Владимир Мегре
Родовата книга (11)

Заспалата цивилизация

Този разговор се състоя на втория ден. С Анастасия седяхме на любимото ми място на брега на езерото и мълчахме. Вечерта наближаваше, но все още не беше настъпила вечерната прохлада. Ветрецът, който едва се усещаше, менеше постоянно посоката си и обгръщаше телата ни с нарочно донесените от тайгата разнообразни аромати.

Анастасия гледаше с едва доловима усмивка гладката водна повърхност на езерото. Тя сякаш чакаше от мен онези въпроси, на които ми се искаше да получа отговори, но не успявах да формулирам кратко и конкретно. Струваше ми се, че дефинираното в ума ми не отразяваше онова главно нещо, което исках да науча. Затова започнах отдалеч:

— Разбираш ли, Анастасия, ето пиша книги, в които има много думи, казани от теб. Не всички твои думи ми стават ясни веднага, но не толкова думите, а тяхната реакция.

До срещата ми с теб бях предприемач. Работех. Исках като всички да имам повече пари. Можех да си позволя да пия и във весела компания да се отпусна, да попиянствам, но никой не критикуваше нито мен, нито работниците от фирмата ми така, както се нахвърли пресата сега.

Странно е някак. Тогава не ме обвиняваха, че си докарвам пари, а щом излязоха книгите, някакви субекти започнаха да печатат статии и да говорят, че съм меркантилен предприемач, едва ли не шарлатанин, мракобесник. Хайде бива, ако ругаеха само мен, но те оскърбяват и читателите. Наричат ги реакционери, сектанти. А за теб изобщо даже не се знае всичко, което разнасят. Ту се опитват да доказват, че въобще не съществуваш, ту твърдят, че си главната езичница.

Изобщо странна работа — тук в Сибир живеят различни, малки по численост народности с различни култури и вероизповедания. Запазили са се още шаманите, но за тях не говорят нищо лошо. Точно обратното, казват, че трябва да се запази културата на тези народности. А ти си сама. Вярно е, че с теб са дядо ти и прадядо ти, а сега и синът, но си живеете тук тихо и кротко. Нищо не молите за себе си, а думите, които произнасяте, предизвикват буря от емоции. Някои хора се радват на казаните от теб думи, възхищават се, започват да действат, а други се нахвърлят с някаква яростна ненавист срещу теб. Защо ли?…

— А ти, Владимире, не можеш ли да си отговориш сам на този въпрос?

— Сам ли?

— Да, сам.

— В главата ми идват много странни мисли. Оставам с впечатление, че в човешкото съдружие сякаш има хора или някакви неизвестни сили, на които много им се иска хората да страдат. Тези сили имат нужда от войни, наркомания, проституция и болести и всички тези негативни явления да се усилват. Как да се обясни иначе? Не се нахвърлят срещу книгите за убийства, срещу списанията с разголени жени, а книгите за природата, за душата не им харесват. А още по-неясно ми е за теб. Ето, ти даваш идея да се строят райски имения за щастливи семейства и много хора те подкрепят. Не те подкрепят само на думи. Хората започват да действат. Самият аз съм виждал хора, които вече са взели земя и я облагородяват. Както ти казваш, строят своето родово имение. Сред тях има млади и стари, бедни и богати, а на някого явно това съвсем не му харесва. И през цялото време в пресата се опитват да изопачават казаното от теб. Казано направо, просто лъжат. Не мога да разбера защо думите на човек, който живее в тайгата и като че ли на никого не пречи, са толкова действени.

И защо някой наистина започва да се бори с тях? Освен това казват, че зад тях, зад думите, които казваш, се крие някаква велика сила, някакъв окултизъм, нещо от този род.

— А ти самият как мислиш? Стои ли някаква сила зад тях или това са просто думи?

— Мисля, че все пак има някаква окултна сила в тях. Някои езотерици казват същото.

— Опитай се да отсееш, Владимире, това, което говорят. Опитай се да слушаш своето сърце и своята душа.

