Владимир Мегре
Кои сме ние? (18)

Философията на живота

Три пъти бях на гости на този човек. Той живее в престижен вилен район на московските предградия. Двамата му сина, с доста високи постове в държавните структури, са построили за възрастния си баща голяма двуетажна къща, наели са домашна помощница да се грижи за него и за къщата. Наминават при баща си, в най-добрия случай, за рождения ден.

Той се казва Николай Фьодорович, вече е прехвърлил седемдесетте. Има болни крака и затова почти цялото си време прекарва във вносния си инвалиден стол. Половината от първия етаж на огромната къща, направена в най-добрия европейски стил, заема библиотеката му, с голямо количество книги на най-различни езици. Книгите, основно на философски теми, са в скъпи подвързии. Николай Фьодорович, преди да излезе в пенсия, преподавал философия в престижен московски университет, имал висока научна степен. Когато остарял, се заселил в къщата и почти цялото си време прекарва в библиотеката в четене и размисли.

Запознах се с него благодарение на настойчивостта на домашната му помощница Галина. Тя беше дошла на една от моите читателски конференции. Сега съм й благодарен за това познанство.

Николай Фьодорович е прочел книгите за Анастасия. С него беше интересно да се приказва. Въпреки учените си степени, този възрастен човек можеше на прост разбираем език да обясни неразбираеми неща от изказванията на Анастасия или да открива в тях нови страни.

След излизане на третата книга — „Пространството на любовта“ — секретариатът на Фонда ми предаде няколко писма, в които ръководители на духовни общности в много агресивна форма се изказваха за Анастасия. Те я наричаха и глупачка, и негодница, а един дори ни написа дълго писмо с нецензурни думи.

Не можех да разбера, защо Анастасия изведнъж започна да предизвиква у някои ръководители на духовни общности откровена агресия. Затова препратих няколко такива писма на Николай Фьодорович, за да изкаже той мнението си. След около два месеца ме намери в хотела домашната му помощница Галина и развълнувано и настоятелно започна да моли да отида незабавно при Николай Фьодорович — да говоря с него, защото тя се безпокои за здравето му. Да се устои пред натиска на Галина беше трудно.

Галина е жена с едро и пищно телосложение — не е дебела, а едра и физически силна руска жена към четиридесет — четиридест и петгодишна. Целия си живот тя е прекарала в някакво украинско село, работила като трактористка, шофьор, животновъд. Умее хубаво да готви, познава билките и е голяма чистница. Когато се вълнува, говори с ясно изразен украински акцент.

Не знам как са я намерили синовете на Николай Фьодорович и как са я взели за гледачка на баща си. Беше странно да гледаш интелигентен стар професор по философия да общува с полуграмотна селска жена. Галина живееше в една от стаите на къщата. Добре беше, ако просто се занимава с домакинството в къщата (това вършеше добре), но тя непременно трябваше да слуша за какво си говорим с Николай Фьодорович. Задължително започваше някаква работа наоколо, бърше прах все на едно място, а освен това коментираше чутото на глас, уж сама на себе си.

Този път Галина дойде да ме вземе с „Нивата“. Синовете на Николай Фьодорович купили колата, за да може, когато се налага, Галина да ходи в града за продукти, за билки в гората и за лекарства за баща им. Зарязах работата си и тръгнах с нея. Докато пътувахме из Москва, Галина мълчеше. Из града тя караше напрегнато и дори капчици пот избиха на челото й, докато излезем на околовръстното шосе. Когато се озовахме на познатата й магистрала, Галина въздъхна: „Ох, измъкнахме се.“ По-нататък започна да кара по-спокойно и по-бързо, като заразказва за тревогите си, смесвайки украинска и руска реч:

— Такъв спокоен човек беше. По цели дни спокойно си седеше в инвалидния стол, четеше си книги, мислеше. Сутрин му забъркам овесена каша или елда, нахраня го и можех да отида на пазар или в гората, за да набера целебни билки. Със спокойно сърце можех да отида, знаех, че ще мисли за своите работи в стола си или ще чете книга. Сега всичко е другояче. Донесох му писмата, които ти изпрати. Прочете ги. Два дена след като ги прочете, ми каза: „Вземете пари, Галина Никифоровна, идете и купете книгите за Анастасия. Когато отидете на пазар, не бързайте да се връщате вкъщи. Останете на пазара и наблюдавайте хората. Когато видите тъжен или болнав човек, подарете му книга.“ Така направих веднъж, направих дваж, а той все не мирясва: „Вие не бързайте за обед, Галина Никифоровна, казва. Сам ще се оправя, ако огладнея.“ Но аз въпреки това винаги успявах за обед.

А одеве се върнах от пазара, влязох в библиотеката да му дам да пийне билков чай… Гледам, столът празен, а той лежи по очи върху килима. Втурнах се към телефона, грабнах слушалката, за да извикам докторите, които са ми заръчали синовете му. Дали са ми специален номер, не като на всички. Набрах го. „Спасете, помогнете“, крещя в слушалката. А той вдигна глава от килима и ми казва: „Отменете повикването, Галина Никифоровна, добре съм, занимавам се с физически упражнения, правя малко лицеви опори.“ Скочих при него, вдигнах го отведнъж от пода, сложих в стола. Та как ли сам ще стане от пода, когато краката му са болни. „Какви са тези упражнения, казвам, когато човек, без да мърда, лежи на пода?“ А той ми отговаря: „Ами, направих упражненията и сега просто си почивах. Напразно се тревожите.“

