Р. А. Салваторе
Градът на мрака (19)

17
Завръщане у дома

Вторият син на До’Урден се дипломира навреме, тържествено и с най-големи почести в целия клас. Вероятно матрона Малис бе разговаряла с подходящите мрачни елфи, за да смекчи вината му и да не бъде наказан, ала Дризт предполагаше, че присъстващите на Церемонията по Завършването просто не бяха забелязали неговото отсъствие.

Той премина през украсената порта на дома До’Урден, привлече погледите на редовата войска и застана под голямата тераса на сградата.

— Е, каквото и да става, аз съм си вкъщи — въздъхна той.

След случилото се в леговището на драйдера, Дризт често се питаше дали някога отново ще възприеме дома До’Урден като свой дом. Но матрона Малис го очакваше и трябваше да побърза — не биваше да закъснява.

— Хубаво е, че се завърна у дома — поздрави Бриса своя брат, когато го видя да се издига над парапета на терасата.

Редом до сестра си, Дризт неуверено прекрачи през главния вход на сградата. Опитваше се да се почувства сигурен сред всичко, което го заобикаляше. У дома, така бе казала Бриса, но в този момент това място му изглеждаше толкова непознато, колкото и Академията през първия учебен ден. За дългия живот на мрачните елфи, десет години не бяха много, но за младия боец това отсъствие бе достатъчно, за да го откъсне от родния му дом.

Мая се присъедини към тях в големия коридор, водещ към фоайето на параклиса.

— Принц Дризт, добре дошъл — приветства го тя. Дризт не можа да определи дали в думите й се съдържаше сарказъм или не. — Научихме за високите ти постижения в Мелей-Магтеър. Твоите умения са чест и гордост за дома До’Урден! — въпреки сериозността на казаното, Мая не се стърпя и се изкикоти подигравателно. — Радвам се, че не стана храна за драйдерите.

Свирепият поглед на Дризт бързо стопи усмивката й.

Мая и Бриса се спогледаха разтревожени. Те знаеха как Виерна бе наказала втория син на До’Урден и как впоследствие матрона Малис бе изляла яростта си върху него. Двете сестри хванаха дръжките на змийските камшици, готови да ги измъкнат — не знаеха каква глупост може да стори опасният им по-малък обхват.

Но нито матрона Малис, нито върховните жрици бяха причина Дризт да внимава при всяка своя стъпка. Той знаеше къде му е мястото и какво трябва да направи, за да е доволна матроната. Но в това семейство имаше един друг мрачен елф и той изпълваше душата на младежа с безпокойство и гняв. От всичките му роднини само Закнафейн се представяше за такъв, какъвто не беше. По пътя към параклиса Дризт се озърташе притеснено във всеки страничен коридор. Чудеше се кога ли щеше да се появи Повелителят на меча?

— След колко дни заминаваш, за да се включиш в патрулите? — прекъсна размислите му Мая.

— Три — отвърна разсеяно Дризт, а очите му се стрелкаха от сянка на сянка.

Ето, че стигнаха до входа на преддверието, а от Зак нямаше и следа. Сигурно беше вътре, близо до Малис.

Бриса постави ръката си върху резето на вратата, после рязко се обърна към своя брат и студено го сгълча:

— Разбрахме за провинението ти по време на церемонията.

Дризт не бе изненадан от този изблик. С времето беше свикнал, че върховните жрици на Кралицата на Паяците често изпускаха нервите си по този начин.

— Не можа ли просто да се насладиш на удоволствията на церемонията? — допълни Мая. — Имахме късмет, че повелителката и матроната на Академията бяха прекалено възбудени, за да забележат постъпката ти. Щеше да посрамиш дома ни!

— Заради теб Лот можеше да се откаже от матрона Малис — побърза да добави Бриса.

Най-доброто, което бих могъл да сторя за нея — помисли си Дризт. Той бързо пропъди тази мисъл, припомняйки си обезпокояващия факт, че Бриса умее да чете мисли.

— Да се надяваме, че не е успял — злобно подхвърли Мая. — Опасността от война тегне във въздуха!

