Владимир Мегре
Родовата книга (20)

В кой от храмовете да бъде Бог (първа притча на Анастасия)

В едно от многобройните човешки селища на Земята хората живеели щастливо. В него имало деветдесет и девет семейства. И всяко семейство имало прекрасна къща, украсена с чудна резба. Всяка година градината раждала плодове; сама отглеждала зеленчуците и ягодите. Хората посрещали радостно пролетта и се наслаждавали на лятото. Веселите и задружни празници раждали песни и танци. А през зимата хората си почивали от многобройните празници. Съзерцавайки небето, те се опитвали да решат дали биха могли да вплетат звездите и луната в по-красиви шарки от онези, които вече ги имало.

Веднъж на три години през месец юли хората се събирали заедно на поляната в края на селото си. Един път на три години Бог отговарял с обикновен глас на техните въпроси. Невидим за погледа на обикновените очи, Бог се явявал осезаем за всекиго. И заедно с всеки жител на селото решавал как животът им да стане по-добър в бъдните им дни. Разговорът им с Бога бил философски, а понякога съвсем прост, закачлив.

Ето, изправял се например някой мъж на средна възраст и заявявал пред Бога:

— Ти какво така, Боже, през лятото на празника ни, когато на разсъмване се бяхме събрали всички, започна да ни мокриш с дъжда? Докъм пладне валя като водопад небесен, едва тогава слънчицето засия. Какво, да не би да си спал до обед?

— Не съм спал — отговарял Бог. — От разсъмване мислех как по-добре да постъпя, за да бъде празникът чудесен. Видях, че някои от вас, отивайки на празника, ги беше домързяло да се измият с чиста вода. Какво да сторя? Ще развалят празника нечестивците. И реших, че отначало всичките ще ги измия, а после ще отвея облаците и ще дам възможност лъчите на слънчицето да погалят човешките тела вече умити с вода.

— Е, добре, щом е така… — се съгласявал мъжът, отстранявайки скришом храната от мустаците си, и започнал да чисти устата на сина си, изцапани от боровинки.

— Кажи ми, Господи, какво означава в небето над нас своеобразната рисунка по звездите? — попитал замислен възрастен мъж, философ. — Мога ли щом някоя звезда си избера, която е харесала душата ми, когато ми дотегне земния живот, да се заселя там с цялото семейство?

— Картината на небесните тела, блещукащи в тъмнината, съобщава за живота на цялата Вселена. Ако се отпусне и се концентрира, душата ще може да прочете книгата на небето. Но тя не се разкрива на безделните или на любопитните, а само на онези със значимите и чисти помисли. А иначе защо пък не, ще можеш ти на някоя звезда да се заселиш. И всеки може да избере за себе си някоя небесна планета. Но едно условие ще трябва да се спази само. Трябва да си в състояние по-хубави творения от тези на Земята да създаваш на избраната от теб звезда.

От тревата изведнъж скочило съвсем младо девойче, отметнало плитката си на гърба, вдигнало нагоре личицето си с вирнато носле и, като сложило дръзко ръцете си на кръста, изведнъж заявило на Бога:

— А пък аз имам претенция към тебе, Господи. Чаках нетърпеливо две години, за да изразя претенцията си. Сега ще кажа. На Земята има някакво безредие, става нещо ненормално. Всички хора живеят като човеци, влюбват се, женят се, веселят се. А аз за какво съм виновна? Щом дойде пролетта, на бузите ми излизат конопушечки. Нито мога да ги измия, нито мога да ги скрия с нещо. За какво си ги измислил, Боже, за развлечение ли? Господи, аз претендирам през идващата пролет да не ми излезе нито една коно…

— О, дъще моя, на твоето прекрасно лице през пролетта се явяват не коно…, а лунички. Но аз ще ги наричам както искаш ти. Щом смяташ коно… си за неудобство, ще ги премахна през следващата пролет — отговорил Бог на момичето.

Но веднага на другия край на поляната се изправил строен младеж и, свеждайки поглед, се обърнал към Бога тихо:

— През пролетта ни предстои да свършим доста работа. А ти, Боже, се стремиш във всяко дело да участваш. За какво ти трябва да си губиш времето с луничките. Освен това те толкова са хубави, че аз не бих могъл да си представя по-прекрасен образ от този на младото девойче с лунички.

— И сега какво да правя? — казал Бог замислено. — Помоли ме девойчето и аз й обещах.

— Как така „Какво да правя?“ — отново се намесило девойчето. — Нали народът казва, че трябва да се занимаваме с по-важни работи, а не с лунички… А щом тръгна разговор за луничките, аз съм за това, ако може още две да се прибавят, така за симетрия, ето тук на дясната ми бузка.

Бог се усмихнал — това се разбрало от усмивките на хората. Всички разбрали: в селото им скоро любовта ново и прекрасно семейство ще роди.

Така с Бога заедно живеели в онова чудно село хората. И ето веднъж при тях дошли стотина мъдреци. Сърдечните жители винаги посрещали гостите си с разнообразни ястия. Хапвали мъдреците прекрасните плодове и се възхищавали на необикновения им вкус. След това единият от тях казал:

— Хора, вашият живот е ритмичен и прекрасен. Във всяка къща има изобилие, уют. Но няма култура на общуването с Бога. Няма прослава и преклонение пред Бога.

