Николай Теллалов
Ангели пазители (7)

Той

Стоеше на площада, гушеше се в якето си и не знаеше какво да прави.

В сервиза го увериха, че срещу съвсем приемлива сума ще оправят колата до ранния следобед утре. В КАТ формалностите приключиха благополучно. Отби се и до поликлиниката, необичайно добре оборудвана за затънтената провинциална дупка.

На автогарата обаче се оказа, че до столицата няма вечерни автобуси, а вече се свечеряваше — „актовете-мактове“ глътнаха доста време. Оставаше алтернативата да се настани в хотела, чийто приземен етаж приютяваше кръчма, магазин за мобилни телефони и хлебарница. Изобщо не приличаше на спомена му отпреди. Дори сградата бе с обновена фасада.

Точно отсреща се намираше площадчето и читалището, чиито два самотно светещи прозореца тъкмо угаснаха. И чешмичката. Но — вече с паметник. Бившият офицер-химик се мъчеше да проумее отношението си към монумента и го разглеждаше с малко объркан израз на лицето. Щръкнала каменна грамада, изядена от шупли като язви, все едно представляваше солиден къс вкаменено дърво, което преди милиони години е гниело и давало храна на едри праисторически червеи. Заради студеното време, издяланото корито на чешмата беше заковано с шперплат. Не кой знае колко естетично, но пък разумно — снегът се бе стопил навсякъде из долината преди две седмици, но пролетта не бързаше да идва, зимата упорито вкопчваше мразовити лапи в цялата страна, навярно отчаяна, че времето й изтича. И сигурно грозните кариеси по паметника бяха удобни да заклещи в тях ноктите си и да не се предава пред слънцето, което с всеки изминал ден се катереше все по-високо и по-високо по небосклона. Вероятно същата тази зима пращаше ниски сиви облаци, които да я скрият поне още мъничко от сгряващите лъчи, да й спечелят още време…

Определено скулпторът също е действал така — отчаяно е терзаел камъка с длетото си, бързайки да свърши нещо, за което е имал само смътна идея. Като че ли не бе успял в начинанието и накрая просто бе зарязал монумента недовършен — със загатната за човешки торс горна половина и нещо като лице с вдлъбнатини, които при наличие на по-контрастни сенки сигурно по-категорично биха очертали очи, уста… А така личеше само овалът на уж лице, гърбицата на носа…

Челото определено е било високо, реши меланхолично бившият офицер, а косите — дълги. Да, имал е и брада. Няма как другояче — нали изобразяваше монах, доброволен отшелник, избягал далеч от хората в пещерите на планината, в подножието на която сега се намираше малкият провинциален градец…

— Как ви се струва?

Мъжът се обърна. Възрастен дядка с разкопчано палто. Сив вълнен костюм отпреди двайсет години, кариран червено-черно-бял шал, ръчно плетена жилетка под сакото. Пазарска чанта. И един нелеп детайл — младежка скиорска шапка с емблема-лого на фирма за спортни стоки. Типичен пенсионер, може би бивш даскал. В дебелите му очила се отразяваха премигващите лампи на уличното осветление, които бяха подхванали безкрайната си борба със сумрака, настъпващ неусетно, на пръсти.

— Вие преди малко излязохте от читалището — отбеляза бившият офицер. — Ей онези прозорци угаснаха одеве. — Той пъхна ръце в джобовете си и посочи с кимване към сградата, която стоеше като фон на паметника в края на площада.

— Наблюдателен сте — одобрително промълви пенсионерът. — Там е библиотеката. Работя в нея. Може да се каже — скромно подчерта той, — че съм я организирал. Имаме доста томове и много добри заглавия… Не сте тукашен.

Не беше въпрос, но мъжът потвърди. Естествено, в това малко градче, кажи-речи просто по-голямо село, пришълците навярно бият на очи. И стават прицел на въпроси. Нормално за дълбоката провинция — други нрави, други обичаи. Не като в големия град.

— Роднини ли имате тук? Сигурно ги познавам.

— Не. Катастрофирах и колата ми сега е в сервиза… Просто пътувах покрай Манастирище.