— Знам къде ми е мястото — увери ги Дризт и се поклони ниско. — Простете ми, сестри мои, и знайте, че истината за света на мрачните елфи се разкрива бързо пред неопитните ми очи. Никога отново не ще разочаровам дома До’Урден!

Жриците бяха толкова доволни от думите на Дризт, че не забелязаха двусмислието им. Вторият син не искаше да злоупотребява със своя късмет, промъкна се между сестрите си, пристъпи във фоайето и с облекчение забеляза отсъствието на Закнафейн.

— Слава на Кралицата на Паяците! — извика Бриса след младия воин.

Дризт спря и се обърна към нея, за да я погледне в очите. После се поклони за втори път.

— Слава… — промърмори той.

* * *

Зак се прокрадваше зад малката групичка и не изпускаше от очи всяко движение на младия До’Урден — опитваше се да разбере какво му е коствало десетилетието, прекарано в Академията.

Нямаше я усмивката, която някога огряваше лицето на Дризт. Закнафейн предполагаше, че и онази невинност, която правеше този мрачен елф различен от всички останали в Мензоберанзан, също е изчезнала.

Повелителят на меча се отпусна тежко на стената в един страничен коридор. Беше доловил само отделни части от разговора в преддверието, но най-ясно си спомняше как Дризт сърдечно бе отвърнал на възхвалата, която Бриса отдаде на Кралицата на Паяците.

— Какво направих? — запита се Закнафейн.

Той надникна зад завоя към главния коридор и фоайето, но вратата му беше затворена.

— Наистина, когато погледна този мрачен елф — този боец! — когото ценях повече от всичко, започвам да се срамувам от своята страхливост — с мъка промълви Зак. — Нима можех да спася нещо от онова, с което се е простил Дризт?

Той плавно изтегли красивия меч от ножницата си и прокара чувствителните си пръсти по острието му.

— Щеше да си още по-прекрасен, пропит с кръвта на Дризт До’Урден, непозволил на този свят, нашия свят, да вземе поредната си жертва, ако бе освободил това момче, ако му бе спестил безкрайните мъки на този живот!

Зак сниши острието към земята и въздъхна:

— Но аз съм страхливец. Провалих се в единственото начинание, което щеше да внесе смисъл в жалкото ми съществуване. Вторият син на дома До’Урден е жив — така изглежда, но Дризт До’Урден — моят любим ученик, моята „Ловкост“ — отдавна не е измежду живите.

Повелителят на меча погледна назад към мястото, към празнината, където бе стоял Дризт, а изражението му се изкриви от мъка.

— И все пак, този измамник е жив… „Мрачен войн“…

Острието падна със звън на каменния под. Зак зарови лице в дланите си — единственото убежище, което той, Закнафейн До’Урден, някога бе познавал.

* * *

На следващия ден Дризт се опитваше да си почине в спокойствието на своята стая и да стои настрана от близките си. Последния път, когато я видя, Малис го бе отпратила, без да каже и дума — младежът не искаше пак да се срещат. Нямаше какво да каже и на сестрите си, Бриса и Мая; страхуваше се, че рано или късно те ще прозрат истинския смисъл в безспирния поток на светотатствените му отговори. Но най-много от всички Дризт не искаше да среща Закнафейн — учителят, в когото бе виждал своето спасение от заобикалящата го реалност, единствената му светлина в мрака на Мензоберанзан.

Вторият син на До’Урден вярваше, че се е излъгал и в него.

На втория ден, откакто се бе завърнал, когато Нарбондел, часовникът на града, отбеляза настъпването на новия цикъл, вратата на малката стаичка се отвори и Бриса влезе в нея.

— Матрона Малис те вика — ухили се злобно тя.

Хиляди мисли запрепускаха в главата на Дризт, докато взимаше ботушите си и последва сестра си надолу по коридорите към параклиса. Дали Малис и останалите не бяха разбрали за истинското му отношение към нечестивото им божество? Какви ли наказания го чакаха? Несъзнателно Дризт погледна към паяците, изваяни по сводестия вход на параклиса.

— Би трябвало по-добре да познаваш това място и да се чувстваш по-спокоен тук! — смъмри го Бриса, когато забеляза притеснението му. — В този дом е събрано цялото величие на нашия народ.

