дризт.

— Такава е природата ни — отвърна Зак. — Ще разбереш.

— Такава е твоята природа — озъби се момчето. — Ти се хилиш, когато говориш за убийствата на жрици на Кралицата на Паяците. Толкова ли ти харесва да убиваш? Да убиваш мрачни елфи?

Зак не можеше да намери отговор на обвинението на своя ученик. Думите на Дризт го нараниха дълбоко. Звучаха правдоподобно и той осъзна, че тази негова слабост — удоволствието, което изпитваше, когато убиваше жрици на Лот — беше просто страхлив начин да се пребори със собственото си неудовлетворение.

— Ти щеше да ме убиеш — без да увърта каза младежът.

— Но не го сторих — строго му отвърна Зак. — Сега си жив и ще постъпиш в Академията, където ще ти забият нож в гърба, защото си прекалено заслепен за реалността, която ни заобикаля в този свят; защото отказваш да приемеш истинската същност на мрачните елфи. А може и да се превърнеш в един от тях — изръмжа Повелителят на меча. — И в двата случая, този Дризт До’Урден, когото познавам, ще е мъртъв.

Лицето на неговия ученик се изкриви. Момчето не можеше да намери думи, с които да оспори твърденията на Закнафейн. Почувства как кръвта му изстива, въпреки, че сърцето му бушуваше. Дризт се отдалечи, без да сваля очи от своя учител дълго време.

— Върви тогава, Дризт До’Урден! — извика след него Зак. — Върви в Академията и се наслади на славата, която ще ти донесат твоите умения. Но те носят и последствия. Помни — винаги има последствия!

Закнафейн се оттегли в покоите си. Вратата се затръшна зад него, сякаш предвещаваше край. Зак се обърна към нея, но видя само студения камък.

— Върви тогава, Дризт До’Урден — тихо проплака той. — Отиди в Академията и опознай истинската си същност.

* * *

Рано на другата сутрин пристигна Дайнин, за да отведе своя брат. Дризт бавно напусна тренировъчната зала. През няколко крачки се обръщаше назад, за да види дали Зак няма да изскочи и да го нападне или просто да му пожелае „На добър час.“

Но в сърцето си усещаше, че учителят му няма да дойде.

Младежът си мислеше, че са станали приятели, че връзката, възникнала помежду им, е била нещо много повече от няколко урока и игра с мечовете. Нямаше отговори на въпросите, които се въртяха из главата му, а мрачният елф — неговия учител през последните пет години — не можеше да му предложи нищо повече.

— Светлината се издига по Нарбондел — отбеляза Дайнин, когато излязоха на терасата. — Не бива да закъсняваме за първия ти ден в Академията.

Дризт погледна към безбройните цветове и форми на Мензоберанзан.

— Какво е това място? — прошепна той, осъзнал колко малко знае за родната си земя, която се простираше отвъд пределите на дома До’Урден.

Докато си стоеше там, го връхлетяха думите на Зак — неговият гняв. Напомниха му за собственото му незнание и за черния път, който му предстоеше да измине.

— Това е светът — отвърна Дайнин, въпреки че въпроса на Дризт беше реторичен. — Не се притеснявай, втори сине — изсмя се той и стъпи върху перилата. — В Академията ще узнаеш всичко за Мензоберанзан. Ще разбереш какъв си и какъв е твоят народ.

Казаното от Дайнин обезпокои младежа. Може би му напомни за мъчителния сблъсък с мрачния елф, на когото имаше най-голямо доверие — от това се страхуваше най-много. Дризт повдигна рамене, примири се, последва своя брат през перилата и плавно се спуснаха на двора — беше направил първата си крачка по черния път.

* * *

Нечии очи внимателно следяха как Дайнин и Дризт напуснаха дома До’Урден.

Притихнал, Алтън ДеВир стоеше встрани от една огромна гъба и наблюдаваше дома така, както го бе правил всеки ден през последната седмица.

Даермон Н’а’шезбаернон — деветият дом на Мензоберанзан. Домът, който беше отнел живота на неговата матрона, на сестрите, братята му и на всеки, който носеше името ДеВир… с изключение на него.

Алтън си припомни дните в дома ДеВир и матрона Джинафий — как събираше членовете на семейството, за да обсъдят стремежите си. Когато унищожиха дома му, той беше едва ученик, но сега много по-добре разбираше тогавашните времена — за двайсет години беше придобил доста опит.

Джинафий беше най-младата от всички матрони на управляващи фамилии и имаше неограничени възможности. Но веднъж беше помогнала на един страж — гном. Беше използвала могъществото си, определено й от Лот, за да спре мрачните елфи, обсадили дребничките същества в подземията отвъд Мензоберанзан. И го бе сторила, защото желаеше смъртта на един-единствен мрачен елф от тези нападатели — магьосник, син на третия дом в града — домът, набелязан като следваща жертва на ДеВир.

Кралицата на Паяците възрази срещу оръжията, които бе използвала Джинафий, а подземните гномове бяха най-омразният враг на мрачните елфи. Така Джинафий беше низвергната от Лот, а домът ДеВир — обречен на смърт.

Алтън беше прекарал двайсет години в опити да разбере кои са враговете му — кое е това семейство, което се възползва от грешката на майка му и изкла всичките му роднини. Бяха изминали двайсет дълги години, докато СиНафей Хюнет не го бе приела в дома си и не бе сложила край на търсенията му така мигновено, както бяха започнали. Сега, докато наблюдаваше дома на виновника, Алтън знаеше едно нещо със сигурност — за тези двайсет години гневът му не беше утихнал.