— Ами аз нали се опитвам, само че не ми достига информация.

— Конкретно каква?

— Ами например каква ти е националността, Анастасия, от коя вяра си ти и твоите роднини? Или може би нямате националност?

— Имаме — отговори Анастасия и се изправи — но ако произнеса сега тази дума, нещо тъмно ще се раздвижи и ще запищи от страх. След това ще се опита да стовари без остатък цялата си мощ не само върху мен, но и теб да ужили. Ще можеш ти да устоиш, ако усилията им успееш да не забелязваш и свойта мисъл на прекрасната действителност да отдадеш. Но ако сметнеш, че пред злобата си беззащитен, тогаз въпроса си за известно време забрави.

Анастасия стоеше пред мен с отпуснати ръце. Погледнах я от долу на горе и без да искам забелязах колко горда, прекрасна и непокорна е нейната осанка. Ласкавият й и въпросителен поглед чакаше отговора. Не се съмнявах, че произнесената от нея дума действително може да предизвика някаква необикновена реакция; не се съмнявах, защото през изминалите години след нашето запознанство не един път виждах бурната реакция на много хора, предизвикана от нейните думи. Затова не се съмнявах и във възможната опасност, но отговорих:

— Не се страхувам. Макар че съм убеден — всичко ще бъде точно така, както ти казваш. Аз мога и да издържа, но не съм само аз… Ние имаме син. Не искам да го заплашва каквато и да е опасност.

И тогава към Анастасия отнякъде се появи нашият син. Той сигурно е стоял тихичко наблизо, слушал е разговора, без да ни пречи, но когато стана дума за него, вероятно е сметнал, че може да се появи.

Володя взе ръката на Анастасия в своите ръчички, долепи бузата си до нея, вдигна главичката си и произнесе:

— Мамичко Анастасия, отговори на въпроса на татко. Аз мога да се защитя. Не трябва заради мен да се скрива историята от хората.

— Да, вярно е, че си силен и ще бъдещ все по-силен с всеки изминал ден — и Анастасия погали детската тавичка.

След това вдигна глава и като ме гледаше право в очите, произнесе отчетливо, сякаш се представяше за пръв път:

— Аз съм вед-ру-са, Владимире.

Произнесената от Анастасия дума действително извика у мен някакво непознато усещане — сякаш по цялото ми тяло протече като приятна топлинка слаб електрически ток, съобщаващ нещо на всяка клетка в тялото ми. Стори ми се, че в околното пространство се случи нещо необикновено. Самата дума не ми говореше нищо, но кой знае защо, като я чух, се изправих. Стоях и като че ли се мъчех да си спомня нещо.

Сега отново, вече радостно, заговори Володя:

— Ти, мамичко Анастасия, си красавица ведруса, а аз съм ведрус.

После ме погледна с радостна усмивка и каза:

— Ти си моят баща. Ти, както и аз, си ведрус, само че спящ. Аз пак много говоря, мамо, нали? Така, че си тръгвам. За теб и татко съм измислил прекрасно нещо. Слънцето още няма да е залязло зад дърветата, когато ще съм сътворил замисленото.

И синът ни, като видя одобряващото кимване на Анастасия, избяга, подскачайки.

Гледах застаналата пред мен Анастасия и си мислех: „Ведрусите вероятно са една от малобройните югорски народности, които и днес живеят в районите на крайния север и в Сибир.“

През 1994 година в Ханти-Мансийския национален окръг се състоя международен фестивал на кинодокументалистите, изследващи югорските народности. По молба на администрацията на окръга по-голямата част от участниците в кинофестивала бяха настанени на моя кораб. Общувах с тях, гледах конкурсните филми, заедно с тях пътувах до отдалечените селища в Сибир, където все още съществуваха шамани. В паметта ми останаха малко неща за културата и обичаите на тези съвсем малобройни народности, но помня тъжното си усещане, че тези народности изчезват. На тях се гледа като на някакъв екзотичен вид, който съвсем скоро ще се загуби от лицето на Земята.