Следващия път пак сам изпълзя на пода от количката за упражненията си. Тогава му купих гирички, не гирички — експандер се казва. С дръжчици и гумички — ако искаш една гумичка си закачи, за да е по-лесно да правиш упражненията, ако искаш — четири, когато се появи силица. Купих му експандер, а той пак все гледа от количката да стане, направо като неразумно дете. Сърцето вече не е младо, а щом не е младо, не бива веднага на тежко да минава, по-полека трябва. А той е като неразумно дете. Скоро ще станат пет годинки, откак работя при него, а това никога не е било. И сама не знам, какво ми става на мен в душичката. Ти му поприказвай, кажи му да кара по-полека с упражненията си, щом толкова са му притрябвали. Кажи му по-полека…

Влязох в широкия кабинет на Николай Фьодорович. Камината беше запалена. Старият професор по философия не седеше както обикновено в инвалидния си стол, а зад голямото бюро и пишеше или чертаеше нещо. Дори външният му вид говореше за промените, станали с него. Не беше както обикновено с халат, а с риза и вратовръзка. Поздрави ме по-темпераментно от друг път, бързо предложи да седна, попита „Как сте“ и прочее, започна да говори горещо и темпераментно.

— Знаете ли, Владимире, какви прекрасни времена настъпват на Земята? Не да умираш, да живееш ти се иска на такава Земя. Аз прочетох кореспонденцията с ругатни по адрес на Анастасия. Благодаря ви, че ми я изпратихте. Благодарение на това разбрах много неща. Отшелницата от тайгата, Анастасия, я наричаха вещица, магьосница, а тя е най-великият воин. Да, да, представете си, Анастасия е най-великият воин на светлите сили. Предстои потомците да осъзнаят значимостта и величието й. Човешкото съзнание, разумът и чувствата в дошлите до нас сказания, билините^[1] и легендите дори са успели да си представят величието на този воин. Бие само не се учудвайте, Владимире, моля ви не бъдете нащрек, какъвто сте обикновено, когато се отнася до Анастасия. Тя е и човек, и жена с цялото, абсолютно цялото човешко естество, с всички женски слабости и достойнства, с предназначението на майка, но тя е едновременно и велик воин! Сега. Ще се опитам да се изразя не толкова объркано. Цялата работа е във философската концепция. Вие виждате, Владимире, в шкафа в кабинета ми има много книги. Това са философските трудове на мислителите от различни времена, от различни краища на света — Николай Фьодорович сочеше с ръка различни рафтове и изброяваше: — Това са антични риторики, говорещи за живото, одушевеното тяло на Космоса. До него е това, което е написано за Сократ — самият той нищо не е написал. Там, по-надясно са Лукреций, Плутарх, Марк Аврелий. Малко по-надолу на рафтовете са петте поеми на Низами Гянджеви, по-нататък — Арани, Декарт, Франклин; Кант, Лаплас, Хегел, Стендал. Всички са се опитвали да опознаят същината на нещата, да се докоснат до законите на Вселената. За тях Дюран е казал: „Историята на философията по същество е описание на усилията на великите хора да предотвратят социалната дезинтеграция чрез създаване на естествени морални санкции, заместващи свърхестествените санкции, които самите те са разрушили.“

Великите мислители, всеки по свой начин, са се опитвали да се приближат към разбирането на Абсолютното. От философските им концепции възниквали и умирали философските течения, подобни на религии. В резултат на това, погазвайки плахите опити на противостоене, като преобладаваща концепция в живота ни се яви, ако се изразяваме кратко, концепцията на подчинение на някакъв висш разум. Не е важно къде се намира той — в безкрайните вселенски простори или е локализиран в същината на отделната човешка Душа. Важно е друг — преобладаването над всичко на концепцията на подчинение, на преклонение. После идват подробностите — подчинение на учителя, наставника, ритуала. На тези рафтове има и предсказанията на Нострадамус. Всички заедно те формират философската концепция — човекът е тленен, човекът е порочен и нищожен, но му предстои, предстои му много да познае. Тази концепция, именно тя, осакатява и унищожава човешката Душа. Привърженикът на тази концепция не може да бъде щастлив. Нито един човек на Земята не може да бъде щастлив, щом в човешкото съзнание преобладава подобна концепция.

Тя тегне и над философа, и над човека, който никога не е докосвал философските трудове; тя тегне над току-що роденото дете и над стареца. Тя тегне над зародиш в майчината утроба, още не видял светлината. Мнозина привърженици на тази концепция живеят днес. Имало ги е в различни времена, и днес техните последователи внушават на човешката общност тленност и нищожност на човешката същност. Но не! Настъпват други времена! Като светкавица от светлина бяха за мен думите от Бога, които предаде Анастасия. Вие ги записахте, Владимире, аз ги помня.

Адам е попитал Бог: „Къде е краят на Вселената? Какво ще правя аз, когато стигна до него, когато запълня всичко със себе си и сътворя намисленото?“

И Бог отговорил на своя син, отговорил на всички ни:

„Сине мой, Вселената представлява мисълта, от мисълта се е родила мечта, отчасти е видима в материята тя. Когато до края на всичко стигнеш ти, ново начало и продължение ще открие мисълта ти. От нищо възниква новото прекрасно раждане, като отразява, теб, стремежа, Душата и мечтата ти в себе си. Сине мой, ти си безкраен, вечен си ти, в теб са творящите ти мечти.“

Това е най-великият, обясняващ всичко, философски обземащ всичко, точен и лаконичен отговор.

Той стои по-високо от всички философски определения, взети заедно. Вие виждате, Владимире, множеството книги по рафтовете на библиотеката ми, но тук няма главната книга — онази, която струва несъизмеримо по-скъпо от всички, някога напечатани философски трудове, взети заедно. Тази книга са я виждали мнозина, но не всеки може да я прочете. Езикът на тази книга не е възможно да се изучи, но него можеш да го усетиш.

