Владимир Мегре
Кои сме ние? (23)

Твоите желания

Заедно с Анастасия стигнахме до апартамента ми почти към полунощ. Пъхайки ключа в ключалката, усетих колко силно съм се изморил през този наситен със събития ден. Щом видях кревата, казах на Анастасия, че много ми се спи и веднага отидох да взема душ. Когато излязох, Анастасия ми каза:

— Оправих ти леглото, а аз ще легна на терасата.

„Сигурно й е задушно в апартамента на панелния блок“, си помислих и отидох да видя, как е подредила леглото си на терасата. На пода на терасата тя беше сложила пътеката, върху нея — бяла хартия, която стопаните бяха приготвили за залепване по стените под тапетите. Наместо възглавница беше сгънала блузата си и до нея имаше малко клонче.

— Как може да се наспи човек тук, твърдо е, ще е студено. Ти, Анастасия, поне вземи одеяло.

— Не се безпокой, Владимире, тук е хубаво. Въздухът е свеж, звездите се виждат. Колко звезди има на небето днес, виж! И ветрец подухва ласкав, топъл — няма да измръзна. Ти си лягай, Владимире, аз ще поседна до теб за малко на ръба на леглото ти, а щом заспиш, също ще си легна.

Легнах в направеното от Анастасия легло и мислех, че веднага ще заспя от умора, но изобщо не стана така. Мисълта или осъзнаването на това, че човек, всички хора са просто играчки в ръцете на някакви случайности, като че ли ме изгаряше отвътре целия, не ми даваше покой. После започна да нараства раздразнението срещу онези, които подреждат тези случайности и срещу Анастасия; и срещу Анастасия, защото, както смятах аз, тя също е напълно възможно да е съпричастна към формирането на тези „случайности“, поне в моя живот.

— Безпокои ли те нещо, Владимире? — тихо попита Анастасия и аз дори се понадигнах.

— И ти още питаш? Аз ти повярвах… Искаше ми се да ти вярвам… Особено за това, че човек, че всеки човек е способен сам да построи живота си щастливо. Особено повярвах за екологичните селища, в които хората ще живеят осигурени от родовата си земя. Децата си ще възпитават щастливи. Ще има там хубави училища за децата. Повярвах ти, че всеки човек е любимо дете на Бога. „Човекът е венец на творението.“ Нали така казваше? Казваше, нали?

— Да, Владимире, казвах ти това.

— И още как, разбира се, че си ми го казвала. И колко убедително ми доказа всичко. Не само че ти повярвах, започнах да действам, да организирам селището. Вече са подадени документите по разните там инстанции. Във Фонда събират заявления от хората. Проектът е поръчан, планирането на градините и въобще на разните там насаждения; Добре, ако само съм ти повярвал и край, но аз с радост започнах да действам. Ти знаеше! Ти знаеше, че ще действам!

— Да, Владимире, знаех. Ти си предприемач. Ти винаги си готов за реални действия, за реализиране…

— Винаги съм готов ли? Колко е просто всичко. Разбира се. За това не е нужно да си ясновидец. Всеки предприемач, щом повярва в нещо, ще започне да действа. И аз като глупак съм започнал.

Повече не можех да лежа, скочих от леглото, отидох при прозореца и отворих малкото прозорче, защото в стаята или вътре в мен стана горещо.

— И защо си сметнал за глупави действията си, Владимире? — спокойно попита Анастасия?

И спокойствието й, и преструването, както сметнах тогава, още повече ме ядосаха.

— И ти го казваш толкова спокойно? Спокойно! Като че ли не знаеш, че човек в действителност е винтче в нечии ръце. Управляват го, човека, чрез различни обстоятелства. С лекота някакви сили могат да управляват всеки човек. Ако поискат, ще въвлекат половината човечество във война. Ще го въвлекат и ще гледат отнякъде, отгоре или отстрани, как хората се избиват един друг. А ако поискат, ще му пробутат някаква религия и пак ще наблюдават, как хората от различни религии воюват за вярата си. Ако поискат, могат и с един човек да си поиграят. Убедих се в това. Убедих се благодарение на хората, способни да анализират събитията, на умните хора.

— И по какъв начин им се удаде на умните хора така да те убедят, че човек е само играчка в ръцете на някакви сили?