По време на кинофестивала, който можеше да се смята за национален, не бях чул нищо от участниците за ведруската националност и затова попитах Анастасия:

— Твоят народ, Анастасия, умрял ли е? По-точно съвсем малко хора ли са останали от него? А по-рано къде е бил заселен?

— Народът ни не е измрял, Владимире, а заспал. Нашият народ щастливо е бодърствал на територията, която сега обхваща териториите на такива държави като Русия, Украйна, Беларус, Англия, Германия, Франция, Индия, Китай и много други големи и малки страни.

Неотдавна, само преди пет хиляди години, нашият народ все още е бодърствал щастливо в реалния свят на земите около Средиземно и Черно море и до крайните северни ширини.

Ние — азиатци, европейци, руснаци и онези, които неотдавна се нарекоха американци, всъщност сме хора-богове от една и съща цивилизация — ведруската.

Имало е период на нашата планета, който се е наричал „Ведически“.

През този период от своя живот на Земята човечеството достигнало равнището на чувствените знания, които са му позволявали с помощта на колективната мисъл да се създават енергийни образи. И тогава човечеството направило преход към нов етап в своя живот — Образния.

С помощта на енергийните образи, сътворявани от колективната мисъл, човечеството получило възможността да твори във Вселената. То би могло да изгражда живот, подобен на земния, и на други планети; би могло, ако преминавайки през Образния период, не бе извършило нито една грешка.

Но в периода на Образността, който продължил девет хиляди земни години, винаги се правела грешка при сътворяването на един или едновременно на няколко образа.

Грешка се правела, ако на Земята в човешкото общество, оставали хора с недостатъчна чистота на помислите и на културата на чувствата и мислите.

Липсата на достатъчно чистота затваряла възможността за творчество във вселенските простори и насочвала човечеството към окултизма.

Окултният период в живота на хората трае само хиляда години, но той започнал с интензивна деградация на човешкото съзнание. Деградацията на съзнанието, недостатъчната чистота на помислите при наличието на високо равнище на знания и възможности винаги са довеждали човечеството до планетарна катастрофа. Това се е повтаряло много пъти през милиардите земни години.

В момента човечеството на Земята се намира в Окултния период. И както винаги трябваше да стане катастрофа от планетарен мащаб. Трябваше да стане, но срокът й премина. Краят на Окултното хилядолетие дойде. Сега отделно всеки трябва да осмисли своята същност, своето предназначение и каква е била грешката. С общи усилия трябва да се измине мислено целият исторически път в обратна посока и да се осъзнае грешката. Тогава на Земята ще настъпи ерата на щастливия живот — такава, каквато досега в историята на планетата не е имало. Вселената я чака със затаен дъх и огромна надежда.

Засега силите на мрака все още живеят, управлявайки основната част от хората и трескаво се опитват да властват над умовете им. Но за първи път преди пет хиляди години те не забелязали странното държание на ведрусите.

Когато изкривеното съзнание родило на Земята образ, който пожелал да властва над всички хора, започнала и първата война между тях. И хората, водени от този образ, започнали да се убиват един друг. Така се случвало на Земята много пъти преди всяка катастрофа от планетарен мащаб. Но този път… Цивилизацията на ведрусите за първи път не влязла в сражение на нематериалния план на битието.

На малки и големи територии, изключвайки частично своето съзнание и чувства, ведрусите заспивали.

Като че ли човекът, живеещ на Земята, си оставал същият: деца се раждали и се строели жилища, изпълнявали се разпоредбите на нападателите. Изглеждало като че ли ведрусите се подчинявали на мрака, но в действителност в това имало голяма тайна — непокорени и заспали, ведрусите останали да живеят на всички планове на битието. И досега цивилизацията спи щастлива, и ще спи, докато грешката в образното сътворение веч неспящият не открие. Онази грешка, която довела земната цивилизация до днешния й ден.