— Какъв е този език?

— Езикът на Бога, Владимире. Ще припомня, какво каза за него Анастасия: „Толкова много думи със смисъл различен имат земните народи, толкова много различни езици, диалекти, но има един език за всички — език на Божествените възвания. И изтъкан е той от шумоленето на листата, от песните на птиците и на вълните. Има аромат Божественият език, има и цвят. Бог с този език на молбата на всеки и на молитвата, молитвен дава отговор.“ Анастасия усеща и разбира този език, но ние? Как можехме ние с векове да не му обръщаме внимание? Логика! Неоспоримата логика говори за това, че ако Бог е създал Земята, заобикалящата ни жива природа, тогава тревичките, дърветата, облаците, водата и звездите не са нищо друго, освен Неговите материализирани мисли.

Но ние не само че не им обръщаме внимание, ние тъпчем, чупим, мачкаме ги, при това говорим за вяра. За каква вяра? Пред кого се прекланяме в действителност? „Върволицата управници земни, каквито и храмове да са издигнали, потомците ще си ги спомнят само с това, че е трябвало мръсотията да поемат от тях. За всичко критерий е водата, но с всеки изминал ден все по-мръсна става тя.“ Така е казала Анастасия. Така можеше да каже най-великият философ и над това би трябвало да се замислим всички ние. Помислете, Владимире, всяка постройка, дори да е култова, е преходна, както и самата религия. Религиите идват и си отиват, отиват си с храмовете си и с философиите си. Водата съществува от сътворяването на света, както и ние. Ние в голямата си част също се състоим от вода.

— Николай Фьодорович, а защо Вие смятате определенията на Анастасия за най-верни?

— Защото те са взети от главната книга. И логика има, Владимире, философска логика. Има преди това фраза от името на Бог, в която на въпроса на всички вселенски същности: „Какво желаеш Ти толкова горещо?“, Бог отговорил: „Съвместно творение и радост за всички от съзерцанието му.“

Късичка фраза! Само няколко думи! В няколко думи се изразяват стремежът и желанието на Бога: Никой от великите философи не е успял да даде по-точно и по-вярно определение. „Действителността трябва да се определя със себе си“, е казала Анастасия. Ето, нека всеки, любещ децата си, родител да каже — не мечтае ли той за същото? Кой от нас, синовете и дъщерите на Бога, не би искал съвместно творение със своите деца и радост от съзерцаването му?

Велика сила и мъдрост се съдържат във философските определения на Анастасия. Те са съдбоносни за човечеството! Те са действени. Тъкмо срещу тях се опитват да се противопоставят пълчищата, предричащи тъмата. Те още ще се проявят — и не само по подобен начин, както в изпратените по адрес на Анастасия ругателства. Те ще се проявяват по различни начини. Много хилави проповедничета, събрали около себе си шепа последователи, ще вещаят, уж, истината на хората, които ги мързи да мислят самостоятелно.

Анастасия е казала за тях по-рано: „Хей, вие, нарекли себе си учители на човешките души, обуздайте своя плам сега. Нека знаят всички: Създателят на всеки дава всичко изначално, изначално има истина на всеки в Душата. И само не бива да се затулват с тъма от постулати, с измислици за собствена угода, на Създателя великите творения.“ Ето, те ще се нахвърлят върху Анастасия. Защото Анастасия унищожава концепцията им; отменя с философията си края на света. И това е днешната ни реалност, ние сме свидетели и участници в най-прекрасните дела… Ние сме на прага на новото хилядолетие, встъпваме в нова реалност. Ние вече живеем в тази реалност.

— Почакайте, Николай Фьодорович. Не разбрах за реалността и за действията. Хубаво, нека един, някой си там философ, е казал нещо и втори също. Анастасия също казва нещо. Какво общо имат с това реалността и действията? Само думи, нищо повече. Философите говорят, а животът си тече.

— Животът на всяко човешко съобщество винаги се е градил и сега се гради под въздействие на философските концепции. Философията на юдеите проповядва един начин на живот, философията на кръстоносците — друг. Хитлер е имал своя философия, а ние, през съветската власт — своя. Революцията не е нищо друго, освен смяна на една философска концепция с друга. Но всичко това са частни неща, обусловени от локалността на обсега. Това, което вече е сътворила Анастасия, е по-глобално. То ще повлияе на цялата човешка общност изобщо и на всеки негов член поотделно. Тя е казала: „Ще пренеса човечеството през времето на тъмните сили.“ Тя го е направила, Владимире. Тя е прокарала мост през пропастта за всеки, и всеки Сам може да реши: да върви по него, или не.

Аз съм философ, Владимире, сега много добре виждам това, и нещо повече — усещам го. На прага на новото хилядолетие като ярък лъч е лумнала философската й концепция. А всеки действа чрез постъпките си всеки час, така или иначе, в зависимост от философските си убеждения. Ако философските убеждения се сменят, променят се и действията. Ето аз например си седях в кабинета, препрочитах разни философски Трудове, съжалявах цялото човечество, което необратимо се приближава към смъртта си. Мислех си къде ще ме погребат, дали ще дойдат синовете с внуците ми на погребението, или ще е трудно на внуците да дойдат при дядо си. Съжалявах цялото човечество и мислех за смъртта си. После прочетох за Анастасия — нейната философска концепция е съвсем друга, и действията ми станаха други.

— Какви са промените във Вашите действия?

— Ето аз… Сега… Сега ще стана и ще почна да действам благодарение на новата философска концепция.

