Р. А. Салваторе
Градът на мрака (20)

18
Задната стаичка

— Добра среща, Безлики — каза върховната жрица, избута Алтън и нахлу в личните му покой в Сорсъри.

— Добра да е, повелителко Виерна — отвърна той и се опита да прикрие страха си.

Виерна До’Урден бе дошла да го види по това време — това не беше чиста случайност.

— Какви дела ви водят тук, каква е причината да ме удостоите с честта на вашето присъствие, учителко от Арах-Тинилит?

— Вече не преподавам — заяви Виерна. — Завърнах се у дома.

Алтън обмисли чутото. Знаеше, че Дайнин До’Урден също е напуснал поста си в Академията.

— Матрона Малис събира семейството си — продължи жрицата. — Носят се слухове, че се готви война. Трябва и вие да сте ги чули, нали?

— Брътвежи — измънка Алтън.

Беше започнал да разбира каква е причината за посещението на Виерна. Безликият беше участвал в заговора срещу ДеВир — беше се опитал да убие Алтън! Сега, когато из Мензоберанзан се носеха слуховете за предстояща война, матрона Малис подновяваше мрежата си от шпиони и убийци.

— Знаеш ли нещо? — строго попита Виерна.

— Чух, но много малко — въздъхна Алтън. Трябваше много да внимава, за да не разгневи върховната жрица. — Но не беше достатъчно, за да го докладвам пред вашия дом. Дори не подозирах, че е замесен, докато не ми го съобщихте — Безликият се надяваше Виерна да не е направила едно от онези заклинания за разкриване на лъжи, което да й подскаже, че той не казва истината.

Жрицата се успокои, очевидно доволна от получения отговор.

— Ослушвай се наоколо, Безлики — каза му тя. — Аз и брат ми напуснахме Академията. Сега ти си целият ни източник на информация от това място.

— Но… — запелтечи Алтън.

Виерна вдигна ръка към магьосника, за да го накара да спре.

— Знаем, че предишното ни обещание не беше спазено — каза тя и се поклони — нещо, което една жена рядко правеше пред един мъж от мрачните елфи. — Матрона Малис искрено съжалява, че мехлемът, който вие получихте за убийството на Алтън ДеВир, не е подействал и възстановил лицето ви.

Като чу това магьосникът за малко да се задави. Сега разбираше защо преди трийсет години някакъв непознат вестител бе донесъл бурканче с целебен мехлем. Загърнатата в мантия фигура е била служител на До’Урден, дошъл да му се отплати за убийството на Алтън! Но разбира се той дори не бе изпробвал мазилото. Ако беше опитал, току-виж с неговия късмет лекарството щеше да подейства и да възвърне истинското му лице; лицето на Алтън ДеВир.

— Този път, когато ви се отплащаме, няма да ви подведем — продължи Виерна.

Безликият почти не я слушаше — беше погълнат от иронията на събитията.

— Домът До’Урден притежава могъщ магьоснически жезъл, но не и достатъчно велик магьосник, който да го използва. Оръжието принадлежеше на моя брат, Налфейн, който загина в победоносната битка срещу ДеВир.

Алтън искаше да я удари, макар че не беше толкова глупав.

— Ако можете да разберете кой е домът, който готви преврат срещу До’Урден, жезълът ще ви принадлежи — обеща му тя. — Едно истинско съкровище — за една дребна услуга.

— Ще направя всичко по силите си — беше единственият отговор, който можеше да даде Безликият, на такова примамливо предложение.

— Това е всичко, което матрона Малис желае от вас — заяви Виерна и си тръгна, достатъчно убедена, че домът До’Урден си е спечелил верен съюзник в Академията.

* * *

По-късно същата вечер, когато беше посетен от неговата матрона-осиновителка, Алтън развълнувано й съобщи:

— Дайнин и Виерна До’Урден са напуснали постовете си в Академията!

— Вече научих — отвърна СиНафей Хюнет.

Тя огледа с погнуса обгорената и разхвърляна стая; накрая седна на една малка масичка.

— Това не е всичко — побърза да добави той — не искаше СиНафей да остане разочарована, че я е притеснил, за да й съобщи стара вест. — Днес имах посетител — Виерна До’Урден!

— Тя подозира нещо? — изрева матроната.

— Не, не! — успокои я Алтън. — Тъкмо обратното! Семейство До’Урден иска да бъда техен шпионин, както някога са вербували Безликия, за да ме убие.

СиНафей за миг не можа да повярва на ушите си, после се запревива от смях:

— Ах, какви са превратностите на съдбата — радостно изкрещя тя.

