Владимир Мегре
Кои сме ние? (6)

Вечната градина

Заедно със сътрудниците на Владимирския културен фонд „Анастасия“ отидохме извън града. Разположихме се на живописния бряг на малък вир. Жените приготвяха някакви салати за обяд, мъжете се занимаваха с огъня. Стоях на брега, гледах водата и си мислех за своето. Нямах никакво настроение. И изведнъж Вероника, жителка на близкото село, ми казва:

— Владимир Николаевич, на около седем километра оттук сред ливадите се намират две бивши господарски имения. Там няма и следа от постройките, а са се запазили само овощните градини. Никой не се грижи за тях, а те дават плодове всяка година. Дават повече плодове, отколкото онези в селото, за които се грижат, торят ги. През 1976 година по тези краища е имало големи студове, овощните градини са измръзнали, наложило се да садят нови, но тези две градини насред полето студът не ги е докоснал, нито едно дръвче не е съсипал…

— Защо студът не ги е засегнал? — питам. — От особен студоустойчив сорт ли са?

— Обикновен сорт са, но в тези бивши имения всичко е така подредено, така е засадено всичко на един хектар… Разбирате ли, там всичко много прилича на онова, което казва Анастасия във Вашите книги. Около тези градини преди 200 години хората са засадили сибирски кедри и от нашите дъбове… И още, сеното от тревата, която расте там, е по-сочно. И дълго не се разваля. Ако искате да видите, сега можем да отидем там — има полски път, но джипа ще мине.

Не вярвах на ушите си. Кой? Как? В нужното време, на нужното място поднася такъв подарък? Случайни ли са случайностите, които стават с нас?

— Да тръгваме!

Черният път вървеше през полетата на бившия совхоз. Казах полета, а те повече приличаха на ливади, гъсто обрасли с трева.

— Засетите площи сега са намалели, за торове в агрофирмата няма пари — коментираше Евгений, мъжът на Вероника. — Затова пък земята почива. И не само земята. Птиците тази година запяха. По-рано не чуруликаха толкова весело. На какво се радват? Може би на това, че тревата в полето е без химикали. Преди революцията по тези ливади е имало села, баба ми разправяше за тях. Сега обаче от селата няма и следа. Ето го, вижте там, вдясно от пътя — бившето господарско имение.

В далечината, на площ, примерно един хектар, гъсто растяха високи дървета. Това място приличаше на зелено, случайно образувало се’островче сред полетата и ливадите. Когато го приближихме, видях сред гъсто растящите дъбове (на по двеста години) и храсталаци вход вътре в горския оазис. Ние влязохме през този вход и… Вътре… Разбирате ли, вътре стари със закоравели стволове ябълкови дървета простираха в пространството своите клони. Клони, обсипани необичайно гъсто с плодове. Неокопани, растящи сред трева, непръскани против вредители, старите ябълкови дървета даваха плодове, и техните плодове не бяха червиви. Някои дървета бяха съвсем стари, техните клони се чупеха под тежестта на плодовете. Съвсем старите сигурно даваха плодове последна година.

Скоро ще умрат, но близо до някое съвсем старо ябълково дърво вече пробиваха земята фиданките на новото дърво. Помислих си: „Сигурно няма да умрат тези дървета; няма да умрат, докато не видят свежи и укрепнали фиданките от своето семе.“

Обикалях градината, опитвах плодовете й, бродих сред дъбовете и като че ли виждах мислите на човека, създал прекрасния оазис; като че ли чувах, как е мислел той: „Ето, тук трябва да засадя около градината дъбова гора. Тя ще я защити от студа и от жегата през сушавата година. Птиците ще свият гнезда по високите дървета, няма да дадат те на гъсениците да се разпореждат. Тук ще засадя сенчеста дъбова алея на брега на езерото. Дъбовете ще съберат отгоре своите корони, когато пораснат, а отдолу алеята ще стане просторна и сенчеста.“

И изведнъж някаква още неясна мисъл като че ли накара кръвта ми да пулсира по-бързо в кръвоносните съдове. Какво иска от мен тази мисъл? И… като че ли проблясък… Разбира се, Анастасия! Разбира се, че си права, казвайки; „Бог може да се усети чрез допир до Неговите творения и продължавайки Неговите творения.“ Не чрез кълчене, скокове и модни ритуали, а обръщайки се непосредствено към Него, към Неговите мисли, сигурно могат да се разберат Неговите желания и собственото ти предназначение. Ето, сега стоя на брега на езерото, творение на човешките ръце, под дъбовете, и сякаш чета мислите на човека, създал живото творение. А той, този човек, този русин, живял тук преди двеста години сигурно, повече от другите хора е усещал мислите на Създателя, затова е успял да създаде райското творение — своята градина, своето родово гнездо.

Той си е отишъл, този руснак, а то е останало и носи плодове, храни дечурлигата от съседните села, идващи тук през есента да похапнат, а някои събират плодовете им и ги продават. А ти, руснако, сигурно би искал да живеят тук твоите внуци и правнуци. Разбира се, че би искал. Защото си сътворил не някаква си паянтова вила, а — вечното. Само че къде са сега твоите внуци и правнуци? Празно е родовото ти имение, обраства с трева, езерото пресъхва, а алеята кой знае защо не е обраснала с буренаци, тревичката по нея е като килим. Сътвореният от тебе райски кът, родовото ти имение сигурно още чака внуците ти. Минават десетилетия, столетия, а то чака. Е, къде са те? Кои са сега? Кому служат, пред кого се прекланят? Кой ги е изгонил оттук?

Имахме революция. Може би тя е виновна за всичко. Разбира се, че е тя. Само че революцията се прави от хора, когато в съзнанието на мнозинството нещо качествено се променя. Какво ли е станало в умовете на връстниците ти, руснако, че е опустяло родовото ти имение?