Николай Фьодорович се подпря с ръцете на масата и, държейки се ту за креслото, ту за шкафа, трудно, но отиде с болните си крака при един от книжните шкафове. Той разглеждаше заглавията на кориците на книгите, после извади една книга в скъпа подвързия и тръгна, държейки се за различните мебели в кабинета, към камината. Стигна до нея, хвърли в пламъка книгата, извадена от рафта, и каза:

— Предсказанията на Ностардамус за всякакви катаклизми и край на света. Вие спомняте ли си, Владимире, думите на Анастасия? Вие трябва да ги помните. И аз ги запомних: „Не си предсказал, Ностардамус, датите на страшните катаклизми на Земята — ти си ги създал с мисълта си и човешката мисъл си включил за въплътяване на страшното. Ето и сега те витаят над Земята, и плашат хората с безизходица.“ Така е могъл Да каже само най-великият философ и мислител, разбиращ, че предсказанието не е нищо друго освен моделиране на бъдещето. Колкото повече хора повярват във всеобщата кончина, толкова повече човешки мисли ще започнат да я моделират и тя ще се случи.

Може да се случи, защото човешката мисъл е материална и тя твори материалното. И цели секти се самоизгарят в разни краища на света, самоизгарят се, повярвали в края. Живеят онези, които вярват в бъдещето. А тя, напук на безизходицата, унищожава мисълта за края на света, като заявява: „Но сега тя няма да се въплъти, нека твоята мисъл се срази с моята. Аз съм човек. Аз съм Анастасия. И съм по-силна от теб.“ И казва още: „Цялото зло на Земята, остави делата си, ела при мене. Срещни се в бой с мен, опитай.“ И още: „Ще изгоря с лъча си за един миг тъмата на постулатите вековни.“ С пълчища безбройни тя самичка е излязла да се бори. С милионите от онези, които моделират гибелта на цялото човечество. При това не иска да ни въвлича в борбата. Само иска да сме щастливи, тъкмо затова казва в молитвата си към Бога:

„През идващите векове всички ще живеят в мечтата Ти.

И ще бъде така! Аз искам така! Аз съм дъщеря Твоя,

Мой Отец, Който Си навсякъде.“

И тя ще постигне своето. Необикновено силна е нейната философия. И идващите векове ще живеят в Божествената мечта, в прекрасните райски градини. И тя няма да занимава никого със спомени за себе си. Няма да й издигат паметници, и не ще си спомнят за нея, когато на всички стане ясно, къде е истински човешкото. Ще се опиват хората от Божественото състояние, не ще си спомнят за нея. Но ще цъфтят в градините цветя, а сред тях едно прекрасно цвете — с името Анастасия.

Стар съм, но искам и днес да бъда неин редник. Вие казвате, Владимире, че философията е само думи. Но тези думи, изречени някъде далеч в тайгата, сърцето ми прие с възхищение. Ето, налице са конкретни материални действия, в огъня гори не човечеството, а изгарят предсказанията за неговия край. Тъкмо затова са се разтревожили и са се опълчили привържениците на гибелта. Разтревожили са се онези, които върху това са градили философията си, шантажирали са хората с уж неизбежния край на света.

— А нима преди Анастасия никой не се изказвал против края на света?

— Имало е плахи, затова и незначителни опити. Дори не са им обърнали внимание. Никой още не е говорил като нея. Ничии думи с такава готовност и радост не са възприемали човешките сърца. И никога нито една философска концепция не е привличала толкова хората. А нейната привлича. Побеждава тъмата на вековните постулати.

Как й се удава това, няма да можем да разберем засега. В нейните думи има и необичаен ритъм, и велика логика, може би и още нещо. Може би… Да! Несъмнено! Тази нейна фраза: „… Творящият блесна с някаква нова енергия, говореща по нов начин за това, което виждаме всеки ден…“ Без съмнение във Вселената се е появила нова енергия, която започват да я притежават все нови и нови хора от нашето време. Факт е, че десетилетия, а може би и столетия са нужни за разпространяване на значима философска концепция. А тя само за няколко години… Потресаващо е! Вие смятахте, Владимире, че думите й са си просто думи. Но нейните думи са толкова силни, че ето тези ръце — той вдигна едната си ръка, погледна я и добави, — дори старите ми ръце материализират нейните думи. И краят на света изгаря в пламъка. А животът ще продължава. Тези тук ръце още могат да подпомагат продължаването на живота. Ръцете на редника на Анастасия.

Николай Фьодорович, като се държеше за мебелите, отиде до масата и взе гарафа с вода. Придържайки се с едната си ръка за стената, той тръгна към прозореца; мъчно, бавно, но стигна до прозореца, на който стоеше красива саксия. От пръстта, която се намираше в саксията, растеше съвсем мъничко зелено кълнче.

— Ето, поникна най-сетне моето кедърче. И сега ще го полеят, ще го напоят ръцете ми, материализирайки думите, близки до сърцето.

Николай Фьодорович се опря с едното си рамо върху перваза, хвана с двете си ръце стените на гарафата и каза: „Не е ли студена водата за теб?“ Помисли малко, напълни устата си с вода, подържа я известно време и, подпирайки се с ръце на перваза, на тънка струйка изпусна водата от устата си в пръстта около зеленото стръкче.

Галина беше в кабинета по време на нашия разговор. Тя през цялото време си измисляше някаква работа, за да стои около нас — ту донасяше чай, ту бършеше праха, като непрестанно тихо си мърмореше, коментирайки чутото и видяното. Последните действия на Николай Фьодорович изкоментира по-високо:

— Може ли да се измисли подобно нещо! На това всички добри хора има да се чудят. Бива ли на стари години да се докарват такива главоболия? Не иска да се вози в стола, измъчва старите си нозе, насилва ги да ходят. И защо не им се живее на хората? Топло, охолно е вкъщи, а все нещо не им стига, все им е малко.