— Чух, че Дайнин и Виерна са били изпратени в Академията, само за да наблюдават как върви обучението на по-малкия им брат Дризт — отбеляза Алтън.

— Много добро прикритие — заяви СиНафей. — Виерна и Дайнин — шпионите на амбициозната Малис. Поздравявам я искрено.

— Сега подозират, че ги грози война — каза седящият срещу своята матрона магьосник.

— Да, така е — съгласи се тя. — Масой е в патрулите заедно с Дризт, но домът До’Урден е успял да внедри и Дайнин като ръководител на групата.

— Значи Масой е в опасност — предположи Алтън.

— Не. Домът До’Урден не знае, че Хюнет са заговорниците срещу него, в противен случай нямаше да те използва като свой информатор. Матрона Малис знае кой си.

Лицето на Алтън се сгърчи от ужас.

— Не, не истинската ти самоличност — изсмя се тя. — Тя познава Безликия като Гелруус Хюнет, а не би дошла при един Хюнет, ако подозираше, че домът ни крои нещо.

— Значи сме изправени пред великолепната възможност да изпратим дома До’Урден по дяволите! — изкрещя Алтън. — Ако набедя друг дом, дори и Баенре, позициите ни ще се затвърдят — изкиска се той, обмисляйки възможностите. — Малис ще ме възнагради с могъщ жезъл — оръжие, чиято сила ще използвам срещу нея, когато настъпи подходящият момент.

— Матрона Малис — строго го поправи СиНафей — това, че скоро двете семейства щяха да влязат във война не даваше основание на мъжа да показва такова неуважение към една матрона. — Нима мислиш, че ще я измамиш по този начин?

— Когато Виерна, върховната жрица, дойде отново при мен…

— Никога няма да предаваш такава важна информация на по-низша жрица, глупав ДеВир. Ще се срещнеш лично с матрона Малис, най-страшния ни враг. Но ако тя прозре лъжите ти, знаеш ли какво ще се случи с окаяното ти тяло?

Алтън преглътна шумно.

— Готов съм да поема риска — каза той и кръстоса решително ръцете си.

— А помисли ли за дома Хюнет? Какво ще се случи с нас, ако Малис разбере истината? — попита СиНафей. — Какво ли ще спечелиш, когато узнае самоличността ти, Безлики?

— Разбирам — унило промълви Алтън, без да може да опровергае правотата на своята матрона. — Тогава какво ще правим? Какво да сторя?

СиНафей вече обмисляше следващите им стъпки.

— Ще се откажеш от поста си. Ще се върнеш в дома Хюнет под моята опека — най-накрая каза тя.

— Но това също може да насочи подозренията на матрона Малис към нас.

— Може би, но по-безопасен начин няма. Ще отида в дома До’Урден, ще се престоря на много ядосана и ще я предупредя да остави на спокойствие членовете на моето семейство. Ако иска да се сдобие с шпионин от моя дом, ще й се наложи лично да дойде при мен и да ми поиска разрешение — макар че този път няма да й дам позволението си — ухили се СиНафей, когато си представи подобна среща. — Дори само гневът и страхът ми могат да накарат и друга, по-влиятелна, фамилия от До’Урден да се обърне срещу тях. И може би не само една, а няколко, в заговор срещу деветия дом — каза тя, въодушевена от новите възможности, който се разкриваха пред семейството й. — Матрона Малис ще трябва доста да помисли и доста да се разтревожи!

Алтън не чу последните й думи. Тревожеше го казаното от нея, че „този път“ няма да даде позволението си.

— А имаше ли предишен? — едва попита той.

— Какво имаш предвид? — СиНафей не разбра за какво говори Безликият.

— Матрона Малис преди идвала ли е при теб? — уплашено продължи Алтън, но трябваше да разбере. — Преди трийсет години Матрона СиНафей разрешила ли е Гелруус Хюнет да стане служител — убиец — на До’Урден, който да унищожи последния останал ДеВир?

Устните на матроната се разтеглиха в широка усмивка, но само за миг. СиНафей преобърна с все сила масата, сграбчи Алтън за дрехите и го придърпа само на сантиметър от разяреното си лице.

— Никога не смесвай личните чувства с политиката! — изръмжа крехката, но очевидно много силно матрона, а в гласа й звучеше открита заплаха. — И никога не ми задавай подобни въпроси!

Тя захвърли Алтън на пода, но не го изпускаше от зоркия си поглед.

През цялото време магьосникът се бе досещал, че е просто пионка в заговора, който подготвяха Хюнет, необходимото звено в предателските планове на СиНафей. Но злобата, която Алтън изпитваше към семейство До’Урден, го караше да забрави унизителното място, което заемаше в този конфликт. Сега, когато пред него се разкриваше истинската сила на матрона Хюнет, той разбра, че е превишил правата си.