Дризт сведе поглед, без да отговаря; много внимаваше дори да не си помисля за язвителните отговори, насъбрали се в душата му… Когато влязоха в параклиса, притеснението му се удвои. Пред матроната-майка, както подобава, бяха застанали Ризен, Мая и Закнафейн; отстрани до тях бяха Дайнин и Виерна.

— Всички сме тук — оповести Бриса и зае мястото си до матроната.

— На колене! — изкомандва Малис и цялото семейство се подчини на думите й.

Тя бавно закрачи покрай тях и всеки свеждаше погледа си, когато великата матрона минеше покрай него, в знак на уважение или просто от възпитание.

Малис спря до Дризт.

— Притеснява те присъствието на Дайнин и Виерна — заяви тя, а Дризт надигна очите си към нея. — Още ли не си разбрал изкусните похвати, благодарение на които оцеляваме?

— Мислех си, че ще продължат да преподават — обясни Дризт.

— Това няма да е в наша полза — отвърна Малис.

— Присъствието на повелителка и повелител в Академията не ни ли осигурява повече предимство сред другите домове? — осмели се да попита Дризт.

— Да, така е — отвърна Малис, — но силата ни няма да е събрана на едно място. Чул ли си нещо за предстоящата война?

— Чух разни подмятания, че над нас е надвиснала опасност — каза Дризт и погледна към Виерна, — но само това.

— Чул си подмятания?! — ядоса се Малис — синът й не проумяваше значимостта на проблема. — Малко домове успяват да разберат толкова много преди да са ги нападнали! — Тя се обърна към всички присъстващи в залата и заяви. — В слуховете винаги се крие някаква истина.

— Кой? — попита Бриса. — Кой е домът, имащ смелостта да заговорничи срещу До’Урден?

— Със сигурност не е по-низш от нас — обади се Дайнин, без да е поискал разрешение да говори и без да са го попитали.

— Откъде знаеш? — попита Малис, без да го сгълчи за проявената наглост.

Матроната знаеше, че Дайнин е от голямо значение за дома До’Урден и че участието му в този разговор също ще е от полза.

— Нашият дом е девети в града — обясни Дайнин, — но в нашите редици има четири върховни жрици; две от тях са били повелителки в Арах-Тинилит. Също така, разполагаме и с двама бивши преподаватели от Мелей-Магтеър — първият син погледна към Зак, — а Дризт се дипломира с най-големи почести в училището за бойци. Войниците ни наброяват почти четиристотин — всичките са много изкусни и са влизали в битка. Малко са домовете, които могат да се похвалят с такива постижения.

— Какво имаш предвид? — остро попита Бриса.

— Ние сме деветият дом — засмя се Дайнин, — но малцина от управляващите могат да ни победят…

— И нито един от домовете с по-малко влияние — довърши мисълта му матрона Малис. — Имаш добра преценка, първи сине. И аз стигнах до същите заключения.

— Един от първите домове се страхува от До’Урден — добави Виерна. — И ще му се наложи да ни премахне, за да защити влиянието си.

— И аз така мисля — отвърна Малис. — Макар че такива случай не се срещат много често; обикновено войните между семействата се предизвикват от по-нисш дом, който се стреми да се издигне в йерархията на града.

— Трябва да сме много предпазливи — каза Бриса.

Дризт внимателно слушаше разговора им и се опитваше да проумее цялата ситуация, без да изпуска Закнафейн от очи — мрачният елф бе застанал отпуснат, леко наклонен на една страна. Какво ли мислеше коравосърдечният Повелител на меча за всичко това? Дризт се замисли. Дали мисълта за такава война не го вълнуваше? Дали не го вълнуваше възможността да убие още мрачни елфи?

Каквито и да бяха чувствата на Закнафейн, на лицето му нямаше и следа от тях. Той стоеше тихо и както изглеждаше дори не слушаше разговора.

— Не може да е домът Баенре — промълви Бриса, а гласът й звучеше сякаш се молеше някой да потвърди думите й. — Със сигурност още не сме заплаха за тях!

— Да се надяваме, че си права — мрачно заяви Малис, припомняйки си своето посещение в управляващия дом. — Има вероятност да е някой от по-слабите домове над нас, някой, който се притеснява от нестабилното си положение. Не успях да намеря уличаваща информация срещу никого, затова трябва да сме подготвени за най-лошото. Това ме накара да повикам Виерна и Дайнин при себе си.