Аз си спомних, как ме молеше Галина, загрижена за здравето на Николай Фьодорович, да го предпазя, но сега не разбирах от какво, и попитах:

— Какво сте намислили, Николай Фьодорович?

Той с вълнение твърдо изрече:

— Имам към Вас голяма молба, Владимире. Само че Ви се моля, почетете стария човек.

— Казвайте, ако мога, ще изпълня молбата Ви.

— Чух, че планирате да съберете хора, желаещи да започнат строителство на екологично селище. Искате да им издействате по един хектар земя за подреждане на родово имение.

— Да, има такова нещо. Заявленията са вече написани от Фонда и са предадени в администрациите на няколко области. Но засега въпросът с раздаването на земята още не е решен. Раздават парцели за няколко семейства, а трябва да са наведнъж поне за 150, иначе не може да се изгради инфраструктура.

— Земята, Владимире, ще я раздадат. Задължително ще я раздадат.

— Добре би било. А в какво се състои молбата Ви?

— Когато започнат да раздават земя за родовите имения, а нея непременно ще я раздават във всеки регион на Русия, моля Ви, Владимире, не отказвайте на стария човек. Приемете ме и мен в общността на тези хора. Искам преди смъртта си да подредя своето късче Родина.

Николай Фьодорович се развълнува и заговори горещо и бързо:

— За себе си да подредя, за децата си и за внуците. Ето отглеждам кедърчето в саксийката, за да засадя фиданката с ръцете си върху късчето си Родина. Няма да им тежа на хората. Сам ще подредя всичко върху хектара си земя, градина ще направя, ще засадя жив плет. Ще мога да помогна на съседите. Имам спестявания, хонорари за различни статии и досега пристигат. Синовете… Що се отнася до материалната помощ, никога не отказват. Ще си построя там малка къщичка и на съседите строителството ще финансирам.

— Бива ли това да се случва? — още по-високо отпреди занарежда Галина. — Човек съвсем не мисли. Как може да се сади градина, когато краката не вървят. А още на комшиите се кани да помага. Ех, чуйте само, добри хора… Какво ще си помислят хората? Такава къща синовете са му построили, живей и се радвай, благодари на Бога и на синовете. Ама не може да миряса. Виждано ли е на стари години да се измисля подобно нещо? Какво могат да помислят добрите хора за такъв човек?

Николай Фьодорович слушаше думите на Галина, но не им обръщаше внимание, или се правеше, че не им обръща и продължаваше:

— Разбирам, Владимире, решението ми може да бъде възприето като излишна емоционалност, но това не е така. Решението ми е плод на дълги размисли. Привидно животът ми може да ви се стори прекрасен — голяма къща с всички удобства, сякаш дворец, домашна помощница, синовете не са на последно място в обществото, но в действителност бях мъртъв преди запознанството си с Анастасия. Да, Владимире, това е така. Представете си, вече пета година живея тук. Времето си прекарвам основно в кабинета си. И никому не съм нужен, абсолютно на нищо не мога да влияя. И синовете ми ги чака същата съдба, и внуците ми — съдбата да усещаш смъртта си още докато си жив. Човек, Владимире, се смята за умрял, когато тялото му престава да диша, но това не е така. Човек умира, щом стане никому ненужен и от него вече нищо не зависи.

Съседите ми имат по-обикновени къщи, но сред тях аз нямам приятели. А и синовете помолиха да не изричам фамилното си име дори пред съседите. Много са завистливите хора. Наоколо се интересуват хората чия е тази голяма къща, сякаш дворец. Научат ли на кого е, ще почнат в пресата да разнищват с какви средства е построена. И че са спечелени със собствен труд не ще докажеш на никого. Ето и седя си тук, сякаш в затвор, сякаш умрял, седя в кабинета си, на втория етаж и не се качвам — няма защо. Много от публикациите ми са на философските теми, но след запознанството с Анастасия… Сега ще Ви кажа, Владимире, моля, да не мислите казаното за плод на старческо въображение. Ще докажа справедливостта на следния извод. Разбирате ли, Владимире, тъкмо сега, в настоящия миг се върши Божият съд.

— Съд ли? Но къде и как тече той? Защо никой не знае за това?

— Разбирате ли, Владимире, ние дълго време сме си го представяли този съд като пришествие на някое страховито същество отгоре, заедно със страховитата му свита. И това висше същество ще казва, в какво е праведен всеки човек и в какво не е. После това висше същество на всеки ще определи мярка за наказание, отпращайки осъдения в ада или в рая. Ние така примитивно си представяхме Божия съд. Но Бог не е примитивен. Той не може да съди така. Той даде на човека вечната свобода, а всякакъв съд — това е насилие над личността, това е лишаване от свобода.

— Тогава защо казахте, че и в настоящия миг се извършва Божият съд?

— И ще повторя казаното. Божият съд се извършва и в настоящия миг. А на всеки е предоставено да съди самия себе си. Разбрах какво е сътворила Анастасия. Философията й, силата и логиката й ускоряват процесите. Представете си, Владимире, мнозина ще й повярват и ще осъществят идеята за прекрасните Божествени селища. Те, повярвалите, ще се озоват в райска градина. Другите няма да повярват и ще останат там, където се намират, сега. Всичко в света е относително.

Докато не ни се предостави възможност да сравним живота си с друг, ние си мислим, че той е сносен. Но когато до нас има друг, когато неповярвалите разберат, те ще се видят в ада. Някои се смятат за щастливи само затова, че не знаят доколко са нещастни. Точно сега става Божи съд, необичаен за нашето разбиране. Това не е само мое откритие. Психоложка от Новосибирск, която е изследвала реакциите на различни групи от населението относно изказванията на Анастасия, фактически е казала същото. Ние не се познаваме с нея, прочетох изводите й в публикация, и те са подобни на моите.