* * *

В края на горичката от гъби, в южната стена на подземието, се намираше малка, но добре охранявана пещера. Зад обкованите с желязо врати се криеше една стая, в която се събираха осемте управляващи матрони на Мензоберанзан.

По тяхно желание във въздуха се носеше ароматът на стотици благоуханни свещи. Алтън почти половин век бе разучавал пергаментите в Сорсъри и беше свикнал със светлината на свещите, но в тази стаичка се чувстваше някак некомфортно. Той седна на малък, съвсем обикновен стол, запазен за гостите на съвета, на края на една маса с паякообразна форма. Между осемте й мъхнати крака бяха разположени осем трона — за всяка от управляващите върховни жрици — целите украсени в скъпоценни камъни и озарени от пламъците на свещите.

Стаичката се изпълни с матрони, надути и зловещи, които с презрение поглеждаха към мъжа. До Алтън седеше СиНафей. Тя положи ръка на коляното му и му намигна в знак на подкрепа. Нямаше да свика управляващия съвет, ако не знаеше, че новините, които носи са наистина от голямо значение. Осемте матрони смятаха, че собствените им позиции са достатъчно влиятелни и не обичаха да се събират, освен ако не беше наложително.

Начело на паякообразната маса стоеше матрона Баенре, най-влиятелната фигура в цял Мензоберанзан — древна и съсухрена жена със злобни очи и устни, които никога не се усмихваха.

— Събрахме се, СиНафей — каза Баенре, когато осемте членки на съвета заеха местата си. — Какво те накара да свикаш съвета?

— Искам да обсъдим едно наказание — отвърна шестата матрона.

— Наказание? — объркана повтори Баенре.

Последните години в града на мрачните елфи бяха тихи и спокойни, без злополуки — особено след сблъсъка между Текен’дуис и Фрет. Доколкото първата матрона знаеше — не бе извършено престъпление, което да си заслужава наказанието, или поне нямаше толкова сериозно, което да изисква намесата на управляващия съвет.

— И коя е набедената особа?

— Не е само една — обясни матрона СиНафей и огледа присъстващите — искаше да види доколко са заинтересувани от думите й. — Става дума за един от домовете — направо каза тя — Даермон Н’а’шезбаернон, домът До’Урден.

Няколко от жените ахнаха от изненада и оправдаха очакванията на шестата матрона.

— Домът До’Урден? — попита Баенре, изненадана от намесата на матрона Малис в това обвинение.

Първият дом знаеше, че Малис се ползва с уважението на Кралицата на Паяците и че наскоро До’Урден бяха изпратили двама повелители в Академията.

— Имаш смелостта да обвиниш дома До’Урден, но в какво престъпление? — попита една от присъстващите.

— Да не би да се страхуваш от тях, СиНафей? — почувства се длъжна да попита Баенре.

Няколко матрони изразиха безпокойствието си за дома До’Урден. На всички беше ясно, че Малис желае място в управляващия съвет и че изглежда предопределено да го получи, съдейки по силата на нейния дом.

— Имам основателна причина — настоя СиНафей.

— Но другите изглежда се съмняват — отвърна Баенре. — Ако държиш на репутацията си, по-добре побързай да ни обясниш за какво става дума.

Матрона Хюнет знаеше, че рискува не само репутацията си. В Мензоберанзан фалшивите обвинения и убийството се наказваха по един и същ начин.

— Спомняме си загубата на дома ДеВир — започна тя. — Седем от нас седяха тук редом с матрона Джинафий ДеВир.

— Този дом вече не съществува — припомни й Баенре.

— Разбира се и то по вина на До’Урден — без заобикалки заяви СиНафей.

Този път никой не ахна — шестата матрона бе предизвикала гнева на останалите.

— Как смееш да говориш така? — каза една от тях.

— Трийсет години! — добави друга. — Случилото се беше забравено!

Матрона Баенре им даде знак да замълчат, преди врявата да е прераснала в насилие — нещо, което често се случваше в тази стая.

— СиНафей — процеди тя през зъби. — Не можеш да отправяш такова обвинение. Нямаш право да го разискваш, след като се е случило толкова отдавна! Познаваш законите ни. Ако наистина домът До’Урден е извършил това покушение, както твърдиш, той заслужава възхищението ни, а не присъда. Отстраняването на ДеВир беше извършено перфектно. Този дом вече го няма. Въобще не съществува!