— Прослушах един доклад. Там ставаше дума за мен. Заинтересуваха се умните хора от това, което става в обществото заради книгите. От теб се заинтересуваха и от мен. Проследили са всеки ден от престоя ми в Кипър, когато писах четвъртата книга. Зафиксирали са всичко, а после са направили анализ. И аз, представи си, не съм им обиден за това, че са ме следили. Дори съм им благодарен, защото най-накрая ми отвориха очите. Показаха ми, как си играят с човека. Случайностите не съществуват, тях ги нагласяват, уверих се в това от собствен опит.

— От какъв опит, нима ти си правил опити, Владимире?

— Не съм правил, с мен са си правили опити. Когато бях в Кипър, споменах за речна риба — и рибата се появи. Казах за кедри — и кедрите се появиха. Поисках да отида нощем в църква — и църквата се появи, и вратите на църквата през нощта се отключиха. Много работи още се случваха, само и само да пиша — сигурно онова, което им трябва на тях. Но най-главното е, че се появи и внучката на богиня Афродита. Бях казал на някои хора в Кипър, че искам да се срещна с внучката, защото ми бяха писнали вече с тяхната Афродита. Навсякъде са разлепени плакати за къпалнята и говорят за нея с едно такова високомерие… Общо взето, казах им, че ще се срещна с внучката на богиня Афродита. Казах и след няколко дена пристига момиче с горящи очи. Общо взето, така се подредиха обстоятелствата, че всички решиха — Афродита е изпратила внучката си. Чрез това момиче се случваха чудеса, а и тя самата се преобрази. Кой ги е подредил тези обстоятелства едно след друго? Кой? Аз нищо не съм подреждал. Ако само едно нещо случайно се беше сбъднало, а тук — всичко, а всичко не е случайност, а закономерност. До този извод са стигнали учените. И съм убеден в справедливостта на този извод. И ти сега не ще можеш да го отречеш.

— Но аз и не смятам да отричам закономерността на събитията, Владимире — спокойно забеляза Анастасия.

Вътре в мен всичко изстина, изведнъж ме връхлетя някаква небивала апатия след последните думи на Анастасия. Надявах се, макар и слабо, но се надявах, че тя ще може да разсее утвърдилото се в мен заключение за пълната нищожност на човека и на цялото човечество, но тя не го направи. А и по какъв начин, кой може да отрича твърде очевидното? Безучастен към всичко, стоях до прозореца в осветената само от луната стая, гледах звездите.

Някъде там, може би на една от тези звезди живеят някои от управляващите ни, играещите си с нас. Те живеят! А нима може да се нарече живот нашето съществуване? Послушната на нечия воля играчка не може да живее самостоятелно, а значи ние и не живеем. На нас много неща са ни „все тая“.

Анастасия пак заговори с тих и спокоен глас. Но гласът й не предизвикваше в мен изобщо никакви емоции. Той звучеше като някакъв страничен звук.

— Владимире, ти и хората, изпратили ти аудиокасетата с доклада, правилно сте разбрали. Действително съществуват енергии, способни, варирайки с времето, да съединяват в единна верига различни събития или, както се случи с теб, да изграждат верига от обстоятелства, необходими за постигането на определена цел. Чисти случайности не съществуват, това вече е ясно на мнозина. Случайностите (дори на пръв поглед най-невероятните) се програмират. Програмира се всичко, което се случва на всеки човек. И това, което ти се е случило в Кипър, станало нагледен пример за изследователите и за теб, естествено, също е програмирано, а после втъкано в реалността. Кажи ми, Владимире, моля те, би ли искал да знаеш, къде се намира в дадения момент програмистът конкретно на твоите „случайности“?

— Какво значение има къде е той? Все ми е едно. На Марс, на Луната… Хубаво ли му е, или лошо.

— Той се намира в тази стая, Владимире.

— Значи ти си била? Дори това да е така, пак нищо не се променя. Дори не съм учуден или ядосан. Все ми е едно. Ние сме управляеми, в това е трагичната безизходица за всички хора.

— Съвсем не съм главният програмист на „случайностите“ ти, Владимире. Мога само малко да повлияя.

— Кой тогава е главният? Само ние двамата сме в стаята. Или има и трети, невидим програмист?

— Владимире, този програмист е в теб самия, това са твоите желания.

— Как така?

— Само желанията, стремежите на човека могат да включат една или друга програма в действие. Такъв е законът на Създателя. Никой и никога, никакви Вселенски енергии не могат да нарушат този закон, защото човекът е властелин на всички Вселенски енергии! Човекът!

— Но аз нищо не включвах в Кипър, Анастасия. Всичко ставаше само, случайно, без мое участие.