Хората от различни градове усещат и разбират величието на произтичащото. Професор Ерьомкин, чиито стихове са публикувани в сборника „Народно творчество“, също се изказва чрез великолепни стихове за „явлението Анастасия.“ Ще ви припомня тези стихове, Владимире, посветени на Анастасия:

Видях във тебе аз човека —

от новия, от идващия век,

където моите внучета сред Богини

ще бъдат твое въплъщение.

Запомних наизуст тези прекрасни стихове. Искам и моите внучета да живеят сред Богините, и затова трябва да им осигуря тази възможност — да започна да подреждам за тях късче прекрасна Родина. Да купя земя, и то не един хектар, за мен не е проблем, но има голямо значение кой ще живее наоколо. Тъкмо затова искам да подредя земята сред съмишленици. Да я подредя за внуците си. Някой от тях със сигурност ще поиска да живее там. И синовете ще поискат да дойдат да си починат от грижите в прекрасната бащина градина. Сега те много рядко идват при мен. А в градината, направена от мен, ще дойдат. Ще помоля да ме погребат в тази градина. Ще дойдат синовете…

За внуците говоря, за синовете, но преди всичко това на мен ми е необходимо, да сътворя присъщото на човешката ми същност, иначе… Разбирате ли, Владимире… Изведнъж поисках да живея, да действам. Ще смогна. Ще стана редник в редиците след Анастасия.

— Ама и тук може да се живее. Защо да не се живее тук спокойно? — изрече Галина.

Този път Николай Фьодорович реши да отговори на думите й. Той се извърна и каза, обръщайки се към нея:

— Разбирам безпокойството Ви, Галина Никифоровна. Вие се страхувате да не загубите работата и покрива над главата си. Не се безпокойте, моля. Ще ви помогна да построите малка къщичка в съседство с моята, ще имате собствена къщичка и своя земя. Ще се омъжите, ще си намерите избраник.

Галина изведнъж се изправи в целия си ръст, хвърли на ниската масичка белия парцал, с който през цялото време на разговора уж бършеше праха и подпря ръце на яките си бедра. Искаше да каже нещо, но не успя — сякаш не й достигаше въздух от възмущение. После все пак се овладя и тихо каза:

— А аз може би и не желая да живея в съседство с такъв съсед… А къщичка и сама мога да си построя, щом получа земя. На баща ми още от момиче съм помагала да строи дървени къщи. И парички малко съм поспестила. А работата тук изобщо не ми е по сърце. За кого разтребвам денем по етажите? Никой не ходи там, а аз като глупачка разтребвам. Не желая да живея в съседство, щом съседите са неразбрани…

Галина изведнъж рязко се обърна и бързо отиде в стаята си, но след малко вратата на стаята й се отвори. Галина държеше в ръцете си две саксии, в които се виждаха същите зелени стръкчета, като тези в красивата саксия на Николай Фьодорович. Тя отиде до прозореца и също сложи саксиите си на перваза. После се върна в стаята си и изнесе голяма кошница, пълна с множество малки парцалени вързопчета. Тя остави кошницата в краката на Николай Фьодорович и каза:

— Това са семена. Те са истински, щото в гората съм ги събирала цяла есен и цяло лято. От разни истински билки. А онези, които ги сеят по полетата, за да ги продават по аптеките, нямат такава сила. Ще ги разхвърляте сам с ръката си върху земята си — те ще умножават здравето и силите Ви. И когато растат, и когато пиете билков чай от тях през зимата. А на кедърчето ще му е скучно самичко, трябва то да не е само, ето там са приятелите и братята му. — Галина посочи прозореца, където сега вече имаше три саксии с кълнове, и тръгна бавно да излиза, като подхвърли, пътьом: „Останете си със здраве, философът Може и да знаете вие философията на смъртта, ама на философията на живота още трябва да се учите.“

По всичко личеше, че нещо силно е засегнало Галина, и тя си отиваше завинаги. Николай Фьодорович направи стъпка след нея, но залитна, защото направи крачка без да се държи за нищо. Залитайки, той се опита да се подпре с ръка на облегалката на стола, но столът падна. Николай Фьодорович се олюляваше, разперил ръце и крака. Станах да го подхвана, но закъснях. Стигнала вече изхода на стаята, Галина бързо се обърна от шума на падащия стол, видя олюляващия се Николай Фьодорович и светкавично се озова до него. Успя да хване със силните си ръце вече свличащия се върху подкосилите се крака старец и го държеше, притискайки го към пищната си гръд. После отпусна едната си ръка, хвана с нея Николай Фьодорович под краката и го понесе като дете към инвалидния стол, сложи го в него, взе одеяло и започна да му завива краката, нареждайки при това:

— Е, какъв такъв кекав редник има Анастасия. И не редник, донаборник само.

Николай Фьодорович сложи ръката си върху ръката на Галина и, гледайки внимателно свелата поглед, приклекнала в краката му жена, каза, изведнъж минавайки на „ти“:

— Прости ми, Галя. Аз мислех, че се присмиваш над моите стремежи, а ти…

— Аз ли да се присмивам? Та да не съм изумила съвсем? — бързо занарежда Галина. — Та аз всяка вечер една съкровена мисъл имам. Само нея си и мисля. Как ще засея билките — истинските, целящите; мисля, как ще ги дам на златния ми сокол, как силиците ще се върнат при него. Истинска чорба ще сготвя от пресничко, не миришещо на никаква химия. Ще го напоя с мляко, току-що издоено, не обезмаслено, а щом разпери крила соколът златен, може би и детенце ще му родя. Изобщо не съм се присмивала. Само така си приказвах, за да видя, колко е твърдо решението ти, дали няма да се промени насред път.