Алтън се размърда разтревожен на стола си. Чувстваше се едновременно отчаян и разгневен, но СиНафей изглежда не се притесняваше — всичко се развиваше идеално, точно както го бе планирала.

— О, напротив, съществува! — изправи се тя и отметна качулката на Алтън. — В лицето на този елф!

— Гелруус? — попита с недоумение Баенре.

— Не, не е Гелруус — отвърна СиНафей. — Гелруус Хюнет почина в нощта на покушението срещу ДеВир. Този мрачен елф — Алтън ДеВир — е приел самоличността му и е заел неговия пост, за да се укрие, за да не бъде преследван и убит от До’Урден!

Баенре прошепна нещо на матроната, седяща от дясната й страна; почака, докато жрицата направи заклинанието, и даде знак на СиНафей да седне на мястото си. После се обърна към Алтън:

— Кажи си името — заповяда тя.

— Аз съм Алтън ДеВир, син на матрона Джинафий — каза елфът, събрал сили от своята истинска самоличност, която толкова дълго бе чакала да бъде разкрита. — Бях ученик в Сорсъри в нощта на нападението на До’Урден.

Баенре погледна към матроната до нея.

— Казва истината — увери я тя.

В стаята се разнесе весел шепот.

— Ето защо свиках управляващия съвет — бързо обясни СиНафей.

— Много добре — каза първата матрона. — Поздравявам те, Алтън ДеВир, за твоята изобретателност и инстинкт за самосъхранение. Проявил си голяма смелост и мъдрост за един мъж. Предполагам и двамата знаете, че управляващия съвет не може да накаже До’Урден за престъпление, което е извършено толкова отдавна. И защо да го правим? Матрона Малис се ползва с уважението на Лот; домът й изглежда доста обещаващ. Трябва да ни изтъкнете по-важна причина, ако наистина желаете неговото наказание.

— Не желая подобно нещо — бързо отвърна СиНафей. — Случилото се преди трийсет години отдавна не е в правомощията на управляващия съвет. Домът До’Урден, мои равни матрони, наистина изглежда обещаващ с четирите върховни жрици, многобройната войска и, да не забравяме, вторият син — Дризт, завършил първи в своя клас.

Петата матрона нарочно бе споменала Дризт. Знаеше, че името му ще засегне матрона Баенре. Нейният любим син, Берг’инйон, девет поредни години се бе класирал зад талантливия млад До’Урден.

— Тогава защо ни безпокоиш? — ядоса се матрона Баенре.

— За да ви помоля да си затворите очите — меко каза тя. — Алтън вече е Хюнет. Взех го под опеката си. Той иска да си отмъсти за стореното срещу семейството му преди години. Той има право да повдигне обвинение.

— А домът Хюнет ще го подкрепи ли? — попита любопитно развеселената Баенре.

— Разбира се! Това е наше задължение!

— Заради отмъщението? Или от страх? — саркастично се обади друга матрона, също развеселена. — На мен ми изглежда сякаш СиНафей Хюнет от дома Хюнет използва този злочест ДеВир за собственото си благо. Домът До’Урден се стреми към по-високи позиции; матрона Малис желае място в управляващия съвет. Това заплашва дома Хюнет може би?

— Наречете го отмъщение или предпазливост. Моето искане — искането на Алтън ДеВир — заслужава да бъде смятано за основателно. За общото ни благо — злобно се подсмихна СиНафей и погледна първата матрона в очите. — Може би за благото на нашите синове в амбициите им за признание.

— Права си — подсмихна се матрона Баенре, макар че смехът й прозвуча повече като кашлица.

Тя подозираше, че една война между Хюнет и До’Урден, ще донесе облаги на всички, но не по начина, по който си го представяше СиНафей. Малис беше величествена матрона и нейното семейство наистина заслужаваше по-висок пост от този на деветия дом в града. Когато войната започнеше, тя най-вероятно щеше да вземе полагащото й се място в управляващия съвет, заемайки трона на СиНафей.

Матрона Баенре обиколи с поглед другите матрони и от обнадеждените им лица разбра, че и те споделяха мислите й. Нека Хюнет получат своята война с До’Урден, която да сложи край на заплахата „матрона Малис“, независимо от победителя. Първата матрона се надяваше тази война да сложи край и на един млад До’Урден, чиято смърт щеше да изтласка нейния син към поста, който му се полагаше.

Накрая матрона Баенре изрече думите, които СиНафей така желаеше да чуе — тихото споразумение на управляващия съвет на Мензоберанзан.

— Този въпрос е приключен, сестри мои — заяви тя и всички около масата кимнаха одобрително. — Прекрасно е, че днес не сме се срещали.