— Съжалявам. Гледам, че не сте пострадали, нали?

— Не е нещо сериозно… Знаете ли, не е чак толкова зле. — Имаше предвид паметника. — Може би леко потискащ, ако си в тъжно настроение, но пък…

— Не бих го нарекъл точно „потискащ“ — отвърна посърналият възрастен мъж. Мрачно измерваше с очи изваянието. — По-скоро подчертава колко чужд е бил този човек, Отшелника, на останалия свят. Толкова чужд, че е тръгнал да се крие от останалите човешки същества. Друго послание тук не се вижда!

— Но като монах се е молил за хората — неволно възрази мъжът. — Бил е неговият начин, може би нелеп, да бъде полезен. Може да не е бил в състояние да понася страданията наоколо. Струва ми се, че скулпторът се е помъчил да внуши точно това — тленността на всяка плът, че тя накрая става грозна, а само душата е вечна…

— Уви — жлъчно се намеси библиотекарят, — и да е било замислено от занаятчията, дето се пише скулптор, не го е предал както трябва! Къде ТУК виждате ДУША?! О, няма нужда да се ядосвам… Впрочем, вие вярвате ли в безсмъртието на душата?

Бившият офицер се засмя.

— Не искам да ви прозвучи грубо, но всъщност — не, не вярвам.

— Аз също. Просто смятам, че душата не може да бъде убита толкова лесно, колкото тялото… Значи, знаете легендата за Отшелника? — поинтересува се прозрачно нехайно, дори сякаш малко ревниво.

Мъжът потърка уши в яката на якето.

— Я да видим… Помня я в най-общи линии. Живял е през четиринайсети век…

— Сто години по-рано, тринайсети — тутакси го поправи библиотекарят. — Извинете, държа на точността.

— Прекарал е четирийсет години в пост и молитви в една пещера. След смъртта му тя се превърнала в манастир, но още преди това хората идвали да получават благословия. Смята се, че е извършил няколко изцеления на болни…

Забеляза, че библиотекарят важно кима, съвсем по даскалски, доволен от научения урок. Да, гордее се старецът, че външни хора знаят историята на града му… Защо да не го порадва още малко?

— … В края на знаменития четирийсетгодишен пост при отшелника пристигнал князът. Искал да отдаде почит пред Божия човек, за когото простолюдието вече твърдяло, че е светец. Владетелят бил придружен от свита и конна дружина. Заедно с него пътувала и младата му съпруга, за която летописците от него време твърдят, че била чудна хубавица. Князът предложил на отшелника дарове, онзи, съответно, отказал, владетелят пожелал да получи благословия — обичайни неща. После князът се оттеглил и заповядал на свитата да разпънат шатри за почивка преди обратния път към престолния град. А на сутринта се оказало, че младата княгиня е изчезнала. Смут, гняв, паника… Воините се плъзнали навред да я търсят. И съвсем случайно установили, че липсва и отшелникът…

Мъжът замлъкна. И двамата съзерцаваха забулената в здрач каменна фигура на паметника.

— Интересна история, нали? — почти възхитен и трогнат промълви старецът.

— Достатъчно реалистична.

— Но — библиотекарят вдигна пръст. Бързо му мина размекването, помисли си мъжът. — Това са общоизвестни факти. А други апокрифни легенди знаете ли?

— Не.

Дядката вече сякаш окончателно бе възстановил ведрото си настроение.

— Вече е късно да пътувате — каза той. — В хотела ли възнамерявахте да отседнете?

— Да, така възнамерявам.

— Не си струва — заяви пенсионерът. — Този хотел съществува само благодарение на туристите, които посещават манастира или обикалят пещерите. От другата страна на сградата е разположена фурна с почти амортизирано оборудване и шумът на машините няма да ви даде да се наспите. Предлагам ви да пренощувате у дома. Живея сам, никого няма да притесните. А и ще ви разкажа продължението на легендата за Отшелника! Само нека влезем на топло отсреща — подкани накрая. — Хубаво готвят, а е време за вечеря.