— Твърдо е, Галина, няма да се промени.

— А щом е така, щом е така, не ме гони за съседка. Не ми предричай друг избраник.

— Не съм те гонил, Галя. Просто не съм предполагал за съгласието ти да бъдеш до мен не само в благоустроената къща. Радвам се на желанието ти, Галя. Огромно благодаря за него. Не съм и предполагал…

— А защо и да не предположиш? Та каква жена от такъв решителен редник ще погледне настрана? Аз, щом прочетох за Анастасия, щом прочетох за Анастасия…

Може и дълго да съм чела на срички, затова пък веднага схванах. На нас, на всички, на жените, ни е нужно да станем малко като Анастасия. И затова съм решила да ти бъда на тебе малко Анастасия. Тя още няма редници, само неукрепнали донаборници. Ние, жените, тъкмо ще ги подкрепим и ще ги изправим на крака.

— Благодаря ти, Галина. Та значи Вие, Галина Никифоровна, сте чели… И сте обмисляли вечерно време…

— Четох. Всички книжки за Анастасия четох и мислех през вечерите. Само че сега не бива да ме наричаш като чужда. Отдавна исках да те помоля. По-добре да съм си Галя.

— Добре, Галя. Колко интересно казахте, когато се обидихте, да, колко интересно: „Философията на смъртта вие знаете, а на философията на живота тепърва ви предстои да се учите.“ Колко изчерпателно определение на двете противоположни философски направления. Много точно определение — философията на живота, философията на смъртта. Потресаващо! Анастасия — това е философията на живота. Да! Разбира се, че е така, потресаващо! — Николай Фьодорович възхитено, развълнувано и нежно погали ръката на Галина и добави: — Вие сте философ, Галина, а аз и не предполагах.

После заговори, обръщайки се към мен:

— Несъмнено, ние още много неща трябва да осмислим и от философска позиция, и с помощта на езотерични определения. Опитвам се да оценявам Анастасия като човек, човек — каквито трябва да бъдем всички ние. Но, за да я възприемем като подобен на нас човек, ни пречат някои от необяснимите й възможности.

Вие, Владимире, описвахте един епизод, в който тя спасяваше от изтезания хора на разстояние. Тях тя е спасила, но сама, спомняте ли си, сама е загубила съзнание, побеляла, и край нея е побеляла зелената трева. Какъв е този механизъм, защо и самата тя, и тревата наоколо са побелели? Не съм срещал подобно нещо никъде, въпреки че се опитвах да говоря с някои езотерици. Подобно явление не е познато нито на философите, нито на физиците, нито на езотериците.

— Как така, да не е познато? — намеси се в разговора седящата на пода, в краката на професора, Галина. — Какво има да се мисли, очите им трябва да се издерат.

— На кого да се издерат очите, Галя? Вие да не би да имате собствено мнение и по повод на този феномен? — учудено попита Николай Фьодорович, обръщайки се към Галина.

А тя веднага с готовност заяви:

— Та това на всички е ясно, като Божи ден. Щом нечистата сила нападне някой човечец с някакво лошо известие или заплахи, или го хули със зло, побелява човекът. Бледнее, значи. Тогава избледнява, когато не отразява злобата, а я изгаря в себе си, изживява я и я изгаря в себе си и побелява, затова има много примери в живота. Анастасия изгаря таз нечиста сила в себе си, а тревичката, по-бяла, защото се опитва да помогне, а ако питаш мене, трябва да се дерат очите на нечистата сила.

— Удивително е, наистина. Много хора бледнеят — учудено изрече Николай Фьодорович, гледайки внимателно Галина, и добави: — И наистина човек бледнее, когато не отразява неприятността, а се опитва просто да я преживее вътре в себе си. Значи, се получава, че я изгаря в себе си. Наистина е вярно! Колко просто се оказва всичко. Анастасия изгаря в себе си насочената към нея агресивна енергия. Ако я отразява, тя няма да стане по-малко в пространството и ще падне върху някого другиго. Анастасия не иска да е върху другите. А към нея ще се насочи много — много енергия, трупана с векове, а и сега произвеждана от философите на смъртта. Кому е по силите да издържи подобен натиск? Кому? Дръж се Анастасия. Дръж се, велики войне.

— И ще издържи. Сега ние ще помогнем. Като започнах да подарявам книжките на пазара, жените, които са чели, сега започнаха да се събират на ъгъла. И на тях им дадох семена от кедъра. Те си насадиха. И за билките им разказах. Жените говорят:

— Трябва да се прави нещо. Ние, разбира се, няма да бием мъжете, както там предлагаше една на ъгъла… А дете ще помислим от кой да раждаме.

— Как така, Галина? — учуди се Николай Фьодорович. — Вие вече и партийно звено си имате?

— Не бе. Какво ти партийно звено? Ние само малко стоим на ъгъла, на приказки за живота.

— А защо се каните да биете мъжете? Какви са ви аргументите?

— Как така какви? А те какво? Дай, раждай им дете. Ние раждаме, а гнезденцето за пиленцата ни го нямат. А щом не можеш гнезденце да свиеш, защо ще искаш дете? Коя жена ще е доволна от мъжа си, когато детето й пред очите й нещастно се мотае. Два пъти вече идва една даскалка при нас. Тя казва, че някакъв си там психически фактор им пречи да повярват в себе си, все чакат кредит от някой си там задокеански фонд. Синдром, казва, било на неверие в себе си. Тоз синдром психически разни причини измислял, да не се свива гнездо. А още даскалката разправя на жените, че тоз кредит след еди колко си години трябвало да се връща. Може след двадесет, може след тридесет, не запомних. Но запомних — ще трябва да се връща малко повече, отколкото дават. Та какво се получава, мъжът, днешният, започна да продава децата си, така ли?