Местните дълголетници разправят, как е предотвратил кървава касапница в имението си старият руски господар: когато се събрали революционно настроени хора от две околни села, подгрети от джибри и тръгнали вкупом да разграбят родовото му имение, старият господар излязъл насреща им с кошница ябълки в ръце и загинал от изстрел от двуцевка. Още предния ден той знаел, че се канят да разграбят къщата му, но придумал внука си, руски офицер, да напусне имението. Заминал внукът, фронтовак, кавалер на Георгиевски орден, заминал заедно със своите другари по оръжие, зад гърба на когото имало фронтови оръдия, а в каруцата — изпитаната в боевете картечница. Сигурно е емигрирал и сега самият той гледа своите внуци.

Растат внуците ти, русино, в друга държава, а в Русия в родовото ти имение се полюшват от вятъра листенцата на градинските дървета и раждат плод всяка година старите ябълки, учудвайки околните жители с богатата си реколта. Даже и следа не е останала от къщата ти, от дворните постройки — всичко е разграбено, а градината живее напук на всичко — сигурно с надеждата, че ще се върнат внуците ти и ще опитат от най-хубавите ябълки на света. А внуците все не идват и не идват.

Защо се случва така? Кой ни кара да търсим собственото си благополучие за сметка на себеподобните си? Кой ни кара да вдишваме въздух, наситен с вредни газове и прах, а не с цветен прашец и благотворни етери^[1]? Кой ни кара да пием умъртвена от газове вода? Кой? Кои сме сега? Защо не се завръщат внуците ти, руснако, в родовото си имение?

А ябълките във второто имение бяха още по-вкусни, отколкото в първото. Около тази градина бяха засадени сибирски кедри хубавци. По-рано имаше повече кедри. Сега са останали само двадесет и три, разправяха местните жители. След революцията, когато още имаше трудодни, плащаха на хората за работата с кедрови ядки. Сега ядки събира всеки, който иска. По някой път обаче удрят силно по кедрите с греда за да падат шишарките.

Двадесет и три сибирски кедъра, засадени преди двеста години от човешка ръка, стояха в редица, като воини, защитавайки с клоните си от студените ветрове и от вредители прекрасната градина. Преди били повече, но те един след друг загивали. В Сибир около кедровите горички винаги растат високи борове. Един кедър не може да устои на поривите на вятъра, неговата коренова система е слаборазвита. Кедърът не се храни само чрез корените си, той и с короната си попива от заобикалящото го пространство — затова го пазят борове или подрастващи кедри. А тук те стояха в редица. Първите сто и петдесет години те са издържали, но по-късно, когато техните корони се разраснали, кедрите започнали да падат един след друг.

Никой за петдесет години не се сетил да засади около тях борче или брезичка — и противостояли сибирските кедри на злите ветрове само със своята единствена редица, пазейки градината. Един от тях сигурно беше започнал да пада още миналата година, но се бе подпрял върху короната на съседа си. Гледах силно наклонения ствол на дървото, короната на което се беше сплела с редом стоящото. Те сплели короните си и падащият не загинал. И двете дървета бяха зелени и раждаха плодове. Останали са двадесет и три. Те още стоят, поддържайки се едно друго, раждат плодове и пазят градината.

Моля ви, дръжте се още малко така, сибиряци. Аз ще напиша…

Ех, Анастасия, Анастасия, ти ме научи да пиша книги, но защо не ме научи на такива думи, че да става написаното веднага разбираемо за много хора! За много, много хора! Защо не успявам да пиша разбираемо за мнозина! Защо се обърква мисълта ми? Защо падат кедрите, а хората само ги гледат и нищо не правят?

Близо до бившите имения има села, които са запазили и до наши дни прекрасните си градини и сенчести алеи. Видът на тези села разваля целия околен пейзаж. Ако се гледат отдалеч, се създава впечатление като че ли някакъв червей се е завъдил и е похабил всичко, изпоровил е цъфтящите ливади. Сивите селски къщи, бараките, сглобени от различни изгнили материали, калта по изровените от колелата на колите и тракторите пътища създават такова впечатление. Питах местните жители: „Ходили ли сте в градините които са сред кедрите и дъбовете?“ Мнозина са били там, опитвали са ябълките, младежите ходели там на излети. „Там е хубаво…“, казват и по-младите, и старците. На въпроса: „Защо никой не е направил имението си по подобен начин?“, следваше приблизително един и същи отговор: „Ние нямаме такива пари, каквито са имали господарите, които са създали тази красота.“ Старците разправят, че господарят е донесъл кедровите фиданки чак от Сибир. А на въпроса: „А колко пари трябват, за да се вземе кедрова ядка от онези, които раждат тези кедри и да се засади в земята?“ — мълчание.

Не външна възможност и средства, а нашите си някакви вътрешни нагласи са виновни за неуредиците ни.

Сега много вили са построени от хората С пари. Около тези къщи земята е изровена или залята с асфалт. След двадесет-тридесет години вилата ще има нужда от ремонт, нейният вид вече няма да блести и децата няма да имат нужда от старата съборетина. Няма да е нужно такова родово имение, такава Родина, затова и ще се разотидат те да търсят нова; но ще вземат със себе си все същата тази загадъчна нагласа, наследена от техните родители, и ще повторят живота на наематели на земята, а не на съзидатели на вечното. Кой и по какъв начин ще може да я промени тази загадъчна нагласа за безизходица?

Може би поне малко ще помогне за това разказаното и показаното от Анастасия бъдеще на Русия. А за да разсея съмненията на скептиците, сложих на вътрешната страна на корицата снимки на удивителните руски градини, простиращи клоните си, обсипани с плодове, в бъдещето на Русия.