— Ако можехме да научим повече за врагове ни… — несъзнателно започна Дризт.

Всички насочиха погледите си към него. Беше достатъчно невъзпитано, че първият син бе проговорил без разрешение, но сега посмя да се намеси и вторият, едва завършил Академията — тази постъпка беше позор за фамилията.

В този момент, матрона Малис искаше да чуе всяко мнение, затова остави и този изблик да отмине безнаказано.

— Продължавай! — подтикна го тя.

— Ако разберем кой е домът, който заговорничи срещу нас — тихо промълви Дризт, — не бихме ли могли да го разобличим?

— С каква цел? — озъби се срещу него Бриса. — Конспирация без предприети действия не е престъпление.

— Не можем ли да използваме някаква причина? — продължи Дризт, събрал скептичните погледи на всички в залата, с изключение на Зак. — Ако сме по-силните, нека врагът се предаде без битка. Така домът До’Урден ще получи заслуженото си място в йерархията на града и с това ще се сложи край на заплахата от по-слабия дом.

Малис сграбчи Дризт за плаща и го изправи на крака.

— Ще ти простя за глупостта — изръмжа тя. — И този път!

Тя пусна Дризт и всички съсредоточиха мълчаливите си, обвинителни погледи върху младия воин.

Изражението на Зак, обаче, отново се различаваше от това на останалите в залата. И наистина, той бе сложил ръка пред устата си, за да прикрие своя смях. Все пак в този младеж явно бе останала частица от онзи Дризт До’Урден, когото бе познавал някога. Надяваше се Академията да не е успяла напълно да поквари духа на мрачния елф.

Малис фучеше напред-назад около останалата част от семейството, а в очите й бушуваха ярост и страст.

— Не бива да се страхуваме! Сега — извика тя и вдигна високо тънкия си показалец, — трябва да мечтаем! Ние сме домът До’Урден, Даермон Н’а’шезбаернон, и притежаваме сила, неизвестна на първите домове. Ние ще сме непредвидимата реалност в тази война. Наши са всички предимства! Девети дом? — разсмя се тя. — Скоро ще се превърнем в осми.

— Ами патрулът? — прекъсна я Бриса. — Можем ли да изпратим втория син сам и незащитен?

— Патрулът ще бъде едно от първите ни предимства — отвърна убедително матроната. — Дризт ще замине, а в групата му ще има поне четирима представители на управляващите фамилии.

— Някой от тях може да го нападне — опасяваше се Бриса.

— Няма! — увери я Малис. — Бъдещите ни врагове няма да се разкрият толкова лесно, прекалено рано е. А ако някои реши да го убие, ще трябва да се справи с двама До’Урден.

— Двама? — учуди се Виерна.

— Лот отново ни показа своето благоразположение — обясни Малис. — Водач на патрулната група ще бъде Дайнин.

При тази новина, очите на първия син блеснаха.

— Тогава има вероятност убийците в този сблъсък да се окажем аз и Дризт — доволно промълви той.

Усмивката от лицето на матроната изчезна.

— Никой няма да нападате без мое разрешение — предупреди ги тя, а смразяващият й глас подсказа на Дайнин какви щяха да бъдат последствията, ако не се подчинява на думите й. — Както направи ти, преди доста време.

Дризт усети, че тя намеква за Налфейн, убитият му брат. Майка му знаеше! И не бе наказала своя син-убиец по никакъв начин. Дризт вдигна ръка, за да прикрие ужасът, който се изписа на лицето му и, който можеше да му причини само неприятности.

— Ще отидеш там, за да се научиш да помагаш на твоя брат — продължи Малис. — Дризт също ще бъде там, за да ти помага. Не проигравай предимството ни, само заради удоволствието от едно убийство — бялото й като слонова кост лице отново се озари от зловеща усмивка. — Но ако узнаеш нещо за врага…

— Ако ти се удаде удобен случай… — довърши Бриса.

Жрицата веднага отгатна злите помисли на своята майка и й се усмихна дяволито. Матроната я погледна одобрително. От Бриса щеше да стане отличен наследник.

