Владимир Мегре
Родовата книга (8)

Как да се преодолее бариерата?

Не бях в състояние повече да говоря със сина си. Той автоматично проверяваше всички мои думи чрез своята представа, която с лекота определя истината и лъжата. Дори опроверга изводите на историците, изложени в учебника. По никакъв начин не можеше да се постигне превъзходство на бащата над сина — разговорът не само не повишаваше повече авторитета ми, а вероятно разрушаваше и онзи авторитет, който имах благодарение на Анастасия. И още нещо, странната му увереност в силата на мисълта ме плашеше и отделяше от него. Ние сме различни. Не се получаваше контакт с детето, както става между баща и син. Не го чувствах като роден син. Изобщо ми се струваше, че той е съвсем различно същество. Мълчахме. И в този момент си спомних думите на Анастасия: „С децата задължително трябва да бъдеш искрен и справедлив.“ Дори ме обхвана гняв от безизходността на положението: „Значи искрен, а? Справедлив? Старах се, а какво се получи? Ако трябва да бъда докрай искрен и справедлив…“ В дадената ситуация можеше да се каже и друго. И аз го казах, изстрелях го на един дъх:

— Володя, ако всичко се казва искрено, между нас не се получава разговор както между баща и син. Ние сме различни. Понятията, информацията, знанията ни са различни. Не те чувствам мой син. Аз даже се страхувам да се докосна до тебе. В нашия свят детето може да се прегърне просто ей така и дори да се накаже, да се набие за някакво прегрешение. А аз даже не мога и да си помисля за такова отношение към тебе. Между нас има непреодолима бариера.

Замълчах. Седя, мълча, не зная какво и как да говоря по-нататък. Седя и гледам своя замислен малък син, който има някакъв странен начин на мислене.

Обръщайки къдравата си главица към мен, той отново заговори пръв, но този път почувствах в гласа му нотки на тъга:

— Между мен и теб има някаква бариера, тате, нали? И на теб ти е трудно да ме възприемеш като роден син, така ли е? Ти дълго престояваш там, в другия свят, където всичко е мъничко по-друго, не е като тук. Знам, тате, че там понякога родителите бият децата си… там всичко е мъничко по друг начин. Аз си помислих, тате… аз, ей сега…

Той стана бързо, изтича някъде, след това се върна, като носеше в ръцете си клонче със сухи иглички и ми го подаде:

— Вземи това клонче, тате, и ме натупай с него. Както родителите бият децата си в онзи, другия свят, в който оставаш дълго.

— Да те бия? Тебе? За какво? Ама какво си измислил?

— Знам, тате, че там, в другия свят, където ти се налага да престояваш дълго, родителите бият само своите собствени деца. Аз съм твой роден син, тате. Понатупай ме, за да се почувстваш мой роден баща. Може би така ще ти стане по-лесно да го почувстваш. Само че не ме бий по тази ръчичка и по това краче. Тази ръчичка не чувства болка и крачето не чувства, те все още са малко изтръпнали. А всичко останало по тялото ще почувства болката. Само че аз вероятно няма да мога да заплача като другите деца. Досега не съм плакал нито веднъж.

— Глупости! Пълна глупост! Никой и никога, дори в онзи свят, както ти казваш, не бие децата просто ей така. Е, понякога ги наказват, като ги понапляскат малко. Но това става само в случай че децата не слушат родителите си, правят не това, което трябва да правят.

— Да, разбира се, тате. Когато родителите смятат, че децата не са постъпили правилно.

— Именно.

— Ами тогава, тате, приеми някоя моя постъпка за неправилна.

— Какво значи приеми? Когато постъпката е неправилна, на всички им е ясно, че е неправилна, а не че им се е приискало да я сметнат за такава. На всички трябва да е ясна грешката.

— И на децата, които ги бият ли?

— И на децата. Тях именно затова ги бият, за да разберат своята грешка.

— А преди боя те не могат ли да разберат?

— Значи не могат.

— На тях им обясняват, а те не могат?

— Не могат и в това е вината им.

— А този, който обяснява неразбираемо, няма ли вина?

— Излиза, че няма, не, той… Ама ти съвсем ме обърка със своето неразбиране!

— Ето, значи добре, щом не разбирам, тогава ме набий. И тогава между нас няма да има бариера.

— Ама как не можеш да разбереш: наказание може да последва тогава, например… Ами например… Мама ти казва строго: „Володя, не трябва да правиш това.“ А ти въпреки забраната, хоп — и правиш забраненото. Сега разбра ли?

— Разбрах.

— Правил ли си поне веднъж нещо, което мама ти забранява?

— Да, правил съм. Два пъти съм правил. И още ще го правя, колкото и да ми забранява мама Анастасия да го правя.

Разговорът със сина ми продължаваше да не бъде такъв, какъвто го бях планирал предварително. По никакъв начин не успявах да представя съвременното цивилизовано общество, а следователно и себе си, в изгодна светлина. Поредните доводи на сина ми така ме ядосаха, че ударих с юмрук по ствола на едно дърво. И му наговорих… или по-скоро наговорих на себе си:

— И в нашия свят не всички родители наказват децата си чрез побои. Точно обратното, много от тях търсят правилната система на възпитание. И аз я търсих, но не я намерих. Когато преди бях при вас в тайгата, ти беше съвсем мъничък. Все ми се искаше да те прегърна, да те притисна. Но Анастасия ми казваше: „Мисълта на детето не трябва да се прекъсва дори с ласки. Мисловният процес на детето е много важен.“ И аз само те гледах, а ти през цялото време все беше зает с нещо. И ето, сега не ми е ясно как да говоря с теб.

— А сега, тате, ти вече не искаш ли да ме прегърнеш?

— Искам, но не мога, всичко в главата ми се обърка с тези системи на образование.

— Тогава може ли аз да го направя, да те прегърна, татенце? Нали мислите ни са еднакви.

— Ти? Ти също ли искаш да ме прегърнеш?

— Да, татенце!

Той направи стъпка към мен. Аз коленичих. Володя здраво ме прегърна през врата и долепи главичката си до рамото ми. Чувах биенето на сърцето му. И моето заби отначало бързо и неравномерно. Стана ми малко трудно да дишам. Вероятно след секунди или минута сърцето ми, което биеше неравномерно, изведнъж започна да изравнява ритъма си, започна да се пренастройва към биенето на другото сърце. Задишах много леко. Настъпи такова състояние… Искаше ми се да кажа или да се провикна: „Колко е хубаво всичко наоколо! Колко е прекрасен човешкият живот! Благодаря на този, който е измислил този свят!“ И още много други хубави неща ми се искаше да кажа. Само че думите се подреждаха само вътре в мен. Погалих сина си по косичката и попитах, неизвестно защо, шепнешком:

— Е, какво ще кажеш, сине, какво е това нещо забранено от мама, което си успял да направиш и се каниш отново да го повториш?

— Когато видях веднъж мама Анастасия…— отговори Володя отначало също шепнешком, без да вдига главичката си от рамото ми — когато видях… — Той се отдели от мен, седна на земята и поглади с ръчичка тревата. — Тревичките винаги са зелени, когато им е добре.

След това помълча известно време, вдигна главичката си и продължи.