— Но как така? — опитали се разтревожените жители да възразят. — Та ние общуваме с Бога, както общуваме един с друг. Общуваме веднъж на три години. Но Той е всеки път с нас при изгрева на слънчицето. Той е в пчеличката, която шета от пролетта до есента около всяка къща. През зимата Той покрива цялата Земя със сняг. Делата Му за всекиго са ясни, на всяко ние се радваме.

— При вас не е организирано тъй както трябва — казали мъдреците. Ний сме дошли да ви научим как с Бога да общувате. По цялата Земя са построени храмове, дворци. В тях хората с Бога могат да общуват всеки ден. Вас също ще научим.

В продължение на три години хората от селото слушали мъдреците. Всеки от тях защитавал своята теория как по-добре да се строи за Бога храм, какво да се прави в него всеки ден. Всеки мъдрец имал собствена теория. Жителите на селото се чудели коя от стоте мъдрости да изберат. Освен това, как да се направи тъй, че мъдреците да не се обидят? И като изслушали всичките мъдреци, решили всеки свой храм да построи — по един за всяко семейство. Но в селото имало деветдесет и девет семейства, а мъдреците били сто. Когато чули решението на хората, те се развълнували: „Значи някой ще остане без храм, някой няма да получи подаръци.“ И мъдреците започнали да спорят помежду си чия теория за преклонение пред Бога е най-ефективна. Започнали да въвличат в спора си и жителите на селото. Той все повече се разгарял и за първи път от много години хората от селото забравили за времето, когато общували с Бога. Не се събрали на поляната в уговорения ден както преди.

Изминали още три години. Около селото се извисявали деветдесет и девет величествени храма и къщите вече не блестели като нови. Оказало се, че не са прибрани част от плодовете и червеите са започнали да ги ядат.

— Всичко това става — казвали мъдреците в различните храмове, — защото у вас няма достатъчно вяра. Носете повече дарове в храма, по-старателно се кланяйте на Бога.

И само един от мъдреците, онзи, който останал без храм, тайничко съобщавал ту на един, ту на друг:

— Хора, не направихте каквото трябва. Построените храмове не са с необходимата конструкция. И неправилно се покланяте в храмовете; думите, които трябва, в молитвите си вий не произнасяте. Само аз мога да ви науча как да общувате с Бога всеки ден.

Щом той успявал някого да убеди, нов храм се възвисявал, а някой от вече съществуващите овехтявал. И отново един от мъдреците, който оставал без подарък, тайно се опитвал да позори другите пред хората. Изминали доста години. И ето, хората веднъж си спомнили за предишните си събирания на онази поляна, където чували гласа на Бога. Отново се събрали на поляната, започнали да задават въпроси с надеждата, че Бог пак ще ги чуе и както преди отговор ще им даде:

— Отговори ни защо се случи тъй, че са червиви плодовете в градините ни? Защо и зеленчуците в тях не всеки път порастват? Защо все спорят и се карат помежду си хората, защо дори се бият, но все не могат да изберат за всички най-добрата вяра? Кажи ни в кой от храмовете, които за теб са построени, ти живееш?

Те дълго чакали отговор от Бога на въпросите си. Когато гласът Му все пак прозвучал в пространството, не бил той весел, а по-скоро изморен. Бог на събралите се отговорил:

— Синове мои, дъщери мои, във вашите къщи, заобиколени с градини, цари днес немара, пустош, защото сам не мога да успея. Всичко изначално е замислено така, че да творя прекрасното Аз мога само заедно с вас. Но вие почти загърбихте своя дом-градина. Сам не успявам да творя, би следвало да бъде съвместно сътворението. В допълнение желая още нещо Аз на всички вас да кажа: У самите вас е любовта, у вас е свободата на избора, готов съм с мечтата си стремежите ви да последвам. Но вие ми отговорете, мили мои дъщери и синове, в кой храм от всичките да се заселя? Вий всички равни сте пред мене, така че ми кажете, къде да бъда Аз, за да не обидя никой? Когато решите в кой храм да се заселя, аз ще последвам съвместната ви воля.

Така отговорил Бог на всичките и замълчал. А хората от селото, което някога било прекрасно, до ден-днешен продължават спора. В къщите им има тление и запуснатост; наоколо — все по-високи храмове и по-остри спорове.

— Е, Анастасия, разказа ми някаква нереална притча като приказка. Изглежда някак прекалено глупави са били хората в това село. Нима не разбират, че Бог иска заедно с всеки от тях да се грижи за градината? А това селище къде се намира, в коя страна? Можеш ли да ми разкажеш?

— Мога.

— Тогава ми разкажи.

— Владимире, ти и хората от различните държави живеете сега в това селище.

— Така ли?… Ама точно така, ние! Разбира се, че ние. Все така си караме, от време на време спорим чия вяра е по-добра. А в градините — червиви плодове!