— Незначителни неща, които са съставна част от по-същественото, водещи към изпълнението на основното ти намерение, са се случвали без теб, но основните събития са ги предшествали желанията ти. Нима не си ти този, който е поискал среща с внучката на богиня Афродита? Ти дори си изразил желанието си пред свидетели и неведнъж си го повторил.

— Да.

— Щом си спомняш за това, как можеш да наричаш слугите, изпълняващи волята на господина, властелини, а господина — играчка в техните ръце?

— Ами да, това ще е глупаво. Всъщност, интересно стана. Ама че работа… Желанията… А защо тогава не всички желания се сбъдват? Мнозина искат нещо, но то не се сбъдва.

— Много зависи от значимостта на целта; от съответствието с желанието на светлото или тъмното; от силата на желанието. Колкото по-съществена и светла е целта, толкова повече светли сили ще бъдат привлечени за изпълняването й, за постигането й.

— А ако целта е тъмна — да се напиеш, да се сбиеш, да разпалиш война?

— Тогава тъмните сили ще се захванат за работа — с желанието си човекът им дава възможност да действат. Но, както виждаш, първичното и главното все едно е желанието на човека! Твоето желание, Владимире.

Започнах да осмислям казаното от Анастасия, а на душата ми ставаше все по-добре и по-добре. Много приятна лунна светлина изпълваше цялата стая, а звездите в небето сякаш светеха не със студена, а с топла светлина. И седящата на края на леглото Анастасия сякаш започна да изглежда по-добре.

Казах й:

— Знаеш ли, Анастасия, там, в Кипър, честно да ти кажа, без малко да кривна от правия път, защото отначало нищо не ми хареса. Никой не говори на руски. Не дават на човек да работи, навсякъде само гуляи. За какво, мислех си, съм попаднал тук? Може би, за да се запозная с проститутките. Много жени има там от занаята — от Русия, от България.

— Виждаш ли, Владимире, ти си поискал, и те са се появили. И си се напил с водка, и среща с тях си уговорил — и с жената от България, и с жената от Русия. Само че преди това си поискал да се срещнеш с внучката на Афродита. Първото ти желание е било по-силно и тя се е появила и те е опазила от всичко лошо, помогнала ти е.

— Да, помогна ми. А откъде знаеш за българката?

— От притесненията си, Владимире.

— Не разбрах, но това не е важно. По-добре кажи, това момиче, Елена Фадеева, тя нали не е внучка на богинята Афродита, нали си е рускиня, просто работи в Кипър в туристическа фирма? А аз говорех за внучката на богиня Афродита. Значи тези светли сили не бяха в състояние да ми покажат истинската внучка на богиня Афродита?

— Напротив, в състояние са. И те са го направили. Богиня Афродита сега е енергия. Тя е способна за известно време да докосне енергията на всеки човек, ако в това има смисъл. Елена Фадеева, докато е била с теб, е притежавала две енергии. Много неща са били по силите й през онези дни. Много неща е успяла да направи и е успяла да ти помогне.

— Да. Благодарен съм й. И на богиня Афродита също съм благодарен.

Всичките ми притеснения и неприятни усещания, които имах докато смятах, че хората са играчки на някакви сили, се изпариха. Сега, след разговора с Анастасия, дойдоха увереността и спокойствието.

Известно време мълчаливо гледах как в лунната светлина седи на ръба на леглото, смирено сложила ръце в скута си, Анастасия, а после… досега не мога да разбера, как се случи това, изведнъж казах:

— Разбрах, коя си Анастасия. Ти си велика богиня! — Казах така и паднах пред нея на колене.

Вик на отчаяние и болка се изтръгна от гърдите на Анастасия. Тя бързо се изправи, отдръпна се от мен, подпря се на стената и като че ли в молба притисна ръце към гърдите си.

— Владимире, много те моля, стани. Ти не бива да се прекланяш пред мен. О, Боже, Боже, какво съм сторила, бързах, прости ми за неясното обяснение, което дадох на синовете Ти. Владимире, пред Бога всички хора са равни, не бива да се прекланят един пред друг, аз съм просто жена, аз съм просто човек!

— Ти много се отличаваш от всички хора, Анастасия. И ако ти си просто човек, кои сме ние тогава, кой съм аз?

— Ти също си човек, но поради грешките в този живот още не си могъл да помислиш за предназначението си.

— Мойсей, Исус Христос, Мохамед, Рама, Буда — кои са те, как се отнасяш ти към тях?

— Ти изрече имената на по-големите ми братя, Владимире. Аз нямам право да съдя деянията им. Едно ще кажа — никой от тях не е получил цялата земна любов.

