Владимир Мегре
Кои сме ние? (2)

Опитайте вселената на вкус

Дълго време не можех да се съглася с това, че Анастасия съвсем спокойно оставя детето си, все още пеленаче, само. Ту просто го сложи на тревичка под някакво храстче, ту — в съседство с почиваща мечка или вълчица. Вече се уверих — него не ще го пипне нито един звяр. Напротив, те ще го защитават до последно. Само че от кого? Ако заобикалящите го зверове са като бавачки, тогава от кого да го защитаваш? Но въпреки това е необичайно, когато кърмаче се оставя само. Аз се опитвах да убедя Анастасия да не го прави, казвах и:

— Ако зверовете не го закачат, това не означава, че друго нещастие не може да му се случи. — А тя ми отговаря:

— Не мога да си представя, какво нещастие имаш предвид ти, Владимире.

— За многото, които се случват на безпомощните деца. Например, ще изпълзи върху хълмче, а после ще се търкулне по него, краче или ръчичка ще си навехне.

— Тази височина, с която детето се справя само, няма да му навреди.

— Добре, ами ако изяде нещо вредно? То още не разбира, пъха всичко в устата си. Да се отрови е от лесно по-лесно, после кой ще му промива стомахчето? Лекари наблизо няма, а ти дори уред за клизма нямаш, за да промиеш червата на детето, ако се случи нещо. — Анастасия само се смее в отговор:

— Клизма пък за какво, Владимире? Червата могат и по друг начин да се промият, и то доста по-ефикасно, отколкото с клизма.

— Как така?

— Искаш ли да опиташ? Тъкмо на теб това няма да ти навреди, сега ще ти донеса няколко тревички…

— Чакай, няма нужда, разбрах. Ти искаш да ми дадеш нещо, от което ще получа стомашно разстройство.

— Стомашно разстройство ти имаш отдавна. А билката ще изчисти всичко ненужно от стомаха ти.

— Ясно, ако стане нещо, ще дадеш на детето билка и то ще се продриска. Но защо да се докарват нещата до такова изтезание на детето?

— Но те няма да се налагат. Нашият син няма да изяде нищо ненужно. Децата, най-вече кърмачетата, свикнали с майчиното мляко, никога не биха яли нищо друго в голямо количество. И нашият син може само да опита малко от някоя горска ягода или тревичка. Ако тя се окаже вредна, горчива, ненужна за него, той сам ще я изплюе. Ако пък изяде малко от нея и тя започне да вреди на стомахчето му, той ще я повърне, така ще я научи и занапред няма да я яде — ще опознае цялата Земя не от нечии разкази, а на вкус. Нека нашият син опитва Вселената на вкус.

Така или иначе, тя сигурно е права, защото досега нищо лошо с детето нито веднъж не се е случило. И забелязах още едно интересно обстоятелство: зверовете, които обикалят полянката на Анастасия, сами дресират или обучават потомството си на взаимоотношения с човека. Преди си мислех, че с това се занимава самата Анастасия, но после се уверих — тя не хаби от времето си за това.

Ето какво видях веднъж. Ние седяхме в единия край на полянката на слънчице, Анастасия току-що беше накърмила сина ни и той блажено се беше отпуснал в ръцете й. Първо, малко подремна или поспа, после с малката си ръчичка започна да пипа косата на Анастасия и да се усмихва. Анастасия гледаше сина си и също се усмихваше, шепнеше му разни думи с нежен глас.

Видях как на полянката излезе вълчица, заедно с котилото си — четири съвсем малки вълчета. Вълчицата беше се запътила към нас, но на десетина метра спря и легна на тревата. Ситнещите след нея вълчета веднага почнаха да се настаняват до корема й. Анастасия видя лежащата вълчица с вълчетата, стана от тревата и, държейки сина си на ръце, отиде при нея. Приклекна на около два метра, с усмивка заразглежда вълчето котило, и галено занарежда:

— О, какви красавци нашата умница е родила. Единият непременно ще стане водач, а това момиченце — цялото на майка си се е метнало, ще й донесе радост, достойно ще продължи рода.

Вълчицата като че ли се унесе, очите й морно замижаха, дали от дрямката или от нежността в гласа на Анастасия. Вълчетата оставиха на мира корема на майка си и започнаха да гледат Анастасия. Едно от тях, движейки се все още несигурно, тръгна към нея.