— Защо е това сравнение, Галина?

— Та как така, защо? Сега мъжете са станали будали, взимат пари на заем. А кой ще ги връща парите? На дечицата, които сега са още съвсем мънички, ще се наложи да връщат тоз заем. Да, на дечицата, които и не са родени още. А и освен това, ще трябва да връщат малко повече, отколкото са ни дали, дечицата ни. Щом жените започнали да проумяват такава картина на бъдещето, започнали да издивяват заради децата. Поискали да набият мутрите на мъжете. А аз помислих, не ни трябва да чакаме помощ отникъде, време е сами да им помогнем, на горкичките. Аз щом опитах един път чуждоземен салам, сърцето ми заплака. И така силно ми се прииска да му изпратя на онзи, който е направил тоз салам, парче украинска сланина и домашна кървавица. Боже мой милостиви! Вече не си и представят хората в тези държави, какъв трябва да бъде саламът. Не може да се взима кредит от такива хора, лоши пари ще бъдат това, няма да има файда от тях, само пакост. А да бием, нали това казвам, само една предложи — всичките мъже да ги напердашим. Жените не се съгласиха. А за какво да се съгласяват. Така и последният мозък може да им се избие. И без това жените си разправят една на друга, какъв калпав живот са им спретнали мъжете им. А аз се хваля, казвам, моя си взе живота в ръцете. Наканил се да свива гнезденце.

— Твоя ли? Кой е той?

— Как така кой? Нали съм им разправяла за тебе — как отглеждаш кедърчето, как помоли да ти докарам дъска с голяма линийка. Ей онази там, върху статива. — Галина посочи чертожна дъска до бюрото. — Разправях им, как ме пита какви дървета е по-добре да се засадят около хектара и как си чертал на листове, рисувал си хубавото селище, където ще живеят добри хора. Когато място не ти стигна върху листовете, ме помоли да докарам по-големи листове и дъска, и линийка. Аз щом им казах на жените, веднага тръгнахме всички заедно да избираме дъската. Избрахме най-голямата и най-добрата — скъпата. Жените говорят: „Не издребнявай, Галина.“ Помагаха ми, а очите им — завистливи. Завиждат, мършите, че моето дете ще се роди в дивната градина върху родна земя, сред добри хора. Не им се сърдя за завиждащите очи, на всички щастие им желая. Те с общи пари ми купиха фотоапарат, помолиха ме да им снимам картината. Взех фотоапарата, те ми обясниха, къде да натискам копчето, в кое прозорче да гледам. Само че все не смеех да те попитам за разрешение и все не натисках копчето.

— Добре направи, Галина, че не си започнала да снимаш проекта без разрешение. Когато свърша, тогава може би ще го публикувам, като един от вариантите на бъдещото селище.

— Та ти няма да завършиш бързо, а на хубавото, на красивото бъдеще жениците нямат търпение още сега поне едно око да хвърлят. Красива картина ти се е получила върху големия лист.

— Защо смяташ, че няма да завърша бързо? Всичко е почти готово за публикуване — и чертежите, и цветната рисунка.

— Та и аз това казвам, хубава картина се получи. Само дето не бива да се публикува, за да правят хората така, а на жените може да се покаже, на жените, с които се срещам, ще им обясня, че тя е малко объркана.

Николай Фьодорович бързо отиде при чертожната дъска, и аз отидох при него. Там бяха схематично нарисувани в цвят няколко участъка от бъдещото селище. И къщички имаше на рисунката, и градини, и жив плет от различни дървета, и езера… Ами, общо взето, много хубаво, красиво беше подредено всичко.

— И къде видя грешка или объркване? — попита Николай Фьодорович, стоящата до него Галина.

— Не си нарисувал слънцето на картината. А ако беше нарисувал слънцето, щеше да се наложи да рисуваш и сенки. А ако беше нарисувал сенките, щеше да разбереш, че не може от страната на изгрева да се садят високите дървета, те ще закриват лехите. Тях трябва да ги пресадиш на другата страна.

— Така ли? Възможно е… И по-рано можеше да кажеш. Но аз засега само схематично съм ги разположил… А ти, Галина, значи, и дете ли смяташ да раждаш?

— А как без дете. Ти засега прави упражненията. А щом стъпиш върху родната земя, ще излезеш от катакомбите си. Щом те нахраня с израсналото върху родната земя, щом те нагостя с отвара целебна. Ще дойде пролетта, ще видиш как върху родната земя се съживява всичко, как разцъфва, тогава ще почувстваш силата си. Тогава ще родя.

Галина отново седна върху килима в краката на Николай Фьодорович и сложи дланите на ръцете си върху лежащата върху облегалката на креслото ръка на стария професор по философия. Макар и далеч не млада, Галина все още стегната, едра и силна, изглеждаше дори нежна и красива. Разговорът им ставаше все по-доброжелателен, те сякаш се потапяха в някаква философия на живота, а аз стоях съвсем излишен в някаква неяснота, затова и се намесих в разговора.

— Време ми е, Николай Фьодорович. Трябва да тръгвам. Ще изпусна самолета си.

— Ами, аз на момента ще спретна пирожки. — Галина се изправи. — Сладко за из път, ей сега ще те закарам.

Николай Фьодорович бавно се вдигна от креслото, с едната си ръка се облегна на масата, а другата протегна за сбогом. Ръкостискането му вече не беше като на старец.

— Поздравете от мен Анастасия, Владимире. И, моля, предайте й — у нас задължително ще победи философията на живота. Благодарение на нея.

— Ще предам.