— Това не може да бъде, всеки от тях дори и сега има милиони поклонници.

— Но поклонението не означава любов. То отнема от покланящия се присъщата само на човека сила на мисълта. Велик е егрегорът на моите братя, за милиони години него са го подхранвали множество хора, при това всеки поклонник намалявал своята енергия. През вековете е имало много желаещи да съдят деянията на братята ми. И аз не разбирах за какво те така старателно са подхранвали егрегора си, хилядолетия наред са трупали енергията. Никой не е могъл да разгадае тайната им, докато не е дошло сегашното време! И братята са взели решение — натрупаното да се събере в едно и тяхната енергия да се раздаде на днешните земни хора. Наближава ново хилядолетие на Земята, в него Богове ще населяват Земята — онези хора, чиято осъзнатост ще позволи енергията да бъде приета.

Владимире, умолявам те, стани! Всеки баща го боли да гледа поробен, преклонен своя син. Само тъмното винаги се е стремяло да принизи човешката значимост. Владимире, стани, не предавай себе си. Не се отдалечавай от мен.

Анастасия силно се вълнуваше и аз изпълних молбата й, станах и казах:

— Но аз и не се отдалечавах, напротив, струва ми се, че започнах да те разбирам. Само че не съм съгласен, че поклонението пречи на любовта. Обратно, всички вярващи казват, че обичат Бог. И аз се преклоних пред теб като пред Богиня, а ти не знам защо се изплаши и започна да се вълнуваш.

— Вече повече от пет години се познаваме с теб, Владимире. От онази нощ, когато беше заченат сина ни, изминаха доста дни, но оттогава в теб нито веднъж не възникна желание да се докоснеш до мен, да ме погледнеш с онзи поглед, с който си дарявал другите жени. Неразбирането, а сега и преклонението няма да позволят на любовта да разцъфне. От преклонение не се раждат деца.

— Ами, това е, защото ти като че ли не си жена, а сякаш самата информация си ти, Анастасия. Не само аз, но и другите не разбират веднага за какво говориш. Какво означава например „не предавай себе си“? Защо каза така за мен?

— Ти написа писмо до президента на Русия, Владимире, но самият ти се усъмни в себе си, за малко не загина. Ти престана да твориш и възложи проблемите на друг, и то единствено върху президента.

— Ами, защото единствено той в Русия реално може да направи нещо.

— Сам няма да може, нужна е волята на мнозинството. Освен това, защо се обърна само към един президент? Има президент и в Украйна, и в Белорусия, и в Казахстан…

— Та нали ти си говорила само за Русия, Русия е моята родина.

— А в паспорта ти пише, че си белорус.

— Да, белорус съм. Баща ми беше белорус.

— А цялото си детство си изкарал в Украйна.

— Ами да, там съм го изкарал. И това е най-хубавото, което помня от детството си — бялата къщичка, покрита със слама; мочурището, където като момче със съседските момчета съм ловил змиорки; дядо и баба, които пред мен никога не са се карали и никога не са ме наказвали.

— Да, да, Владимире, и спомни си, как с дядо си засаждахте в градината малките фиданки…

— Помня… Баба ги поливаше с кофата.

— Но и сега в село Куздничи в Украйна, в селото, където си се родил, се е запазила градината, загрубелите й дървеса все раждат плодовете си и те чакат.

— И къде е тогава родината ми, Анастасия?

— В теб е тя.

— В мен ли?

— В теб! Материализирай я за векове на Земята там, където ти подскаже Душата.

— Да, трябва някак да си изясня, а засега усещането ми е такова, като че аз съм размазан по Земята.

— Владимире, ти се измори, много емоции ни донесе изминалия ден. Полегни, заспи, сънят ще ти даде нови сили за сутринта, и ново осъзнаване ще дойде…

Легнах на леглото, усетих, как Анастасия взе в дланите си ръката ми. Сега ще настъпи дълбок сън, вече знаех — тя може да направи съня дълбок и спокоен, за да бъде хубаво на сутринта, но преди да заспя успях да кажа.

— Знаеш ли, Анастасия, моля те, направи така, че пак да видя прекрасното бъдеще на Русия.

— Добре, заспивай, Владимире, ще го видиш.

С тих глас, без думи, Анастасия запя като че ли приспивна песен. „Чудесно е все пак, че хората могат сами да програмират всичко за себе си“ — успях да си помисля това, потъвайки в спокоен и приятен сън за бъдещата Русия.