Когато грешката с абсолютна точност се определи, тогаз ще могат спящите да чуят думите на този, що не спи, и ще започнат те взаимно да се будят.

Не бих могла да кажа кой е измислил този ход, но той сигурно е бил до Бога много близко.

Опитай се и ти, ведрусе, мъничко поне да се събудиш, в хода на историята да се вгледаш.

И тъй, на континентите различни народът ни заспивал.

Преди три хиляди години той бодърствал все още единствено на територията на сегашната Русия.

Тогава вече ерата на силите на мрака настъпила по цялата Земя. И само на островчето, което сега Русия се нарича, ведрусите щастливо продължили да живеят.

Трябвало, много им било необходимо да издържат още поне едно хилядолетие, за да решат как за бъдещето знанията те да предадат, да осмислят ставащото на Земята и как да се избегне грешката и нейното повтаряне в бъдеще. Те успели да се задържат на това островче в продължение на още хиляда и петстотин години. Отбивали атаките на нематериалния план. Вече по цялата Земя силите на мрака придобили власт над разума човешки. Жреците, които над Бога себе си поставили, решили свой окултен свят да сътворят. Успели те да замъглят съзнанието на една трета от човечеството.

Да, но не успели всички сили на тъмнината нищо лошо да направят с народа на островчето наше, що сега Русия се нарича.

Само преди хиляда и петстотин години заспало и последното островче. Земната цивилизация, народът, що познавал Бога, заспал, за да се събуди в зората на новата реалност.

И силите на мрака смятали, че са успели да унищожат завинаги културата му, неговите знания и стремежите на душата му. Ето защо и досега от всички хора на Земята се опитват те да крият историята на руския народ.

В действителност зад това се крие нещо много по-голямо. Чрез укриването на руската история, която била стъпка към един прекрасен свят, всъщност те се опитват да скрият цивилизацията, която щастливо е живяла на Земята, да укрият културата и знанията, чувството да знаеш, че познаваш Бога; да укрият най-щастливата цивилизация, в която са живели твоите деди.

— Анастасия, почакай. Можеш ли да разкажеш всичко по-подробно и на по-прост, разбираем език за тази, както се изразяваш, заспала цивилизация и да докажеш нейното съществуване?

— Мога да се опитам, като подбирам по-прости думи. Но ще бъде сто пъти по-добре всеки сам да се опита да я види.

— Но нима е възможно всеки да види това, което е било преди десет хиляди години?

— Възможно е. Само че в различна степен и в различни детайли. Но като цяло всеки може да я почувства, свойте прародители да види и себе си дори в онзи свят щастлив.

— Как да успее всеки да го направи? Как да го направя аз например?

— Всичко е много просто. Като начало, Владимире, се опитай само с помощта на свойта логика да оцениш, да съпоставиш известните ти събития. Ако се появят въпроси, сам отговорите им намери.

— Какво означава чрез логиката? Как може с помощта на логиката да се разбере например историята на Русия? Да, тъкмо ти каза, че тя, руската история и култура е унищожена или се крие от всички хора на Земята… Как бих могъл сам, че и другите, да се убедят в твоите думи, използвайки само логиката си?

— Хайде да се опитаме да поразсъждаваме заедно. Аз само малко ще ти помогна да се докоснеш до историята.

— Давай. Като начало какво трябва да направя?

— Първо си отговори на един въпрос.

— На какъв въпрос?

— На прост. Ето ти, Владимире, донесе на сина си учебник по история. Нарича се „История на древния свят“. В него има раздели, в които се разказва за древния Рим, Гърция, Китай. Разказва се какъв е бил Египет преди пет хиляди години. Но никъде нищо не е казано каква е била Русия в онзи период. А защо ли говорим за период с давност пет хиляди години? Историята на Русия, културата й дори с хилядолетна давност се пазят в строга тайна. Написан е учебник на руски език, предназначен за руските деца, а в него няма нито дума за Русия дори отпреди две хиляди години. Защо?