На лицето на Дайнин се разля широка и похотлива усмивка. Нищо не му доставяше повече удоволствие от възможността да извърши убийство.

— Тогава вървете, мое семейство — каза Малис. — И помнете: врагът не ни изпуска от погледа си, следи всяко наше движение и изчаква подходящия момент, за да нанесе своя удар.

Както винаги, Повелителят на меча напусна параклиса пръв, но за разлика от друг път походката му беше по-бодра. И не предстоящата война съживяваше стъпките му, макар че мисълта, че ще убие някоя върховна жрица определено го радваше. Зак се чувстваше обнадежден от наивността, която бе проявил Дризт, от погрешните му разбирания за общото благо на мрачните елфи.

Младият воин видя как Закнафейн напуска параклиса и си помисли, че бързата крачка е израз на желанието му да убива. Двоумеше се дали да последва Повелителя на меча и да се изправи лице в лице с него или да остави всичко така, да го подмине мълчаливо, както правеше с повечето нередности в заобикалящия го свят. Матрона Малис отне правото му на избор като застана на пътя на Дризт и го задържа в параклиса. Когато останаха сами, тя го предупреди:

— На теб ще ти кажа само едно нещо. Разбра каква е задачата, която ти възложих. Няма да търпя провали!

Гласът й беше толкова силен, че накара Дризт да се отдръпне назад.

— Пази брат си — злокобно го предупреди тя, — или ще оставя Лот да съди постъпките ти.

Вторият син разбра смисъла на думите й, но матроната реши да си достави удоволствие и да му го каже направо, без да увърта.

— Няма да ти хареса да изживееш остатъка от живота си като драйдер.

* * *

Мълния разцепи спокойните черни води на езерото и обгори главите на приближаващите се водни тролове. В подземието отекваха звуците на битка. Дризт беше приклещил едно от чудовищата — дръгливци, така ги наричаха — на един малък полуостров и му пречеше да се върне във водата. Обикновено когато един мрачен елф се изправеше срещу воден трол — елфът нямаше никакъв шанс, но през последните седмици всички бяха забелязали, че Дризт не е обикновен мрачен елф.

Дръгливецът нападна, без да осъзнава опасността. С един зашеметяващ удар младият До’Урден отсече протягащите се ръце на създанието. После побърза да го убие — знаеше достатъчно за възстановителните способности на тези тролове.

Изведнъж, точно зад гърба му от водата изплува друг дръгливец. Войнът очакваше да се случи нещо подобно и се престори, че не забелязва приближаващия се трол. Беше съсредоточил всичките си усилия напред — продължаваше да нанася дълбоки рани в осакатеното, но в никакъв случай беззащитно, тролско тяло.

Точно когато чудовището зад Дризт бе готово да забие ноктите си в него, младият боец падна на колене и извика:

— Сега!

Притихнала в сенките, в подножието на малкия полуостров, пантерата не се поколеба да нападне. Един голям скок бе достатъчен на Гуенивар, за да заеме позиция. Котката отскочи, тежко се стовари върху нищо неподозиращия дръгливец и сложи край на живота му преди съществото да е отвърнало на атаката й.

Дризт уби своя трол и се обърна, за да се наслади на добрата работа, свършена от пантерата. Той протегна ръка и голямата котка завря муцуната си в нея. Колко добре се познаваха само, помисли си младият До’Урден.

Поредната мълния разцепи въздуха. Този път беше на близко разстояние от Дризт и успя да заслепи очите му.

— Гуенивар! — извика Масой Хюнет, който хвърляше огнените кълба. — Ела тук!

Преди да се подчини на командата, пантерата успя да се отърка в крака на Дризт. Не след дълго той си възвърна зрението и тръгна в друга посока — не искаше да става свидетел на пороя от ругатни, който се изсипваше върху Гуенивар всеки път, когато работеха заедно.

Масой гледаше към отдалечаващия се До’Урден и му се прииска да хвърли трета мълния — този път право в тила му. Магьосникът Хюнет забеляза и силуета на Дайнин, който бе застанал встрани и не ги изпускаше от погледа си.

— Кога най-накрая ще разбереш какво означава лоялност! — изръмжа Масой на Гуенивар.