Вълчицата, уж заспала, изведнъж скочи, хвана вълчето със зъби и го хвърли при другите. Същото стана и с другото вълче, и с третото, и с четвъртото, щом се опитаха да се доближат до Анастасия. Глупавичките вълчета продължаваха опитите си, но вълчицата не ги пускаше, докато те не престанаха с набезите си. Две от тях започнаха да се боричкат едно с друго, останалите седнаха мирни и ни гледаха. Детето в ръцете на Анастасия също видя вълчицата с вълчетата, заразглежда ги, после зарита нетърпеливо с крачета, издаде някакъв призивен звук.

Анастасия протегна към вълчицата с малките ръката си. Две вълчета някак не много сигурно тръгнаха по посока на протегната човешка ръка, но този път вълчицата не ги спираше, напротив, тя подбутна двете заиграли се вълчета към протегнатата ръка. И скоро те се озоваха до Анастасия, Едното започна леко да хапе пръст от протегнатата ръка на Анастасия, второто с предните крачка стъпи върху ръката й, другите две наобиколиха краката й. Синът ни стана неспокоен в ръцете на Анастасия, очевидно стремейки се към вълчетата. Тя го пусна на тревата и той веднага, забравяйки всичко, започна да играе с тях! Анастасия отиде при вълчицата, помилва я по врата и се върна при мен. Разбрах, че вълчицата, научена никога сама да не безпокои Анастасия, идва при нея само при определен жест — сега тя учи на същото и децата си. Вълчицата сигурно също е учена от майка си, а майка й — от нейната майка, така от поколение на поколение зверовете са предавали правилата на отношенията с човека. И трябва да кажа — на уважително и тактично отношение. Но кой и по какъв начин ги е научил на другото — да нападат човека?

При запознаване ми с живота на отшелниците в сибирската тайга възникнаха много и различни въпроси — такива въпроси, които преди въобще не биха възникнали. Анастасия не смята да променя отшелническия си живот. Но, стоп! Когато мисля за Анастасия по този начин, всеки път думите „отшелник“ и „отшелница“ предизвикват асоциации за човек, изолиран от обществото, от съвременната система за информация. Какво се получава на практика? След всяко гостуване на нейната полянка, аз издавам нова книга. Различни хора я обсъждат — стари и млади, учени и водачи на духовни общности. Излиза, че не аз й нося информация от нашето информирано във всичко общество, а тя ми предоставя информация, интересна за обществото.

Та кой е тогава истинският отшелник? Не сме ли се оплели в паяжината на изобилието, или по-точно, привидното изобилие от информация, а на практика сме се усамотили или откъснали от действителния източник на информация? Нима е възможно това, което се получава наистина — глухата полянка на Анастасия в тайгата като че ли е информационен център, като че ли е космодрум в други измерения на битието? Тогава кой съм аз, кои сме ние, коя е Анастасия? Всъщност, толкова ли е важно това сега? Главното е в друго — в нейните последни изказвания относно възможността за подобряване на живота на конкретния човек, на държавата и на човешкото общество като цяло чрез промяна на условията за живот на отделния човек.

Смайващо лесно! Трябва да се даде на човек поне един хектар земя. По-нататък Анастасия разказва какво трябва да се направи на тази земя. И тогава… Невероятно, толкова лесно… И с човека винаги ще бъде енергията на любовта; ще бъдат любящи се съпрузите; ще бъдат щастливи децата; ще изчезнат много болести; ще спрат войните и катаклизмите — човекът ще се приближи до Бога.

Фактически тя предложи да се построят множество полянки, подобни на нейната, близо до големите градове. При това не отрича използването на достиженията на нашата цивилизация: „Нека и негативното поработи за добро“, казва тя. И аз повярвах в нейния проект. Повярвах в онова прекрасното, което би се случило от претворяването му в нашия живот. И много от него ми се струваше разбираемо. Само трябва още веднъж всичко да се провери, да се обмисли; трябва да се приспособи проектът й към всяка местност.

Идеята на Анастасия за земята и нейното подреждане ме обсеби. Искаше ми се по-бързо да се прибера, да видя какво говорят за подобни селища учените. Съществува ли по света нещо подобно? Искаше ми се първо да проектирам новото селище в детайли, а после да започна да го строя със съвместните усилия на желаещите да вземат участие в строителството. Разбира се, нито аз, нито някой друг би могъл сам еднолично да поеме отговорността да проектира това прекрасно селище на бъдещето — трябва заедно!… Трябва заедно да обсъдим информацията и всеки да проектира своето, избягвайки грешките на другите.