— Защо ли?… Наистина, доста странно положение. В руския учебник по история на древния свят действително не е казано нищо за Русия. Не е казано нищо за живота на руския народ не само в периода на древния Рим и Египет, но и за близката история. Странно. Много странно, като че ли през онова време руският народ изобщо не е съществувал.

Като опитвах се да си спомня всичко, което въобще ми е известно за историята, се сетих, че съм чувал за съществуването на древни философи в Рим, Гърция и Китай. Не съм чел произведенията им, само съм чувал за тях. Известно ми е също, че трактатите им са признати от обществото като забележителни, гениални. Но в паметта ми не изплуваше нищо поне за един руски философ или поет от същия период. Действително, защо ли?

Разбирайки, че Анастасия иска да се опитам сам да отговоря на този въпрос, казах:

— На този въпрос нито аз, нито който и да е друг няма да може да отговори, Анастасия. Вероятно на него не може да се намери отговор.

— Възможно е, да е така. Само че не трябва да ни мързи да разсъждаваме логично. Първият извод вече е направен — историята на руския народ не е известна не само на света, но и на самите руснаци. Съгласен ли си с това, Владимире?

— Е, може и да не е съвсем неизвестна. Онова, което е било преди хиляда години, все пак е описано.

— Описано е, но с огромно изопачаване и силно цензурирано. Освен това и коментарите на всички събития са еднакви. Последното хилядолетие на Русия е като еднодневна история. Това е периодът на християнството. Но то и днес съществува в Русия. А какво ще кажеш за това, което е било преди него?

— Казват, че преди него Русия е била езическа. Хората са почитали и са се покланяли на различни богове. Но за това се говори някак много повърхностно, между другото. Не са ни известни нито писмените знаци през онзи период, няма легенди. Няма описания нито на държавната уредба, нито за начина на живот на хората.

— Ето, ти направи втория извод — културата на руския народ е била друга. Сега, ако следваш собствената си логика, кажи в кой случай се стремят да скрият или опорочат историята?

— Ясно е кога се опитват да фалшифицират историята. Това става, когато трябва да се покаже предимството на новия строй, на новата власт, на новата идеология. Но чак пък да се скрие изцяло, дори да не се спомене… Невероятно!

— Невероятното е станало, Владимире. И фактът е безспорен. Сега и още нещо ми кажи. И мързелив, те моля, не бъди, а помисли. Фактът от само себе си ли се е случил или е следствие от нечии умишлени усилия?

— Съдейки по това, че книгите винаги са били изгаряни на клади, когато са искали да унищожат знанието или идеологията, значи умишлено някой е унищожил и всички сведения за руската култура в дохристиянския период.

— Как мислиш, кой го е направил?

— Вероятно онези, които са внедрявали новата култура и религия в Русия.

— Може да се каже и така. Но новата религия и тези, що са я внедрявали, вероятно също са били управлявани от някого, нали? И този някой своя цел е имал.

— Но кой? Кой може да управлява религията? Кажи ми!

— Пак търсиш отговор отвън, в себе си мързи те да го търсиш. Аз мога да ти отговоря, но външното ще ти се стори някак си невероятно. Ако отвън ти наготово го получиш, съмнение ще предизвиква то в тебе. Ще може отговора всеки сам да чуе, ако, макар и мъничко душата в себе си разкрепости и логиката своя от съня събуди.

— Ама мен не ме мързи. Просто много време ще мине, докато го търся в себе си. По-добре сама ми разкажи каквото знаеш за историята. Ако започна някъде да се съмнявам, ще те попитам пак. Няма да слушам разказа ти като догма, а веднага след това ще проверя всичко чрез логиката си, както ме молиш.

— Нека да бъде както искаш ти. Но ще ти покажа само някои моменти. А историческата картина всеки сам да се опита да я нарисува, да си я представи. Реалността на днешния ни ден, както и миналото, а и бъдещето ний трябва с душата си сами да се стремим да определяме.