Твърде често пантерата го изоставяше, за да се бие с Дризт. Хюнет осъзнаваше колко идеално се допълваха котката и войнът, но също така знаеше и колко уязвими бяха магьосниците по време на заклинание. Той искаше Гуенивар да бъде до него и да го защитава от враговете му, хвърли още един поглед към Дайнин — и от разни „приятели“.

Масой захвърли статуетката на земята.

— Махай се! — изкомандва той на пантерата.

В далечината, Дризт се бе заел с още един дръгливец, но бързо се справи и с него. Масой поклати глава, докато го наблюдаваше как майсторски владее меча. С всеки изминал ден силата на този До’Урден все повече нарастваше.

— Дано по-скоро пожелаеш смъртта на Дризт, Матрона СиНафей — прошепна Масой.

Младият магьосник не беше сигурен колко още ще е в състояние да изпълни тази задача. Дори се съмняваше, че въобще е способен да победи мрачния войн.

* * *

Дризт покри очите си, за да запали една факла, с която да обгори раните на мъртвия трол. Единствено огънят не позволяваше на троловете да регенерират, дори и след като бяха погребани.

Вторият син на До’Урден забеляза, че и другите битки бяха приключили. По целия бряг на езерото пламтяха огнени факли. Той се замисли дали другите дванайсет членове на патрула бяха живи, макар че не беше съвсем сигурен дали наистина го интересуваше.

Винаги имаше мрачни елфи, готови да заемат местата им. За Дризт бе важно само, че единственият му истински другар бе жив и здрав и се намираше у дома си в Звездната равнина.

— Сформирайте охраната! — отекна командата на Дайнин, а робите, гоблините и орките се разпръснаха, за да търсят тролски скъпоценности и да спасят каквото е останало от мъртвите дръгливци.

Когато пламъците погълнаха подпаления воден трол, Дризт потопи факлата си в черните води на езерото и остана неподвижен за миг, докато очите му привикнат с тъмнината.

— Още един ден — спокойно каза той. — Още един сразен враг.

Харесваше му да охранява тунелите. Допадаше му вълнението от това да живее на ръба на опасността, а също и мисълта, че сега използваше оръжията си, за да побеждава зли чудовища.

Но дори и тук Дризт не можеше да избяга от апатията, обзела живота му, от абсолютното примирение, което бележеше всяка негова стъпка. И въпреки че се бореше с ужасите на Подземния мрак, че убиваше чудовищата по необходимост, Дризт не можеше да забрави за срещата в параклиса на дома До’Урден.

Той знаеше, че много скоро ще се наложи отново да използва ятаганите си, но този път, за да ги забива в телата на мрачни елфи.

* * *

Закнафейн се загледа над Мензоберанзан, както правеше често, когато Дризт патрулираше извън града. Повелителят на меча се раздвояваше между желанието си да се измъкне от дома и да се бие на страната на Дризт, и надеждата, че патрулът ще се завърне с новината, че той е мъртъв. Запита се дали някога ще разбере как трябва да постъпи с най-малкия До’Урден? Беше му ясно, че не може да напусне дома. Малис следеше действията му изкъсо; усещаше, че той страда за Дризт и определено не одобряваше това. Тя често бе използвала Закнафейн като любовник, но освен това не ги свързваше нищо друго.

Той си припомни какви ожесточени спорове бяха водили двамата — той и Малис, преди няколко века заради Виерна — другото дете, което бяха заченали заедно. Но тя беше жена, съдбата й беше предопределена още от самото й раждане, и Зак не можа да стори нищо, за да спре вредата, която щеше да й нанесе завладяващата религия на Кралицата на Паяците.

Дали Малис не се страхуваше, че той може да повлияе повече на едно момче? Очевидно се страхуваше, макар че сам Закнафейн не беше сигурен дали опасенията й са основателни, не можеше да прецени дали би могъл да повлияе на втория син на До’Урден.

Сега гледаше над града и мълчаливо се озърташе, очакваше завръщането на патрула. Искаше да види Дризт жив и здрав, но дълбоко в себе си се надяваше някое чудовище, спотайващо се в сенките на Подземния мрак, да сложи край на мъките на това момче.