Владимир Мегре
Кои сме ние? (14)

Градът на Нева

И в Петербург ли са настъпили такива промени, както в Москва?

— В Града, който е построен на река Нева, събитията са се развивали малко по-различно. В него децата усетили нужда сами да строят бъдещето по различен начин по-рано от възрастните. И децата започнали сами да променят града, без да дочакат указ от властта.

— Да не повярваш, пак деца. И как започнало всичко?

— На ъгъла на крайбрежната улица на река Фонтанка и „Невския проспект“ строители изровили трап, в него случайно паднало едно единадесетгодишно момче и си наранило крака. Докато не можело да ходи, то прекарвало много време до прозореца в апартамент от блок номер 25, който е на крайбрежната улица на Фонтанка. Прозорците на апартамента гледали към двора. Пред прозореца имало очукана тухлена стена, а до нея бил залепен блок с ръждиви петна на покрива.

Веднъж момчето попитало баща си:

— Засега нашият град е най-хубавият в страната, нали?

— Разбира се — отговорил му бащата, — той не е от последните и в света.

— А защо той е най-хубав?

— Как защо? В него има много различни паметници, музеи, архитектурата в центъра на града буди възхищение у всички.

— Но нали и ние живеем в центъра, а от прозореца се виждат само очуканата стена и ръждясалият покрив на блока.

— Стена ли… Е да, с гледката от прозореца не ни е провървяло.

— Само на нас ли?

— Може би още на някой, но в общи линии…

Момчето заснело гледката от прозореца, а когато пак започнало да ходи на училище, показало снимката на приятелите си. Гледките от прозорците на апартаментите си фотографирали всички деца в класа и сравнили снимките. Общата картина не радвала окото. Момчето отишло с приятелите си в редакцията на един вестник с въпроса:

— Защо градът ни се смята за по-прекрасен от другите?

Опитали се да посочат Александрийския стълб, Ермитажа, разказвали му за Казанския събор, за легендарния „Невски проспект“…

— С какво е красив „Невски“? — запитвало момчето. — На мен ми се струва, че той прилича на каменна траншея с очукани краища.

Опитвали се да му обяснят достойнствата на архитектурата, говорили за барелефите на фасадите. Казвали, че градът няма засега достатъчно средства, за да реставрира всички сгради наведнъж, но скоро ще има пари и тогава всички ще видят, колко е прекрасен „Невски“.

— Но нима може да бъде прекрасна каменна траншея, дори и с обновени барелефи? Тя скоро пак ще се очука и някой отново ще замазва дупки и ще лепи опадалата мазилка.

Момчето обикаляло редакциите с приятели, показвало вече огромната колекция от снимки на разни гледки и задавало все един и същи въпрос. Неговата натрапчивост отначало дразнела журналистите. В коридора репортер от младежки вестник веднъж му казал:

— Пак ли си тук? И съмишленици мъкнеш със себе си, а те са все повече и повече. Не ви харесва градът, гледките от прозорците, но самите вие поне нещо да сте способни да направите? И без вас има кой да критикува. Марш по къщите, не ни пречете да работим!

Възрастен журналист чул троснатия разговор с децата. Гледайки след излизащите деца, той казал замислено на младия репортер:

— Знаеш ли, не знам защо, но натрапчивостта им ми напомня една приказка.

— Приказка ли? Каква приказка? — попитал репортерът.

— „Краля е гол.“ — Има такива думички в приказката.

Момчето престанало да безпокои редакциите с въпросите си и с многото снимки. Завършила учебната година, започнала друга. По всички редакции тръгнал слух: „Пак се е появило момчето с приятелите си.“ Старият редактор вече за кой ли път разказвал на колегите в Дома на журналистите с възхищение:

— То се появи… Да-с… Представете си, все пак успя да се промъкне по време на прием. И не само това — те седяха тихо в приемната, всички заедно, близо три часа. Аз ги приех. Предупредих ги да говорят бързо, стигнаха им две минути. Влязоха и разгърнаха на бюрото пред мене един лист. Погледнах шедьовъра и онемях. Гледах, без да откъсвам очи и мълчах. Така сигурно са минали две минути, защото момчето каза:

— Трябва да вървим. Времето тук вече не е наше.

— Какво е това? — извиках, когато те излизаха през вратата.

То се обърна, усетих върху себе си поглед от друго време. Да-с… ние много трябва да осмислим още… Да с…

— Е и, поне нещо каза ли?

— Стига си го усуквал, кани ли се да дойде пак? — питали насъбралите се.

Старият редактор отговорил:

— То се обърна и отговори на въпроса ми: „Пред очите ви е «Невски». Засега е само на рисунка. После целият град ще е такъв.“ — И вратата се затвори.

За кой ли път се навеждали над проекта журналистите и се възхищавали на чудната красота. Сградите на „Невски“ не били залепени една за друга, не образували непрекъсната каменна стена. Част от старите сгради останали, всяка втора сграда била премахната. От пространството между сградите лъхали с аромати великолепни зелени оазиси. По брезите, боровете и кедрите свили гнезда птици и загледалите се в картината, сякаш чули пеенето им. Красиви цветни лехи, храсти от малини и френско грозде обграждали хората, седящи по пейките. Зелените оазиси заемали част от проспекта и „Невени“ се превърнал от каменна траншея в чудесна жива зелена алея. По фасадите на сградите били вградени множество огледала. Хиляди слънчеви зайчета се отразявали в тях, играейки си с минувачите, галели венчелистчета на цветята и трепкали в струите на малките фонтанчета от всеки зелен оазис. Хората пиели вода със слънчеви зайчета и се усмихвали…

— Анастасия, а момчето никога повече ли не се появило?

— Какво момче?

— Ами онова, което все ходело с въпроса си по редакциите.

— Момчето си отишло завинаги. То станало велик строител-творец. Заедно с приятелите си творило прекрасните градове на бъдещото — градове и села, където започнали да живеят щастливи хора. А първото му прекрасно творение на Земята бил преобразеният от него град на Нева.

Анастасия, през коя година ще дойде в Русия прекрасното й бъдеще?

— Владимире, ти и сам можеш да определиш годината.

— Как така, сам? Нима времето е подвластно на човека?

— Всекиму са подвластни деянията във времето. Всичко, сътворено от мечта, вече съществува в пространството. Мечтанията на многото човешки души — на читателите ти — ще въплътят в материалното Божествената мечта. Това, което видя, може да се въплъти след триста години, но може и сега, точно в този миг.

— Миг ли?… Но за миг не може да се построи къща, градина няма да порасне дори за година.

— Но ако ти засадиш семе в малка саксийка с пръст сега, от което да покълне родовото ти дърво, което ще се извисява в бъдещото ти родово имение…

— Нали сама казваш, че ще бъде, а не е. Значи не може за миг мечта да се материализира.

— Как да не може, нали е материално засаденото от теб семенце, то е и началото на реализацията. Кълнчето взаимодейства с цялото пространство, материализира мечтата ти, ще те обгърнат прекрасни и светли енергии, ще застанеш ти самият пред Отца — като негова въплътена мечта.

— Да, интересно е. Значи трябва да се действа незабавно.

— Разбира се.

— Само че как да намеря думи, за да обясня на хората разбираемо?

— Думите ще се намерят, ако успееш да бъдеш искрен пред хората, правдив.

— Това ще е, както стане, но аз ще започна да действам. Мечтата ти ми влезе в главата, Анастасия. И много ми се иска по-бързо да претворя в реалност видяното бъдеще.